Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (41)

Четирийсет и първа глава

Краят настъпи внезапно. Поне така ми се стори.

В Киев преживяхме още една смъртоносна зима. Войниците замръзваха в лечебницата. Навън тълпи от жени, прегърнали зъзнещи деца, се редяха с часове на опашка пред хлебарниците за сухи корички. През март 1917-а недостигът на храна, гориво и други стоки от първа необходимост доби епидемични мащаби. Разрази се инфлация и доведе до крах икономиката, съсипана от войната. Масови демонстрации разтърсваха Петроград и Москва. Ожесточени бунтари размахваха червени знамена и крещяха:

— Долу царя!

Разбрах, че страховете ни — немислимата възможност, предвидена от Михен и Сандро — вече са реалност.

Революция.

Ледените ветрове и снеговете прекъсваха телеграфните и телефонните линии. Не преставах обаче да бомбардирам Ники в Могильов с молби да се върне в столицата и да възстанови реда. Настоявах да се яви пред поданиците си, да ги увери, че ще се бори за живота им. Той обаче изпрати Николаша да прочисти улиците със сила. Научих, че от огнестрелни рани са загинали над двеста граждани. Плаках до премала. Пребледнял от ужас, Сандро се обади на Ксения да напусне Петроград със синовете им и да потърси убежище при Юсупови в Курск.

На дванайсети март падението започна. Елитните ни полкове, попълнени с фабрични работници и други неспособни да участват в сраженията на фронта, въстанаха. Разстреляха офицерите си и се присъединиха към тълпата. В казармите и по корабите, където над шейсет хиляди мобилизирани очакваха разпределение, избухнаха метежи. Неизпратените на огневата линия се вляха в редиците на „другарите“ си, както се наричаха.

— В Москва и Петроград цари хаос — съобщи ми Сандро, успял да се свърже с отстранения ни министър-председател. — Завземат и палят държавни сгради. Думата се е събрала на извънредно заседание. Одобрили са временно правителство с членове от работническите и войнишките съвети.

— Ники разпусна Думата заради войната. Не могат да внасят промени против волята му — възразих. — И какви са тези съвети, преговарящи с Думата?

— Представителен орган на народа, Мини — отговори Сандро след кратък размисъл. — Наричат се болшевики. Искат Ники да абдикира.

Стомахът ми се сви на топка. Болшевиките — последователите на Ленин, за когото Вите ме бе предупредил преди години.

— Защо да абдикира? За да им позволи да се разпореждат с нас ли?

— Искат да абдикира в полза на Алексей. Но настояват да се назначи регент, докато момчето навърши пълнолетие. Доколкото ми е известно, Ники още не е отговорил.

Несъмнено. Както винаги синът ми беше в неведение колко тежко е положението. Не бе разбрал колко жертви е взело клането на Ходинка, макар оттам да го делеше един час път с карета. Сега, откъснат сред ледената пустош и притиснат от ожесточените атаки на германците, как би узнал, че се канят да му свалят короната?

— Ако се съгласи? Кого предлагат за регент?

— Миша — отговори Сандро. Простенах. — Но още не са го извикали от фронта и не са го убедили да приеме — опита да ме успокои той. — Има време. — Улови дланите ми. От вцепенение не усетих допира. — Отиди при Ники. Посъветвай го да договори достойно споразумение. Думата държи Александра и децата под домашен арест в Царское село. Пазят ги. Засега са в безопасност, но ако болшевиките надделеят и завземат държавната власт…

— Разбирам. Ще замина.

Поколебах се, несигурна какво да добавя. Олга се намеси с гневен тон:

— Полудя ли? Не може да я изпратиш в пастта на вълка.

Обърнах се към нея. Думите й смразиха кръвта ми. Чух гласа на Зинаида: „Не е нужно да си срещал вълк, за да знаеш кога да залостиш вратата.“

— Майка ми няма да ходи никъде — отсече Олга. — Никой не е виждал Ники, откакто това се започна. Къде ще говори с него? — Пак изпепели с поглед Сандро. — Кажи й.

— Какво да ми каже? — Краката ми се подкосиха.

— Напуснал Могильов — подхвана Сандро. — Тръгнал към Царское село. Революционерите обаче са барикадирали пътищата. Не е стигнал там. Не знаем къде е.

Свлякох се на стола.

— Разберете — прошепнах със сетни сили.

Той кимна.

— Опитвам се. Правя всичко възможно.

* * *

Върнали Ники в Могильов. Петроградският съвет му разрешил да си събере личните вещи и да се сбогува с войниците в лагера. Получихме официално потвърждение под формата на изпратена преди седмица телеграма. Ники бил уведомен, че временното правителство е поело управлението на държавата. Поставен пред свършен факт, синът ми абдикирал и предал трона на брат си. Миша обаче отказал да поеме отговорност с довода, че не е император по право и ще приеме единствено ако го избере конституционно събрание. За мен това бе двоен удар. Синовете ми бяха предали свещения си дълг към Русия.

