Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (15)

Петнайсета глава

— Това е отделението за неомъжени майки.

Старшата медицинска сестра на Червения кръст в Санкт Петербург спря с мен пред прага на дълга, зле осветена стая, където от редиците изнемощели жени върху железни кревата се носеха талази от непрестанна кашлица. Пристъпих вътре и усетих вонята дори през предпазната марля, закрила устата и носа ми — отровен мирис на немита плът, гноясали рани, изпражнения и спирт.

Медицинската сестра ме възпря:

— Има болни от инфлуенца и коремен тиф. Не е безопасно, Ваше Величество.

Проточих шия да огледам помещението.

— Толкова са много! — Бях дълбоко потресена.

Поех ръководството на Червения кръст, за да се помиря с Александър, но се надявах и да покажа милосърдие към злощастните. Не бях очаквала обаче да видя толкова сърцераздирателна картина на участта на бедните. Нуждаещите се бяха безброй — как да облекча страданието им? Изправена пред невъобразимата мизерия, разбрах причината нихилистите да искат смъртта ни. Ние живеехме в разкош, а Русия тънеше в нищета пред невиждащите ни очи.

— В града са три пъти повече — сподели медицинската сестра. — Грижим се само за най-тежко болните. Повечето са проститутки или фабрични работнички. В долното отделение са децата им, които скоро ще осиротеят. Всеки час отпращаме десетки нуждаещи се. Няма достатъчно легла, нито медицински сестри.

Поведе ме към кабинета си, където седнах срещу нея, отпуснала безнадеждно рамене.

— Както видяхте, Ваше Височество, средствата не стигат. Не знаем къде отиват парите, заделени за нас от чиновниците на императора. Не идват тук. Не можем да плащаме на лекарите. Ще се наложи да закрием болницата. Срамота!

Огледах мухлясалите стени. Усещах как вятърът свисти през напуканите первази на прозорците. Старшата сестра не преувеличаваше. Мястото бе истинска съборетина.

— Ще проверя къде отиват средствата — обещах. — Ще говоря с финансовия министър и ако е необходимо, лично ще донеса парите.

Тя кимна с благодарност, ала в гласа й се долавяше недоверие:

— Чувстваме се благословени от загрижеността на Ваше Височество.

Бях решена да докажа, че имат нещо повече от загрижеността ми. Месеци наред разплитах бюрократичните възли, заради които над половината средства за Червения кръст потъваха в безскрупулни джобове. Бях неумолима. Привиквах чиновниците в министерството и настоявах за отчет за всяка рубла. Опиташе ли се някой да ме заобиколи, заплашвах да уведомя императора. Славата ми скоро се разнесе и не след дълго самото споменаване на името ми караше злосторниците да се свиват в миша дупка. Не налагах наказания — нямах и власт да го сторя, колкото и да ми се искаше. Работех всеотдайно обаче да организирам по-добре Червения кръст и да осигуря нужните средства, включително чрез дарения от собствения ми доход. Най-сетне отговорните за счетоводството проумяха, че кривнат ли от правия път, ще отговарят — лично пред мен.

Вестниците пишеха, разбира се, че се интересувам не само от мода и балове и че давам пример за подражание на другите велики княгини. Приемах похвалите скромно с надеждата да смекча упреците за бездушието на Романови. Всеки ден ходех в болницата, издържах изпитите за медицинска сестра и давах дежурства в отделенията въпреки гнева на Саша, че застрашавам здравето си. Научих децата да опаковат кутии с провизии за бедните, редящи се с часове на опашки пред благотворителните центрове. Платих за цялостно оборудване на ново отделение, кръстено на мое име. Реших да основа училища за бедни жени, та да получат възможност да си изкарват прехраната не само като шивачки, работнички във фабриките или проститутки. Войната с Турция обаче възпрепятства плановете ми.

Под мое ръководство Червеният кръст изпълни достойно задачата си. Изпращахме с влак санитарни материали, оборудване и персонал за полеви болници. Саша замина на фронта начело на полка си. Тревожех се да не попадне в опасно сражение, но изпълнявах съвестно дълга си на царевна. Най-после бях открила начин да помогна на осиновилата ме страна, да върна на Русия частица от онова, което бях получила от нея.

* * *

Войната взе много жертви. Племенникът на императора загина в бой. Саша също участваше в сраженията. Не мигвах от тревога, докато не ми съобщиха, че е невредим. Всеки мъж от императорското семейство, годен да изпълни дълга си, бе свикан да даде своя дан за каузата. Милостивата съдба обаче ги пощади. До края на 1877-а турците претърпяха непреодолими загуби и армията ни стигна до столицата им — Истанбул. От страх Русия да не пробие защитата на древния град и да пожъне повече победи от приемливото, британците изпратиха флотилия и възпряха бойните ни кораби да завземат Истанбул. Под натиск да договори примирие императорът се съгласи турците да запазят владенията си в Румъния, Сърбия и Черна гора, а България да получи независимост. В резултат Прусия побърза да окупира Босна и Херцеговина, а Великобритания изиска Кипър.

