Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (10)

Десета глава

— С нас ли ще се разхождаш днес? — попита ме тринайсетгодишната Мария.

Сварих я да чака в преддверието пред императорския кабинет. Големите й сини очи искряха от нетърпение. Ежедневната разходка на баща й по крайбрежната алея, опасала Зимния дворец, бе отдавна установена пролетна традиция. След заниманията с държавни дела Александър излизаше навън да се смеси без церемониалност с поданиците си. Според него руските бащици, както тук наричаха владетелите, не биваше да се отдалечават от народа, а поканата му да го придружа бе чест за мен.

— Да — усмихнах се на Мария, облечена в бяла рокля и със сламена шапка с панделка върху сплетените кестеняви коси. — Колко си красива!

Бих искала да я виждам по-често. Крехката й възраст не позволяваше да участва в зимните балове; същото важеше и за по-малките й братя — великите князе Сергей и Павел. Частни учители обучаваха и тримата, само че момчетата се готвеха за постъпване в полковете. Ето защо се зарадвах да срещна Мария. Седнала върху табуретка, великата княгиня държеше в скута си Милорд, червения ирландски сетер на императора, и се плезеше на стражите пред вратата към кабинета.

— Най-сетне — въздъхна театрално. — Зимата е безкрайно скучна.

Седнах до нея.

— Детството не продължава вечно. Като пораснеш, зимата няма да те отегчава толкова.

Младото й лице се разкриви в съвършен израз на погнуса.

— Мама е още в Ница. И тя мрази зимата.

— Да. Студът й се отразява зле — съгласих се.

Мария бе твърде малка да се занимава с влошеното здраве на императрицата, както и да разбере, че честите й пътешествия до Крим и Ница, уж заради по-топлия климат, са продиктуваш колкото от кашлицата, толкова и от желанието да избяга от социалния натиск в Санкт Петербург.

— Ще се върне скоро — добавих. — Вече е пролет. А през лятото всички ще отидем в Петерхоф и Царское село. Чудесно, нали? Ще тичаш на воля из прекрасните градини.

Исках Мария да играе и да се смее из разцъфнали градини, да се наслаждава на последните години от детството. Сега осъзнавах колко щастлива съм била да отрасна, без да спазвам стриктна етикеция. Мария бликаше от жизнерадост, пързаляше се по мраморните парапети и по току-що полираните от прислугата подове, ала животът на велика княгиня не е лек, особено за дете, чиято майка отсъства дълго, а върху плещите на бащата лежи цяла империя.

— Предполагам — кимна тя и с невинно безгрижие добави: — Ако нихилистите не ни принудят да избягаме в крепостта Гатчина.

Втренчих се изумена в нея.

— Как така?

— Чух татко да крещи на един от министрите. Не искат да се разхожда сам. Нихилистите пак са го заплашили.

Смразих се. Нямах представа, че групата недоволни анархисти, пропагандиращи социална революция, са взели на прицел императора. В салоните се говореше за тях, разбира се. Почти всички обаче ги смятаха за жалки сбирщина подстрекатели с твърде много свободно време. Така наречените нихилисти се бяха самоназначили за знаменосци на потъпканите и най-вече на останалите без земя крепостни селяни, които прииждаха да търсят работа в градовете.

— Не се безпокой… Не е… — подхванах.

Императорът излезе от кабинета и думите ми секнаха. Строен и висок, свекърът ми носеше стар редингот, кърпа на врата и шапка. Пръстите му в ръкавица стискаха тояжка. Усмихна се широко на Мария, после на мен.

— Винаги идваш навреме, скъпа. — Гласът му избумтя през гъстите мустаци. — Защо не разпореди да ми съобщят, че си тук?

— На тях ли? — Погледнах към стражите, изправени като бездушни каменни колони с чалми.