— Отивам при него — заявих на Олга, след като Ксения ни съобщи с телеграма от имението на Феликс, че Миша решил да се върне в полка си. — Ники има нужда от мен.

— Ами ако си закъсняла? — подхвърли дъщеря ми, макар вече да се бях разпоредила да подготвят влака ми. Не я погледнах. Грабнах наръч шалове и ги натъпках в един пътнически сандък. — Ники е абдикирал — настоя тя. — Съпругата и децата му са под мнимата им закрила. Той несъмнено е затворник. Ако заключат и теб? Или решат да пратят всички ни зад решетките?

Обърнах се към нея.

— Не е толкова лесно да зачеркнеш триста години Романови. Имаме поддръжници. Не сме в тъмница.

— Мамо, знам, че никога не вдигаш бял флаг. Възхищавам се на смелостта ти. Този път обаче няма да удържиш победа. Ники си го причини сам. На себе си и на нас. Въпреки постоянните предупреждения, че се свлича в бездна.

— Стига! — вдигнах ръка. — Думата и чудовищният Съвет са го принудили да абдикира. Завзели са незаконно властта. Звучиш като Михен. Замълчи!

— Каквато и да е, Михен не е глупава — посочи Олга.

Не отговорих, решена да спася сина си от самия него. Докато сърцето ми бие, той ще управлява.

* * *

Бяла фъртуна бе погълнала света, когато след четири дълги дни влакът ми спря на гарата в Могильов. Не виждах нищо през заскрежения прозорец. Най-сетне Сандро, облечен в униформа, влезе в купето.

— Ще го доведат тук. Не ни позволяват да слезем.

— Опасенията на Олга, че ще ме хвърлят зад решетките, отидоха на вятъра — изсумтях. — Страхуват се от мен. Така и трябва. Видят ли войниците вдовстващата си императрица, друг петел ще закукурига.

Сандро се усмихна немощно.

— Вероятно.

— Да запалят лампите във всички вагони! — заповядах. — Нека разберат, че съм тук.

Таня и Софи ми помогнаха да се спретна, доколкото обстоятелствата позволяваха. Никакви бижута, никакви модерни рокли. Семпло. Чисто. Черно.

Сандро се върна да съобщи, че Ники идва по перона. Настоях да изляза и да го посрещна. Студът ме блъсна с яростна сила. Вдишах въздуха, превръщащ се в ледена шушулка в белите ми дробове, и примижах срещу бодливите иглички на снежинките. Най-сетне го видях. Съпровождаха го болшевишки войници с червени ленти на ръкава. Не го обграждаха казаци. Нищо не подсказваше статута му. В кожух и с шапка, нахлупена над лицето, синът ми сякаш се бе върнал във времето. Към мен идваше кроткото ми момче, толкова смалено, че гласът ми заседна в гърлото.

— Мамо — прегърна ме крепко. Усетих ребрата му под дебелото палто. — Не биваше да идваш. Опасно е.

Отдръпнах се и се взрях в очите му. Не изглеждаше тъжен. Изморен, да — душевното изтощение, гнетящо го отдавна, вече го бе завладяло изцяло. Но скръбта отсъстваше; ако не го познавах, бих сметнала, че изпитва облекчение.

— Ела — улових го за ръката. — Ще вечеряме във влака и ще поговорим.

Той погледна към ескорта. За момент се побоях да не ни откажат да останем насаме. Отстъпиха настрани и ни разрешиха да се качим във влака. Сандро ни последва.

— На четири очи — казах му и зет ми се оттегли.

В купето Ники се поколеба, сякаш се чудеше къде да седне. Извади вечната табакера. С възможно най-спокоен глас го подканих:

— Разкажи ми.

Той сви леко рамене.

— Сигурно си чула всичко. Генералите ме посъветваха да постъпя така, за да спася Русия.

— Генералите ти не управляват империята.

— Аз също. Вече не. И никога повече според някои. — Преди да възразя, добави тихо: — Не исках този товар. Приемам съдбата си. Роден съм в Деня на Йов. Настъпи моментът да изпитат вярата ми.

Преглътнах. Беше го направил доброволно, не по принуда. Дори да е чувствал, че няма избор, не бе оказал съпротива. Разбрах, че Олга е права. Бях закъсняла. С години. Александра го бе отровила с прецизно отмерени дози, както Феликс беше сипал цианид на мистика. Винях я изцяло, макар дълбоко в себе си да съзнавах, че не съм справедлива. Синът ми бе способен да предотврати бедствието, ако беше показал силна воля.

— Какво ще правиш? — попитах го.

— Ще се върна при Алики и децата, разбира се. Сигурно са изплашени до смърт. Семейството ми има нужда от мен…

— Не! Мисли, Ники. Какво ще правиш, когато ти отнемат всичко? Болшевиките искат главата ти. Революцията им не свършва с твоята абдикация. Трябва да договориш условия, преди да се предадеш.

