Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (28)

Двайсет и осма глава

На 10 юни 1897 крепостните топове прогърмяха. Сто и един салюта отбелязаха раждането на втората дъщеря на Ники, кръстена Татяна, отново по името на Пушкинова героиня.

Не бях там. Татко ме бе извикал. Почти осемдесетгодишна, мама гаснеше. Пристигнах във „Фреденсборг“, където ме чакаше Аликс, и сварих мама прегърбена и слаба като вейка, прикована в инвалиден стол. Мозъчен удар бе превърнал жилавата ни майка в призрак с обезобразено тяло и брадичка, провиснала над хлътналата гръд. През следващата година почина насън. С Аликс се върнахме за погребението. Бяхме неутешими, макар да знаехме, че така е по-добре. Мама не би искала да живее безпомощна.

Татко не напускаше покоите си.

— До другата година — прошепна ми Аликс на раздяла. Нямаше смисъл да се преструваме, че радостните ни семейни сбирки ще се повторят някога и децата ни пак ще огласят градините и двореца. Фредерик, престолонаследникът, щеше да поеме повечето задължения на татко. Без мама баща ни нямаше да издържи дълго, ала докато бе тук, с Аликс щяхме да се връщаме при него всяка година.

— Сестри завинаги — прегърнах я крепко.

— Завинаги — повтори тя, ала когато се качваше на кораба, се запитах докога ли се простира „завинаги“.

Наближавах петдесет и една години, далеч от младостта. С всяка загуба смъртта разграждаше познатия ми свят и ме изпълваше с мрачни предчувствия за бъдещето.

* * *

— Какъв мил жест. — Опитах да изобразя усмивка, за да угодя на Ники, дошъл да ме посети в Аничковския дворец. Неотложни дела го бяха довели в Санкт Петербург скоро след раждането на третата му дъщеря, две години след Татяна. Александра го даряваше с момиче като по график. — Наистина ли е нейна идея?

Той кимна неспокойно.

— Знаем, че траурът за дядо току-що приключи, но Алики смята, че за нас ще е чест дъщеря ни да носи твоето име.

— Кръщелното ми име е Дагмар — напомних му, стараейки се гласът ми да не прозвучи укоризнено. — Мария е православното ми име. — Забелязах как очите му помръкват и добавих: — Предай й, че се чувствам поласкана.

Не уточних, че третата ми внучка е на два месеца и мнението ми всъщност е маловажно. Отдавна бяха избрали името на детето и едва сега бяха сметнали за нужно да ме информират.

Бегла усмивка пробяга по лицето му и в същия момент затрака телеграфът в стария кабинет на Саша — нов уред, инсталиран и в двореца на Ники в Царское село. Не харесвах обаче пращенето и бях заповядала да сложат машината в неизползвано помещение. Напрегнах слух да чуя дали Оболенски е получил съобщението.

— Сигурно е от Алики — предположи Ники и излезе.

Останах сама, сплела трескаво пръсти. Още една дъщеря. Вече изглеждаше невероятно Александра да роди син. Тишината се проточи. Почудих се къде се е дянал Ники. Дали съобщението го е принудило да си тръгне, без да се сбогува? Запътих се към вратата на дневната. В коридора шушнеха гласове. Чух Ники да казва на иконома ми:

— Нека първо да я подготвя…

Застанах пред него.

— Какво има?

Оболенски сведе глава. Лицето на сина ми бе мъртвешки бледо, очите му се бяха налели със сълзи. Стискаше телеграмата.

— Мамо… Георгий е…

Чувах гласа му. Дори неизреченото. Но не исках да слушам. Глухо бучене изпълваше главата ми. Пред мен се разстла пустош. Не усетих как краката ми се подкосяват. Ники ме подхвана, преди да се строполя. Прегърна ме и зарида тихо. Не се разплаках. Не отроних нито една сълза.

Скръбта ми бе тъй дълбока, че не можех да излея нищо навън.

* * *

Бяха го открили в една канавка; велосипедът му се валял до него. Тежък кръвоизлив — това ни съобщи местният лекар, дошъл от Казбек да констатира смъртта. За по-сигурно обаче, била необходима аутопсия.

Отказах. Знаех какво е убило сина ми. Изкъпах студената му плът и му облякох униформата. Покрусените му прислужници ме изпратиха до влака, който щеше да отнесе мен и ковчега до Санкт Петербург. Едва когато видях да качват ковчега в товарния вагон, си спомних впечатлението ми, че Георгий не е сам. Сломена от мъка, не се бях сетила да попитам дали в дома му е живяла жена.

