Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (16)

Шестнайсета глава

Мария се разплака сърцераздирателно в прегръдките ми.

Беше се върнала от Англия, за да бъде до майка си, а сега императрицата лежеше в ковчег, отрупан с бели рози. Бях й отдала почит в параклиса, целувайки изпитата й студена буза. Приведена над нея, си спомних как ме утешаваше след смъртта на Никса и след смъртта на бебето ми. Колко ли самотна е била, самотна и безпомощна пред ударите на съдбата.

— Тя е при Бог — опитах да успокоя Мария, която изглеждаше преждевременно остаряла и напълняла; не бе останал и помен от жизнерадостната млада княгиня, припкала след Милорд в Лятната градина. — Майка ти е намерила покой.

— Толкова много страдания изтърпя — проплака Мария. — Ах, Мини, да беше я видяла… ужасна гледка. Накрая просто не можеше да си поеме дъх.

Шушненето на гузната съвест, че не съм я посетила — защото след взрива Саша не ми позволяваше да стъпвам в Зимния дворец — бе заглушено от внезапното ахване на Мария. Извърнах се леко. Александър стоеше на прага с поглед, обхождащ опечалените жени в траур.

Мария се отскубна от мен и му просъска:

— Как можа?

Императорът застина.

— Чувах ги — продължи Мария. — Всеки ден. Как се гонят, играят си, смеят се над нас. Докато мама, твоята императрица, умираше. Доведе курвата и копелетата си в двореца да я изтезават през сетните й дни.

— Дете мое… — подхвана той.

Мария знаеше от години за любовницата му — от нея научих тайната — но това… Споделях възмущението й от коравосърдечната му постъпка да настани жената в двореца, докато съпругата му бере душа. И незаконните деца — останах шокирана от потвърждението на мълвата.

Мария вдигна ръка. За миг се побоях да не го удари. Тя му посочи вратата с разтреперан показалец.

— Мястото ти не е тук. Срам ме е! Ние ще носим срама ти вместо теб.

Непростима обида. При други обстоятелства не би я подминал. Сега обаче Александър се обърна и излезе с наведена глава, а Мария се разхлипа безутешно. Жените я заобиколиха. Измъкнах се на пръсти, за да изкажа съболезнования на императора, макар да бях поразена от постъпката му. Той бе изчезнал. Саша и четиримата му братя бдяха с мрачни лица в преддверието — решителните им лица не оставяха никакво съмнение, че по изключение синовете на Романови са сплотени срещу баща си.

Хората изпращаха с цветя ковчега по бавния му път към храма, където императрицата щеше да почива до Никса. Обявиха траур — в продължение на четирийсет дни се забраняваха всякакви празненства.

Скоро след погребението Саша разпореди да се преместим в Елагинския дворец, разположен на едноименния остров при устието на Нева. В просторния, красив палат със сводесто преддверие и светли зали с изглед към реката тъгувах по дома — за кабинета ми с копринени тапети в малинов цвят, за дневната, пълна с дребни украшения. При настоящите обстоятелства обаче бе по-добре да прекараме лятото тук. Децата ми поне можеха да си играят в градините, без да се страхувам, че нихилист ще хвърли бомба през оградата.

Използвах уединението, за да пиша на Аликс и родителите ми, които изразяваха загриженост от положението в Русия. Аликс настояваше да отпътувам за Дания. Планирах да замина още щом приключи траурът. Дни след погребението обаче, сред юлския зной, обвил в мараня Санкт Петербург, Саша се върна от посещение при Владимир. Тресеше се от гняв.

— Викат ни. Всички. На вечеря в Зимния дворец.

— Вечеря ли? Толкова скоро?

— По заповед на императора. Не се преструвай, че не знаеш защо.

Ето я най-после — тайната, запратена като оглозган скелет в краката ми.

— Ще ни представят княгиня Екатерина Юриевна. Това е новата й титла съгласно указ на императора. Оженил се е за нея и е узаконил трите й деца.

