Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (37)

Трийсет и седма глава

Спала промени всичко. „Кои сме ние да сеем съмнения“, заяви Олга. Бяхме видели чудото с очите си — треската си отиде, изтерзаното лице на Алексей се проясни, пресъхналите му устни се раздвижиха и поискаха храна и вода. Никой от нас нямаше обяснение как е оцелял. Никой, освен Александра. Отведоха Алексей да укрепва в Царское село и пак опасаха крака му със скобата с ремъци. Майка му повярва още по-пламенно, че отец Григорий спасява с божествена сила. Чух, че Распутин отново посещавал двореца, ала този път не дръзнах да възразя. Бях направила всичко възможно. Ники ме бе послушал веднъж. Беше отпратил мистика. Оттук нататък не би лишил съпругата си от него.

Месец преди Коледа синът ми дойде в Гатчина. Осведоми ме със строг глас:

— Миша ми изпрати писмо. Оженил се е за Наталия във Франция. Моли ме да я призная за негова съпруга и велика княгиня. Знаеше ли?

— Не, разбира се.

Новината ме зашемети. След всичко случило се не очаквах това. А би трябвало. В неведение за болестта на Алексей и с изчерпано търпение, Миша най-сетне бе осъществил заплахата си.

— С какви очи ми го причинява? — възнегодува Ники. — Няма да я призная. Никой няма да я приеме в семейството ни. Не се ли разкая веднага, ще го лиша от титлата и дохода. Не анулира ли брака, повече няма да стъпи в Русия.

— Той ти е брат — напомних му, но постъпката на Миша наистина бе непростима.

— Ако иска да ми остане брат, погрижи се да ме послуша.

Въпреки наближаващите празнични дни си уредих среща с Миша в Англия. Помолих Аликс за подкрепа. Той дойде с Наталия и със сина им. Отказа да признае, че е направил нещо нередно.

— Никога нямаше да настъпи подходящ момент — отсече. — Не съм се развел. Ожених се. Не знаех, че Алексей е бил тежко болен, но сега е добре, нали?

Миша явно знаеше за Алексей повече, отколкото споделяше. Не повдигнах въпроса, защото нищо нямаше да го разубеди. Разплаках се горчиво.

Ники не позволи на Миша да се върне в Русия. Между синовете ми зееше пропаст, а дъщерите ми бяха нещастни.

Преди Коледа отидох с Аликс в „Вийоре“, където не отбелязах шейсет и петия си рожден ден.

* * *

През 1913-а в Николаевската зала на Зимния дворец седях до Ники на подиума и гледах как седемнайсетгодишната ми внучка Олга, ослепителна в първата си дворцова рокля и с украсена с диамантена диадема глава, открива бала в чест на тривековния юбилей на династията ни.

— Прекрасна е — казах на сина ми.

Усмивката му очерта дълбоки бразди в крайчетата на устните и очите му. Тревожех се колко остарял изглежда. Отказът да прости на Миша му тежеше; деветнайсетте години на трона също бяха взели своето. Косата му сребрееше, кожата му сивееше от постоянното пушене. По мое настояване обаче бе облякъл зелено-златистата униформа и беше довел Олга вместо Александра, решила да остане в Царское село.

— Напомня ми за теб, мамо.

Олга се усмихна на младия княз до нея. Зашеметен от възможността да танцува с най-голямата дъщеря на царя, младият мъж бе забравил да си свали фуражката. Усети се едва когато тя се свлече над челото му и падна.

— Така ли? — примигнах, за да прогоня сълзите.

Не помнех откога не се бях чувствала с толкова леко сърце. Олга подритна шапката и в буйния ритъм на мазурката се завъртя грациозно в ръцете на княза.

— Наследила е твоя дух. — Ники се пресегна между двата трона и сложи длан върху моята. — Благодаря за съвета да я доведа. И за усилията да вразумиш Миша. Знам колко ти е тежко и заради клетия вуйчо Вилхелм.

Пръстите му стиснаха леко ръката ми. Извърнах поглед, борейки се с поредния наплив на сълзите, които напоследък сякаш постоянно дебнеха зад клепките ми.

Турски въстаник бе застрелял брат ми Вилхелм, крал Георгиос I. Бях покрусена от смъртта му, но не успях да присъствам на погребението му заради нестабилната обстановка в Гърция. Оплаках го в Русия и написах дълги съболезнователни писма на съпругата и децата му.

— Защо не останеш при нас в Царское село през лятото? — предложи Ники. — Момичетата и Алексей са се затъжили за теб. Алики планира оттам да заминем за Ливадия, ако искаш.

— Да, искам — промърморих.

