Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (17)

Седемнайсета глава

Александър ме накара да чакам цяла есен. Подчинявайки се на негласната забрана да посещавам императорския дворец, все пак се появявах в обществото. Участвах и в бал с маски в дома на Владимир, където Михен великодушно строи всички гости в редица, за да ме поздравят, както подобава. Навсякъде ме посрещаха топло в знак на съчувствие към затрудненото ми положение. От друга страна, княгиня Юриевна бе нарочена за безсрамна авантюристка, оплела императора в мрежите си. Не пригласях на критиките — тя все пак му бе съпруга, а той — дядо на децата ми. Знаех, че слухът за връщането ми в обществото ще стигне до Александър и в крайна сметка ще го принуди или да ме приеме, или да избере друг престолонаследник.

Тази възможност ме измъчваше. И преди се бе случвало да отнемат правата на наследника, макар и насилствено. Петър Велики лично бе осъдил на смърт сина си. Екатерина Велика бе детронирала съпруга си Петър III, по-късно убит. Не се страхувах, че императорът ще посегне на сина си, но лишаването от наследство бе не по-малко пагубно, а Александър явно продължаваше да се гневи. Неотдавна би откликнал веднага на молбата ми. Всъщност не би имало нужда от формалности, защото вратата му винаги бе отворена за семейството. Сега приемаше само показалите уважение към съпругата му.

Преглъщайки гордостта си, за Богоявление изпратих на Екатерина красиви бижута от сини речни перли, спомен от покойната императрица. Знаех колко ще се ядоса Саша, ако разбере, и се погрижих да остане в неведение. Замених перлите със съвършен дубликат, изработен от прочутия Гюстав Фаберже, чиято дискретност се равняваше единствено на майсторството му.

Подаръкът стопли сърцето на Александър. Извика ме след новогодишния бал, на който той и Екатерина приветстваха 1881-ва с полонеза, изпълнена пред целия двор.

Влязох в кабинета му и погледнах към празната възглавничка до писалището му, където спеше Милорд. Той изпревари въпроса ми:

— Умря.

— Съжалявам, Ваше Величество. Беше прекрасно куче.

— И предан приятел, какъвто рядко се среща. — Заобиколи писалището и се отдалечи от възглавничката, все още покрита с червени косми. — Почива в гробището за домашни любимци в Екатерининския дворец.

Кимнах, стиснала ръкавиците си. Не се държах свойски — не седнах, преди да ми даде знак. Той застана до прозореца с изглед към вътрешен двор; изложението на кабинета едва ли му допадаше. Заради кроежите на нихилистите и общественото негодувание срещу втория му брак, целият му живот бе стеснен, включително ежедневните разходки.

— Пожела да говорим — напомни ми; не възнамеряваше да ме улесни.

— Да. Да говорим за…

Гласът ми секна. Озовала се най-сетне в кабинета на Александър, изведнъж се стъписах. Не знаех с какви думи да спестя на съпруга си по-нататъшни унижения.

— Мини… — В тежкия тон на императора нямаше нежност, ала не се долавяше и упрек. — И двамата сме наясно защо си тук. Това не е нещо, поправимо с един замах. Саша никога няма да ми прости. Не е в природата му. Ще настоява да анулирам брака, да отпратя и нея, и децата. Аз няма да го направя.

— Знам.

Казах го искрено. Едва сега осъзнах какво не искат да видят мнозина. Той бе влюбен. Страстта му към императрицата беше охладняла, несъмнено заради загубите им, болестта й и отчуждението от Русия, от монотонността на дългите им години заедно. Екатерина бе разпалила отново този плам. Всяка битка срещу чувствата му би била напразна и обречена на провал.

— Саша не знае — поклати глава Александър. — Или не го интересува. Моето щастие не значи нищо за него. — Тръгна към мен с леко накуцване. Изразих загриженост и веднага получих обяснение: — Играех си с децата и се спънах. Бащина злополука.

Дали си е играл със Саша и братята му? Съмнявах се. Саша ми описваше, колко строго е бил възпитаван. Вероятно затова се стремеше да отглежда с твърда ръка децата ни. Така бяха научени той и братята му.

— Константин заговорничи срещу теб — думите се изсипаха от устата ми.

Не бях го предвидила. Не толкова бързо. Мислех първо да се застъпя за Саша, да измоля снизхождение от императора, а сетне да предложа двамата да се заемат с машинациите на Константин.

— Разбира се. — Александър ме погледна изморено. — Всички заговорничат. Смятат ме за слаб и се стремят да се възползват. Успеят ли обаче, няма да наследят трона, заеман от мен.