Скочих на крака. Преносимото писалище се изплъзна от скута ми и хлопна шумно върху пода сред фонтан от шумолящи листове.

— О? — Саша ме погледна изкосо. — Мислех, че си информирана. Германската крава на Владимир не е пропуснала да те осведоми. Изглежда всички са знаели, че спял с повереницата си и е посял семето си в нея.

Втренчих се занемяла в него. Спомних си как веднага след погребението Мария замина за Англия, без да продума повече на баща си. Преди да разплета гласа си, Саша продължи:

— Лутеранката все пак не е чак толкова невежа. Заяви, че императорът нарушава православните закони, понеже Църквата забранява повторен брак, преди да е отминал траурът за покойната съпруга. Владимир обаче няма да откаже да присъства на приема. Не иска да рискува отново да изпадне в немилост. А и не може да си го позволи. — Усмихна се горчиво. — На германката й трябват приходи, за да донатруфи дома им.

Вирнах брадичка.

— Михен е принудена да отиде. Ние — не.

— Напротив — процеди през зъби съпругът ми. — Няма да се лиша от възможността да им покажа как смятам да я приема. Ще дойдеш с мен, и то наконтена. Ще носиш сребърна коприна и сапфири. Траурът явно е отменен.

Излезе с тежка стъпка. Престарялата ми Чара ме изгледа тъжно от възглавничката си.

Императорът се бе оженил за любовницата си. Да ни пази Бог.

* * *

Тя бе русокоса и слаба — болезнено слаба. Бяхме връстници, ала неволно ми домиля за нея — в бялата рокля от дворцовия гардероб и с перления кокошник приличаше на сираче в чужди дрехи. Големите й сини очи ни обхождаха със страх — сърна, заобиколена от хищници. Никой, освен мен не благоволи да смекчи изражението си.

По заповед на Александър присъстваха дори децата. Бяхме подредени по ранг — първо аз и Саша със синовете ни Ники и Георгий (съгласих се да доведа само тях). После братята на императора: Константин в червено-златиста униформа, вирнал надменно гърбавия си нос; опозореният Николай, надебелял и подсмърчащ; и галантният Михаил — всеки със семейството си. Четиримата по-малки синове на императора — Владимир, Алексей, Сергей и Павел — стояха смръщени един до друг. Нагиздена като за последно в синя коприна и диаманти Михен се взираше упорито в тавана, сякаш я интересуват единствено фреските.

На дванайсет и девет години, Ники и Георгий се радваха да се срещнат с братовчедите си. Двамата се ръчкаха с лакти и шушукаха с четиримата синове на великия княз Михаил, начело с красивия дванайсетгодишен Сандро, и напрягаха още повече атмосферата. Налагаше се постоянно да им шъткаме, макар да бяха просто деца и да не знаеха защо са ни събрали тук.

Зад императора и новата ми съпруга стоеше златокосо момче на около осем с нейните деликатни черти и неговите особени сиво-сини очи. Двете дъщери бяха твърде малки да ги представят в общество. Ники ме дръпна за широкия ръкав и изшушука:

— Кой е този?

Саша му изсъска:

— Никой.

— Негово Императорско Величество Александър II, самодържец на Русия, и княгиня Юриевна — обяви дворцовият церемониалмайстор с пронизителен глас, сякаш да изтъкне неловкото положение. Тропна по пода с жезъла си от слонова кост и всички се снишихме в поклон. Не толкова дълго обаче, колкото бе редно. Саша ме хвана за рамото и ме вдигна скоропостижно. Императорът стоеше пред мен. Забелязах как е порозовяло лицето му — стъписващо подмладено за шейсет и две годишен мъж, овдовял преди дни. Той изгледа злостно Саша, който показно не отчете присъствието на жената до него, и изрече бавно:

— Мини, представям ти моята съпруга, княгиня Екатерина Юриевна.

