Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (26)

Двайсет и шеста глава

— Непроницаема е. — Запалих цигара в дневната на Михен. — Изнесе се в Зимния дворец. Не изчака дори боята в новия им апартамент да изсъхне. Избяга от дома ми и какво? Обикаля из стаите с чисто нови мебели и отказва да устрои бал. Не приема и никакви покани. Хората говорят, че сезонът — първият й тук — е бедствие.

Пролетта наближаваше. Четирийсетте траурни дни съгласно повелите на православната църква бяха изтекли, но все още носех черно и не участвах в обществени сбирки, макар уединението да ме задушаваше. „Чаят с Михен едва ли е проява на незачитане към покойния ми съпруг“, казах си. Великата княгиня стоеше на разстояние. Отначало ми стана болно, защото въпреки свадите между Саша и Владимир, двете бяхме запазили приятелството си, поне повърхностно. Сетне се усъмних, че причината е друга, и най-сетне поех към двореца й.

Посрещна ме с видима радост — както винаги в безупречна копринена рокля и с гребенчета със скъпоценни камъни в косите — и ме настани до маса със самовар, пълен с прясно запарен чай.

— О, да — кимна, — така е. Всички смятат новата ни императрица за твърде горда, та да общува с дребни благородници. Изглежда не изпитва нужда да се доказва. Получи желаното — Ники в леглото й и твоята корона върху главата й.

Трябваше да усетя жилото в тона й. Понеже и двете бяха германски принцеси — макар Александра да бе по-млада и, разбира се, далеч по-високопоставена — можеше да се очаква Михен да я клевети. Ала бях прекалено обсебена от собствените си тревоги.

— Още не е получила короната ми. И дори само заради Ники е длъжна да положи усилие. Правех го — в нейното положение, а и докато бях царевна. Редно е да се постарае обществото да я приеме. Скрита в покоите си, няма да спечели никого.

Издухах нервно дима. Гневът ми напираше да се излее; в дигата се бе отворила пробойна и потопът напираше безвъзвратно.

— Мрази ме. Защото той се допитва до мен, а министрите ми се подчиняват. Защото имам свой доход, а императорското знаме се вее над двореца ми, когато съм там. Зловиди й се, задето съм пълновластна господарка на Гатчина, Петерхоф, „Полярната звезда“ и царския влак. Сигурно в момента преглежда сметките ми от шивачката и пресмята колко харча.

Михен изсумтя презрително.

— И никакъв признак за дете?

— Никакъв. — Смачках угарката и запалих нова цигара. — Смених придворните и камериерките й, разбира се. Съобщиха ми, че често се оплаквала от неразположения, но нищо не издава бременност. Едва ли Ники е виновен.

— Е, сега знаеш защо не те посещавах, докато тя живееше в двореца ти.

— Нужно ли е да ти напомням, че изгубих съпруга си? Щях да те приема с отворени обятия.

— Прости ми, Мини. — Михен улови ръката ми. — Със Саша имахме разногласия. Не одобряваше присъствието ми до самия край, опасявам се. Ала всеки ден мислех за теб. Кончината му ме наскърби дълбоко. Неприятно ми е, че си толкова разстроена, но…

— Но? — вперих очи в нея.

— Хм… — Отдръпна длан. — Въпреки ужасната загуба, положението ти е завидно. Ники разчита на теб. Имаш последната дума за назначенията в домакинството му и в кабинета. Избираш кои придворни дами да се грижат за нея. Имуществото ти е непокътнато. Подобно влияние не е пренебрежимо.

— Не одобрявам назначенията. Пита ме и изразявам мнението си.

— Като вдовстваща императрица си с по-висок ранг от нея.

— Да. Това й се зловиди най-много. — Спомних си подслушания разговор. — Според нея е редно да се оттегля в усамотение, както подобава на вдовица.

— Колкото и да не й харесва, нищо не зависи от нея. Знам, че вечно ще скърбиш за Саша, и сигурно си решила да носиш траур цяла година. Все пак, предвид обстоятелствата, не е ли уместно да убедиш Ники, нашия цар, да устрои бал. И да дадеш личен пример за царствено поведение.

Замислих се. Наистина бях решила да не свалям траура година, но идеята ми допадна.