Покана от снаха ми или необмислен жест на внимание от сина ми след тежките изпитания в края на миналата и началото на новата година? „Няма значение“, казах си. Избягвах Александровския дворец със същото старание, както Александра избягваше приемите. Не биваше да си забравям мястото. Распутин издигаше крепка, макар и незрима, стена помежду ни. Александра не би забравила, нито простила, как бях подтикнала Ники да го отпрати. Самият факт, че получавам покана да видя внуците си, бе повод да тържествувам.

Мазурката приключи. Князът се поклони на Олга сред бурни овации. Тя се върна при нас с порозовели бузи.

— Татко, ще танцуваш ли с мен?

— Какво? — Ники й посочи редицата благородници, застанали зад нея. — И да лиша изисканите младежи от възможността да се насладят на компанията ти?

Олга погледна през рамо. Очите й се разшириха.

Чух смеха си — дългоочаквано облекчение.

— Само веднъж сме млади, скъпа моя. Баща ти спомена, че му напомняш за мен. Аз не бих загърбила подобно обожание.

След кратко колебание Олга се качи на подиума и ме целуна до бузата. Усетих топлия дъх на младостта й и на парфюма, зает от стъкленицата върху тоалетната ми масичка. Прошепна ми:

— Обичам те, Амама. Благодаря, че ме доведе на бала.

Върна се на дансинга и с усмивка прие следващата покана за танц.

— Да — кимнах на Ники. — Наистина прилича на мен.

* * *

През лятото Александровският дворец бе идиличен и прохладен, за разлика от града, изоставен от аристократите, до един побягнали към морето. Не отидохме в Ливадия. Пореден пристъп на лумбаго прикова Александра отново в инвалидния стол. Изглежда й харесваше така, макар острият й поглед да не се откъсваше от децата, скупчени край нея. Тикаха я по пътеките към изкуственото езеро, където хранеха гълъбите или й четяха на глас, докато тя се занимаваше с неотменимото си ръкоделие.

Днес обаче до нея бе само Алексей. Преданият му кокер шпаньол Радост лежеше в краката му. Внукът ми обучаваше кученцето с такова старание, че то се бе превърнало в негова сянка, съзвучна с всяко движение на стопанина си. Алексей имаше права кестенява коса, сиви очи с гъсти мигли и устни с извити нагоре крайчета. Приличаше на палаво духче, но наблюдаваше сестрите си изпод свъсени вежди от специалния стол с подпора за крака му със скобата. Момичетата бяха в еднакви дрехи; белите им рокли с висока яка бяха излезли от мода в края на миналия век и все пак Александра ги обличаше така от малки. Докато четирите й дъщери гонеха дървени обръчи пред терасата с изглед към градината, тя сякаш не забелязваше закръглените гърди на Олга, нито приказната грация на шестнайсетгодишната Татяна, която би била пленителна в сребриста коприна. Дори четиринайсетгодишната Мария, с очарователни трапчинки и топли сини очи, вече бе пораснала девойка. Майка им обаче подвикваше нервно, все едно са бедни момиченца: Внимавайте! Ще си лекьосате роклите.

— Искам да си поиграя с обръч. — Алексей захлопна книгата си върху масата между него и Александра. Уеджудският й чайник подскочи с дрънчене. Никога не използваше руски самовар.

— Какво те прихваща, Алексей? — Тя погледна демонстративно книгата, която едва не бе запратила английския чайник върху плочките на терасата.

— Защо им се полагат всички забавления? — Свъсените му вежди образуваха черта.

Алексей се държеше властно, изискваше стражите в имението да му козируват и ги изпепеляваше с очи, ако пропуснеха да му отдадат дължимата почит.

— Виждаш ли с какво сме принудени да се примиряваме? — Александра се обърна към мен с многострадално изражение. — Деветгодишен самодържец!

— Ще бъда самодържец — натърти Алексей. — Нали, Амама? Император на Русия. Като татко.

Подсмихнах се.

— Стига да не хукнеш да гониш обръчи като момиче.

Внукът ми присви устни. Не го блазнеха обръчите; искаше да тича със сестрите си, без да се страхува от злощастия.

— Почети ни — предложи Александра. — Знаеш колко ми е приятно да те слушам.

— Не. — Той скръсти тънките си ръце и жестът ми напомни Ники. — Книгата ми доскуча. Скучно ми е да рисувам, да си играя с влакчета и войничета. Искам…

— Знаем какво искаш. — Александра сложи длан върху коляното му. — И ние искаме същото. Бъди търпелив, слънчице. Боткин смята, че се подобряваш. След месец може да свалим скобата.