Никога нямаше да разбера. Той си бе отишъл с тайната. Зарових лице в длани и зачаках скръбта да плячкоса останките от разяденото ми сърце. Ала чух гласа му, сякаш седеше до мен: „Няма го вече Негово Императорско Височество. Остана само Георгий Александрович“.

От всички нас единствен той бе живял до края, свободен от невидимите ни окови.

* * *

Трите ми внучки от Ники бяха неземно красиви; уединението в Царское село ги бе дарило с ангелска невинност. Не ги виждах често, както бих желала. Не чаках покана, но винаги уведомявах предварително Александра, та да се подготви. Никога не се застоявах дълго. Макар да не показваше открито кога присъствието ми я отегчава, тя се оттегляше в бежовия си будоар. Бягството бе начинът й да борави с нетърпимото. Не можеше обаче да пренебрегне належащата нужда от престолонаследник след смъртта на Георгий.

Издаде го дори трескавата й телеграма, че Ники се е разболял в Крим.

Веднага се качих на частния си влак и потеглих към вилата, където Саша бе починал. Намерих я полуразрушена. По заповед на Ники издигаха на мястото й нов летен дворец. Бе отишъл да провери дали ще е готов по план до лятото.

Паникьосана, почти не обърнах внимание на мрачната обстановка, пълна с ужасни спомени за сетните дни на Саша. Царският лекар доктор Боткин ме чакаше.

— Тиф, Ваше Величество — уведоми ме. — Трескав е. Не биваше да идвате. Много е заразно. На вашата възраст не е безопасно.

Тиф. Същата болест едва не бе убила втория син на сестра ми Аликс. Преглътнах страха.

— Няма да изгубя още едно дете. Ако някой ще умира, нека съм аз. Изпратете съобщение на императрицата. Предупредете я да не идва. Не бива да се излага на риск и, опазил ни Бог, да пренесе заразата у дома и да застраши дъщерите си.

Ники бе в полусвяст. Розови петна осейваха тялото му, леглото му подгизваше от пот. Къпех го, сменях чаршафите и се молех да остане жив. След седмица треската намаля. Изнемощял, Ники нямаше сили да вдигне глава от възглавницата. Спях на стол до постелята на сина ми въпреки опасенията на Боткин, че ще прихвана болестта. Чух го да се размърдва. Приведох се до напуканите му устни.

— Обещай ми — прошепна. — Алики. Момичетата ми… Обещай да се грижиш за тях.

— Ще оздравееш. Температурата спадна. Отпочивай. Тук съм. Няма да те оставя сам.

— Обещай — очите му молеха.

Кимнах.

— Обещавам.

Минаха три седмици, докато събере сили да пътува. През това време с финансовия му министър граф Вите решихме да обявим Миша за царевич. Ники се съгласи неохотно при условие Миша да сдаде титлата, ако Александра роди син. На двайсет и една, офицер в Ездитния гвардейски полк, Миша изрази недоумение. Обяснихме му, че е спешна мярка. Болестта на Ники бе отворила очите ни за опасността да умре, без да е посочен наследник на трона.

Всички разбираха, че решението е било неотложно. Всички, освен Александра. Докато Ники се възстановяваше в Александровския дворец, неоспоримата й съпружеска преданост бе равна на яростта й към мен.

— Новият ни царевич ще си потърси ли скоро царевна? — попита ме тя.

Седяхме в бежовия й будоар с дъщерите ми — Ксения и Олга. Бяха дошли в двореца по моя молба да правят компания на момичетата, докато помагам в грижите за Ники.

— Не съм обмисляла въпроса — отговорих.

Казвах истината. Почудих се как тя е успяла, след като Ники едва се придвижва от леглото до кабинета си.

Обърна се към Ксения.

— Е, ако се задава сватба, ще се наложи да се явя пред хората без никакви бижута. Булката му ще получи моите, защото се падат на царевната, а вдовстващата императрица не отстъпва другите.

В този момент изпитах бездънна омраза към нея. Ако дъщерите ми ги нямаше, не бих скрила чувствата си. Задоволих се да запаля цигара. Тя присви очи, защото се отвращаваше да пушат в покоите й — макар неведнъж да бях усещала мирис на тютюн, издаващ, че невинаги страни от вредния навик.

