Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (27)

Двайсет и седма глава

Майка ми забравяше. Укоряваше ме, че съм пропуснала да й донеса шала, метнат върху стола й. Нищо, дори влошеният артрит, не спираше татко да се разхожда ежедневно из градината във „Фреденсборг“. Вървеше по пътеките, стиснал вечната пура. На шестнайсет и тринайсет, Миша и Олга бяха във възторг от непринудената обстановка. Гребяха заедно в езерото и четяха с допрени глави, сведени над една и съща книга, както правеха от малки.

Аликс ни посети, този път сама. Беше мълчалива и затворена в себе си. Мама я попита какво я измъчва.

— Нищо — промърмори. — Изморена съм.

Знаех, че не е просто умора. Продължаваше да скърби дълбоко за изгубения син. Тежка треска бе вдървила крака й, а сега се оплакваше от глухота. В Санкт Петербург четях чуждестранни вестници и бях попадала на скандалните заглавия в лондонския „Дейли Нюз“. Негово Височество уелският принц често развеждаше известни актриси из града. Помнех отдавнашното предупреждение на мама да не повдигам темата и мълчах. Стремях се обаче да обграждам Аликс с топлота.

Следобед се разхождахме край езерото. Сестра ми крачеше внимателно, подпряна на бастун. Бе успяла да наложи мода; в Англия стотици жени ходеха с бастун, за да приличат на принцесата си. Попитах я за сина й Джордж, женен за годеницата на покойния си брат, принцеса Мери Тек, наричана от близките си Мей.

— Щастливи са заедно — отговори ми. — Мей е с германско потекло, знаеш, но е родена и отраснала в Англия. Обноските й са безупречни. А моят Джордж толкова прилича на Ники, все едно са близнаци. Виктория обаче не е добре. Бунтовете в Индия и в Ирландия й натежаха. Не е лесно да управляваш толкова дълго. Нямала е време да се порадва на личен живот и сега не търпи никакво неподчинение.

Нацупи раздразнено устни, припомняйки ми за миг по-младото си лице — волевата ми сестра, отхвърлила руския царевич, за да се омъжи за британския престолонаследник.

— Трогна се от благодарственото ти писмо. Още помни как си яздила без шапка. — Замълча. — Липсва ли ти?

— Ездата ли?

Сръга ме с лакът.

— Ролята на царица. Едва ли си я преотстъпила лесно.

— Не беше лесно. Гордеех се с титлата и си представях, че ще я нося, докато умра. След смъртта на Саша обаче не ми изглежда толкова важна. — Погледнах към езерото. Не исках да види как въпросът й е събудил и болката по миналото, и тревогите за настоящето. — Без него предпочитам да бъда каквато съм. По-леко е.

— А Ники? Добре ли се чувства?

Усмихнах се насила.

— Много добре. Очаква с възторг детето му да се появи на бял свят. Властта обаче — заговорих по-бързо, за да не попадна в клопката на темата за съпругата му, — го затруднява. Нямахме време да го подготвим. Но ще се научи. Длъжен е.

Аликс ме изгледа замислена. Явно знаеше нещо за положението в Русия. Александра пишеше редовно на Виктория. Съмнявах се да е вмъкнала похвална дума за мен. Навярно дори не ме споменаваше, а това бе достатъчно показателно. За мое облекчение сестра ми не повдигна въпроса.

— Изглеждаш чудесно, Мини — рече най-сетне. — Да изгубиш син е ужасно, но да изгубиш съпруг…

Гласът й изневери. След загубата на обичния Еди бе изгубила и Бърти. Обичах и двамата; болеше ме, че скръбта по детето ги бе отчуждила. Не исках обаче да я подтиквам към нежелани признания.

— Длъжни сме да живеем. Ти ми го каза — припомних й. — Да живеем заради децата си.

Аликс въздъхна.

— Научила си нещо повече. Да живееш за себе си.

* * *

Александра предвидливо бе забранила да допускат външни лица в покоите й в Александровския дворец. Върнах се, както бях обещала, но не присъствах на раждането на внучето ми. Само Ники стоя до нея през четиринайсетте мъчителни часа.

От Зимния дворец ми съобщиха, че Нейно Императорско Величество е родила. Преди да преброя традиционните топовни салюти от крепостта — триста за момче, сто и един за момиче — влакът ме понесе към Царское село. Влязох в кабинета на Ники в Александровския дворец и веднага разбрах.

— Дъщеря — уведоми ме. Целунах го, бърчейки нос от острия мирис на тютюн в дъха му. — Здраво бебе според Боткин. Момиче сега, следващия път момче. С Алики сме млади. Времето е пред нас.

