Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (5)

Пета глава

Мама влезе в стаята ми; държеше телеграма. Подбирах — поне се опитвах — дрехите, разхвърляни по леглото ми. Чудех се какво да оставя и какво да прибера в куфара. След Париж щяхме да заминем за Ница. Императрицата вече ни чакаше там. Заболяла и отпътувала от Санкт Петербург по-рано от обикновено. От мама знаех, че Мария Александровна страда от задух и близостта до морето й се отразява добре. Въпреки наличието на крайбрежни дворци в Русия тя явно предпочиташе морето да е по-далеч от владенията на съпруга й. Никса я бе придружил, за да прекараме известно време заедно, преди да поема към Русия. Не обърнах особено внимание на листа в ръката на мама.

— Нейно Императорско Величество пак ли е изпратила вест? — попитах, оглеждайки овехтялата си сламена шапка. — Дали е подходяща за вилата? Едва ли ще е горещо в ранна пролет, но не искам лунички. Или да взема слънчобран?

— Мини… — Тишината в гласа й ме закова на място.

Шапката от излиняла суха слама изхрущя между пръстите ми. Мама не прекрачи прага — не от нежелание, а защото сякаш бе останала без сили. Залитна и се подпря с длан върху рамката.

— Никса… — промълви и шапката се изхлузи измежду пръстите ми. — Станала е злополука…

Не продумах. Взрях се в покрусеното й лице, в късчето хартия в ръката й и стаята се схлупи върху мен.

— Конят му го хвърлил от седлото — продължи мама със същия ужасяващ глух глас. — Гърбът му пострадал. Не можел да ходи. Имал треска. Нейно Императорско Величество извикала специалист от Виена. Никса има възпаление на гръбначния мозък, Мини.

Не чух името на болестта. Думите й забиваха ножове в мен. Зашеметена от бумтящото биене на сърцето ми в ушите, се пресегнах за опора — каквато и да е опора. Мама притича и ме хвана през кръста. Помогна ми да седна на леглото. Останах там, превита одве — безжизнена, безгласна кукла, втренчена в нищото.

— Иска да те види — прошепна мама. — Трябва да бързаме, дете мое. Вече е получил последно причастие. Императрицата ни умолява да тръгнем веднага.

* * *

Не бях ходила във Франция и не видях нищо, когато отидох. Четири дни прекосявахме омразната Германия. Пътувахме в луксозен вагон с билети, изпратени ни от императрицата. После личният й влак ни откара от Дижон до Ница. По заповед на френския император Наполеон III всички други влакове спряха, за да ни разчистят пътя. В купе с орехова ламперия и пищна мебелировка, заобиколена от прислужници в ливреи, седях до прозореца и се взирах навън. Не виждах нищичко от френската земя, все едно минавах през безкраен тунел.

Мама говореше малко. Думите не можеха да облекчат страданието ми. Бях се влюбила, бях приела да се омъжа; сега ми отнемаха годеника. Дори да се бе опитала да ме утеши, нямаше да я чуя. Молех се наум в ритъма на трополящите върху релсите колела: нека оздравее, изцели го с чудо, не позволявай да умре.

Вярвах, че умре ли Никса, ще умра и аз. Както Виктория след смъртта на Албърт ще пожелая да легна в гроба му. Не виждах живот без него.

Вярвах го до дън-душа.

Тогава бях много млада.

* * *

Императрицата ни чакаше пред входа на великолепната си крайбрежна вила, сгушена сред портокалови гори и дъхави акации. Изгледът към Средиземно море ме срази с жестокостта си. Как е възможно на толкова красиво място да се разиграе подобно злощастие?

Изразът в очите й с морави сенки и топлата й прегръдка ми показаха, че не сме закъснели. Разбрах и неизреченото — Бог няма да отговори на молитвите ми.

— Помоли ме да отидеш при него още щом пристигнеш — каза ми императрицата.

— Първо трябва да се преоблека — чух се да прошепвам; гласът ми идваше отдалеч, чужд глас.

— Глупости. — Мама ме побутна напред.

Императрицата ме поведе през светлата просторна вила, ухаеща на море.

— Не изпитва болка — рече ми тихо, когато спрях пред прага на стаята му. — Упоен е с макова настойка. Върви при него, скъпа. Чака те твърде дълго…

По-дълго от отреденото му свише.

Приближих до леглото му. Очите му биха затворени, бледата кожа се сливаше с чаршафите, съзирах ръбовете на черепа му, сякаш болестта бе решила да го разяде до мозъка на костите. Преглътнах сълзите. Не биваше да плача сега. Не биваше да ме вижда безутешна. Исках присъствието ми да му даде сила, да разбере, че аз…

— Мини.