Бях смаяна от собствените си думи. Не можех да приема, че синът ми отърсва като лошо скроена дреха всичко, за което баща му и предците му са се борили. Покойният Владимир го бе предсказал. През онази черна неделя след разстрела на протестиращите пред Зимния дворец деверът ми се произнесе, че Ники е неспособен. Саша би се срамувал. Срамувах се и аз, ала не исках да призная. Каква полза всъщност?

— Например? — повдигна вежди той, сякаш изобщо не се бе замислял за бъдещето.

— Къде ще отидеш — избухнах. — Как ти и всички ние ще оцелеем.

— Ще останем тук, разбира се. Русия е нашият дом.

Изумих се. Прехапах устни и усетих вкус на кръв.

— Русия вече не е твой дом. Изостави го със свалянето на короната. Не може да останеш. Изискай да ти осигурят безопасен път до Англия и замини веднага. Ще преговаряш да освободят децата и Александра от Царское село. Нека ги преместят в „Петерхоф“. Наблизо има пристанище, ако се наложи да бягат. Но ти трябва да тръгнеш пръв. Без теб са нищо. С теб ги грози същият риск, какъвто поемаш и ти.

Вдигна лице. Умората се оттече мигновено.

— Не.

— Не? — впих очи в неговите. — Няма да преговаряш, за да ги защитиш?

— Алики ми телеграфира. Момичетата заболели от морбили. Още не са се възстановили… — Той смачка цигарата в пепелника до седалката ми. — Наложило се да им обръсне главите. Не бих рискувал здравето им. По-късно, когато бурята стихне, ще обмислим къде да отидем. Не сега. — Гласът му помрачня. — Миша отново ме разочарова. Абдикирах, за да поеме той властта. Нямаше да стигнем дотук, ако си бе изпълнил дълга.

— Нямаше да стигнем дотук, ако се бе вслушвал в съветите ми.

— Никога няма да узнаем — въздъхна. — Какъв е смисълът да се упрекваме?

— Никакъв. Ала поне сега ме послушай. Поискай среща с британския посланик. Крал Джордж ти е братовчед. Ще…

— Парламентът на Джордж не ме иска — прекъсна ме с язвителна усмивка. — Кървавият Николай не е добре дошъл в Англия. Вече ме информираха.

— Не е възможно. — Скочих на крака. — Ще пиша на Алики. Джордж вероятно няма представа колко тежко е положението ни. Разбере ли истината, ще ти предостави убежище. Роднини сме. Когато бяхте малки, се отнасяше с теб като към брат.

— Именно. Никой не иска посрамили се братя да им изникват пред прага.

Сандро приближи до вратата на купето.

— Време е.

Извърнах се рязко към него.

— Та той току-що дойде!

— Ще се видим утре. — Ники ме целуна по бузата.

Слезе от влака и покорно се остави в ръцете на войниците.

Сълзите ми най-сетне рукнаха. Не можех да ги спра. Стичаха се по лицето ми и ме давеха в тъга, както противните червени знамена затулваха страната ни.

* * *

Отредиха ни три дни. Посетихме служба в Могильовския параклис. За пръв път, откакто бях пристигнала в Русия, имената на членовете на императорското семейство не бяха включени в благословията. После присъствахме на церемониалното вдигане на революционното знаме на пилона сред лагера. Ники вървеше пред строените войници. Някои плачеха и го молеха да му целунат ръка. В този кратък момент той отново бе техен Бащица. Генералите изглеждаха покрусени, но никой не го подтикна да си промени решението. Синът ми бе дал доблестна дума, че се отказва от трона.

След скромен обяд във влака Сандро ни остави насаме. Ники ми съобщи, че Петроградският съвет му е разрешил да се върне при семейството си в Царское село.

— Може да избягаш. Има време… — настоях.

Поклати глава.

— Остава ми единствено да бъда любящ съпруг и баща. Другото… свърши.

На перона го притиснах в обятията си. Не успях да се овладея. Той му целуваше и шепнеше:

— Бъди силна, мамо. Давай ни пример както винаги. Скоро ще се видим пак.

Най-сетне се отдръпна и Сандро застана до мен. Забравила повелите на достойнството, нададох глух вик, докато Ники се качваше във влака, по чиито врати още личаха очертанията на заличения му герб.

Синът ми спря на стъпалата и се обърна към мен. Сърцето ми подскочи. За миг ме озари увереност, че е решил да сплоти войниците си и да избяга. Вдигна длан. Дори отдалеч разчетох изражението му. Сега по лицето му се четеше скръб. Дълбока и окончателна.

Щях да се свлека на колене в снега, ако Сандро не ме подкрепяше.

Не помръднахме от перона, докато влакът изчезна зад безкрайния хоризонт.