Той се изкикоти и ме хвана под ръка. Мария и Милорд изприпкаха пред нас и заедно прекосихме двореца. Личните телохранители на императора ни придружиха до страничния вход и спряха там по негова заповед. Той не тръгна в обичайната посока към алеята край Нева. Свърна към улица „Садовая“. В обикновени дрехи и с черна филцова шапка, императорът оставаше незабележим; пешеходците го подминаваха, без да го погледнат. След Михайловския дворец, използван за военно обучение, пред очите ни се разстла Лятната градина — зелен островен оазис между Лебедовия канал и „Фонтанка“.

— В градините ли ще се разхождате днес? — попитах.

Александър кимна мрачно.

— Ако успеем да се изплъзнем от идиотите, които ме следят. — Не уточни кого има предвид; извърнах се нервно назад, но пръстите му се сключиха върху лакътя ми. — Върви. Тук ще се порадваме на малко усамотение. Няма да разреша да ми го отнемат.

Мари заподскача напред с Милорд.

— Не се отдалечавай! — подвикна й Александър и ме поведе под брястовете покрай фонтани от цветен мрамор. — Посъветваха ме да отбягвам дигата. Не било безопасно — обясни ми той. — Ако слушам министрите си, никъде, освен в двореца, не е безопасно. Като угрижени квачки са, не ме оставят на мира.

— Мари е дочула врявата. — Отворих слънчобрана, за да се заслоня от слънцето.

— Така ми? — потупа ме по ръката. — Вече не е дете. Начинът ни на живот го налага. Чува твърде много. Слугите говорят. Всички говорят. Безбожна суетня! Човек ще си помисли, че зад всеки ъгъл ме дебне нихилист с пушка.

— Значи е вярно? — Спрях. — Наистина ли са ви заплашили?

— Съмняваш ли се? Скъпа, Русия не е, каквато изглежда.

Погледнах го в очите.

— Не разбирам. Как смеят тези нихилисти да заплашват императора?

С болезнено изражение той се обърна към Мария, която хокаше Милорд, задето се е изпишкал насред пътеката.

— Името им казва достатъчно. На латински „нихил“ значи „нищо“. Отричат авторитета, властта. Според тях анархията е единственото средство за промяна. Презират монархията, благородниците, Църквата. Както тълпите по време на френската революция и те са готови да стъпчат всичко, което символизираме.

Сякаш сянка се спусна над нас, макар да нямаше никакви облаци по небето — руското пролетно небе, необятно и лазурно.

— Това е нелепо. Вие освободихте селяните и премахнахте крепостничеството. Вие сте Царят Освободител. Народът ви обича.

Той въздъхна.

— Поданиците ми не са нихилисти. Искат само да живеят по-леко. Бунтарите са предимно интелектуалци с революционен заряд. Не са единодушни в идеите си, доколкото разбирам, но вярват, че съм освободил крепостните, за да ги заробя на работа в новите ни заводи. Стараем се да ги усмирим, но продължават да всяват хаос с надеждата или да въведа реформи, или да абдикирам. За предпочитане второто. Не им трябва цар.

— Невъобразимо! Това е предателство! — възкликнах и Мария погледна към нас.

Александър й махна да върви напред.

— Предателство или не, с прискърбие признавам, че негодуванието им не е изцяло безпочвено. Крепостните наистина страдат. Освободих ги от вековно подчинение, ала оковите на традицията не се свалят тъй лесно. Не предвидих резултата. Оставих ги безпомощни без надзора на едрите земевладелци. В града ги експлоатират, защото са неграмотни. Ако знаех, не бих променил толкова решително начина им на живот. Малцина посрещат с отворени обятия промяна, от която не извличат полза.

Думите му ме стъписаха. Спомних си коленичилите в снега хора по пътя към двореца и се смаях от наивността си. Бях ли пропуснала да забележа тъмнината, скрита под позлатата на новия ми живот? Осъзнах, че сме сами в градината, и подхванах с тревога в гласа:

— Щом са ви заплашили, не бива да…

— Не, не. — Той поклати глава. — Няма да треперя от страх в онази каменна грамада. И няма да позволя на стражите да се влачат постоянно след мен. Никой не може да избяга от съдбата.