Усещах как всички наоколо са впили очи в нас. Понеже бях втора дама в двореца — след Екатерина, реакцията ми бе изключително важна. Саша ме бе предупредил да я пренебрегна, ала сърце не ми даваше да не й продумам. Треперещите й устни издаваха как се бори със сълзите. А и вината не бе нейна. От дете я бяха поверили на императора. Изцяло зависима от него, как би могла да му се опълчи?

— Ваше Височество — сведох глава.

Другите велики княгини последваха примера ми. Единствена Михен извърна отвратена лице. Щом унизителното представяне приключи, влязохме в трапезарията — не в разрушената от взрива, а в по-просторната Павилионна зала, където поне щяхме да седим достатъчно далеч един от друг, та язвителните забележки да не се чуват ясно.

Заела мястото на покойната императрица, Екатерина Юриевна правеше сдържани опити да заговори сътрапезниците си. Отговаряха й едносрично и извръщаха глава. В далечния край на масата Саша приличаше на истукан. Не откъсваше очи от баща си. Следеше го неотклонно с поглед над вазите, свещниците и многоетажните подноси.

Откакто бях пристигнала в Русия, никога не се бях чувствала толкова неудобно в двореца. Когато поднесоха десерта и кафето, Саша изръмжа:

— Тръгваме си.

Трепнах.

— Вечерята не е приключила. А и момчетата се забавляват с братовчедите си. Не е редно да…

— Сега! — Изправи се като планина, потапяйки залата в мълчание.

Императорът се втренчи в него.

— Седни!

Саша захвърли снежнобялата си платнена салфетка върху масата.

— Николай! Георгий! — извика. — Сбогувайте се с братовчедите си. Отдавна трябваше да сте в леглата.

Момчетата ми тутакси се подчиниха. Саша се обърна към мен:

— Идваш ли, жено?

Срещу мен Михен ми се усмихна, показвайки ми редица остри зъби.

— Седни! — изрева императорът.

Вече бях на крака. Хванал тесните раменца на синовете ни, Саша ни подкара навън.

Жест, неоставящ съмнение. Съпругът ми бе обявил война на баща си.

* * *

— Каква прелест!

Михен бе разпоредила да я докарат с баржата й до двореца ми. Изрази възхита от мястото, макар да не пропусна критичната забележка: „Не е ли ужасно влажно тук, Мини, току до брега на Нева?“. После огледа новата ми сбирка от картини — в свободното си време бях започнала да се сдобивам с руско изкуство.

— Никога ли не стоиш със скръстени ръце? — възкликна. — Вкусът ти се е променил! Селяни и пазари, доста непривично.

— Саша ги предпочита. Иска да се обграждаме с творби на руски художници. Настоява децата ни да знаят, че не само западното изкуство заслужава да присъства в галериите.

— Е, тези няма да ги видим скоро в „Ермитажа“ — отбеляза тя.

Седяхме в салона и пиехме чай. Михен ме информираше за какво клюкарства висшето общество. Императорът явно бе решил да не обръща внимание на пренебрежителното й отношение към княгинята. Ние обаче не бяхме добре дошли в двореца и аз с неудоволствие пропусках баловете в чест на Екатерина.

— Мислех, че не присъстваш, защото си заминала за Дания. — Михен сви сърдито устни. — Ако знаех, кракът ми нямаше да стъпи там!

Усмихнах се насила. Щеше да стъпи, разбира се.

— Секретарят на императора ме уведоми, че съм свободна да посетя Дания, но на Саша и децата им е забранено. Не бих отишла без тях. Принудена съм да се примиря.

— Александър ви е отказал да пътувате? — изсумтя тя. — Изумително! С какви очи ни подлага на този срам? — Погледна ме изпитателно. — Отсъствието ти от приемите й значи ли, че още не си говорите?

— Саша не отстъпва. — Въздъхнах; нямах сили за преструвки. — Предпочитал да го заточат в Сибир. За него е непростимо да петнят така паметта на майка му.