Победата на императора бе помрачена от свидетелства за злоупотреби, които донякъде потушиха разногласията му със Саша. Съпругът ми бе единственият командир на фронта, необвинен в присвояване на средства. В резултат на хищническите измами към фронта бяха изпращали овехтели ботуши и шинели, хляб от дървени стърготини, разложено месо и ръждиви байонети, коствали живота на безброй руски войници. Александър заповяда Саша да оглави разследваща комисия; всички офицери, включително чичовците му и брат му Владимир попаднаха в кръга на заподозрените. Подробният доклад, изготвен от съпруга ми, източи кръвта от лицето на баща му. Великите князе и Владимир бяха наказани със сурови глоби; вестниците огласиха скандала на първите си страници.

— Не са изпълнили дълга си — обясни ми Саша. — Винят подчинените си. Забравят, че те са ги назначили. Докато котките спят, мишките плячкосват на воля. — Изсумтя. — Да видим сега как Михен ще вири глава с мизерния доход на съпруга си. Как ли ще преживее празничния сезон, след като никой не иска да стъпи в дома им?

Посред брожението установих, че отново съм бременна. Отчаях се от неудобството, понеже заради бременността и хаоса в чужбина не успях да присъствам на неочакваната женитба на сестра ми Тира с принц Ернст Август, титулярен наследник на германското херцогство Хановер. Прусия обаче неотдавна бе анексирала Хановер и сестра ми всъщност се омъжваше за принц без владение. Запитах се защо бързат толкова. Предположих, че мама е уредила въпроса, за да възпре Тира от бъдещи неуместни увлечения.

Третият ми син Михаил — Миша, както го наричахме — се роди през декември 1878. Детето ни, заченато по време на война, се оказа най-нежното, сякаш самата природа го бе дарила със съпротивителни сили срещу насилието, предшестващо появата му на бял свят. По-късно Ники и Георгий му лепнаха прякора Флегма, защото винаги се отпускаше с цялата си тежест на най-близкия стол, все едно духът му е неспособен да носи товара на тялото. Обичах го с все сърце, а Саша, навярно защото преди раждането на Миша бе станал свидетел на ужасите на войната, го обграждаше с нежност, каквато досега проявяваше само към Ксения.

С три момчета на различна възраст и дъщеря отстъпих пред неизбежното и по препоръка на Аликс наех английска бавачка, мисис Франклин. Продължавах обаче лично да се грижа за децата си, настоявах да вечеряме заедно и следях обучението им. След време Саша щеше да получи своето и момчетата щяха да спят на твърди нарове, да се къпят със студена вода и да спазват строга дисциплина, необходима според него за каляване на характера. Ала докато бяха малки, в дома ни винаги имаше нежност, топлота, достатъчно игри и много обич.

Не исках никое от децата ми да се чувства необичано.

* * *

Дадох идеята в неделя императорът да обядва насаме с нас в двореца ни. Понеже той и Саша се опитваха непохватно да се помирят, реших, че им е нужно време без церемониалности, а в децата ми обожаваха дядо си. Поздравяваха го официално с „Ваше Императорско Величество“, после се струпваха в скута му. Александър търпеливо ги изслушваше да бърборят един през друг. Особено привързан бе към Миша, който винаги се присламчваше най-близо до него.

Знаех, че императорът тъгува. Съпругата му се бе върнала за сетен път от Ница. Лежеше в покоите си в Зимния дворец и щеше да ги напусне в ковчег.

Придружавах Саша, когато посети майка си, и останах покрусена. Императрицата се бе стопила; давеше се за глътка въздух и кашляше кървави съсиреци. Саша обаче не показваше съчувствие към мъката на баща си. Повдигнеше ли се въпросът, мълчеше, ала баща му не го подкрепяше. Чудех се дали съпругът ми най-накрая не е разбрал за изневярата му.

Михен се погрижи да разсее съмненията ми. Подложена на изпитание след низвергването на Владимир — включително прогонване от двора, преди императорът най-сетне да се смили, — тя не сведе глава. Вирнала брадичка, присъстваше на празничните приеми, а бижутата й заслепяваха всяка домакиня. И както винаги първа научаваше клюките.

— Всички знаят вече — уведоми ме. — Ако Саша не е чул, значи е глух. Казва се Екатерина Долгорукова. Баща й бил княз, близък приятел на Негово Величество и безнадежден комарджия. Разорил семейството си. На смъртния си одър помолил императора да се погрижи за децата му. Александър изпратил момчетата във Военната академия, а Екатерина и сестра й записал в „Смолни“, в школата за благородни девици. Знаеш, че е само за избраници.