Поведе ме по пътеката към малкия Летен дворец на Петър Велики, кацнал до изкуствено езеро в далечния край на градината.

— Подобни грижи не са твоя работа — продължи в духа на моя опит да успокоя Мария. — Нихилистите мътят водата, но още не са ме убили, нали?

— Да не дава Господ!

Щях да се прекръстя, ако ръцете ми не бяха заети — с едната държах слънчобрана, другата лежеше върху неговата.

— Само дето те не вярват в Бог — изсмя се рязко, после замълча; в тишината се чуваше само тояжката му, потропваща по пътеката. — Искам да говоря с теб за Саша — продължи след малко. — Щастлива ли си с него? Не казвай каквото мислиш, че искам да чуя. Стига ми раболепието в двореца. Кажи ми истината. Предан съпруг ли е синът ми?

Не изрече пряко думите, ала разбрах.

— Да. Има си своите навици, но не това. — Погледнах изпитателно свекъра си. — Защо?

— Възрази доста бурно, когато настояхме да се откаже от нея преди сватбата с теб. — Изцъка неодобрително с език. — Мария! Остави Милорд да си върши работата, където си поиска!

Докато наблюдаваше как разкаяната му дъщеря се отдалечава към езерото до Летния дворец, опитах да се преборя с ненадейното безпокойство. Саша наистина е имал любовница, императорът го бе потвърдил. Сърцето ми се сви. По нищо не личеше да ми изневерява. Нощем скитосваше с Владимир, но това не значеше…

— Мини? — Гласът на Александър ме накара да вдигна глава към него. — Доволен съм, че Саша е изпълнил обещанието си. Вярвам на преценката ти.

— Не сме успели да се опознаем, Ваше Величество — рекох несигурно. — Саша обаче… е добър към мен.

— Добър… Не звучи убедително от устата на младоженка. И все пак добротата, предполагам, е недооценена необходимост в брака. Обичаш ли го? — попита рязко.

— Ще… — Гласът ми секна. Не исках да го лъжа, след като предпочита искреността. — Ще се науча да го обичам. Любовта изисква време.

— Да. Понякога. — Изражението му се промени едва доловимо — внезапна тъга го смекчи и хем го подмлади, хем го състари. — Обичах много съпругата си.

Скръбното признание ме смути. Говореше в минало време, но как е възможно? Бяха женени от двайсет години, имаха осем деца; в началото на брака си бяха изстрадали смъртта на дъщеря, а неотдавна — загубата на Никса. Мислех, че подобни изпитания сближават хората. Спомних си обаче отсъствията на императрицата. Дали бягаше и от съпруга си?

Той замълча. Усмихна се на Мария, която дотича и измъкна вързопче от джоба на жакета му, после хукна пак към езерото да нахрани патиците с трохи. Уплашени от дебнещата хрътка, птиците се бяха отдалечили от брега и не й обърнаха внимание.

— Няма да ги прикотка, докато Милорд се навърта там — отбеляза Александър. — Ако й позволим обаче, ще чака край брега цял ден. Упорита е. Като Саша. Знаеш ли, че братята му го наричаха Бичето?

— Бичето ли? — Усмихнах се, толкова точно беше прозвището. — Описва сполучливо нрава му. И ината му.

— Познаваш го по-добре, отколкото си мислиш. Като малък отчайваше учителите си. Уверяваха ме, че няма ум за наука. Препоръчаха да го пратя в полковете, та военните да го дисциплинират. Кой би предположил, че ще ме наследи?

Въздъхна, насочил поглед към Мария, която тропаше с крак, възмутена от несговорчивостта на патиците.