Говореше, сякаш е репетирал думите; несъмнено ги бе изрекъл пред нея. Забелязах и разпилените движения на човек, стоял твърде дълго на крак — пръстите му опипаха напосоки предметите по бюрото, преди да стигнат до кутията с цигари.

— Дай ми една — казах.

Погледна ме изненадан. Свих рамене.

— Защо не? Сами сме. — Запали и ми подаде цигара. — Как е тя? — Вдишах дълбоко.

— Можеш да си представиш.

Не мога. Опиши ми. И седни, моля те.

Строполи се в кожено кресло. Светлите му очи със зачервени клепачи се бяха разводнили от липсата на сън.

— Много е изморена. Заспа.

— Да. Това си го представям — след четиринайсет часа родилни мъки.

И той бе изморен. Не долови сарказма в гласа ми. Нищо не беше лесно при нея, дори заложеното от природата. Би следвало да очаквам, че и първото й раждане ще е епично.

— Всъщност не знам как се чувства — сподели внезапно Ники. — Когато акушерката й подаде Олга — кръстихме я така, защото Алики харесва героинята в „Евгений Онегин“ — ми се стори… някак безразлична.

Или разочарована. Имаше какво да доказва, както й бях демонстрирала с бала. Син и престолонаследник би й помогнал да навакса недостига на уважение от обществото.

— Изморена е. Сам го отбеляза. Възстанови ли си, ще се влюби. Първото дете винаги е необикновено — усмихнах му се. — Ти си и винаги ще бъдеш неповторим за мен.

— И аз мисля така. — Не прозвуча убедително. — Беше ужасно, мамо. Изглеждаше, сякаш умира. Не знаех, че има толкова кръв. Всички ме успокояваха. Било нормално. Наложи се обаче да изляза, призля ми.

— Това не е работа за мъже. Баща ти не понасяше гледката. След теб отказа да е до мен, докато раждам.

Ники се усмихна безсилно.

— Типично.

— Щом детето е здраво, няма причина за тревога. Дай й време. Ще бъде добра майка. Сигурна съм.

Не й остава друго, без малко да добавя. Провали ли се и в тази роля, няма шанс.

— Трябва да я видиш — настоя Ники.

Пепелта от цигарата се сипна върху гърдите му. Изтупа я и я размаза по ревера на жакета.

— Отиди да се изкъпеш и да се наспиш — отвърнах. — Няма да я безпокоя. Никоя родилка не би се зарадвала свекървата да й наруши съня.

— Не Алики. Малката Олга. Прилича ми на теб.

* * *

Имаше бузесто личице, риташе и плачеше, за да се докопа до гръдта на дойката. Още щом я погледнах и чух, коленете ми омекнаха. Не бях осъзнала колко се страхувам да не видя хилава издънка от кръвта на Александра. Първата ми внучка обаче имаше могъщите бели дробове на Саша.

— Романова! — чух се да казвам.

Дойката кимна изтощена.

— Постоянно е гладна, Ваше Величество. Откакто се роди, не спира да суче.

— Браво!

Поех гърчещото се вързопче. Докато внучката ми ме налагаше с удивително силни юмручета по гръдта, целунах все още безформеното й теменце и вдъхнах млечното й ухание — на надежда и възможности, на живот, преди годините да вземат своето.

Внезапно тя се укроти. Очите й — тесни цепки — изглеждаха сиво-сини като на Ники; цвят, характерен всъщност за повечето новородени.

Дойката се усмихна.

— Определено позна баба си.

— Така и трябва. — Прегърнах я крепко. — Добре дошла, велика княгиньо Олга Николаевна.

* * *

Предсказанието ми се сбъдна. Щом се възстанови от раждането, Александра прояви жив интерес към дъщеря си. Използва възможността да убеди Ники да се установят в Александровския дворец, където създаде уютна семейна атмосфера. Нае препоръчана от Виктория английска гувернантка, за да й помага при отглеждането на Олга.

Възнегодувах пред Ники:

— Царское село е твърде далеч. Нужно е хората да ви виждат.

— На час от града е с частния ни влак — възрази. — Татко ни премести в Гатчина, още по-далеч, и правителството се приспособи.

— Ние се приспособихме — отвърнах. — Направихме го в името на безопасността, Ники, не защото ми харесваше. А ти? Как ще разбереш, че се задава беда, преди да е станало късно? Мястото на царя е в столицата.

— Алики не иска да живее в града. Нездравословно е и пренаселено. Постоянно избухват епидемии. Не бива да излагаме Олга на риск.