— Щом родиш син, всичко ще си дойде на мястото — уверих я ведро. — Неговата съпруга няма да страда от недостиг на бижута.

Върху бледите й бузи пламнаха червени петна.

На другия ден напуснах двореца й, успокоена, че състоянието на Ники се подобрява. Във влака Ксения попита:

— Защо я обиждаш? Миша става престолонаследник, после намекваш, че никога няма да има син.

— Засега няма — посочих.

Олга се изкиска. Споделяше моята неприязън към Александра. Ксения поклати глава.

— Не постъпваш разумно, мамо. Със сигурност успя да разпалиш вражда.

Очаквах с нетърпение схватката. Исках да й кажа точно какво мисля за противните обноски и буржоазния й манталитет. Бях разярена от безочието й да се впуска в дребни свади за бижута, след като синът ми, нейният съпруг, е бил на косъм от смъртта. За да подчертая погнусата си, върнах царските бижута в съкровищницата и я информирах писмено.

Мислено й пожелах да я премажат с цялата си тежест.

* * *

Висок и изискан, с изваяни романовски черти и благосклонна усмивка, Миша привличаше достатъчно женско внимание. Предупреди ме, че не иска да се обвързва. В началото на века Олга навърши пълнолетие и също не проявяваше интерес да се омъжи. Реших, че е назрял моментът да дебютира в обществото. Нямаше да стане красавица, но имаше изразителни тъмни очи; иначе си оставаше изцяло дете на Саша.

— Дебют? Защо? Мразя баловете.

— Така си мислиш. Как ще разбереш, ако не пробваш?

— Не — стисна челюсти тя.

— Да. И ще се усмихваш.

Превърна пробите на роклята в изтезание, а по време на бала се оплакваше толкова шумно как пантофките й сплескват пръстите, че от кавалерите се изискваше истинска храброст, за да я поканят на танц. Едва дочака края на празненството, обърна се към мен и изтръгна диадемата от косата си.

— Ето. Дебютирах. Разбрах от опит колко мразя баловете.

Врътна се и си тръгна. Погледнах отчаяна към Таня.

— Как ще й намеря съпруг?

— С голяма доза предпазливост — отговори придворната ми дама. — И търпение.

* * *

Дебютът на Олга откри сезона и прекрати официалния ми траур за Георгий. Поръчах си нова рокля от розово кадифе с апликации от кремав сатен и поръбени с дантела ръкави. Щом влязох в двореца й и свалих мантията, Михен възкликна:

— Ах, Мини, как е възможно да не старееш! Ако бях лековерна като Мама Жигон, щях да заподозра, че преборваш годините с вълшебни отвари.

Оприличаваше Александра на саможивата героиня от френския марионетен театър. Забавен и злостен, прякорът неслучайно се бе разпространил като горски пожар сред великите княгини. Не ми харесваше, но оценявах находчивото сравнение.

По-късно, вече сред гостите в салона й, Михен полюбопитства за наскоро оповестената четвърта бременност на Александра.

— Постоянно лежи. Ако канапето й можеше да материализира син, досега щеше да има дузина. Искрено се моля този път наистина да роди момче.

— Сигурно и тя използва всички средства.

Михен кимна на една графиня; смарагдите, красящи пухкавата й шия, отправиха заслепяващо предизвикателство към бледите опали на благородната дама. Отново долових полутонове в гласа й — издайнически знак, че изгаря от желание да сподели тайна. Михен криеше ревниво силните си карти. Разиграването можеше да се спечели само с надхитряване.

— Бог едва ли приема заповеди от нея.

Не си мерех думите. Още бях разгневена от поведението на Александра. В отговор на писмото ми за бижутата, ме бе уведомила, че вече не ги намира за подходящи и ще поръча нови. Беше ме накарала да ги предам единствено от завист, после бе оповестила най-невинно бременността си. Не отидох в Александровския дворец да я поздравя. Виждах Ники, когато идваше в града за срещи с министрите, но отказвах да се занимавам с прищевките й.

— Бог е излишен при наличието на доктор Филип. — Михен отпи глътчица от чашата с вино — маневра, прикриваща изкусно сериозната тема. Очите й се плъзнаха към мен. — Не знаеш ли? Явно наистина те държи в неведение.

Усмихнах се, за да смекча жилото на думите й.