Гласът му стигна до мен през далечния ропот на морето, долитащ през широко отворените прозорци. Никса не виждаше водата, но я чуваше.

Седнах на табуретката до леглото и хванах ръката му. Студената му кожа ме смрази. В зачервените му очи зърнах страх. Дори опиумът да притъпяваше телесната болка, отвътре го измъчваше по-дълбоко страдание.

Никса знаеше, че е обречен.

Напуканите му устни помръднаха.

— Не. Не говори — взех чаша вода от масичката до леглото. — Тук съм. Няма да се отделя от теб.

Ръката му се плъзна към моята. Отмести глава от чашата, която се опитах да притисна към устните му.

— Слушай — отрони немощно. Нямаше сили, но пръстите му се забиха в дланта ми. Приведох се към него и усетих киселия му дъх, миризмата на обляното му в пот тяло. — Предадох те… Отнех ти щастието. Като Инок.

— Не, не си!

— Да. — Пръстите му се плъзнаха към китката ми, сграбчиха я. — Изгубен съм. Няма да се оженим. Обещах ти…

Неволно извърнах глава към вратата, сякаш долових невидимо присъствие, потайни стъпки пред прага. Нямаше никого.

Обърнах се към Никса.

— Саша — промълви той. — Обещай ми да се омъжиш за брат ми. Ще те обича. Ще те обича дори повече от мен… Заради мен.

Отдръпнах се смаяна, но пръстите му се впиха в китката ми като ледени бодли, а лицето му — Божичко, лицето му. Умоляваше ме.

— Обещай ми, Мини.

Не успях да изрека думите, които искаше да чуе. Имах чувството, че пропадам от безкрайна скала, летя към морето, ала никога няма да стигна водата; цяла вечност ще размахвам ръце и ще се въртя във въздуха, докато се разпадна на късчета.

Той се отпусна безжизнен. Пръстите му се изхлузиха от китката ми. Лежеше съвсем неподвижен. Помислих, че е мъртъв. Видях обаче как гърдите му се повдигат едва забележимо. Останах до леглото. Изпращах го с поглед. Той се отдалечаваше — Инок, отплаващ по морето.

* * *

Мама ме отведе в покоите ни, а императрицата остана да бди до Никса. Прислужник ни донесе храна — не можех да я гледам, камо ли да я вкуся. Докато се събличах да си легна, мама попита:

— Спомена ли Саша?

Срещнах тъжните й очи. Почудих се какво знае.

— Защо?

— Нищо ли не каза? — настоя тя.

— Не. Защо питаш?

Явно долови истерията, надигаща се в гърлото ми. Извърна глава към вратата — като мен в стаята на Никса, после ме погледна отново и отговори:

— Защото Саша е тук.

— Така ли?

Спомних си злокобното чувство, че ме наблюдават, глухите стъпки пред вратата. Обзе ме отвращение.

— Защо не се представи?

— Императрицата прецени, че първо трябва да отделиш време на Никса. По-късно ще се запознаете. Утре вероятно — добави с пресеклив глас, осъзнала какво се опитва да не изрече: „Ще се срещнем на бдението, ако Никса преживее нощта.“

Обърнах се към леглото. Исках да избягам, да забравя всичко.

— Да те събудя ли, ако…? — прошепна мама.

— Да.

Вратата хлопна зад нея. Останах сама.

Не заспах. Молех се да потъна в забрава, но усещах невидимото присъствие да витае до леглото ми — странника, за когото годеникът ми ме умоляваше да се омъжа.

* * *

Рано сутринта се събрахме край леглото на Никса. Априлската светлина посребряваше морето, но сега прозорците бяха затворени. Усетих задушлива миризма на мускус и шампанско — отварата на виенския специалист за разбуждане на Никса от ступора.

Двама православни свещеници в странни черни раса, украсени с епитрахили от златен брокат, и с килимявки върху главите стояха до смъртния одър. Единият напяваше тихо. Ювелирна златна кадилница се люлееше в ръката на другия и димящият тамян спарваше още повече въздуха. Извърнах поглед от сериозните брадати лица на духовниците, изпращащи Никса в сетния му път.

И тогава го видях — великия княз Саша, вкаменен до майка си.

Императрицата седеше превита на табуретката до леглото на Никса. Носеше същата тъмна рокля, с която ни бе посрещнала вчера — явно бе прекарала цялата нощ тук. Не вдигна глава, докато с мама пристъпвахме край хлипащите придворни дами и другите гости — руски аристократи, предположих, отпочиващи в Ница. Нетактичното им присъствие ме разгневи. Не наблюдавахме театър, а трагичния край на един млад живот!

