Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (30)

Трийсета глава

Бог изпрати дар на Русия — здраво момченце със сиво-сините бащини очи, туфи руси къдрици, щедра усмивка и ръчички, сграбчващи каквото му се изпречи пред очите.

Бях до златния купел в параклиса в „Петерхоф“^[1], когато кръщаваха Алексей Николаевич. По традиция Ники и Александра не присъстваха; четирите им дъщери, нагиздени с миниатюрни дворцови рокли и перлени диадеми, стояха ококорени до мен. При досега на хладната вода върху челото му Алексей изхленчи. Анастасия се изкиска. Татяна й изшътка. Олга и Мария ми се усмихнаха, забелязали как вдигам пръст пред устата си, за да ги смълча.

Не бях недоволна. Трябваше да има смях по време на кръщавката на внука ни. Той бе нашето бъдеще.

Крепостта даде триста топовни салюта. Народът празнуваше, забравил за ден войната с Япония. На легло в „Петерхоф“, Александра приемаше поздравления от цяла върволица доброжелатели; докладваха ми, че дори се усмихвала. Бе постигнала желаната цел, опровергавайки мнозина. Не присъства обаче на бала в нейна чест; възстановяваше се от раждането. Заместих я, застанала с грейнало лице до сина си.

След празненствата Ники се върна със семейството си в Царское село. С подновени сили се заех отново с благотворителни начинания. Месеци наред обикалях болнични отделения и изпращах сандъци с лекарства на фронта. Най-сетне се върнах в двореца, където Оболенски ме чакаше пред портата.

Ники ме викаше спешно.

* * *

— Защо не спира кървенето? Пъпната връв падна отдавна. Раната трябваше да е заздравяла. Какво става?

Стоях до люлката от лимоново дърво. Алексей риташе, стегнат в повой — зловещо на вид приспособление, ограничаващо движенията му. Плачеше жално; беше гладен, не бе сукал от дни. Бледата му кожа изглеждаше почти безцветна. Боткин смени превръзката върху сълзящото му пъпче. Прясна кръв напои веднага марлята.

Евгений Боткин прокара длан по оплешивялото си теме. Стори ми се дълбоко угрижен. Обърна се към Ники, който наблюдаваше деветседмичния си син с изопнато лице. В ъгъла дойката се молеше. Ники й махна рязко с длан. Тя излезе от стаята и през вратата лъхна хладен въздух.

— Тук е като пещ. Не може ли да… — Замълчах. Нямаше прозорци.

Ники замърмори:

— Алики се бои течението да не го разболее.

— Никой не я кара да отваря всички прозорци, както правеше Виктория в замъците си. Но задухът едва ли е здравословен за него.

Погледнах Боткин за потвърждение. Докторът въздъхна морно. От три дни не беше спал, бдейки неотлъчно над Алексей. Дори Александра не бе издържала; въпреки възраженията й Ники я отвел замаяна да отпочине.

— Липсата на чист въздух не е беда — отговори Боткин. — Не спре ли кървенето… — Срещна очите на Ники. — Ваше Величество, редно е да се подготвите.

— Не! — Синът ми поклати глава.

— За какво да се подготви? — нахвърлих се върху лекаря.

— Не — гласът на Ники отекна в непристъпната стая.

За миг детето замря, после се разплака отново и привлече вниманието на Боткин.

Ники ме изведе в коридора, където по негова заповед нямаше прислужници. Само абисинците му с увити в тюрбани глави иззеха двата входа, за да препречват пътя на натрапници.

— Не казвай на никого. И нито дума пред Алики. Обещай ми — закле ме с треперещ глас.

— За бога, Ники, какво имаше предвид Боткин?

Синът ми се вцепени, побоях се да не е изпаднал в ступор. Най-сетне рече:

— Мисли, че Алексей страда от хесенското проклятие. Причинява нелечими кръвоизливи — обясни.

— Но… това е английска болест — смаях се. — Предава се в семейството на Виктория. Как… — Млъкнах. Александра бе внучка на кралицата.

Ники запали цигара с трепереща ръка.

— Синът й, принц Леополд, починал от кръвоизлив. Хайнрих, синът на Ирене, сестрата на Алики, умрял на четири години. Най-малкият брат на Алики, Фрити… Болестта погубила и него. Паднал от прозорец на първия етаж, но според нея не го убило падането, защото нямал и драскотина. Имал вътрешен кръвоизлив.

