Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (39)

Трийсет и девета

Патриотичният дух, обзел Санкт Петербург, не ме впечатли. При други конфликти бях виждала колко бързо се сменя посоката на подобни чувства. Племенникът ми крал Джордж V своевременно предупреди Ники, че кайзерът е събрал огромна сила и никой от нас не е готов да застане срещу нея — особено Русия, където извън градовете нямахме дори електричество и селяните превиваха гръб в неведение за модерните ужасии, канещи се да прегазят Европа.

По мое настояване Ники назначи първия братовчед на Саша, великия княз Николай — известен в семейството с прозвището Николаша — за главнокомандващ на военните операции. Офицер от кариерата, петдесет и седем годишният Николаша никога не бе водил армия в сражение, затова стратегическото планиране беше поверено на генералите.

Макар и навършил петдесет и четири и прекарал в изгнаничество дванайсет години, деверът ми, великият херцог Павел, помоли сина ми да му прости и да го назначи в армията. Подкрепих го и Ники му върна чина, назначавайки го за командир на Първи корпус на императорските гвардейци. След намесата ми в полза на Миша Ники разреши и на брат си да се върне от Англия и да служи с чин генерал-майор в новосформираната Кавказка кавалерия. В знак на помирение Ники даде на четиригодишния син на Миша титлата граф Брасов. Макар и непризната съпруга на Миша, Наталия получи правото да се представя като графиня Брасова. Миша я настани в града и Наталия изпълни подобаващо дълга си, основавайки две болници. Посетих отделенията и се подсмихвах при вида на празното място над входа. Бяха махнали портрета й, за да не накърнят чувствата ми.

Не обръщах внимание на подобни дреболии. Всеки принос бе добре дошъл. Германия представляваше невиждана заплаха; разделяше нации и семейства, включително моето. Заради тежкото финансово положение на съпруга й в Австрия сестра ми Тира се оказа по принуда в лагера на кайзера. Племенникът ми в Дания, макар и неутрален на думи, подкрепи тайно съюзниците, разполагайки отбранителна артилерия по крайбрежието на „Вийоре“.

Към приноса, разбира се, не причислявах усилията на Александра. Бях сигурна, че снаха ми — родена в Германия и равнодушна към благоразположението на обществото — ще остане скрита. За антипруските настроения вече свидетелстваха разбитите витрини на германските магазини в Санкт Петербург, както и призивите градът да се преименува на Петроград, за да се отстрани немското „бург“.

Ники обаче ме удиви с вестта, че по мой пример Александра, Олга и Татяна се обучавали за медицински сестри. Александра дори организирала болнично отделение в Екатерининския дворец. Въпреки изненадата останах доволна. Целодневно бях ангажирана с Червения кръст, а и на моята възраст нямаше как да помагам в отделенията. Олга и Ксения поеха задълженията ми в Зимния дворец, докато организирах благотворителни дейности за събиране на средства и изпращах санитарни материали на фронта. Използвах всичките си социални контакти. Михен устрои в двореца си благотворителен бал; прословутите й купи от шлифован кристал, някога пълни със скъпоценни камъни за гостите й, сега събираха рубли за войниците ни.

Работата бе единственият начин да преодолявам страха. Едва се бяхме възстановили от метежите през 1905-а; Думата не постигаше съгласие. Войната изваждаше зверското у човека. Живеех в постоянен ужас, че удържат ли победа германците, вълчата ни природа ще вземе връх. Въпреки неуморните ми усилия не съумявах да надвия корупцията, вкоренена в бюрокрацията ни. Безскрупулни министри не се свеняха да си присвояват средства, изпращайки войниците ни в бой без основни провизии. Наложи се да изпратя гневна телеграма до Николаша. Изисках лично да даде пропуск на конвоите на Червения кръст, обявени за „неупълномощени“ и върнати в Санкт Петербург, макар положението на фронта да се влошаваше не с дни, а с часове.

Краят на 1914-а дойде и отмина в поток от скръб. Битка след битка, всяка πο-немислима по мащаби от предходната, потапяха Русия в траур. Вестниците поместваха имената на многобройните жертви в отделни издания. Товарни влакове докарваха ранените от фронта; върху купища мръсни парцали лежаха войници, изтерзани от гнойни рани, въшки, дизентерия и варварски ампутации на огневата линия. В болниците не останаха места. Пустеещи — а и обитавани — дворци се превърнаха в отделения. Жени от висшето общество, незакопчавали собственоръчно дори копче, припадаха от виковете на умиращите и от вонята на гангренясала плът.