Стиснах юмруци и застанах до императрицата. Тя се пресегна към мен. Не отпуснах пръсти и дланта й обви ръката ми.

Стрелнах с очи втория й син. Ако не знаех, че са братя, никога не бих го взела за сродник на Никса. Великият княз изглеждаше тромав и непохватен, с масивно телосложение и прегърбен, дълъг торс. Главата му клюмаше върху дебел врат; под олисялата над челото коса синьо-сивите му очи приличаха на тесни цепки; нелепо рошав мустак обрамчваше начупените му устни. У него не съзирах ни помен от изтънчеността на Никса.

Саша не срещна погледа ми. Изцъклените очи на Никса обаче се плъзнаха към мен.

— Прелестна е, нали? — чух го да отронва глухо.

Въпросът бе отправен навярно към брат му, но отговор не последва. Свещеникът продължаваше да припява, сълзите ми замъгляваха всичко. В сетния миг се отскубнах от императрицата и коленичих до Никса.

— Не ме напускай! — простенах.

Той въздъхна. Последният му дъх.

Императрицата извика тихо. Отчаянието й разтърси настъпилото безмълвие. Строен мъж с олисяло теме, посребрели мустаци и гъсти бакенбарди пристъпи към нея, за да я утеши. Саша се отдръпна настрани. Високият възрастен мъж ми изглеждаше познат.

— Мария, слънчице мое — промълви той.

Тогава разбрах. Император Александър. Той също бе тук.

Годеникът ми лежеше бездиханен. Потърсих мама с трескав, див поглед. Открих я зад императрицата, сред жените, закрили с кърпички лицата си. Тя извърна очи. Осъзнах, че непознатите край мен не са аристократи във ваканция, а членове на императорското семейство.

Беше непоносимо — унижението да ме оставят в неведение, докато те знаят, до един, какво изгубих. Понечих да се изправя на крака. Полите ми, усукани около глезените, ме препънаха. Някой ахна тихо, вероятно от страх да не падна върху мъртвеца. Саша се стрелна напред. С крепка ръка улови рамото ми и ме задържа права.

Взрях се в оловните му очи. Преди да успея да му благодаря, го чух да просъсква под нос:

— Обещах му. Не забравяй.

Пусна ме и потъна в мразовито мълчание.

Мама ме изведе от стаята, далеч от изпълненото с любов бъдеще, което самонадеяно си представях.

* * *

Никой повече не спомена последното желание на Никса. Не признах сетната му молба. Стаих я в себе си по време на осветената от факли процесия до православната църква. След опелото руски военен кораб отнесе ковчега за погребалните церемонии в Санкт Петербург.

Императорските величия дойдоха да се сбогуват с мен и мама. По нейно настояване щяхме да отседнем в Румпенхайм, където да скърбя в усамотение. Императрицата ми подаде Библията, принадлежала на Никса, и ме прегърна.

— Той винаги ще бъде с нас, дете — прошепна. — Споменът за него живее в нас. Помним ли го, ще векува и в небето и в сърцата ни.

Поклоних се пред императора. Александър приведе пепелявото си лице към мен и ме целуна по бузата.

— Семейството ни винаги ще те посреща с отворени обятия. — Гласът му секна, издавайки дълбоката му покруса. — Скърбим и заради теб.

Опита да ми се усмихне, но синьо-сивите му очи, очите на Никса, бяха потъмнели от печал. Неочакваната смърт на първородния му син го бе сломила, както бе сломила и мен.

Топлата прегръдка на третия му син, великия Владимир, едва не ме разплака. Владимир притежаваше донякъде обаянието на Никса, ала изглеждаше по-мъжествен; крепката му снага контрастираше на чувствителните кафяви очи, наследени от майка му. Макар да не се бяхме срещали преди, долових искреност в думите му:

— Ела скоро в Санкт Петербург.

Саша не се яви. Императрицата ни изпрати до влака. Сподели, че новия престолонаследник е неутешим. Не продумвал на никого. Отплавал с кораба, за да съпроводи ковчега на брат си до Русия.

По пътя към Дания мама ме изкушаваше със сладкиши и чай, които не докосвах, и ми шепнеше успокоително колко сме се обичали с Никса и какво умиротворение съм му дала в сетните му часове. Всичко се оттичаше от мен като шушненето на вълните отвъд прозореца на Никса. Знаех, че никога няма да забравя гласа на морето.

Обещах му…

Думите ме преследваха. Не бях изрекла обещанието, ала се чувствах обвързана от клетва.