— Няма начин — рекох най-сетне. — Ксения ще роди през юли. Следващия месец заминавам за Абастумани. Георгий писа, че е по-добре. Искам да го посетя. Не му позволих да дойде в Крим, за да се сбогува със Саша. Оставих го да скърби в самота.

Михен сви съчувствено устни.

— А сега е и наследник на трона.

— Възможно е състоянието му да позволява да се върне в Санкт Петербург — отвърнах остро, жегната от намека й за болния престолонаследник.

— Моля се да е така. Още една причина да устроиш бал, нали? Да увериш Двора и аристокрацията, че всичко е наред.

Далеч не всичко бе наред. Убедих се в правотата й обаче.

* * *

Изумих се колко по-добре е Георгий. Отмората в подножието на планината бе върнала цвета на лицето му; беше си пуснал брада и понатрупал плът по костеливото си тяло. Всеки ден караше велосипед по тесните пътеки край вилата. Макар да пушеше — навик, още по-вреден заради болестта му, но коя бях аз да го упреквам за споделения порок — през двете ни седмици заедно почти не кашляше.

Забелязах, че не е сам — нищо очебийно, съвсем дребни белези: как са сгънати дрехите му; издайнически женски досег в подредбата на слънчогледите във вазата върху нощното му шкафче. Местна жена, предположих. Не разпитвах. Какво прави си беше негова работа, стига да не дава храна на злите езици. Увлечение тук, далеч от Санкт Петербург, и бездруго нямаше значение. Напомних му обаче, че върне ли се в града, ще поеме задълженията ся на престолонаследник.

— Болен съм от туберкулоза — подсмихна се той. — Не съм се излекувал, мамо.

— Болните от туберкулоза живеят дълги години. Виж се само! Изглеждаш в цветущо здраве.

— Да, тук съм добре. Но не мога да поема никакви отговорности. Скоро въпросът ще се разреши, надявам се. Ники ми писа, че Александра е бременна. — Запали цигара. — Не ти ли е казал?

— Не.

— Сигурно е прясна новина.

— Сигурно.

Съкратих престоя си. Ксения щеше да роди скоро. Георгий очевидно се чувстваше спокоен. Целуна ме се за сбогом и ми заръча:

— Бъди мила с Александра, Ники спомена, че двете не сте… как да се изразя… в топли отношения. Не я карай да се чувства по-маловажна от теб.

Думите му ме стъписаха. Ники се бе доверил на него, не на мен. Георгий и Ники бяха близки и все пак сърцето ми се сви, сякаш са ми отказали нещо, чиято липса едва сега усещам.

— Тя ме омаловажава — натъртих.

Георгий се усмихна.

— Нямаш представа колко си властна понякога, мамо. Щом те омаловажава, накарай я да те цени. Заради Ники. Достатъчно тежък товар носи.

Във влака по обратния път имах много време за размисъл. В Санкт Петербург слязох на гарата и се отправих право към Зимния дворец.

* * *

— Защо не ми каза? — седях в новия кабинет на Ники; той пушеше и избягваше погледа ми. — Чух новината от брат ти, в Кавказ! Само аз ли в цяла Русия съм в неведение?

— Георгий знае, защото му писах — отговори. — Не исках да се тревожи, че има отговорности на престолонаследник. С Алики решихме да изчакаме потвърждението на Боткин.

Долових предпазливост в тона му.

— Потвърждение ли? Жените усещат тези неща. Телата ни говорят. Лекарското потвърждение е чиста формалност.

Ники остави цигарата в пепелника. Поглади брадата си и застана до прозореца. Имаше нов кабинет с изглед към Нева; отказа да използва стария, където дядо му бе умрял. Взрян в реката, блестяща синьо-зелена панделка под юлските лъчи, рече тихо:

— Изгуби едно дете.

Бях поразена. Отново.

— Кога?

— Скоро след като се преместихме тук. Съвсем ненадейно. Затова този път Боткин ни посъветва да изчакаме, преди да обявим бременността.

— Има ли опасност? — бях сразена от новината.

— Според него почти никаква. Наближава четвъртия месец.

Четвърти месец. През цялото време го бяха пазили в тайна от мен.

— Защо не сподели? Как да ви помагам, ако не ми се доверявате?