— Сега се налага да учи — продължи. — Не е готов да се качи на трона, ако предупрежденията за грозящата ме опасност се окажат верни. Спомина ли се по-рано от очакваното, не мога да оставя империята на човек, необразован да управлява. Нашето време не е милостиво към коронованите глупци. — Взря се в мен. — Ще му помогнеш ли?

— Аз ли? — учудих се. — Ваше Величество, аз също не съм добре образована.

— Но четеш. Обичаш книгите. И печелиш сърцата на хората. Не отричай. Чувам доста от съпругите на братята ми. В един глас повтарят колко си модерна и умна. Великите княгини ласкаят само жени, засенчили собствените им постижения. Намери му учител, запълни му времето, та да не върви по петите на Владимир. Брат му не е блестящ пример за подражание. Вино, балерини, състезателни коне. Разходите му ще ме разорят. На Саша му е нужен наставник. Не е като Никса.

— Не е — съгласих се тихо.

— Имаше много учители. Все някой ще му влезе под кожата. Подкарай го, без да се усети. Като…

— Бик към кошарата — усмихнах се кротко, за да смекча острите думи. — Няма да му навреди да чете нещо повече от вестника.

— Приучи го и да спазва мяра — добави императорът. — Пие много, а не бива да излага здравето си на риск. За разлика от Владимир, който може да прекалява, колкото си ще, Саша ще наследи трона, а после ще го повери на сина си. — Замълча. — Надявам се скоро да чуя, че чакаме това благословено събитие, скъпа. Царевичът трябва да има син. По възможност повече от един.

— Опитваме — отвърнах смутено.

— Другото оставяме на Божията воля. — Той погледна над рамото ми с присвити очи. — А! Открили са ни вече!

Извърнах се и видях двама мъже в обикновени дрехи да се шмугват зад върбите. Ахнах. Александър обясни:

— Стражи, изпратени от двореца. Министрите ми не мирясват, но се налага да избягам. Нали не възразяваш да им поверя теб и Мария? Наблизо чака карета, сигурен съм. Ще ви откарат до двореца.

Преди да отговоря, той нахлупи шапката си ниско над челото и се отдалечи. Заобиколи Летния дворец и пое по засенчената от брястове алея към другия изход на градината. Стражите изскочиха от укритието си, очевидно объркани какво да предприемат. Мария следеше с поглед баща си, изоставена от кучето, което бе отърчало след него. Обърна се към мен със смръщени вежди.

— Милорд ще го пази — разроших косата й. Шапката й с разхлабени панделки висеше на гърба. Челото й се сбърчи още повече, когато стражите ни поведоха към закритата карета до главния вход. Още щом седнахме, се пресегнах да дръпна завесата. — Няма смисъл — отсече Мария, втренчена през прозорчето. — Нихилистите не търсят нас. Заплашват татко, а той отиде при онази жена.

Погледнах я втрещена. За днес неочакваните разкрития ми стигаха.

— Грешиш, дете. Баща ти иска просто да се разходи сам. Императорът носи много тежка отговорност и…

— Какво знаеш ти! — прекъсна ме и резкият й тон ми напомни Саша. — Винаги ходи при нея, когато мама не е тук. Веднъж заведе и мен.

— При нея? — Усетих как стомахът ми се сгърчва.

— Да. Любовницата му.

Мария се обърна пак към прозореца. Камшикът на кочияша изплющя и конете изтеглиха каретата на улицата.

На завоя видях как стражите се втурват обратно към градината. Едва ли щяха да открият императора. Александър вече бе изчезнал с тайната си — тайна, каквато не предполагах, че таи.

* * *

Искаше ми се да попитам Саша дали знае. Сигурно, щом сестра му бе наясно. Съпругът ми обаче рядко се вслушваше в клюки. Възможно бе и да не знае. Преди да реша как да постъпя, друго отвлече вниманието ми. Щом влязох в трапезарията, Саша ми подаде писмо от майка ми. Прочетох го бързо.

— Брат ми Вилхелм ще дойде да ни посети. С Бърти и сестра ми Аликс!

