Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (4)

Четвърта глава

Сватбата не беше бляскава, но параклисът „Сейнт Джордж“ в Уиндзор отесня. Пейките, побиращи деветстотин души, бяха препълнени.

Гордо отбелязах как сестра ми — в булчинската рокля и с накит от перли и диаманти, подарък от Бърти — засенчи дори дъщерите на кралицата. Аликс никога не бе изглеждала по-ослепителна — ефирно видение до месестия си съпруг, който очевидно бе предоволен от себе си.

След сватбата двамата щяха да отпътуват към имението „Осбърн“, където бе преминал и меденият месец на кралицата с покойния й съпруг Албърт. Тържественият прием и закуската в галерия „Ватерло“ приключиха бързо. Виктория изчезна още щом Аликс се качи горе да се преоблече. Чаках с нетърпение сестра си. Знаех, че скоро заминава с влак. Младоженката най-сетне се появи в бяло кадифе и хермелинова пелерина и всички, включително аз, се втренчихме с възхищение в нея.

„Царствена“ — единственият начин да я опиша. „Набързо“ — единственият начин да опиша сбогуването ни. Преди да пророня и дума, устните й докоснаха бузата ми. Сетне Аликс и Бърти, сподиряни от прислугата си, се втурнаха към каретите, които щяха да ги откарат до гарата. Зад тях се проточиха деветстотинте гости.

Заминахме на другия ден, без да видим кралицата. Надявах се никога вече да не я видя. Радвах се, че тръгвам, но се тревожех за Аликс в клопката на брачния живот под властта на тиранична свекърва.

* * *

При завръщането ни в Копенхаген в средата на март 1863-та година ни застигнаха поредните неочаквани промени.

След детронирането на баварския им крал Отон в късната есен на 1862-ра гърците не бяха позволили на брат му да го наследи. В списъка с кандидати за нов монарх фигурираше дори синът на Виктория Алфред. За всеобща изненада на 30 март гръцкото Народно събрание избра седемнайсетгодишния ми брат Вилхелм, подготвял се за кариера в Кралския флот. Той прие името Георгиос I и след тържествено коронясване в Копенхаген отпътува към Гърция през октомври. Съчувствах му, макар положението му да удостояваше с нова чест семейството ни. Крал или не, подобно на Аликс той изпълняваше по принуда дълга си и се откъсваше от нас, приемайки непоискана корона.

Скоро след сбогуването с Вилхелм повикаха татко край смъртния одър на нашия крал. Разюзданият живот на Фредерик най-после го бе повалил. Той издъхна през ноември, както бе живял — шумно и без разкаяние.

Баща ми стана крал Кристиан IX.

Преместихме се в „Амалиенборг“ — дворец в плачевно състояние — и с обичайното си усърдие и пестеливост мама веднага се зае с неотложния ремонт. Вече официално бях принцеса Дагмар Датска. В отговор на заявлението ми, че титлата звучи нелепо, мама ме скастри:

— Колкото и да не ти харесва, сега си принцеса.

— Не се чувствам така — не й останах длъжна и тя присви устни.

Татко ми осигури обещания апартамент. Както предполагах, Тира тутакси настоя да си го поделим. Съгласих се; без Аликс до мен не понасях кънтящите обширни помещения, лишени от усещане за дом.

Не след дълго сътресения застигнаха баща ми. Прусия и Австрия оспориха владението на Дания върху херцогствата Шлезвиг, Холщайн и Лауенбург на полуостров Ютланд между Северно и Балтийско море. Ото фон Бисмарк, назначен от края Вилхелм за министър-председател на Прусия, ни обяви война и завзе херцогствата. Въпреки безплодните му усилия да преговаря, за да си възвърне владенията, вестниците ни подложиха татко на безпощадна критика, разпалвайки омразата ми към германците.

Разклатеното ни положение оказа пряко влияние и върху мен.

Мама ме извика в кабинета си, затрупан с мостри на платове и архитектурни планове за обновлението на двореца.