Той се обърна към мен.

— Доверявам ти се. Бих ти поверил живота си.

— Разбирам. Тя не ми вярва.

— Трудно й е, мамо. За мнозина ти си императрица и сега. Алики не се чувства… добре дошла. Прие помятането като унижение. Не искаше никой да узнава.

— Особено аз.

Ники въздъхна.

— Не знам какво друго да кажа.

— Каза достатъчно. — Изправих се. — Отивам при нея.

* * *

Сварих я излегната в кресло в красивите й бледосини покои, където претрупани маси, канапета с възглавнички и табуретки с ресни засенчваха новата позлата и големите прозорци. Бе запълнила всеки ъгъл и всяка ниша. Цяла стена сияеше като църковен олтар, покрита с благословени икони. Бившата лутеранка, отказвала първоначално да приеме православието, бе прегърнала вярата ни със стъписващ плам.

— Разбрах, че носиш дете.

Тя се загърна по-плътно в шала и звънна с порцеланова камбанка, оставена и подръка — знак за прислужниците да сервират чай. Пропуснах предисловията. Бях изтощена от пътуването и смущаващата новина. Нямах сили да обсъждам дреболии.

— Да, слава на Бога — кимна Алики.

— Чудесно. — Подвоумих се дали да я прегърна и целуна. Сдържаното й изражение ме възпря. — Радвам се за теб и Ники. Детето е дар, който променя завинаги живота ни.

Запитах се дали знае, че съм изгубила втория си син. Истината би могла да ни сближи, защото разбирах болката й. Тя обаче не показа с нищо да е осведомена, а аз бях дошла да се помирим, не да разбуждам стари трагедии.

— Всеки ден се моля за син — увери ме, докато непозната жена ни сипваше чай. „Не съм я назначавала — отбелязах мислено. — Прочиствала е бойните редици, докато ме е нямало ли?“

— Не прекалявай с молитвите… — Замълчах. Никакви съвети, особено непоискани. — Каквото и да е, детето ти ще се радва на обичта ни.

Тя не докосна чашата. Чаят й изстиваше, докато отпивах от моя. Предпочиташе блудкавите английски запарки; тукашните силни азиатски смески, на които постепенно се бях научила да се наслаждавам, не бяха по вкуса й.

— Време е за празник — наруших дългата тишина. Алики се взираше в далечината, забравила за съществуването ми. За пръв път виждах бременна жена да се държи така, сякаш е под хипноза. — Детето на Ксения скоро ще се появи на бял свят. Ще отбележим двете събития с разкошен бал. Лично ще те запозная с благородниците.

Най-сетне тя излезе от унеса и се обърна се към мен с присвити очи.

— Не е ли твърде рано?

Разбрах какво има предвид, но отказах да ми попречи.

— Съпругът ми си отиде. Не е нужно да се крия, за да показвам колко скърбя. Синът ми е император, а ти си императрица. Носиш първото му дете. Отличен момент да се явиш пред поданиците си. — Позасмях се пресилено. — Едва ли смяташ да си стоиш в покоите, докато родиш.

— Всъщност изобщо не смятам да стоя тук. Искам да се преместя в Александровския дворец. В Царское село е спокойно и уютно.

— Прекалено далеч е от града. — Забравих с каква цел бях дошла при нея. — Дворецът е лятна резиденция. Може да се оттеглиш преди раждането. Ники се роди там. Засега обаче е добре да останеш тук, където ще те виждат и ще ти се възхищават.

— Едва ли ще ми се възхищават. — Тонът и острият й поглед ме смразиха. — Почитаема майко, имаш добри намерения, но изглежда не разбираш, че не съм като теб. Не се обиждай. Била ся образцова императрица, достойна за подражание. Ала аз не искам да подражавам на никого. И знам как ме наричат — Погребалната булка, омъжила се за царя твърде набързо след смъртта на баща му. Пише го във вестниците, дворът и обществото също мислят така.

— Преувеличаваш. — Замълчах изненадана. Усамотението явно не я предпазваше от злите езици, а и разговорът се заплиташе в трънаците, които исках да отбягна. — Благородниците не те познават. Дай им възможност да те опознаят, за да направиш добро впечатление.