— Ако не греша, ти ще ме просветлиш.

С кикот Михен свали картите на масата.

— Запознала ги Анна Вирубова — незначителна придворна дама. И все пак нашата Мама Жигон я настанила в самостоятелна къща край двореца. Двете шият и свирят на пиано заедно като най-добри приятелки. Та така… Вирубьова й представила въпросния Филип от Париж. Не знам какви са препоръките му, ако изобщо съществуват. Сред приписваните му дарби обаче е способността да общува с неродени деца и да ги убеждава — или да им заповядва — да си променят пола. Мама Жигон се съветва с него в къщата на Вирубова.

Сви рамене, сякаш обсъждаше дребна чудатост. Разкритието й обаче не беше никак нищожно. Залата се завъртя пред очите ми — замайващ парад от паунови рокли и ордьоври, натрупани в златни подноси. Не продумах.

— Щом Бог не помага, редно е да вземе нещата в свои ръце, нали? — подхвърли Михен.

— Дано да са скалъпени клюки.

— Дочути от благонадежден източник, информирал Владимир — присви устни Михен.

— Владимир уведомил ли е Ники?

Синът ми несъмнено бе наясно, но едва ли би одобрил приумиците на съпругата му да стават обществено достояние.

Михен би подбелила очи, ако не бяхме заобиколени от гостите й.

— Отлично знаеш какво мисли Владимир за… хм, за всичко. Не би откровеничил пред Ники. Колкото до мен, устата ми е запечатана. Отдавна съм се научила да стъпвам на пръсти край нашата царица.

* * *

Минах през празничния сезон с обичайната си жизнерадост, доволна да открия, че както винаги ме приемат топло. Прелитах между салоните, операта, театъра и балните зали, стремейки се да изтласквам от ума си наученото от Михен.

Докато не го чух отново, този път от княгиня Зинаида Николаевна Юсупова — изтъкната представителка на висшето общество, наследница на най-значимото частно богатство в Русия. Сподели клюката през смях, заобиколена от любопитни дами. Намирах се на няколко крачки от тях. Преди да успея да примигна, Зинаида размахваше ветрило, затрупана от лавина ненаситни въпроси. Преди Нева да се разтопи, всички влиятелни кръгове — а и мнозина извън тях — щяха да знаят, че императрицата ни залита по окултното.

Помолих френския посланик да проведе конфиденциално разследване. Докладът му се оказа по-обезпокоителен от очакваното. Въоръжена с него, броях дните до появата на Ники в Зимния дворец.

Както Саша, синът ми не успяваше да усмири роднините. Чичовците му често нахлуваха при него без предупреждение и го отрупваха с жалби за това и онова. Изглежда вече беше имал посетители, защото ме посрещна в кабинета си с морно изражение и с думите:

— Ако си дошла да се оплакваш, мамо, недей. Чух достатъчно, та да ми се прииска да абдикирам и да стана пастир.

— Не го казвай дори на шега. Бог те е упълномощил да управляваш.

— Така говорят. Но чичовците ми явно са глухи. — Запали цигара и ме изгледа над купчината документи. — Какво има.

— Нищо. Не може ли майка да посети сина си?

Посочи ми стол.

— Слушам те.

Извадих една кожена папка от вътрешния джоб на мантията си. Седнах и пригладих бавно поли, сякаш докладът не е от значение. Наблюдавах внимателно реакцията му и останах доволна от сключените му вежди и набръчканото чело.

— Кой е узнал?

— Всички, предполагам. Първо чух от Михен, после на бал, устроен от княгиня Юсупова. Такова нещо не може да се укрие, дори в Царское село.

Без коментар той затвори папката и понечи да ми я върне.

— Подготвих я за нея. За да е наясно, че нейният доктор Филип няма разрешително да практикува медицина. Всъщност в Париж са го арестували за кражба.

— Прочетох доклада.

— Той е мошеник. Ще позволиш ли такъв човек да посещава съпругата ти в Александровския дворец?

— Не само нея. И аз се консултирах с него. Има сили. Говори с мъртвите. Извика духа на татко.

Шокирана, отначало си помислих, че се шегува, и то безвкусно. Погледна ме обаче, сякаш не е изрекъл небивалица, и самообладанието ми рухна.

— Да не си се побъркал? — Скочих на крака. — Какви ги приказваш… Пред мен, твоята майка и негова съпруга.