— Получих писмо от Негово Императорско Величество Александър II Одобрява избора на сина си. Предлага да изпрати Никса тук. Не е ли чудесно? — размаха писмото пред лицето ми. — Ще дойде лично да ти поиска ръката. Обикновено не се прави така — продължи тя, понеже не продумвах. — Оказват ти голяма чест. По традиция канят бъдещите съпруги в царския двор на Романови, за да ги преценят. Негово Височество обаче ще дойде да…

— Да ги преценят ли? — прекъснах я.

— Да преценят дали са подходящи. Мини, не се ли вълнуваш? Това е голяма чест — повтори мама.

— Разбрах… Какво следва обаче, ако не одобрят избраницата?

Кракът й потропваше под полите и отмерваше нетърпелив ритъм върху издутия дървен под (килимите бяха отстранени) — невидимо барабанене, което нямаше как да пренебрегна.

— Не те викат за преценка. Никса вече те е виждал. Одобрил те е, а сега и баща му потвърждава, че си подходяща.

Оставих писмото.

— Не е ли малко внезапно? След като Прусия ни унижи и открадна херцогствата ни, по-скоро е логично да ме сметнат за крайно неподходяща.

Забелязах я как едва доловимо трепна. Огледах хаоса върху писалището — доказателство за кроежите й. Почудих се колко ли писма са си разменили с императрицата — две властни жени, както безброй други преди тях, чертаещи бъдещето на децата си въпреки политическите бедствия.

— Затрудненията на баща ти нямат нищо общо — отговори мама най-сетне. — Принцесите се омъжват, независимо кой какво краде и от кого.

— Разбирам — кимнах. — И все пак Никса почти не ме познава. Това също е пречка.

— Нищо подобно. Няма никаква пречка.

— Има. Аз! — срещнах изумения й поглед. — Или като Аликс нямам думата за кого ще се омъжа?

Лицето на мама се захлопна като капан.

— Сестра ти имаше думата, уверявам те.

— Полага ли ми се същото тогава?

За момент ми се стори, че ще ме упрекне колко неблагодарно отварям дупки в грижливо скърпения й план.

— Разбира се — кимна рязко тя. — С баща ти никога няма да те омъжим по принуда.

Сведох глава. Възнамерявах да се възползвам от обещанието. И най-важното — знаех, че татко ще го спази. Не одобря ли Николай, сватба няма да има.

* * *

Той пристигна в началото на лятото. Дания сияеше в зари от диви цветя; разтопеният сняг се стичаше в реките. Преместихме се в двореца „Фреденсборг“ край езерото Есрум, защото според мама оранжерията и бароковата градина бяха съвършен декор за срещата ни.

Не знаех какво да очаквам. Както казах на Аликс, царският двор на Романови, където говореха на френски, се славеше с изтънченост и по-скоро западно, отколкото източно великолепие. За мен обаче Русия бе придобила варварската застрашителност, описана от Виктория. Представях си безкрайни зими под натежали от сняг среднощни небеса; виждах как увити в кожи езичници се наливат с водка и трошат посудата. Всичко, засилващо решимостта ми да не одобря руския престолонаследник, подхранваше въображението ми. Накрая страхът се разрасна до великански размери и бях принудена да си призная, че е невъзможно опасенията ми да са истина.

Все пак не отстъпвах. Аликс грешеше. Не обичах приключенията. Не исках да се разделя със страната, семейството, лутеранската си вяра, за да приема православното християнство в замръзнала тундра, пропита с митове.

Очаквах да се появи, заобиколен от казаци; при първата ни среща — истинска среща — го бях видяла да върви сам през градината към мен.

Седях под дъб с книга в скута. Премрежила очи в полусън, внезапно чух стъпки. Извърнах се рязко и книгата падна на земята. Отначало го взех за татко, който след загубата на херцогствата се разхождаше често следобед, за да си отмори ума. Мама не бе уточнила кога ще пристигне гостът; предполагах, че посрещането ще е по-церемониално.