Усетих заплахата в гласа му и явно ми пролича. Той приглади мълчаливо мустаци и продължи:

— Моментът настъпи. Подготвих манифеста за конституционно събрание.

Вкамених се при сблъсъка с реалността, срещу която Саша от самото начало се бунтуваше. Императорът се върна до писалището и вдигна лист хартия.

— Моята Екатерина ме окуражи. Русия не може да остане играчка в ръцете на едно привилегировано малцинство. Хората трябва да имат думата. Ще им я дам. Ще продължим да управляваме, но не като преди. Ще има Дума от избрани представители. Постепенно ще ограничим самодържавието. Несъмнено ще срещнем съпротива. Съпругът ти навярно ще я оглави. Короната обаче нося аз и Русия ще има конституция, защото иначе няма да оцелеем.

Не можех нито да помръдна, нито да проговоря. Императорът обявяваше война на семейството си. Разтреперих се при мисълта за последствията.

— Не одобряваш ли? — попита ме той.

За моя изненада се чух да казвам:

— Одобрявам.

— Предполагах. Родината ти има конституция, както и повечето европейски монархии. Дори кралица Виктория и кайзерът отговарят пред парламент. Само тук се страхуваме, че монголски орди ще ни сразят и ще ни отнемат даденото от Бога право да правим каквото си щем. Учим се много малко от историята. Редно би било да си вземем поука от тежкия опит на Франция и Америка. Не получат ли право на мнение как да бъдат управлявани, хората тръгват на битка, понякога кървава. Владетелите не са неприкосновени. Луи XVI умря на гилотината. Убиха президента Линкълн. Всички сме смъртни.

— Да… — Срещнах нетрепващия му поглед. — Достойна цел сте си поставили, Ваше Величество.

Не уточних, че убийството на президента Линкълн е последица от гражданска война, разкъсала Америка. Разбирах какво има предвид. Гибел може да застигне дори мъдър управник.

— А! Ето я най-сетне моята Мини! — усмихна се Александър. — Знаеш истината. Работата в Червения кръст ти отвори очите за страданието. Беше тук, в двореца, когато се опитаха да ни отнесат с бомба. Логиката им е жестока, методите — варварски, но подбудите… Който не е сляп и глух, си дава сметка. Дълго размишлявах, докато прозра истината, но Екатерина не е от нашия кръг. Разбира всичко. Ако можех… — добави, — щях да абдикирам. Ала Русия не е готова за коренна промяна. Трябва да се действа бавно, постепенно. Да я водим ловко…

— Като бик към стобора — прошепнах.

Той се усмихна.

— По-точно, както извеждат мечка на синджир от леговището й.

Замълчахме.

— Редно е да обясните на Саша. — Станах рязко на крака. Беше ми разкрил намеренията си, нямаше място за увъртане. — Преди да уведомите обществеността. Той е престолонаследник. Не научи ли пръв, ще го приеме като кръвна обида. Заслужава поне това — додадох.

Александър се намръщи.

— Не съм в настроение за поредна вечери с размяна на удари под пояса.

— Обяд — предложих. — Ще го уредя. Елате в недели след литургията в Аничковския дворец и му съобщете. Ако ще има спор, нека да е на четири очи.

— Определено ще има. — Веждите му се сключиха пак. — Но няма да ме разубеди. Предупреждавам те, Мини. Ще изпратя него, Константин и всеки, дръзнал да ми се противопостави, в тъмницата или в изгнание.

Кимнах.

— Разбирам.

Саша нямаше да разбере и все пак поне щеше да е уведомен.

— Заминавам за Крим — рече Александър. — Връщам се през март. Насрочи обяда за тогава, Мини! — Преди да тръгна към вратата, подхвърли: — Нито дума на Саша! Ще го информирам лично. Ако има да казва нещо, нека да го чуя пръв.

* * *

Бях скрила от Саша, че знам за тайната любовница на императора. Не ми беше приятно, но го направих, за да опазя хармонията в семейството. Укриването на сегашната тайна обаче ми се струваше предателство; думите сякаш прегаряха върха на езика ми. За да успокоя съвестта си, признах на закуска, че съм посетила баща му.

— Разбрах — отсече Саша. — Клюкарите в двореца не пропускат нищо. Преди да излезеш от кабинета му, мълвата ме застигна. — Прелисти вестника и даде знак на дългогодишния си камериер Иван да му сипе още чай. — Е? Какво ти каза? Изиска ли да се унижа, да пълзя на колене, да целувам ръка ма курвата му в Николаевската зала?