Германците бяха безмилостни; газеха като дракони през калта и кръвта в окопите и вилнееха с модерни оръжия и артилерия. Казвах си, че всякакво мирно споразумение е по-добро от тази безсмислена загуба на живот. Хиляди гинеха за кауза, понятна за малцина. „Няма нищо по-лошо от война, водена в името на отмъщението“, мислех си, ала не подозирах какво предстои.

* * *

— До края на света ли ще стоиш тук? — попита Михен, пристигнала с частния си влак в Киев.

Аз и дъщеря ми Олга бяхме дошли в южния град, за да основем лечебница сред поредицата чудовищни сражения през пролетта, довели Полша до капитулация. Малцината руски войници, преживели изтреблението, се върнаха съсипани у дома — излинели, измръзнали и с тежки рани. След тях прииждаха полски бегълци, понесли на гръб каквото бяха успели да спасят.

— Помагам на Олга, знаеш. — Въведох Михен в трапезарията в Мариинския дворец.

В помещението бяха натрупани мебелите от долния етаж, превърнат в болнично отделение.

— Понеже Киев е по-близо до фронта, Олга предложи да устроим лечебница и бежански лагер. Как да й откажа? Работи неуморно, обучава медицински сестри и по шестнайсет часа дневно помага на ранените.

Не добавих, че любовникът й, полковник Куликовски, бе ранен в главата в Полша и това отчасти засили решимостта й да остане тук.

Михен обходи с поглед столовете, масите, картините и статуите с нахвърляни върху тях чаршафи.

— Всеотдайността на Олга е похвална — отбеляза тя. — Но мястото едва ли е достатъчно удобно за вдовстваща императрица, Мини.

— Войниците ни се радват на още по-малко удобства. — В името на добрите обноски дадох знак на Софи да поднесе чай. — Не беше нужно да биеш толкова път. С оглед на обстоятелствата се чувствам нормално.

— Не дойдох да проверя как се чувстваш, а да ти съобщя, че мистикът й е по-голяма заплаха от всякога. — Михен продължи, без да изчака отговор: — Съветва я. Казва й кои министри да уволни. Думата предяви иск да я затворят в манастир. Градът е разбунен. Живеем в оскъдица. Както знаеш, армията ни е в толкова окаяно състояние, че не може да възпре глутница кучета, камо ли кайзера. Императрицата обаче изпраща молитвеници на германските военнопленници и задръства телеграфа на Ники, като му препраща политическите хрумвания на мистика. Всички говорят, че Распутин ръководи Русия. Ники щял да освободи Николаша, за да застане начело на войската, а Александра — на държавата.

Замълчах, докато Софи поднасяше чая. Когато тя се оттегли, Михен се втренчи в мен:

— Нищо ли няма да кажеш? Или по-скоро — да направиш?

— Какво да направя? — срещнах погледа й. — Тя ясно ми показа, че няма да търпи вмешателства по отношение на мистика. Воюваме. Не мога да водя битка с нея, докато на фронта гинат хиляди руснаци.

— Още повече ще умрат, ако бездействаш. Всички я мразят. Наричат я Немка, германска шпионка. Клюкарстват, че онова нищожество й е любовник. Крие ревниво причината за зависимостта си от него, но истината е близо до ума. — Сведох глава. — Момчето е болно. От вътрешни кръвоизливи ли страда?

Погледнах през рамо към широко отворената двойна врата. В коридора сновяха прислужници. Уши дебнеха навсякъде.

— Мини — строгият глас на Михен ме накара отново да обърна глава към нея, — отговори ми.

Преглътнах. Признанието заседна в гърлото ми, но безмълвието бе достатъчно красноречиво.

— Така си и мислех. — Както винаги Михен подслади обилно чая си. Запитах се защо не взема пример от селяните, които слагат бучка захар между зъбите си и пият през нея. — Въобразява си, че знахарят й ще изцели детето, и е готова да срине Русия, за да го защити. Трябва да се намесиш. Само ти си в състояние да вразумиш Ники.