— Не разбирам. Всички отглеждахме децата си в града…

Замълчах внезапно, спомнила си смъртта на малкия Александър. Забелязах как пред лицето на Ники се спуска пелена — защитното му изражение, когато изразявах раздразнение от непонятния стремеж на съпругата му да се изолира. Не продължих. Каквото и разстояние да делеше Александровския дворец от Санкт Петербург, и двамата знаехме, че загрижеността за детето не е единствената й подбуда. От самото начало Александра странеше от социалните задължения, прилягащи на ранга й, и сега разполагаше с отлично основание да ги загърби.

— Мисля да й поръчам пиано „Ерар“. Подарък от мен за кръщенето на Олга — реших да съобщя. — Дали ще й хареса?

— О, да — кимна възторжено Ники, доволен от опита ми за помирение.

Тя наистина го хареса. Изрази радост и веднага подреди саксии с виолетки върху лъскавия капак. Свирела всяка вечер, уведоми ме Ники. За кой ли път потуших разочарованията. Щом е доволна в новия си дом, нека се грижи за дъщеря си и да зачене отново. Нуждаехме се от царевич.

* * *

След шест месеца майското слънце над Москва блестеше като стомана. Врани кръжаха в небето и грачеха дрезгаво над Ники и Александра.

Съдейки по изражението й по време на церемониалната коронация, тя броеше минутите, нетърпелива да се върне в двореца си. Когато Ники сложи диадемата върху главата й — същата, с която ме бе увенчал Саша — сърцето ми натежа. Реших да не присъствам на бала в Кремъл. Разпоредих се Ксения да заеме мястото ми.

Дъщеря ми не ме порица. Обясних й, че дори музиката сякаш разтваря гроба на Саша. Останах на течение в покоите си — Кремъл се нуждаеше от обновление — и си легнах рано, заровила глава под възглавниците. Не ме успокои злорадата представа как нагиздената Александра е принудена да приема поздравленията на стотици доброжелатели. За пръв път след смъртта на съпруга ми нямах сили да понеса истината, че не съм царица.

За да подготви церемонията, Ники бе назначил чичо си Сергей за губернатор на Москва. Безогледната индустриализация и нейното следствие — нищетата — подхранваха радикални идеи. Макар движението на нихилистите да бе отмряло, възгледите им процъфтяваха. Сергей бе заповядал да арестуват мнозина роптаещи студенти, каквито явно се намираха в изобилие в Москва, и бе прокудил евреите — мерки, спечелили му широко неодобрение. А горката Ела се раздели със Санкт Петербург със сълзи на очи. Понеже нямаше деца, се бе превърнала във всеотдайна леля на племенниците си, особено на Мария и Дмитрий, децата на великия княз Павел, най-малкия брат на Саша и Сергей. Съпругата на Павел — моя племенница, дъщеря на брат ми Вилхелм — бе умряла при раждането на Дмитрий.

Ден след коронацията Ники ме покани да участвам в традиционното раздаване на подаръци на Ходинка, поле в северозападната част на Москва. Макар да ме ужасяваше приливът от спомени за Саша, се съгласих, защото не бях присъствала на другите тържества. В насрочената сутрин още се обличах, когато Таня дотича паникьосана.

Обърнах се рязко към нея и бонето ми, току-що нагласено от Софи, отхвръкна от главата ми.

— Какво има? За бога, не ми казвай, че със сина ми се е случило нещо!

— Не, не, Ваше Величество, той е невредим — успокои ме бързо Таня. — Получихме вест от великия княз Сергей. На полето е настъпило бедствие.

Грабнах шала и тръгнах към вратата. Софи подвикна:

— Бонето ви, Ваше Величество!

Подхвърли ми го и Таня ме поведе към каретата. Беше пролет, но въздухът хапеше. Таня се засуети. Завърза ми бонето, приглади воала и ми покри краката с одеяло. Едва когато препуснахме към Ходинка, успя задъхана да ми обясни какво се е случило.

Сред тълпата плъзнала мълва, че няма достатъчно сувенирни халби и чинии. Хората се втурнали към огражденията, съборили ги и разграбили павилионите край подиума. По използваното за военни обучения поле имало зле засипани окопи. Десетки пропаднали в ямите, а в стремежа си да стигнат до подаръците, напиращите след тях ги прегазили. За да предотвратят плячкосването, казаци на коне, въоръжени с нагайки — къси и дебели бичове — налагали добралите се до подиума.

Дъхът ми секна при вида на блокадите, препречили пътя на каретата. Срещу нас се клатушкаше върволица от покрити каруци. Изпод брезента се подаваха крака в смазани червени ботуши и ръце в окървавени извезани ръкави. Ужасена, стисках студената длан на Таня.