— Да — кимнах. — Основана е от Екатерина Велика и е под егидата на императрицата.

— Негово Величество платил таксата за обучение. Когато Екатерина се дипломирала, настанил я в приятно жилище в Санкт Петербург. Още е неомъжена и той й се води настойник. Не е нужно да си ясновидец обаче, за да прозреш защо каретата му постоянно спира пред дома й. Така е от години, казват. — Замълча. — Някои дори твърдят, че му е родила дете. — Забеляза как кърша ръце в скута и добави: — Разбираш какъв скандал назрява.

Едва се стърпях да не я срежа, че не й прилича да разнася клевети. Да й напомня как Владимир спи с балерини, докато тя разкрасява разточително двореца и себе си. Овладях се. Моментът не бе подходящ. А и тя просто повтаряше каквото говорят хората. Все пак бях отвратена. Михен никога нямаше да прости на свекъра ни, задето бе огласил простъпките на Владимир. Нямаше да забрави унижението, на което я бе подложил — нея, великата княгиня.

Не посмях да разкажа на Саша какво съм научила. Той не отваряше дума за любовницата на баща си. Стига никой да не споменеше императрицата, по време на неделните обеди той и Александър поне показваха стремеж да преодоляват разногласията.

Чакахме гост — братът на императрицата, великият херцог на Хесен, щеше да посети сестра си за сетен път. Александър се разпореди Саша да го посрещне на гарата и да го съпроводи до Зимния дворец — пореден знак, че престолонаследникът си е възвърнал благоволението му. Съпругът ми пое с антуража си през мразовития февруарски следобед, а аз останах вкъщи. Сложих децата да си легнат рано, за да успея да се подготвя за банкета в чест на великия херцог.

Когато екипажът ни, теглен от руска тройка, ме докара до Зимния дворец, Саша още не бе дошъл.

— Влакът закъснява — обясни Владимир. — Баща ми не е доволен. Знаеш колко мрази закъсненията. В салона на фелдмаршалите е, ако искаш да го видиш. Аз ще остана тук да чакам Саша.

Повдигнах тежките си бухнали поли и изкачих стълбището към служебните помещения. Сварих Александър да крачи нервно из салона.

— Къде се разтакава мъжът ти? — изгледа ме намръщен. — Наближава седем, бяхме насрочили приема за шест и петнайсет.

— Ваше Величество, съпругът ми не е виновен, че влакът закъснява.

Александър присви устни. Адютантът му най-сетне дойде и съобщи, че Негово Височество и гостът са пристигнали. С широка крачка императорът излезе от салона и тръгна към стълбището. Аз и другите велики княгини — включително Михен, дочула троснатата забележка за Саша — го последвахме.

От горната площадка погледнах надолу и видях как съпругът ми, брат му Владимир и великият херцог се качват по стълбите. В същия момент газовите лампи просъскаха и примигнаха.

После мраморният под се разтърси.

Обкръжихме императора. Пресегнах се към ръката му, но не успях да я уловя. Грамадният кристален полилей над нас рухна и се пръсна на парчета. Отломки от тавана се разпиляха по пода. Великите княгини се отдръпнаха с писъци. Втренчена в зяпналите им усти и ококорените им от ужас очи усетих как политам назад. От трапезарията в дъното на коридора лумна огнена вълна и с рев ни блъсна изотзад.

Обви ни мрак. Полузадушена сред кипналата мъгла от трески, хоросан и камъни долових какофония от приглушени степания. Потърсих опипом опора из гъстата пелена.

— Мини! — Гласът на Александър проехтя в ухото ми.

Крещеше, но го чувах като през тясна тръба. Той ме вдигна на крака и закрещя други имена. Виковете ме изтръгнаха от объркването. Спомних си.

— Саша!

Не виждах нищо долу. „Сигурно цялото стълбище се е срутило“, помислих си паникьосана. Саша, Владимир и великият херцог на Хесен се качваха нагоре, когато…

— Донесете лампи! — изрева Александър.

Мина сякаш цяла вечност. Най-сетне прислужниците дотичаха с керосинови фенери и свещи. Макар и мъждиви, пламъците разкриха, че стълбището е непокътнато. В мраморното му подножие лежаха преплетените тела на Саша, Владимир и великия херцог. Спуснах се към тях, прескачайки отломъци от хоросан и стъкло. Саша се изправи пръв на крака.