— Защо? — Веждите й се сключиха. — Както казваш, аз съм императрица. Ще родя престолонаследник. Нужно ли е да ме харесват?

Занемях. Как да отговоря?

— Така ще ти е по-лесно — намерих най-сетне думите.

— Нима? — Загърна се още по-плътно в шала, сякаш я побиха тръпки. — Според мен те са длъжни да ме уважават, защото по волята Божия Ники ме е избрал за своя съпруга. Имат ли право да се съмняват в царя и Всемогъщия, защото не оправдавам очакванията им?

— Не. — Нямаше как да оспоря довода й, макар да не бях съгласна. — Ако положиш усилия обаче, ще получиш по-бързо уважението им. — Без да се замисля, се пресегнах и улових ръката й, както през сватбения ден. — Окажеш ли ми честта да те представя, наред с уважение ще спечелиш и одобрението им. Първото е задължително, второто се извоюва. Когато дойдох тук, и на мен ми се наложи да го заслужа.

Тя отдръпна длан. Останах със смущаващото чувство, че едва се удържа да не я избърше в шала.

— Щом мислиш, че е важно — промърмори.

По-явна капитулация не бих могла да постигна. Усмихнах се отново и си допих чая.

— Ще те оставя да почиваш. Току-що се върнах от Абастумани, не съм свалила дори прашната пътна мантия. Ще се погрижа за всичко. Ще ти изпратя списъка с гости. Ще впечатлиш целия двор, уверявам те.

Алики кимна и се приведе към мен. Поднесе ми бузата си за целувка. Устоях на изкушение да я посъветвам да не прекарва цялата бременност в креслото. Не го смятах за здравословно. Във Великобритания по традиция препоръчваха уединение и отмора на бъдещите майки. Не и в Русия. През всичките си бременности бях дейна и това не навреди на децата ми.

Въздържах се. Тя ме изпрати безмълвно с поглед.

* * *

Заех се с бала, уверена от православния ми свещеник, че мога да се върна в обществото, стига да посещавам задължителните заупокойни служби в памет на Саша. Дълги часове седях с Таня и подготвях списъка с гости. Разтегнах го безпределно от желание да не изключа нито един важен човек.

Показах го на Михен и тя се разкикоти.

— Ще получи припадък. Над шестстотин души. Едва издържа чай за трима.

Непоклатима, изпратих списъка на Александра. Ники бе споделил, че е възприела идеята ми и е нетърпелива да види кого съм поканила. На другата сутрин той дойде за обичайната ни среща — все още ежедневно обсъждахме докладите от кабинета и належащите задачи. Свали си шапката, запали цигара и ми подаде списъка.

— Алики го е преработила.

Прегледах листовете. Десетки имена, задраскани прилежно с писалка.

— Но това са повече от половината гости! — погледнах го. — Защо? Ще обидим аристократите, лишени от възможност да я поздравят.

Той облиза сухите си устни. Пушеше без мяра, а тъмните кръгове под очите му издаваха безсънни нощи.

— Информирана е, че са водили развратен живот. Не заслужават привилегията да приветстват императрицата си.

— Ха! — опитах да се засмея. — Ако изключим всеки прегрешил, ще отменим бала. В Санкт Петербург сме. Всеки крие по някоя тъмна тайна.

Ники се покашля.

— Има и друго.

— Нима? — облегнах се назад и се подготвих мислено за следващия удар.

— Иска да носи царските накити.

Махнах с ръка.

— Да ги изиска с петиция. В съкровищницата са, предполагам.

— Не всички. — Срещна погледа ми. — Прегледа описа. Тиарата с розови диаманти и огърлицата с перли и сапфири ги няма. Липсват и още няколко. В съкровищницата са по-старите бижута и украшенията за царевни.

Спомних си как в деня на коронацията Саша ме похвали колко ми отиват царските накити. Спомних си и всички други случаи, когато ги бях носила с гордост. Гласът ми се изостри:

— Не липсват. При мен са, както отлично знае.

Той се помести от крак на крак. Не продума.

— Има на разположение цялата съкровищница — отсякох, без да крия омерзението си.

— Мамо — цигарата тлееше между пръстите му, — татко ти купуваше много бижута. Царските принадлежат на императрицата.