— Ники ми обеща да не поема командването на армията. За целта назначи Николаша и…

— Николаша губи войната. Ние губим. Германците атакуват Лондон с цепелини! Распутин й подшушва, че императорът ще се наложи като върховен командващ. Пред моя Кирил Ники заявил, че ще освободи Николаша, щом се върне в града за проверка на така наречения нов кавалерийски полк. Бог знае какво ще проверява. Коне без ездачи ли ще изпраща срещу германците? Не останаха мъже за мобилизация. Наясно си, че всяка ниша и барака е превърната в лазарет. На Богоявление сигурно ще оперират върху масите ни.

Взех чашата, но от тревога едва я удържах.

— Разбирам затруднението ти — кимна Михен. — Той ти е син. Избра я против волята ти. Внукът ти е болен. Как да й се опълчиш? Познаваш майчините мъки. Ала някой трябва да я спре. Илюзиите й за величие ще ни погубят, ако продължи да си пъха носа в нашите дела. Наложително е мистикът да бъде отстранен.

— Отстранен? — Дъхът ми секна.

Тя сви рамене.

— Противно на самозаблудите й, той не е богопомазан. Смъртен е като всички нас. Въпрос на оцеляване. Ако Ники й позволи да се намеси още по-явно в държавната политика, кога според теб ще избухне нова революция?

— Невъзможно! — отроних. — Ние сме Романови. Не вършим убийства.

Михен изхихика.

— Откога? От векове Романови отстраняват противниците си, включително своя плът и кръв. Петър I и Екатерина Велика щяха ли да търпят някакъв недодялан селянин да им дава съвети? Отдавна щеше да е мъртъв.

Посегнах рязко към дланта й и разплисках чашата си.

— Не — прошепнах. — Нито дума повече за това!

Тя се вгледа в ръката ми, оплискана с чай.

— Ще говориш ли с Ники?

— Да — кимнах. — Ще се върна в Санкт Петербург. Ще се опитам да го убедя да не застава начело на армията. Навредим ли на Распутин обаче, ще си навлечем беда. Нямаш представа на какво е способна. Предсказал й, че нарани ли го някой от нас, цялата династия ще рухне. Вярва му безусловно.

— Разбира се. Намерил е удобен начин да се предпази. — Михен си сипа чай. — Както споменах, мистикът е смъртен. Умират хиляди. Колко струва още един?

* * *

Червеното вече не бе цветът на Русия. Черното бе новият ни цвят — цветът на войната, на гниещи черва, разпилени по бойните полета на Европа. В Санкт Петербург всеки носеше траурна лента; жалеен креп висеше по вратите, балконите, витрините на магазините, уличните лампи. Мазен тъмен слой покриваше реката; градът се бе свил в черупката на страха и загубата. За мое удивление обаче виждах и офицери в отпуск да седят в кафенетата и да се разхождат по улиците с възлюбените си. Вместо да се бият на фронта, наперените мъже в униформи даваха вид, че всичко е наред.

В Зимния дворец новите отряди — последните мобилизирани, обречени да се бият в Карпатите — се представяха пред императора. В куртка със златни еполети синът ми, яхнал жребец, минаваше пред строените войници. До него, в същата униформа и върху отлично дресирано пони, яздеше Алексей. Лицето на императора излъчваше сурово достолепие, както подобава на владетел пред поданици. Без никакъв израз на чувства обхождаше с поглед плътта, която бе решил да пожертва.

Поканих го на обяд в Аничковския дворец. Не бях го виждала от месеци и се надявах да дойде сам както в миналото, макар Александра и дъщерите им да го придружаваха в знак на подкрепа. Заповядах да сервират обяда на терасата и изчаках момичетата и Алексей да тръгнат на разходка, наглеждани от бдителния Деревенко.

— Казаха ми, че обмислиш да освободиш Николаша — подхванах темата.

Ники не отговори. Пушеше, вперил мрачен поглед напред. Лицето на Александра се изопна. Не изглеждаше добре. Работата й в отделението в Екатерининския дворец бе похвална, но както винаги без мяра, и в резултат лумбагото я бе приковало задълго на легло. Бих шокирана колко е напълняла — сякаш се бе раздула.

— Вярно ли е? — Дадох знак на прислужниците да се приберат вътре.

Не исках никой да става свидетел на сблъсъка, защото вече усещах, че сблъсък ще има. Безпощадно присвитите устни на Александра го показваха ясно.