— Има право — заяви тя, ала изглеждаше доволна, че сега Саша е трън в очите на императора. — Непростимо е. И Владимир е на същото мнение, но…

— Не е в положение да го изрази. — Не си направих труда да смекча острия си тон. — Разбирам. Императорът се е оженил за нея. Не можем нищо да променим.

— Ще я коронова, запомни ми думите. Това е само началото. Догодина очаквам да ни свикат в Москва за тържествената церемония.

— Наистина ли мислиш, че ще отиде толкова далеч?

Не ми се вярваше. Не само защото Екатерина не бе подготвена, а и защото не ми изглеждаше да изгаря от желание.

— На последния прием присъстваше синът й — заразказва Михен. — По заповед на Александър. Имаше някакви италиански жонгльори — изсумтя с отвращение — вулгарни забавления, но какво да очакваш в наше време? Както и да е. Той сложи детето в скута си и попита: „Искаш ли да станеш велик княз?“ На всеослушание. Ако това не подсказва какво предстои, не знам…

Как да отговоря? Колкото и да го обичах, Александър бе преминал всякакви граници.

— Цяла Европа осъди брака — продължи Михен, дъвчейки пето кексче от подноса върху масичката. — Предадоха ли ти думите на Виктория? Не? Била крайно възмутена. Когато императорите си вземат жени от простолюдието, рекла, каква надежда има да се запази светостта на царските кръвни линии?

— Типично в неин стил — промърморих.

Последното писмо от Аликс съдържаше подобни изказвания на кралицата. Не бих го признала обаче.

— Константин не е на себе си — додаде Михен.

Погледнах към вратите на салона, макар да бях заповядала на прислужниците да не влизат. Винаги вземах мерки, защото не бях сигурна какво ще каже гостенката.

Тя сниши глас:

— Организира сбирки в Мраморния дворец. Обсъжда положението с братята си и с други хора. Владимир го посети.

Спомних си думите на Александър, че Константин е окултист и другарува със съмнителни особи. Подобни персони изобилстваха в Русия. Странниците — скитащи пророци, боготворени от селяните — и светите юродиви бяха чести гости в аристократичните салони; бръщолевеха за незрими сили, ограбваха и изкушаваха лековерните. Не можех да си представя светският лъв Владимир да посещава подобни сбирки.

— Само за да чуе какво говорят — обясни Михен, разчела мълчанието ми. — Не го одобрява. Знаеш колко презира абсурдния мистицизъм. Константин обаче явно не се задоволява само с гледане на карти. Да продължавам ли?

— Не. — Отпих от чая. Беше изстинал и имаше блудкав вкус. — Предателство е да се говорят подобни неща. Най-разумно е Владимир да не посещава повече сбирките на Константин.

— Посъветвах го същото. Братът на императора съзаклятничи срещу него. Реши ли да я коронова, ще си навлече беди. Предупреден е.

Оставих чашата със звучен звън върху чинийката.

— Предупреден ли е наистина?

Клюките са едно — честно казано, липсваха ми — но това бе съвсем друго. Опасно нещо.

— Предполагам — сви рамене тя. — Ако не е, скоро ще бъде. Нали?

Михен ми предлагаше разменна монета. Прогонването от двора не бе нито мое дело, нито мое желание. Не одобрявах постъпките на свекъра ми, но бях длъжна да мисля за своето положение, а заточението на острова не ми правеше услуга. Нито на мен, нито на нея. Тя се нуждаеше от дружеското ни съперничество. Иначе с кого щеше да се състезава?

Тръгна си, успяла да поклюкарства до насита и да ме подтикне към действие. Върнах се в дневната и се взрях в реката. Чувах децата с бавачката. Играеха в градината. Комари се носеха на рояци над брега. Не биваше да оставаме тук. Колкото и безопасен и приятен да бе дворецът, Михен имаше право — усамотението нямаше да ни се отрази здравословно.

Когато със Саша седнахме да вечеряме, вече бях взела решение. Щяхме да се върнем в нашия дом — в Аничковския дворец и да помоля за среща с императора.