— Разбирам. — Пръстите ми се свиха в юмрук върху писалището. — Александра още не е коронована. По-добре да мисли как да спечели благоразположението на поданиците си, вместо как да се накичи.

Той смачка цигарата в пепелника върху писалището.

— Иска да се представи съобразно ранга си. Бижутата в съкровищницата са старомодни или предназначени за съпругата на престолонаследника. Избрала си най-красивите и най-удобните. Не може ли да й угодиш?

— А списъкът? И за него ли да й угодя? Да устроим ли първия ви дворцов бал в дневната ми? Защото Николаевската зала не ни е нужна за шепа престарели благородници и безгрешните им благоверни.

Лицето му се вкамени. Грабна си шапката и палтото и излезе. Подвикнах му:

— Не сме обсъдили докладите.

— Прегледай ги сама. И бездруго ще направиш каквото си наумила.

* * *

Върнах съкратения списък и посетих мадам Булбенкова — дворцовата ни модистка, обличала ме неведнъж за официални случаи. В изисканото й ателие обсъдихме новата ми бална рокля. Попитах я дали Александра се е консултирала с нея.

— Императрицата вероятно е предпочела германски модист, Ваше Величество — изсумтя мадам Булбенкова.

— Има ли такъв? — подсмихнах се.

Понеже официалният траурен период бе приключил, нямах забрана да бъда стилна. До балната нощ обаче запазих в тайна облеклото си. Пристигнах рано в залата, за да се уверя, че декорацията отговаря на изискванията ми. При вида на пищните цветни букети, запълнили всяка ниша, и на шафрановата светлина от полилеите, отразена в излъсканите до блясък огледала, се почувствах възродена. Радвах се и се вълнувах, че ще посрещна гостите в нова рокля. Някъде по пътя бях спряла да усещам болезнената празнота, оставена от Саша. Налегнаха ме угризения, но си напомних, че скръбта не е власеница. Съпругът ми не би желал да съм нещастна. Надявах се да гледа от небето и да ми се усмихва.

За разлика от Александра.

Придружена от Ники, тя пристигна с ледено лице да поздрави гостите, избрала традиционна дворцова рокля от златиста тъкан с извезана със злато пурпурна мантия. Несъмнено щеше да плувне в пот. Носеше булчинската си диадема и тежка старинна огърлица с диаманти от съкровищницата. Бижутата сияеха с мътен блясък на фона на осеяната й с белезникави петна кожа; бременна в шестия месец, Александра имаше вид на болна от сипаница.

— Мамо — ахна Ники.

Завъртях се и изящната ми рокля се разля на вълни около глезените ми. Черната коприна и тюлът със стъклени мъниста подчертаваха стройната ми фигура. Надиплен тъмночервен шифон украсяваше раменете му над тесните ръкави, необичайни за дворцова рокля.

— Харесва ли ти?

— Ами… — Ники не намираше думи; приех го като комплимент.

Не носех бижута, само няколко гребенчета с оникси и рубини бяха втъкнати в косата ми. Не бях изпратила бижутата, поискани от Александра, но не ги бях сложила — исках да докажа, че за да блестиш, не са нужни диаманти.

— Изглеждаш великолепно. — Приведох се да я целуна, за да усети аромата на скъпото розово масло. — В злато и пурпур, както подобава на императрица!

Тя се отдръпна рязко.

Гостите застанаха в редица. Първо се покланяха пред Ники — красив в тъмносинята полкова униформа — после пред Александра и мен. Шепнех по памет всяко име и титла в ухото й. Тя протягаше длан, за да я целунат, и кимаше вдървено, без да направи опит да заговори когото и да било. Сетне гостите тръгваха към Сандро и Ксения да поднесат поздравления за новородената им дъщеря Ирина. Забелязах капка пот да се стича по врата на Александра изпод стегнатите масури, несъмнено създали много главоболия на фризьора й. Снаха ми стоеше като каменно изваяние; коремът й не личеше под диплите на роклята и грамадната пелерина. Вместо да покаже гордо плодовитостта си, тя я криеше, сякаш е нещо срамно.

Мъчението й продължи дълго, защото по моя покана всеки задраскан от нея гост присъстваше на бала.