— Не е спечелил нито една битка — обади се внезапно тя. — Сдаде Полша. Да ни доведе до крах ли предпочиташ? Член е на семейството, но не е военачалник. За да обърнем течението, ни е нужен друг главнокомандващ.

— Ники вероятно? — повдигнах вежди.

Синът ми мълчеше. Смачка цигарата в пепелника и веднага запали нова. Жестокото слънце изваждаше наяве мрежата от бръчици край очите му. Устата му, засенчена от мустаците и брадата, наподобяваше мрачна черта. И той се бе състарил, но за разлика от нея беше отслабнал неимоверно. Униформата му провисваше, сякаш раменете му бяха закачалка от кости.

— Кой друг? — Александра вирна глава. — Императорът трябва да води народа.

Михен ме бе предупредила, но да го чуя от снаха ми беше съвсем различно. Наложих си да запазя спокойствие. Не биваше да издавам наплива от омраза към нея. Прехапах език, за да не я упрекна колко е сляпа — както винаги по отношение на Русия.

— Ако положението е критично, той ни най-малко не бива да оглавява армията. Ще му припишат цялата вина — обясних. — По-разумно е Николаша да поеме отговорността, допитвайки се до генералите. Въпреки пораженията войниците го уважават.

Ники най-сетне се раздвижи. Обрамчените му със сини кръгове очи се обърнаха към мен.

— Препоръчваш ми да се крия малодушно, докато войниците ми умират за него.

— За нас — поправих го. — За Русия. Ти започна войната…

— Стига! — гласът му остана тих. — Николаша ще изгуби половината империя.

— Отстраниш ли го, рискуваш да изгубиш цялата.

Александра се подпря на бастуна и се надигна.

— Късно е. Да се връщаме в…

— Не. — Не повиших тон, но тя замря. Втренчи се в мен, сякаш съм й пролаяла. — Очевидно имаш мнение. Готова съм да те изслушам. Да се вслушам в разумни доводи, не във фантасмагориите на мистика, когото защитаваш въпреки съветите ми. За мен Распутин е нищожество — добавих.

— Чу ли? — обърна се към Ники. — Как ми говори? Колко ме презира?

— Не теб — изпреварих го. — Преминала си обаче отвъд границата на здравомислието. Михен знае — уведомих я. — Колко ли остава да разберат всички? — Седна отново, вцепенена от гняв. Продължих: — Новината, че царевичът е болен, не ни е от полза сега. По-рано щеше да ни помогне. Не и докато се вихри тази ужасна война. Разчуе ли се, ще го изтълкуват като поредна слабост на владетеля. Хората ще се обърнат срещу нас.

— Нито дума повече! — гласът на Александра прозвуча съвсем безизразно. — От самото начало искаш да го прогониш. Ала не знаеш нищо. Нищичко. Миналия месец посетихме Ники във войнишкия лагер в Могильов. Още във влака от носа на Алексей текна кръв. Припадна. Бяхме безпомощни… — Сълзи овлажниха очите и. — Мислехме, че ще умре. Извиках приятеля ни. Той дойде и кървенето спря. Ще ни отнемеш ли единствената утеха в този жесток свят?

Сведох глава. Не биваше да се поддавам на вечната й тактика. Открай време ме парираше с истории за предсмъртни моменти, за да призная правотата й, да се съглася, че Распутин е единствената надежда, защото сме жертви на съдбата.

— Не искам да страдате. Нито вие, нито внукът ми — рекох най-сетне. — Той обаче се бърка в държавни дела. Съветите му предизвикват гнева на Думата, макар да недоумявам какво знае един сибирски селянин за управлението на Империята.

Накичената й с пръстени длан обви дръжката на бастуна.

— Властта не го блазни. Отваря ни очите за Божията истина. Съветваше ни да не воюваме. Вярва, че само царят може да ни върне мира, като поеме върховното командване. Ники също го вярва.

Хвърли думите по мен през масата.

— Истина ли е? — впих очи в Ники. — Ще послушаш ли човек, презрян в цяла Русия?

Синът ми се изправи и изтупа пепелта от реверите си.

— Ще продължим разговора насаме, мамо. Децата ще се върнат всеки момент. — Преди Александра да възрази, вдигна длан. — Изчакай ги тук, Алики.

Проследи го с ледено лице как влиза в двореца. Станах, готова да тръгна след него.

— Винаги го задушаваш — просъска ми. — Караш го да се чувства безволев. Но той е наш цар. Време е да се докаже.