Олюля се, примижа и протегна длан да помогне на зашеметения херцог. Владимир стана, по слепоочието му се стичаше кръв. Влетях в обятията на съпруга ми. Александър, Михен и другите велики княгини с разчорлени коси и отвени диадеми слизаха колебливо по стълбите, придружени от лакеи с фенери. Излязохме на площада, където се бе струпала дворцовата стража.

В снежната нощ алени пламъци се зъбеха от изпочупените прозорци на залата, където щяхме да вечеряме. Императорът пролая:

— Какво стана?

— Взрив, Ваше Величество. — Разтреперан казак свали черния си астраганов калпак и впери невярващ поглед към пламналия салон. — В мазето под казармите на финландските гвардейци. Прекръсти се. — Бог да ги пази. Бяха вътре.

— Сигурно има ранени.

Докато императорът даваше заповеди, стиснах ръката на Саша:

— Обучена медицинска сестра съм — прошепнах.

Махнах на Михен. Прави й чест, че въпреки омацаното със сажди, напудрено лице и липсващата пантофка, веднага дойде при мен. Заедно с другите велики княгини и придворните дами бързо прекосихме площада до отсрещното крило на двореца. Влязохме в сутерена да набавим чаршафи за превръзки и необходимите санитарни материали. Подготовката в Червения кръст ми помогна да запазя самообладание, докато устройвахме импровизиран лазарет с дюшеци от спалните на прислугата и кофи с гореща вода. Щом потушиха пожара, лакеите, императорът, Саша, Владимир и останалите велики князе с голи ръце разкопаха отломките и изнесоха малцината оцелели.

Някои бяха с откъснати крака, овъглените им дрехи се биха сраснали с плътта. Забелязах кръвта, напоила роклята ми, часове по-късно, когато лекари и медицински сестри от градските болници поеха пострадалите и Саша дойде — почернял от мръсотия и пепел — да ме отведе вкъщи.

В каретата оброних глава върху гърдите му и ме лъхна остър мирис на пушек. Ръцете му ме обгърнаха и от устата му се отрони една-единствена дума:

— Убийци.

* * *

— Не е изтекъл газ. — Саша стоеше пред мен; гласът и очите му бяха по-твърди от стомана. — Проникнали са в двореца. Работници са подменяли тръбите в мазето. Един от тях, дърводелец, донесъл експлозива, пръчка по пръчка. Сигурно се е подготвял седмици наред. Офицерът, проверявал пропуските, си спомня, че го видял да идва късно в деня на банкета.

— Дърводелец? — повторих като изумено ехо.

— Да. Възпламенителят е бил нагласен така, че бомбата да бухне, докато сме в залата. — Саша не издаваше никаква емоция, все едно разказваше нещо без никакво отношение към нас. От толкова години брак обаче знаех, че равнодушието му прикрит необуздан гняв. — Искал е да убие нас, но загинаха осмина финландски гвардейци и дванайсет прислужници. Ранените са четирийсет и пет, някои тъй зле обгорели, че няма да се възстановят.

Сплела пръсти, се взирах в стените на дневната ни с чувството, че ще експлодират всеки момент. Дни наред ушите ми звънтяха и ръцете ми трепереха. Саша обаче се бе върнал в двореца още следващата сутрин, за да се включи в официалното разследване.

— Значи са били… — отроних най-сетне.

Той кимна.

— Нихилистите. Баща ми заповяда да арестуват заподозрените в подривна дейност. Този път милост няма да има. Не може да рискува. Празненствата за сребърния му юбилей са след месец.

— Очаква ли се да присъстваме?

— Разбира се. Не бива да показваме страх. Забранявам! Ще отидем и ще ги погледнем в жалките лица, за да разберат, че не могат да ни уплашат.

— Не знаем кои са! Не познаваме лицата им. Щом са успели да скрият бомба в двореца, никой не е в безопасност.

Избухнах в сълзи. Той сложи длан върху рамото ми.

— Мини, поддадем ли се сега, ще бягаме вечно.

Преглътнах.

— Не и децата. Няма да ги изложа на риск.

— Да. Известно време децата ще стоят далеч от двореца — кимна Саша.

* * *

Не откриха дърводелеца, подготвял смъртта ни. По настояване на Саша обаче императорът създаде могъщ таен апарат, Охранка, за издирване и залавяне на подривни групи. На всеки арестуван, казваше Саша, десетима се измъкват. Говореше, сякаш в Санкт Петербург гъмжи от нихилисти. Толкова ожесточено се кълнеше да отмъсти, че се наложи да му забраня да говори пред децата, след като Ники ме попита дали нихилистите ще се вмъкнат нощем в двореца ни, за да ни избият в леглата. Ужасното посегателство зачеркна всичките ми усилия децата ми да растат с непоклатимо чувство за сигурност.

Не го признавах гласно, но подозирах, че светът никога вече няма да бъде същият.