Ала ето го тук — руският престолонаследник, застанал на крачки от мен. Наклонил глава, проследи как се навеждам да вдигна книгата и след миг се опомням и обръщам лице към него.

Беше красив. Безспорно. Романови бяха представително семейство. Не беше едър, а строен: в прилепнал жакет и сиви раирани панталони, със снежнобяла риза с разкопчана яка, без вратовръзка или шалче — непринуденост, стъписала ме в момента, преди да се наведе да вдигне книгата ми. Сиво-сините му очи срещнаха моите.

— Простете, че ви обезпокоих, Ваше Височество — изрече тихо.

Имаше гъста тъмна коса с медни отблясъци. Чертите му бяха ъгловати; когато говореше, устните му се извиваха странно — дребно несъвършенство, придаващо му вид на приказно същество. Въпреки всичко интересът ми се пробуди. Той се държеше, сякаш няма право да е тук, и е нужно да обясни вмешателството.

Слушай сърцето си.

Спомних си думите на Аликс и си позволих да протегна ръка с усмивка.

— На английски. — Той приглади страниците и ми подаде книгата. — „Инок Ардън“ на Алфред Тенисън. Обичате ли да четете поезия на чужди езици, принцесо Дагмар?

Още не бях свикнала с титлата, макар произнесена от него с руски акцент (впечатлих се, че е научил няколко датски думи), да не звучеше неприятно.

— Сестра ми Аликс я изпрати. Всички в Лондон я четели. Инок се изгубва сред морето и при завръщането си открива, че съпругата му, помислила го за мъртъв, се е омъжила за най-добрия му приятел от детството. Той не й казва кой е, защото я обича дълбоко и не иска да помрачи щастието й. Умира с разбито сърце. Тъжно е. Не знам дали харесвам тъжни поеми.

— И аз. В Русия обаче тъжната поезия е национална разтуха.

Усмихна се и осъзнах, че не се е представил, сякаш сме приятели, срещнали се случайно. Отново се смутих. Нищо не съвпадаше с представата за официалното ни запознанство.

— Изглеждаш изненадана — отбеляза той.

В отговор реших да се изправя. Руският престолонаследник бе висок, но не прекалено. Установих, че не се налага да извивам глава, за да го погледна в очите.

— Изненадана съм — нямаше причина да го заблуждавам. — Не очаквах да те видя днес.

— Но знаеше, че ще пристигна?

Явно се притесни; кимнах и продължих, без да откъсвам очи от неговите:

— Свари ме да лентяйствам. Мама няма да одобри. Надяваше се срещата ни да е по-изискана.

— Тогава няма да й казваме. — Объркана от втренчения му поглед, се почудих да не би да имам зелено петно от трева на бузата. — Не си каквато си мислех.

— О?

Толкова бързо ли реши, че не ме иска за съпруга? Вярно, едно е да се възхищаваш на момиче отдалеч, както в Румпенхайм, съвсем друго — лице в лице да преценяваш дали искаш да се ожениш за нея. Несъзнателно вдигнах длан да си пригладя косата и с ужас напипах свлечената панделка, уж прибрала къдриците ми. Изведнъж ми се прииска да съм очаровалото го от пръв поглед момиче, както твърдеше Аликс. Упрекнах се мислено, задето така нехайно съм пренебрегнала сериозните последствия от срещата ни. Редно бе да се подготвя, да се вслушам в натякването на мама и да го поздравя съобразно общественото си положение. Щеше да ме вземе за повлекана в износена рокля и разчорлена коса, задрямала над книга с поезия под дървото.

— Да — кимна той. — Различна си. По-жизнена… по-жива.

Неволно се засмях от изумление.

— Мама не би казала това.

— Значи не те вижда, както те виждам аз. — Запитах се дали да приема забележката като ласкателство, ала преди да успея да измисля отговор, той продължи: — Пътувах дълго, очаквайки с надежда този момент. Представях си го неведнъж и сега…

Усмихна ми се. Имаше дребни бели зъби; един от предните застъпваше леко съседа си — поредното съвършено несъвършенство.