Отчаяната му въздишка бе по-красноречива от десетки думи — за него, както за всяко дете, един месец се равняваше на вечност.

— Момичета! — Александра махна с ръка на дъщерите си. — Елате! На брат ви му доскуча.

Обръчите и пръчките веднага бяха захвърлени върху моравата. Запотените велики княгини дотичаха на терасата. Настаниха се в ракитени столове около Алексей и го заговориха. Раздразнителният му монотонен глас обаче издаваше, че лошото му настроение не се е разсеяло.

Александра остави ръкоделието и разтри слепоочие — знак, че я наляга поредното омаломощаващо главоболие. Заслони очи с длан, макар да седеше под грамаден чадър, спускащ сянка над всички ни.

— Излезе на езда с офицерите преди часове.

— Обича да язди. — Не уточних, че това е единственото лично време, с което разполага синът ми. — Движението ще му се отрази добре. — Реших да разведря киселото й лице, защото повече от въпросите, касаещи Распутин, ненавиждаше единствено да й се припомня, че съпругът й има изключващи я интереси. Добавих: — Време е да представим Олга и Татяна пред обществото. Да планираме ли бал?

* * *

Олга наостри слух. Дори Татяна, най-сдържаната от сестрите и в това отношение най-съзвучна с майка си, видимо се изненада.

— Бал? — повтори като ехо Александра. — В никакъв случай. Зимният дворец не е безопасен за…

— Не в Зимния дворец. — Усетих вътрешния глас на моето палаво духче. — В Аничковския. Ще поканим само роднини и подбрани гости. Олга се забавлява от сърце на юбилейния бал. Татяна вече е голяма.

Момичетата затаиха дъх. Майка им разбираше какво целя, но несъзнателно бях поставила съвършен капан. Колкото и да искате дъщерите й да останат невинни княгини, блуждаещи в омагьосаната й гора, Олга се бе върнала от Санкт Петербург с безброй интересни истории за празничната вечер. Макар да живееше отшелнически, Александра бе царица. Нямаше как да избегне необходимостта да представи дъщерите си пред обществото. Беше длъжна да ги покаже на сватбената сцена.

— Моля те, мамо, кажи „да“ — не се стърпя най-сетне Олга.

Александра удължи мълчанието. Не възнамеряваше да се предаде. Погледнах крадешком към Татяна. Тя се наведе и прошепна нещо на майка си. Каквито и да бяха, думите успяха да изгладят сбърченото й чело.

— Няма да навреди, надявам се — въздъхна снаха ми.

Олга плесна радостно с ръце.

— Какво ще облечем?

— Нови рокли, предполагам. — Александра се обърна към мен. — Баба ви несъмнено ще се погрижи да ги осигури.

— Разбира се. Ще посетя мадам Булбенкова още щом се върна в Санкт Петербург. Ще й дам мерките. После ще дойдете за пробите — обясних на момичетата. — И не яжте много. Трудно се разширяват корсети и поли.

— Булбенкова? — разочарова се Олга. — Защо не парижки модист?

— Ще носите руски рокли — отсече Александра. — Ако не сте доволни, няма да ходите на бала. Не ме изнудвайте. Достатъчно ми извиха ръцете.

За мое облекчение в гласа й не се долавяше гняв, а раздразнение, задето някак си съм успяла да я убедя.

Същия ден преди вечеря дръпнах Татяна настрана.

— Какво каза на майка си?

Усмихна ми се безгрижно.

— Че няма да обръщаме внимание на момчетата, които си поканила, разбира се.

Засмях се. Проследих я с поглед как влиза с плавна стъпка в трапезарията. Любимата дъщеря на Александра имаше жилка и от мен.

* * *

Греех от щастие, че идват при мен в града. Заповядах да проветрят и изчистят до блясък целия дворец. Подготвих им покоите, където бях настанила Ники и Александра след сватбата. Сложих торбички с лавандула в скриновете и под възглавниците им.

Посещенията при мадам Булбенкова се оказаха истинско изпитание. Татяна и Олга дойдоха с отряд телохранители от специалната охрана. Всеки ден маршрутът до ателието на шивачката се променяше. Не знаехме накъде ще поеме каретата. Преди нас тръгваха карети за заблуда на дебнещи убийци. Тъгувах, че внучките ми живеят под постоянно наблюдение. За разлика от мен обаче те се бяха родили в свят, където властваше страх от насилие, и мерките за безопасност сякаш не им правеха впечатление.