Някой явно ме позна и изпрати съобщение. Яхнал черен жребец, Сергей долетя при нас — както винаги в безупречна униформа и с каменно лице с издялани скули и изрядно оформена, тъмнозлатиста брада. Единствено тесните му зелени очи показваха някакъв признак на живот — леден живот, забелязах, щом срещнаха моите, отчужден от трагедията, произтекла под негово ръководство.

— Ваше Величество. — Приведе се в седлото. — Върнете се веднага. Празникът е отменен. По мое сведение са ви информирали.

Борейки се да намеря гласа си, попитах:

— Колко?

— Още не е изяснено. Предполагаме, че пострадалите са много. — Сбърчи чело. — При подобни сборища произшествията не са рядкост. Бунтарите сеят хаос, където успеят да се внедрят.

— Уведомен ли е Ники? — преглътнах гнева си.

Застъпвах се за Сергей, навярно защото малцина го харесваха. Сега обаче омаловажителното обяснение за бедствения ден, в който трябваше да отбележим коронацията на сина ми, ме отврати до дън-душа.

— Информирах го лично, Ваше Величество. Вървете си — повтори настойчиво. — Тук не е безопасно. — Обърна се към кочияша и му даде знак да ни откара назад.

Повиших глас:

— Той пътува ли насам? Двамата с Александра ще дойдат ли да утешат поданиците си?

Сергей не отговори. Заби шпори в хълбоците на жребеца и се отдалечи. Кочияшът предприе тромава маневра да свърне по обратния път към Кремъл. Треперех като лист. Срещнах погледа на Таня.

— Уведомих ви, Ваше Величество, още щом получих вестта — отрони тя.

Кимнах.

— Сама взех решение. Един от нас трябваше да е сред хората.

Защото вече знаех, че Ники няма да дойде.

* * *

Облякох траурните одежди и отидох в московската болница, където бяха откарали пострадалите. Не посетих Ники, несъмнено обсаден от министрите си и от критики срещу Сергей, задето не е издигнал по-крепки бариери срещу тълпата. Болницата приличаше на бойно поле след кърваво сражение; върху всяка койка лежеше обезобразено тяло — мъже, жени и деца, стекли се от цяла Русия, и вместо да участват в празник, смазани или с оголени от казашките бичове кости. Мнозина щяха да умрат от раните. По-късно преброиха над хиляда жертви. Вестта за загиналите разплака Ники. Сергей не го бе информирал колко тежко е положението, а думите му, че подобни произшествия не са рядкост, се бяха разнесли — злостно изтълкувани. Не след дълго стигнаха до всички краища на империята и в чужбина, приписани на Ники, когото осъдиха за безразличието.

Привикан да даде обяснение, Сергей подчерта с равен глас, че не бил запознат докрай със сериозните последствия, понеже веднага тръгнал да осведоми царя. Прехвърли вината на московските си подчинени, натоварени с организацията на празненството.

— Предложи да сдаде губернаторския пост — сподели с мен Ники същата вечер; носеше поръбена с черен самур бяла униформа с диамантени еполети и царски пояс. — Отказах. Сандро и братята му го обвиняваха. Владимир, Алексей и Павел им се разкрещяха, че са робеспиеровци. Как би могъл Сергей да го предвиди?

— Никой не би могъл — поклатих глава, доволна, че не съм станала свидетел на разпрата между великите князе.

Според мен по-мъдро би било да приеме оставката на Сергей, дори само за да успокои бурята, разразила се във вестниците. Изтощена от бдението в болницата обаче, нямах сили да споря.

— Не си облечена — чух го да казва и се взрях объркана в него. — Балът в наша чест във френското посолство. Забрави ли, мамо?

— След това? — Не вярвах на ушите си. — Отмени го. Ще погребваме поданиците си.

— Франция е наш съюзник. Алики настоява да отидем в името на дипломацията.

— Откога е толкова загрижена за дипломацията? Няма да оценят високо желанието й да танцува, накичена с тиарата на Екатерина Велика, докато кръвта на хората ни още не е изсъхнала по полето.

Той се обърна към вратата.

— Ники. — Спря пред прага. — Моля те — гласът ми секна. — Хората ти имат нужда от теб. Послушай ме. Отмени бала в посолството и издай указ за национален траур. Не бива да проявяваме равнодушие в такъв момент. Александра не разбира, защото е от друг сой.

— Разбира мен — отвърна Ники.

Отвори рязко вратата и излезе.