— Сега се разочарова — довърших.

— О, не. — Той пристъпи бързо към мен; помислих, че ще улови ръката ми. Не. Пръстите му се свиха в юмрук, докато се бореше да овладее порива. — Ни най-малко. А ти?

Точно от това се страхувах. От момента, когато ще го отпратя. Усетих, че няма да покаже обида. Твърде добре възпитан, не би ми причинил неудобство. Просто ще се оттегли, защото може да избира из цяла Европа.

Чух се да казвам:

— Не. Не съм разочарована.

Усмивката му стана по-широка, озари лицето му. Изглеждаше доста блед; явно не се задържаше дълго на открито.

— Искаш ли да се разходим? — попитах и тутакси се укорих за прямотата, защото е редно винаги мъжът да води.

Този път той пристъпи толкова близо, че изтънчените му пръсти докоснаха моите.

— Повече от всичко на света.

* * *

Остана цял месец при нас. Сутрин яздехме — макар с деликатно телосложение, той бе страстен любител на ездата — или плавахме с лодка в езерото. Разхождахме се в градината без придружител (доказателство, че всички го смятаха за сериозен ухажор). Разказваше ми за Русия, сякаш се досещаше за неизречените ми опасения.

Описанията на империята на Романови неусетно ме заплениха. Представях си степите, населени от монголски племена; назъбените кавказки хребети, чиито бунтовни обитатели — черкезите — императорът се зарекъл да усмири или да изтреби. Къпех се в лъчите на слънцето край Черно море, тичах волна като рис в сибирската пустош. Никса ме водеше с танцова стъпка из красивия Санкт Петербург, под трептящото бледо небе. Лете бях виждала бели нощи в Дания, но в неговата уста те придобиваха приказна окраска. Закопнях да ги съзерцавам в Русия. Разказа ми за историческото решение, с което баща му, Александър II, завоювал предаността на поданиците си — освободил крепостниците от вековно подчинение на едрите земевладелци.

— В Русия имаме много благородници — обясни ми. — В императорското семейство ги наричаме велики князе и княгини.

— Както в Прусия — отбелязах. — Интересно… Наистина ли са толкова много?

Той се изкиска.

— Прекалено много според татко. Иска да ограничи аристократичните привилегии, но братята му — чичовците ми, великите князе — се съпротивляват с нокти и зъби. Не желаят промяна. — Улови ръката ми — обичаен жест по време на разговорите ни. — Необходима е обаче. Няма да оцелеем, ако не загърбим миналото. Така твърди татко. Дълг на Романови е да поставят Русия над себе си.

Възхищавах му се, задето толкова обича страната си. Приличахме си по това — и аз обичах моята. Отрупваше ме с въпроси за Дания и аз отговарях надлежно. Докато изтъквах гласно постиженията на малката ни държава обаче и мълком ги сравнявах с могъществото на Русия, започнах да осъзнавам, че сходствата свършват дотук. Престолонаследник на най-могъщата империя на света, Никса бе пътувал къде ли не — из цяла Европа и Азия; притежаваше и подобаваща на положението му ерудиция. Усещах остро колко ми липсват образование и опит; срамувах се от глуповатите си забавления — блудкава поезия, смешни акварелни рисунки и тайни цигански колела на поляната, когато мама не гледа. Разликата помежду ни се ширеше като финския залив. На него, изглежда, не му правеше впечатление, но императрицата несъмнено щеше да я отчете.

И наистина — не след дълго открих, че майка му ще ме хвърли в още по-дълбок смут.

Недостъпната императрица, разменяла с мен по няколко безобидни думи, сега изглеждаше напълно променена. Посети ни на път за ежегодния си отдих в Ница. Посрещнах я в гостната под надзора на мама. Тя ме прегърна сърдечно и ме разцелува по бузите като французойка. После ме задържа на ръка разстояние и ме обходи с тъжните си проницателни очи.