От вълнение забравих смущението от тайната на императора. Аликс ми липсваше, а и се тревожех за нея. Фредерик се бе върнал в Дания след сватбата ми, но благодарение на редовната ни кореспонденция научих, че Аликс е родила дъщеря — принцеса Луиз. Скоро след раждането я повалила ревматична треска. Отдъхнах си — щом може да пътува, значи вече се е възстановила.

Саша изсумтя скептично.

— Има нещо подмолно.

— Мама държи Вилхелм да се ожени скоро. — Сгънах писмото. — Гръцките му съветници настояват да избере православна съпруга, понеже не е приел вярата им, а искат да са сигурни, че наследниците му ще бъдат въведени в лоното на православното християнство. Мама моли мен и Аликс да помогнем. Редно е веднага да съобщим в двореца.

— Щом кралица Виктория е разрешила на наследника си и съпругата му да стъпят в Русия, дворецът несъмнено е уведомен — увери ме Саша.

Зае се отново с вестника и бърканите яйца. Беше се събудил късно след бурна нощ. Върна се, залитайки, в четири сутринта — толкова пиян, че едва се държеше на крака. Обзе ме подозрение. После си спомних как ме целуна по врата и замърмори завалено:

— Мини… Моя Маня…

Възпрях го и го посъветвах да изтрезнее в покоите си, обещах му да се видим сутринта. Срещата не се състоя, защото баща му — ранобуден както винаги — ме извика и тръгнах, преди Саша да се е събудил.

Почувствах се по-уверена. Съпругът ми се бе отказал от любовницата си и не притежаваше необходимото притворство, та да крие друга. Щом императорът не е успял, как би смогнал синът му?

— Щом Вилхелм търси съпруга, добре е да му съдействаме — рекох. — Жената до него ще му окаже неоценима помощ.

— Дания и Русия безспорно ще се възползват. Колкото до Гърция и Великобритания, ще видим…

— О? — Изчаках го да свали вестника. По мустаците му имаше жълтък. — Нима се съмняваш в положителното влияние на съпругите?

— Не се съмнявам. Никак! — Махна ми да приближа. — Ела, скъпа Маня, седни в скута ми.

Разтвори широките си бедра под робата, загърната хлабаво около плътната му талия, и между диплите й се показа удебеленият му член.

Засмях се.

— Не сега! Закуси, качи се горе и се облечи. Семейството ми ще ни гостува. Чака ни работа. По-късно ще утолим нуждите си. Първо обаче — добавих, спомнила си разговора с баща му — ще намерим подходящ учител.

— Учител ли? — Саша ме погледна, сякаш го подстрекавам да хукне гол по Невски проспект.

— Да. За двама ни. Длъжни сме да се образоваме. Искам да науча повече за… за всичко. А ти трябва да четеш книги, не само вестника и менюто в гостилниците, където се заседявате с Владимир. Ще подготвиш списък с имена и ще извикаме кандидатите на разговор.

Той ме изпепели с поглед.

— Не се сещам за никакви кандидати.

— Нямаше ли учители в двореца? — възкликнах и тутакси се упрекнах за непредвидливостта, защото според императора учителите му бяха вдигнали ръце от него.

За мое облекчение Саша промърмори:

— Одобрявах само един. Той обаче не ме харесваше.

— Сега ще те хареса. Пиши му, че искаме да се срещнем с него. Незабавно.

* * *

Казваше се Победоносцев — слаб като възтънка вейка и с очички като топлийки зад пенснето с телена рамка. Съдейки по изпружения му гръб, едва ли бе усвоил умението да се навежда. След дълго натякване Саша неохотно ме осведоми, че Победоносцев е адвокат, бивш студент по теология, назначен да обучава синовете на императора — единственият учител, на когото той се възхищавал. Мъжът влезе в стаята и заподсмърча. Във вазите бяха подредени току-що набрани цветя; ъглите бях украсила с папрат в порцеланови саксии. Той ги огледа, сякаш не искаше да има никакво вземане-даване с природата, и за нищо на света не би променил мнението си.