Реших да не носят бели рокли — обичайните за неомъжена девойка. Лишавани дълго от всякакъв цвят, двете се стъписаха от предложението. Мадам Булбенкова уши рокля от карамфиленорозов атлаз за Олга, подчертаваща сините й очи и чистата кожа. За Татяна избра маслиненозелен оттенък, подходящ за котешките й очи и по-бледата кожа. Деколтетата бяха малки, съобразени с възрастта им, но с разголени рамене. Олга се разкикоти доволна. Татяна целомъдрено поиска фишу.

За да изтъкна появата им в обществото, ги заведох на балет в Мариинския театър. В императорската ложа ни придружи леля им Олга, която обожаваха. От умиление дъщеря ми също облече нова рокля от ръждивокафява тафта, допълнена с черните ми перли.

Просълзена приех овациите на зрителите, станали на крака при появата ни в ложата. Оркестърът изсвири „Бог да пази царя“. Непреживели страха от убийството на Столипин в Киев, момичетата отстъпиха назад.

— Застанете отпред. Поздравете хората — подтикнах ги аз. — В Мариинския театър сме в безопасност.

Повдигнатите им плахо длани в ръкавици предизвикаха нови гръмки аплодисменти. Припомних си, че въпреки хаоса по улиците на някои места все още ни тачат. Внучките ми седнаха, широко усмихнати. Представлението започна. Бях съобщила предварително, че очаквам благоприличие от трупата, защото царските дъщери ще присъстват в залата. Предишния сезон балетистът Нижински бе скандализирал обществото, появявайки се на сцената в тесни панталони без бельо. Седмици наред благородните дами обсъждаха безвкусната проява. Тази вечер гледахме „Талисманът“ с балетисти в традиционни костюми.

През антракта поръчах да донесат самовар и да сервират чай на посетителите, дошли да ни поздравят. Скоро установих, че в отсрещната ложа Михен предлага същото. Поведох Олга, Татяна и дъщеря ми, сбърчила неодобрително нос, към дългогодишната ми съперница.

Михен пребледня — трудно постижим издайнически знак под пластовете пудра.

— Мини! — възкликна. — И Олга, и Татяна! И твоята Олга! Каква изненада!

— Изненадващ е твоят спектакъл. — Изчаках я да разцелува внучките ми и да се възхити колко красиво стоят черните ми перли на Олга. — Частна маса за чай в мое присъствие. Какво целиш?

— Не знаех, че си тук — възрази Михен.

— Аплодисментите при влизането ни не те ли накараха да се замислиш? — Ощипах безмилостно пристегнатия й в корсет хълбок. — Нарочно си решила да ме посрамиш пред внучките ми и половината град.

— Нищо подобно — възрази тя. Приех от келнера чаената чаша, поставена в ювелирен подстаканник, и изслушах високомерния й въпрос: — А нима ти не дойде тук, за да ме свалиш от сцената, Мини?

Вдигнах чашата.

— Разбира се. Съмняваш ли се?

Беше почти както в доброто старо време. До края на балета останахме в ложата на Михен, която шепнеше клюки на внучките ми. Олга ми просъска:

— Мамо, какво ще каже Алики, когато разбере, че дъщерите й са си шушукали с Михен? Двете се мразят, знаеш.

— Докато разбере, момичетата ще са се върнали в Царское село — отговорих. — Каквато и да е, Михен вдъхва респект. Нека внучките ми научат, че уважението не се поднася на тепсия, нужно е да го спечелиш.

* * *

Балът в двореца ми беше чудесен. Двестатината подбрани гости запълниха залата. Въпреки обещанието, дадено на майка им, Татяна и Олга не пренебрегнаха нито галантните млади князе, нито братовчедите си. Приемаха охотно поканите им за танц. В четири и половина призори Олга едва се държеше на крака, а на другия ден накуцваше. Татяна очарова всички с елегантната си сдържаност, съчетана с омайно блеснали очи. И двете получиха купища картички и покани за чай.

За жалост не можеха да приемат. Александра бе непоклатима — свърши ли балът, дъщерите й се връщат у дома. На сбогуване настояха да ги посетя скоро. Отнесоха новите си рокли в кутии, облицовани с тънка хартия.

Придружих ги до гарата. Щом влакът потегли, подадоха глави през прозореца на вагона и въпреки възраженията на телохранителя ми махаха дълго. Под кожените шапки в хусарски стил лицата ми сияеха от радост.

Усетих как ледът, сковал сърцето ми през годините на разочарования и загуби, се стапя. Краят ми бе по-близо от началото, но внучките ми връщаха младостта. Предстоеше им да навлязат в обществото, където ги дебнеха клопки и сърдечни болки, докато намерят подходящ съпруг, омъжат се и създадат свое семейство. Ново поколение Романови чакаше да се появи на белия свят.

Исках да го посрещна с отворени обятия.