— Колко си красива, скъпа Мини! Каква тънка талия, какъв изразителен, тъмен поглед! Очарователна си наистина!

Нима? Неволно се обърнах към мама, вирнала гордо брадичка. Спомних си как императорът бе изпратил Никса да ухажва Аликс. Дали императрицата е намирала и нея за очарователна? Това ли е любезният й начин да разсее смущението ми? Дошла в Русия от чужбина, Мария Александровна — името, дадено й при православното кръщение — дълги години бе оглавявала императорския двор. Несъмнено разбираше колко деликатно е положението.

— Позирала ли е за дагеротип? — погледна към мама тя.

— Преди доста време.

Мама не добави, че фотографията е модерно и скъпо изобретение. Нямахме средства да наемем фотограф, ако изобщо се намираше такъв в Дания.

— Тогава ще изпратя някого от Франция — реши императрицата. — Искам да покажа неин портрет на Александър, фотографията напредва. Вече не е нужно да се позира с часове. Съгласна ли си, скъпа? — Усмивката й се върна към мен.

Кимнах. Тя ме подкани да седна до нея и поведе непринуден разговор, ловко отбягващ всякакви препъникамъни. Почувствах се още по-объркана. Хубаво е да те ласкаят, но съмненията продължиха да ме разяждат. Отдръпнах се от Никса — не открито, а притворно. Той не пропусна да забележи промяната.

Не поиска веднага ръката ми. Оценявах такта му, търпението да ме изчака да се сближим. Най-сетне, една нощ след вечеря, ме дръпна за ръкава и ме поведе към закътана ниша в коридора. Преди да успея да проговоря, попита:

— Не ме ли обичаш?

— Да те обичам? — ококорих се. — Та ние се запознахме преди дни!

Сведе очи.

— Мислех си…

— Никса. — Внимавах да не го докосвам първа, но сега сложих леко пръсти върху китката му. Усетих, че трепери и не отдръпнах длан. — Какво си мислеше?

— Мислех… — Трудно намираше думите. После изопна рамене. — Мислех, че ще поискаш да ми станеш съпруга.

Вгледах се мълком в него.

— Може би — кимнах най-после.

— Тогава ще кажеш „да“, ако…

Не довърши. Изглеждаше готов да посрещне отказ. Напуши ме смях. Не, не биваше да се смея. Той изглеждаше напрегнат, цялото му същество се бе изопнало като струна.

— Ако ми предложиш, както си му е редът, сигурно ще кажа „да“.

Прегърна ме непохватно, без да притиска стройното си тяло в моето. Чух го да шепне в ухото ми:

— Страхувам се.

— Трябва да събереш смелост! — отдръпнах се. — Полага се на всяко момиче!

— Ще се омъжиш ли за мен? — прошепна; побоях се, че наистина ще падне на колене.

— Да — отговорих.

Наистина го исках, а това бе най-неочаквано от всичко.

* * *

Императрицата и родителите ни приветстваха годежа с радост. Преди Никса да отпътува с майка си към Ница, новината вече бе стигнала до Англия. Аликс, родила първото си дете — син — през януари, въодушевена настоя да ни посети, щом придума Виктория. От раждането бяха минали шест месеца, но кралицата, загрижена за здравето на всички от семейството, не позволяваше на сестра ми да пътува.

— Аликс пише, че Бърти иска да присъстват на сватбата ми — прочетох на глас.

Татко се усмихна.

— Това ще е наистина забележително. От години член на британското кралско семейство не е стъпвал в Русия. Виктория и Александър не са в блестящи отношения. Помисли само, бракът ти може да подтикне две империи към примирие.

— Няма значение. — Мама грабна писмото на Аликс от ръцете ми. — В случая политиката е маловажна. Двама младежи са били благословени да се открият и да се влюбят. Ако уелските величества решат лично да отпразнуват благословията, тяхна воля.

Татко ми намигна. Радваше се за мен, но изглеждаше и натъжен от предстоящата ни раздяла и отпътуването ми в чужда страна. Зарекох се да му отделям повече време, макар че заради кралските му задължения почти не го виждахме.