Стреснат, Ники заобиколи писалището.

— Мамо, доктор Филип ни е приятел. Съветите му ми вдъхват увереност. Твърди, че татко бди над мен. — Пресегна се към ръката ми. Отдръпнах се рязко. — Не знаеш какво преживявам. Житната криза подклажда метежи. По препоръка на граф Вите намалих данъците на селяните, при условие че продават по-евтино зърно. Сега гладуват. В Москва вилнеят агитатори. Сергей е арестувал десетки бунтари. Бракът на брата на Алики се разпада. Дъки го напусна, защото…

— Осведомена съм за положението в страната — прекъснах го. — И за Дъки. Сварила съпруга си в леглото с пажа им. Или с камериера? Отвратително. Виктория да му мисли. Дъки й е внучка все пак.

— Виктория умира. — Гласът му секна. — Алики е потънала в скръб. Иска да види баба си за последно, но заради бременността не бива да пътуваме.

Изумих се. Сеанси с шарлатани, а сега и необяснима тъга по една недружелюбна към Русия кралица, превърнала живота на леля му Мария в чистилище. Всякаква представа за себе си ли бе изгубил?

— Тя видя баба си преди три години. — Отказах да изразя печал от близката смърт на Виктория. — Двамата посетихте Англия по време на голямата ти обиколка.

Той ме погледна колебливо. Налагаше се да проявя твърдост. Съчувствах му и го разбирах повече, отколкото предполагаше. От трийсет години живеех в Русия. Знаех какво понася. Бях свидетелка на терзанията на дядо му и баща му.

— Трябва да отпратиш мошеника — настоях. — Научат ли вестниците, ще ви превърнат във фарс. Нелепо е да се консултира с лъжепророци с надеждата да роди син. Само Бог може да ви даде желаното.

Той се върна зад писалището и запали нова цигара, макар гъст пушек да забулваше кабинета.

— Е? — Прииска ми се да тропна с крак и да му се разкрещя, както правеха чичовците му. — Покажи й доклада. Не би дръзнала да се замеси в скандал. Разбере ли истината, ще го отпрати.

— Не мога — отговори тихо Ники. — Предпочитам хиляди шарлатани да говорят на Алики какаото иска, отколкото да търпя изблиците й.

Стиснала облегалката на стола, преглътнах буцата в гърлото ми. Ето го най-сетне страшния момент — признанието, че е избрал неподходяща съпруга. Той обаче добави:

— Иска просто да е уважавана императрица. Основа благотворителна организация. Аристократки шият дрехи за селянчета. Надяваше се да помогне и на сиропиталищата. Благородните дами обаче й връчиха петиции за назначения на синовете им в полковете. Изискаха и постове в двореца за дъщерите им. Отказа им с довода, че да сторят добро на бедните е достатъчна награда. Оттеглиха се и начинанието пропадна.

Постарах се гласът ми да прозвучи помирително, макар и в разрез с действителните ми чувства.

— Ако ме беше попитала, щях да я предупредя. Не действаш ли неумолимо, никой не прави нищо безвъзмездно. Знаеш какъв натиск оказвах, за да задействам държавните благотворителни институции.

— Които отказваш да й повериш. — Гласът му се вледени. — Мамо, нужно ли е да я препъваш на всяка крачка. Първо бижутата. После катастрофалният дворцов бал, последван от обявяването на Миша за царевич. Нямахме избор след смъртта на Георгий, знам, но Алики ги прие като тежко оскърбление. А сега искаш да й съобщя, че си разследвала приятеля ни? — Той смачка недоизпушената цигара в препълнения пепелник и промърмори: — Втръсна ми да слушам как всички мислят, че ти управляваш Русия.

Все едно ме зашлеви. Вкопчена в стола, вирнах брадичка.

— Не се безпокой. Скъсай доклада. Няма да се меся в делата ти.

Обърнах се към вратата в очакване да чуя извинение. За пръв път се спречквахме така. Той не помръдна; не ме спря нито с дума, нито с жест. Излязох от кабинета.

Разбрах, че тя далеч не е дребно неудобство. Тровеше отношенията ми с Ники, възпитан да ме уважава и цени. Нямаше как да ме измести от полагащото ми се място, но можеше да ме накаже по-жестоко. Да ме лиши от обичта на сина ми.

Дори само за да не го изгубя, бях принудена да се смиря.