— Осъзнава грешката си. — За да избегна погледа му, се заех съсредоточено да мажа кифличка с масло. — Прибързал е. Надява се на помирение. Не иска да сте скарани. — Повиших леко глас. — Съгласен е да обсъди плановете си с теб, когато се върне от Крим.

Затаих дъх, пазейки равновесие до ръба на стръмна скала.

Зад нас Иван не помръдваше. Стрелнах го с очи и той се измъкна безшумно от трапезарията.

— Надява се на помирение, значи — повтори Саша. — Иска да обсъдим плановете му. И какви са те по-точно?

— Не знам. Не ми каза.

„За последен път — зарекох се. — Никога вече няма да го лъжа.“ Чувствах се ужасно, сякаш слагам уловка в капан.

— Не ти е казал, защото няма други планове, освен да я коронова и да живее в грях с нея.

С безизразно лице Саша се вглъби отново във вестника.

— Но ще се срещнеш с него, нали? Ще спазиш благоприличие.

Не вдигна поглед.

— Той проявява неблагоприличие. И, да, ще говорим. Стига да дойде тук, при мен.

* * *

Февруари отля в по-топлия март. Късен сняг посипа града. Подготвях обяда, насрочен за тринайсети март. След неделната литургия Александър щеше да проведе обичайната проверка на Императорската ездаческа академия. После да съобщи, че ще гостува на брат си Михаил. Всъщност и двамата щяха да дойдат в Аничковския дворец. Поканих децата на Михаил да карат кънки със синовете ми, та императорът да има повод да ни посети. Щеше да придружи брат си до дома ни, уж за да вземат момчетата. И щяха да останат да обядват с нас.

В уречения ден облякох самурения си жакет и дълга до средата на прасците пола от синьо кадифе. Сложих червени кожени ботуши и отидох да нагледам децата. Увих в шал двегодишния Миша, който бе настинал, и успокоих петгодишната Ксения, разплакана, че няма да я вземем на пързалката.

— Още не можеш да караш кънки, скъпа.

Избърсах сълзите й под неодобрителния поглед на гувернантката мисис Франклин. Те се грижеше отлично за поверениците си, но не търпеше сантименталности. Децата, заяви ми веднъж, трябвало да се оставят да плачат, та да се научат, че със сълзи не се постига нищо.

— В тази къща е различно — накарах я да замълчи.

Сега инструктирах Ники и Георгий, както винаги забавящи процеса със състезание кой ще излезе пръв:

— Слезте веднага щом си завържете ботушите.

В дневната Саша седеше зад инкрустираното ми с марказит писалище. Винаги се развеселявах да го видя превит като великан над плота. Имаше си писалище, разбира се, но в дневната бе по-топло, защото печката пламтеше от сутрин до вечер, а от пестеливост той не палеше огън в кабинета си.

— Отиваме на пързалката — напомних му.

— Докога? — попита, дъвчейки писалката.

— Докато дойде баща ти — целунах го по четинестата буза.

Пак си пускаше брада. На трийсет и седем бе почти оплешивял, но смяташе, че с брада прилича на „истински руснак“.

Слязох в преддверието да чакам момчетата. Докато Софи разопаковаше кутиите с новите им кънки, се вгледах през страничния прозорец. Снегът се сипеше — лек и упорит. Дали императорът ще отмени обяда? И какво ще стане тогава? Страхувах се как следващата седмица някой ще донесе циркуляра с манифеста, оповестяващ свикването на Дума. Саша ще се разяри и нищо няма да е в състояние да предотврати колосалния сблъсък между съпруга ми и баща му.

Ники и Георгий дотърчаха с шумни викове. Обърнах се към тях със строго изражение — баща им постоянно им повтаряше да не слизат по стълбището като пияни казаци. В същия момент чух бумтеж. Момчетата не обърнаха никакво внимание, устремени да грабнат новите кънки. Саша обаче излезе от дневната.

— Топовен салют по това време?

Преди да отворя уста, прозвуча още един гърмеж, по-силен. Прозорците иззвънтяха. Саша ме хвана за ръка.

— Не — прошепнах.

Той ме дръпна към вратата и я отвори със замах. Погледнахме навън — в снежната далечина се издигаше черен облак.

— Докарайте веднага тройката — заповяда Саша.

Стреснати, момчетата изпуснаха кънките и остриетата им издрънчаха върху мраморния под. Опитах да успокоя децата си с усмивка, но сърцето ми биеше трескаво и коленете ми се подкосяваха.