— Доста се изненадах, момчето ми — призна и с изумление забелязах как Саша се смали в креслото. — Ваше Височество — кимна ми учителят със суха усмивка.

Сипах му чаша чай — жест, запазен напоследък единствено за съпруга ми.

— Търсим образован човек с положение да разшири познанията ни, мосю. Обучавали сте синовете на императора, значи сте висококвалифициран.

— Продължавам да преподавам на великите князе Сергей и Павел. За мен е огромна чест — сръбна от чая, запарен по руски в самовар, докато добие надлежния смолист вкус. Безизразното му лице несъмнено подсказваше, че напитката отговаря на стриктните му критерии. — Уви, изглежда се провалих със Саша. Така ли е, момчето ми? — Погледна към съпруга ми. — При всичките ми усилия нашият царевич тръгна по широкия свят в доста дрипави научни одежди.

Надутият тон не ме впечатли, но одобрих метафората.

Саша изпуфтя.

— Мога да чета и да пиша. Какво повече…

Докоснах го с длан по бедрото, за да го прекъсна.

Победоносцев мълчеше, сякаш обмисля предложението ми.

Не ме заблуди. Да подготвя Саша за бъдещето му бе твърде примамливо. Понеже призна предишното си поражение, гордостта не би му позволила да се откаже сега.

— Мисля да започнем с уроци по история — кимна най-сетне Победоносцев и добави с ненадеен плам: — Извън градовете Русия е пустош, където виреят само суеверия и невежество. — Замълча за сценичен ефект. — Селяците се подвеждат лесно. Трябва винаги да се подчиняват на царя, защото Бог го е избрал да властва над тях.

Усмихнах се, макар да потреперих вътрешно. Думите му ми напомниха заплахата на нихилистите, отправена към Александър. Саша кимна одобрително. И той като Победоносцев благоговееше пред автокрацията.

— Добре, да започнем с уроци по история — съгласих се. — Дайте ми списък с книги. Ще ги набавя своевременно.

— Книги, да… — Победоносцев допи чая и се изправи чевръсто въпреки привидно вдървения гръб. — След седмица ще ви изпратя списъка, Ваше Височество. Предложението да ви обучавам, е чест за мен. Вярвам, че ще извлечем полза от заниманията.

Още щом излезе, Саша избухна.

— Мисли ме за глупак! Говори на теб, все едно не присъствам. Презира ме. Той посъветва баща ми да ме изпрати в полковете. Полезно за него, да, не за мен!

— Саша — въздъхнах, — каза ми, че си го уважавал. Опитен учител е, с отлични препоръки.

— Уважавах го. Братята ми се присмиваха, задето толкова исках да ме похвали поне веднъж. „Бичето чака Победоносцев да му надене хомота“, така ми се подиграваха. Той обаче каза на татко, че ще си остана несхватлив…

Обърна се към мен, разтреперан от унизителния спомен. Пристъпих към него.

— Вече не си дете, Саша. Сега си царевич. Нужно е само да положиш усилия. Скоро ще разбереш колко добре се справяш. Ще уча с теб. Ще се образоваме заедно, за да сме подготвени, когато моментът настъпи.

Той се отърси от успокоителната ми длан, от нежните думи. Измери ме с познатия ожесточен поглед и просъска:

— Отивай да сменяш чаршафите за гостуването на сестра ти.

Излезе и затръшна вратата с все сила; акварелните пейзажи, които бях донесла от Дания, се килнаха на стената.

Въздъхнах отново. Гневът му щеше да отмине. Разбираше, че съм права. Длъжен бе да се научи да управлява. Бъдещето му, нашето бъдеще, зависеше от това.

Не се залъгвах обаче — правотата нямаше да улесни задачата ми.