Танцува само веднъж. С Ники откриха бала с мудна полонеза и се оттеглиха. Тя седна на трона върху подиума, той застана неловко до нея. Приближих до него и протегнах ръка:

— Ела да танцуваш мазурка с мен, сине.

Погледна я колебливо. Изчака да му кимне и чак тогава улови ръката ми.

Благородниците ни направиха място под грейналите полилеи. Събрани в кръг край нас, пляскаха с ръце и потропваха с крак в ритъма на вдъхновения от циганската музика танц. Въртях се, водена от Ники — отличен танцьор с лъчезарна усмивка, наслаждаващ се на момента.

След танца си запровирах път през множеството. Мнозина гости стискаха дланта ми и казваха колко се радват да ме видят толкова жизнена. Зърнах Михен с Владимир — зачервен и набит във възтясна униформа.

Михен повдигна вежда със заговорническа усмивка.

Обърнах се към подиума и видях Ники да се оглежда смутен. Тронът на Александра пустееше. Беше си тръгнала посред бала и само Михен бе забелязала отсъствието й.

* * *

— Нарочно я унизи — упрекна ме Ксения, докато си събирах багажа с помощта на Софи. — Тръгна си просълзена. Видях я. Как можа, мамо? Вместо да я представиш пред двора, я направи за смях.

— Не съм. — Дадох знак на Софи да свали куфарите долу, та да ги натоварят в каретата. — Александра се държа като богопомазана. Не отрони дума на никого и се вкамени на подиума. Сама е решила да си отиде. Никой не я е прогонил.

Ксения ме изгледа страховито.

— Невъзможна си. Срамувам се от теб.

Застинах. Както Ники и Миша, голямата ми дъщеря имаше миролюбив нрав. Избликът й ме изненада, макар интуитивно да бе доловила истината. Нарочно бях пренебрегнала молбата на Александра да съкратя списъка с гости и да върна царските бижута. Исках да я засенча на бала, за да й покажа колко много има да учи. Според мен вината бе изцяло нейна. Ако се бе държала, както подобава на царица, щеше да получи одобрението на обществото. Уви, бе проявила надменност и равнодушие.

Софи излезе бързо, за да ни остави насаме. Впих очи в Ксения.

— Как смееш да ми говориш с такъв тон пред прислугата?

— Само така ще ме чуеш. Какво би казал татко, ако беше жив? Дължиш й извинение. Тя е съпруга на Ники.

— Баща ти не искаше да му стане съпруга — напомних й. — Александра е в Царское село. Как си представяш да бия толкова път, за да търпя унижения? В никакъв случай! Баба ти е болна. Чака ме в Дания. Олга и Миша вече са на кораба. Положих предостатъчно усилия. Напразно.

Ксения махна раздразнено.

— Това ли наричаш усилия? Да се правиш, че тя не е императрица, на път да ти роди внуче? Баба не е болна. Отиваш в Дания от злост. Винаги я наричаш Александра, не Алики, за да покажеш, че не е член на семейството. А изискваш послушание от нея.

— Не съм казвала, че не е член на семейството — възразих. — Колкото до послушанието, дължи ми го. Вдовстващата императрица тринайсет години бе до императора и е живяла дълго тук.

— Мамо, Алики скоро ще роди…

— През ноември. Август е. Няма да търпя градската жега, нито да се местя в Александровския дворец да я гледам излегната в креслата. Закъснявам. Чух Ирина да плаче. Върви при детето си.

Ксения застана пред вратата.

— Принудиш ли Ники да избира, няма да харесаш избора.

Едва се стърпях да не я избутам.

— Когато дойде време да ражда, ще се върна.

Ксения отстъпи настрани. Преди да я загърбя, подхвърли:

— Никога няма да ти прости, ако не й протегнеш ръка.

— Ами тя? Кога ми е протягала ръка? — Ксения присви устни. — Никога! — отговорих си. — Нито има намерение да го направи.

Дъщеря ми ме изпрати с изумен поглед. В каретата, на път към пристана, осъзнах, че докато съм в Дания, тя и Сандро вероятно ще се преместят да живеят другаде. Няма да останат под моя покрив. Ксения бе предана на Ники; не бих я обвинявала.

Лично аз исках да си отпочина в родината, без да обсъждам Александра.

Бях започнала да споделям чувството на Саша, че Русия ме държи в затвор.