Пред портата вече ни чакаше шейна, теглена от два коня.

— Глупак! — изкрещя Саша на коняря. — Каретата! Заповядах ти да докараш каретата!

— Каза тройката — прошепнах.

Той се обърна към мен.

— Така ли?

Кимнах.

— Няма ли да се пързаляме, мамо? — попита Георгий.

Поклатих глава. Ники бе пребледнял, сякаш вече знаеше какво таим.

— Боже мили! Докога ще се мотаят? — Саша излезе, но преди да свърне зад ъгъла към конюшните, подрънкващи звънчета известиха появата на каретата.

— Донеси му палтото — разпоредих на Софи, защото съпруги ми стоеше под снега гологлав и по риза.

Софи ми подаде дебелото палто и астрагановата шапка.

— Елате — махнах на момчетата.

Ники улови ръката ми, но Георгий отстъпи назад.

— Ще го наглеждам. — Софи го обгърна през рамо. — Вървете. Негово Височество ви чака.

Поведох Ники към каретата. Саша надяна палтото и ни помогна да се качим.

— Към двореца! — заповяда на кочияша.

* * *

Препуснахме по улицата край Екатерининския канал. Ники се притискаше до мен; усещах го как трепери. Прегърнах го и метнах коженото одеяло върху краката ни. Чух как Саша рязко си поема дъх. Погледнах навън и видях тълпа от хора да се кръстят. Жандармите се опитваха да ги възпрат да не топят носните си кърпи в алената локва сред утъпкания сняг. Преобърната шейна и кон с разпорен корем се валяха недалеч. Тъмночервени ивици, черни в смътната светлина, се точеха пред нас като диря, прорязана от кървави остриета.

— Не гледай — закрих очите на Ники.

Каретата свърна към задния вход на двореца, накъдето водеха дирите, и се закова на място. Саша отвори вратата. Подчинените му войници от Преображенския полк препречваха пътя ни с байонети.

— Царевичът! — изрева Саша и стражите тутакси се отдръпнаха. Забелязах колко са пребледнели лицата им под островърхите шапки с извезан двуглав орел. С ужасна сигурност разбрах, че ни е сполетяла катастрофа.

Императорската тройка стоеше изоставена край задния вход. Снегът бе пропит с гъста, лепкава кръв — ботушите ми затъваха в нея, докато двамата с Ники вървяхме след Саша към стълбището. В подножието му се бяха скупчили синовете на великия княз Михаил, облечени за забавлението на пързалката. Съпругата му Олга се вкопчи в мен и едва не събори Ники.

— Миша е мъртъв! Бомбата го е разкъсала! Боже мили!

Синът й Сандро, висок за петнайсетте си години и с изваяни Романови черти, приближи до Ники. Чух го да шепне:

— Татко не е умрял. Не бил в същата тройка. Но горкият ни дядо…

Саша избута момчетата и се втурна по стълбището, обляно в кръв. Тръгнах нагоре с разплакания Ники. Олга и децата и поеха след нас. Минахме по коридор, пълен с коленичили прислужници в ливреи.

Михаил излезе от кабинета на императора, по зеленото му вълнено палто личаха кървави пръски. Съпругът ми махна да го последвам и влезе вътре.

Олга простена и се отпусна безсилно в обятията на Михаил. Чувствах се по същия начин, когато прекрачих прага на кабинета, където преди два месеца бях разговаряла с Александър. Изисканото помещение с бяла ламперия и масички, отрупани със семейни снимки, бе претъпкано с министри, съветници и сродници на императора. Видях Михен в ъгъла сред великите княгини. Погледите ни се срещнаха, после откъснах очи и ги насочих през пролуката между тълпата към канапето. Там лежеше нещо неописуемо. Царският лекар, доктор Боткин, стоеше приведен над страдалеца. Патриархът в черно расо се молеше до него.

Ники се разплака отново. Дръпнах го настрана и му прошепнах:

— Отиди при леля Михен.

Като хипнотизирана тръгнах — крачка по крачка — към ужаса пред мен.

Александър бе неузнаваем. Едното му око изпъкваше върху обезобразеното лице; на мястото на устата имаше дупка с изпотрошени зъби. От раните му се стичаше кръв и се събираше на локви върху килима. Носеше парцаливи останки от униформата си. Крачолите бяха разкъсани над осакатени чукани. Нямаше крака.

„Владетелите не са неприкосновени… Всички сме смъртни.“

Скръбта ме погълна. Отстъпих назад към Михен, обгърнала Ники през рамо.