Колкото до отказа на мама да обсъжда политическата полза от брака ми, беше ми все едно. Никса бе избрал мен — заради мен. Не го улесних, ала успя да спечели сърцето ми — не с титлата, със същността си. Влюбих се в нежната и благородна душа на Никса Романов.

Любовта ме окриляваше през месеците на раздяла. Постоянни писма скъсяваха разстоянието помежду ни. Фотографът от Париж дойде да ме снима. Видях резултата чак след седмици. Императрицата получи оригинала, а ние — копие в рамка. Удивих се на образа си — бяла рокля с висока яка, коса на масури и огромни очи сред монохромно лице. Мама заяви, че приликата е съвършена. На свой ред нае фотограф и по специален куриер изпрати портретите ни до Санкт Петербург.

В отговор получихме от Никса негов портрет и снимки на роднините му, за да свържа имената и лицата на бъдещото ми семейство. Вниманието ми привлече фотография на императора и императрицата, заобиколени от шестимата им синове — на възраст между двайсет и една (Никса) и четири години (великият княз Павел) — и дъщеря им, единайсетгодишната велика княгиня Мария. През смях посочих едра фигура, някак отдалечена от другите, макар да стоеше точно до Никса.

— Този трябва да е казак!

Мама се възмути.

— Какви ги говориш, Мини. Не е казак. Това е великият княз Александър. Близките му го наричат Саша. По-малък е само със седемнайсет месеца от брат си Никса. Двамата са много близки.

— Така ли? — С присвити очи огледах масивната фигура, извисена над другите. — Никса го спомена съвсем мимоходом. А и не прилича на другите.

Никса изпрати и сандък с книги за мен, включително руски народни приказки за вещици, танцуващи мечки и безсмъртни вълшебници; поезия от прочутия Пушкин, която не ми се стори никак тъжна; романи от литературния идол Толстой; учебник по руски, за да се запозная с езика. Писа ми, че руското посолство в Копенхаген се е погрижило да осигури православен свещеник, с чиято помощ да навляза в началата на новата ми вяра — изискване, срещу което не възразявах. А и мама ме увери:

— В Русия все още тачат Спасителя ни.

Късно нощем понякога ме събуждаха неспокойни сънища. Слушах как сестричката ми Тира диша спокойно до мен и се опитвах да извикам в ума си образа на Никса в родината му, виждах величествения Зимен дворец с известната Малахитова зала. Рисувах мислени пейзажи с девствен сняг и шейни, пълни с радостни хора. Чувах пропукването на леда, завладял Нева; представях си как се нося на кънки по замръзналите речни плитчини.

Не успявах да задържа дълго въображаемите картини. Появяваха се и чезнеха като дим, оставяйки ме по-объркана и неспокойна от преди.

— Нерви — отбеляза мама, когато й се доверих. — Неизвестността е уред за мъчение. Домогва се до всяка бъдеща младоженка. Не позволявай на неведението да те тормози. Мисли само колко те обича Никса и остави бъдещето да се погрижи за себе си.

Тя се задейства съобразно напътствията си; насочваше вниманието ми към подготовката на зестрата; поръча вечерни рокли на прочутия модист Чарлс Фредерик Уърт, чиито пищни творения бяха на гребена на вълната. Не попитах как ще си позволим подобно разточителство, защото ателието му се намираше в Париж. Мама обаче настояваше да отпътувам за Русия, снабдена с най-стилно облекло, та никой да не си помисли, че Дания не е в крак с времето.

Господин Уърт изпрати модели на рокли, включително корсети, върху дребни манекени. Тира приветства елегантните кукли с възторжени викове, но мама й забрани да ги пипа. Развълнувах се при мисълта как ще пристигна в Русия, облечена като идеализираните кукли.

Избрахме няколко модела и организирахме пътуване до Париж, за да пробвам роклите на място. И тогава светът ми рухна.