Изгледах я спокойно. Не възнамерявах да я удостоя с отговор. Бе успяла да изпари последната капчица съчувствие у мен.

Още щом влязохме в гостната, Ники заяви:

— Въпросът не подлежи на обсъждане. Поемам командването. Николаша е неспособен.

— Недей… — Застинах до прага. По равния му тон отсъдих, че е взел решението, преди да дойде в Санкт Петербург. Ако не бях повдигнала темата, нямаше да ме осведоми. Някъде сред хаоса бях изгубила доверието му. — Ще допуснеш ужасна грешка, Ники. Няма да спечелим войната. Ще обвинят теб. — Пристъпих към него. — Първо потърси мнението на Думата. Вслушай се в съвета им.

Не трепна.

— Наслушах се на съветите им. Разпускам Думата. Единствената им работа е малко по малко да ми отнемат властта, за да ме натикат в ъгъла и да ме подчинят на своята воля. Русия е в гибелна опасност. Длъжен съм да я поведа.

— Изпълняваш дълга си, позволявайки на опитни хора да те насочват! — възкликнах, опитвайки напразно да прикрия завладялата ме паника. — Братовчед ти Джордж, дори кайзерът разчитат на мъдри съветници, не на съпругите и приятелите си.

Всмука от цигарата и издуха дима.

— Ще действам по съвест. Алики няма пръст в това. Не настоявай, мамо. Свършен факт е. Николаша е освободен. Следващата седмица поемам командването в Могильов.

Не се впусна в обяснения, не ми помогна да разбера. Гледаше ме с непроницаеми очи, сякаш стоях пред непознат.

— А Александра? — успях да попитам. — Ще продължи ли да изпълнява прищевките на мистика?

— Съпругата ми се грижи за доброто на семейството. Подценяваш я. Винаги си я подценявала.

Смаях се. Не съумях да сдържа гнева си и изрекох:

— Глупост е да мислиш така. Грижи се единствено за собствените си интереси. Онзи мъж… Распутин… ще ни доведе до гибел заради нея. Искаш поданиците ти да те тачат? Дръж се като цар! Изгони мистика и усмири съпругата си. Иначе наистина ще те изтикат в ъгъла.

Той запази неразгадаемото си изражение, ала забелязах пламъка в очите му.

— Подобни думи не са в стила ни.

— Както и да продължаваме по този начин! — отсякох. — Твърде дълго те пазих от истината. Сега ще я чуеш. Да се обявиш за главнокомандващ е най-лошата грешка. Изобщо не знаеш как се води война.

— Николаша също не знаеше. За разлика от него аз съм способен да се науча.

Погледна над рамото ми към терасата, където се чуваше детски смях.

Анастасия влетя в стаята с поруменяло лице. Спря рязко, доловила напрежението помежду ни.

— Алексей падна в езерото на Амама — докладва.

Ники се втурна навън. Анастасия ми обясни плахо:

— Само си намокри крачолите. Езерото не е дълбоко.

— Никак даже — съгласих се с пресилена усмивка.

Навън Александра се суетеше край Алексей. Олга, Татяна и Мария се бяха вкопчили с побелели пръсти в слънчобраните си. Майка им попиваше панталоните на Алексей с платнена салфетка и ги хокаше:

— Защо не го наглеждахте? Къде беше Деревенко? Как позволихте да се случи това?

— Заради него. — Алексей посочи кокер шпаньола. — Каишката му се усука около краката ми. Цопнах в езерото. Не съм се наранил. Виж!

Той опита да си запретне крачола, но Александра вече се разпореждаше:

— Момичета, събирайте си бързо багажа! Брат ви ще се простуди! Връщаме се веднага в Зимния дворец.

— Имам хавлии и халат — обадих се. — Ще му подготвим топла вана.

Не ми обърна внимание. С тънка като бръснач усмивка подкара децата. След минута вече седяха в автомобилите — новост, въведена в Русия от Ники и крайно опасна според мен.

Синът ми ме целуна за сбогом. Не ми остави нито миг за умолителни думи. Проследих ги с поглед как се отдалечават, потискайки желанието да се разкрещя от отчаяние. Внезапно бях осъзнала правотата на Александра — бяхме безпомощни жертви на съдбата.

Нейната съдба. Участ, с чието бреме ни товареше мимо волята ни.