— Две бомби — прошепна ми тя. — Двама мъже на моста над канала. Първата бомба не улучила казаците. Александър излязъл да помогне на ранените. Михаил се втурнал да го спре. Трети мъж, никой не го забелязал, хвърлил втора бомба. Уцелила го…

— Не… — Закрих с длан лицето на Ники, изопнато в ням писък. — Замълчи.

— Няма да оцелее — каза Михен. — Подготви се.

Погледнах към Саша. Стоеше до прозореца към вътрешния двор. Чувах виковете на тълпата долу. Разбрали за трагедията, хората вече се събираха на дворцовия площад.

Владимир, в неделно облекло с изискана вратовръзка, жакет и джобен часовник със златна верижка, приближи до Саша и го докосна по ръката. Заговори му настойчиво. Саша наклони глава — правеше така, когато му съобщаваха нещо неочаквано или неприятно.

— Не отлагай — раздаде се гласът на Владимир, както винаги прекалено звучен.

Саша кимна рязко. Владимир излезе от кабинета, давайки знак на министрите да го последват. В коридора пред отворената врата сновеше великият княз Константин. Хилавото му тяло сякаш се бе смалило съвсем. Трепна, когато Владимир го подмина, без да го погледне. Извърнах глава отново към Саша и забелязах как от поста си до прозореца изпепелява с очи нещастния си чичо.

Изведнъж през страничната врата на кабинета влетя фигура в бяла дантелена рокля. Всички замръзнаха. Княгиня Юриевна се хвърли върху императора. Великите княгини, които до една я бяха отхвърлили с презрение, наблюдаваха с ням ужас как обвива с длани обезобразената глава на Александър и бялата й рокля подгизва от кръв.

— Не, не, не! — ридаеше тя.

Прекрачих напред сякаш мимо волята си и я откъснах от агонизиращия император. Юриевна падна в ръцете ми и двете се свлякохме на колене върху окървавения под. Цялото й крехко тяло с кости, изпъкнали под кожата, се тресеше неудържимо.

— Тишина, моля — разпореди доктор Боткин.

Погледна към семейството на императора. Всички приближиха, но не твърде близо до мен и княгинята. Със задавено гъргорене Александър се отпусна безжизнен.

Боткин провери пулса му.

— Императорът е мъртъв — обяви с просълзени очи.

Екатерина стихна.

На площада пред входа на двореца, препречен от Преображенския полк, глашатай съобщи новината. Изригна оглушителен възглас:

— Бог да пази цар Александър III!

В кабинета всички коленичиха да се помолят за душата на умрелия. Патриархът, същата сутрин изнесъл неделната литургия, подхвана пресекливо заупокойна молитва. Някой вдигна безчувствената Екатерина от ръцете ми.

Изправих се и застанах до съпруга си. Саша ме измери със замислен поглед. За миг, разтърсил ме до дъно, ми се стори, че по устните му трепти усмивка.

После Владимир се върна, следван от полицейския префект.

— Какво ще заповяда Ваше Величество? — попита префектът.

Почудих се защо задава въпрос на мъртвия император, сетне осъзнах, че говори на Саша. Горкият префект бе пребледнял като платно, защото бяха убили Александър под негов надзор. Обърнах се към коридора и видях, че Константин е изчезнал.

Очаквах Саша да се разпореди веднага да арестуват чичо му. Той обаче отсече:

— Ти и твоите хора сте безполезни. Оставихте глутници от злодеи да се скитат на свобода. Уволнен си. Армията ще поеме защитата ни. Искам убийците да бъдат екзекутирани. Веднага. — Погледна към Владимир. — Свикай кабинета. Ще заседаваме след час. Патриархът да се подготви за клетвата за вярност. Церемонията ще се състои в зала „Свети Георгий“. Искам всички да присъстват. Разпореди се свещениците да съберат и полковете за клетва.

— Както заповядате, Ваше Величество. — Владимир изгледа съзаклятнически Саша. — Ще го намеря — прошепна. — И ще ти го донеса лично.

— Претършувай целия дворец, ако е нужно — свъси се Саша.

Хвана ме за ръка, преди да успея да попитам каква задача възлага на Владимир. Заслизахме по стълбището към входа на двореца. Прислужниците ни се покланяха ниско, ала той дори не ги поглеждаше. Крачеше с изправени рамене и вирната брадичка. Не влачеше тромаво крака, главата му не клюмаше върху дебелия врат, не размахваше непохватно длани.

„Саша Бика, сега цар Александър III, самодържец на Русия. А аз — напомних си вцепенена — съм неговата царица.“