Имах чувството, че дворецът е замрял като готов за скок звяр; дори позлатените корнизи над нас сякаш бяха наострили слух. Призля ми. Огледах се за стол, табуретка, нещо, върху което да приседна.

— Мамо. — Гласът му ме накара да вдигна глава. — Алики е отчаяна. Спре ли кървенето, има надежда. Боткин твърди, че швейцарски учени изследвали заболяването. Някои пациенти оздравявали. — Пое си пресеклив дъх. — Ще наблюдаваме Алексей. Появи ли се синина или подуване, ако болката се усили, значи има вътрешен кръвоизлив.

— Не сме сигурни. Възможно е да не страда от същата болест.

Отрицанието прозвуча пронизително в стремежа ми да придам истинност на изречените думи.

— Времето ще покаже. — Раменете на Ники провиснаха. Цялото му същество се сви навътре. — Според специалистите болестта се предава по майчина линия. Боткин го спомена, преди да дойдеш, и Алики издаде такъв звук… Писък на животно, хванато в капан. — Замълча и продължи с безизразен тон: — Симптомите са проучени. Лека рана, падане, препъване. Всичко може да причини кръвоизлив. Дали е тежък обаче…

— Да. — Вкопчих се в ръкава му. — Разбрах.

Прегърнах го. Разплака се, обронил глава върху рамото ми. Сетне се отдръпна рязко и погледна към будоара й в дъното на коридора.

— Отивам при нея.

— Върви. Ще се погрижа за момичетата. — Пригладих реверите му. — Сигурно са разтревожени.

Докато се отдалечавах, ми подвикна:

— Не им казвай нищо. Малки са и не разбират. Децата повтарят каквото чуят. Алики не иска никой да узнава.

— Разбира се.

Забързана към покоите на момичетата, се почудих какво възнамерява да прави. Ако Алексей страда от ужасното заболяване, как е възможно да скрие бедствието от семейството си и от външния свят?

* * *

Александра бе избрала за дъщерите си обикновени мебели от явор и завеси от крепон — отглас от скромното й детство. Саша несъмнено би одобрил и войнишките им легла с метална рамка. Момичетата спяха по две в спалня. Деветгодишната Олга и седемгодишната Татяна — „Голямата двойка“, както ги наричаха — имаха тапети със стилизирани цветя и водни кончета, еднакви тоалетни масички и по една икона над леглата. Петгодишната Мария и най-малката, Анастасия — „Малката двойка“ — имаха рози и пеперуди и същата безлична мебелировка.

Олга бе събрала сестрите си — седяха върху сместените един до друг нарове. Щом влязох, кученцата им заподскачаха край полите ми. Анастасия спеше, прегърнала с пухкави ръчички плюшеното датско мече, подарък от мен за именния й ден. Другите бяха будни. Очите им в различен оттенък — от гълъбовосиво до наситеносиньо — се обърнаха едновременно към мен.

Както и да ги групираше Александра, внучките ми вече имаха различни характери. Предводителка бе Олга, най-голямата и моя любимка, защото я познавах най-добре. Подобно на дъщеря ми, нейната съименница, тя не се интересуваше от външния си вид. Кестенявата й коса често бе разчорлена, полите й — омачкани. Обичаше да рисува и свиреше майсторски на пиано.

Сега, подпряла главата на Мария в сгъвката на лакътя си, ме попита тихо:

— Ще умре ли?

— Не, разбира се — усмихнах се. — Почти всяко бебе страда от колики.

— Само това ли е?

Беше ли дочула нещо? Гувернантката, седнала пред вратата на покоите им, ме изгледа подозрително. Не харесвах жената и й дадох знак да си остане на мястото.

— Да. — Повдигнах поли и едва устоях на изкушението да си разхлабя корсета. Седнах на ръба на леглото и пригладих златните къдрици на Анастасия. Беше потна — дори стените на двореца излъчваха горещина. — Това е. Боли го коремчето.

Мария примигна сънено. Чаровница, макар и позакръглена. Татяна седеше с изправен гръб. Отсега си личеше, че ще е красавицата в квартета — с бадемови сивкавосини очи, които преливаха във виолетово, с медноруса коса, взета от Александра, с плътни устни и тънък нос, наследен от Ники. Растеше висока и имаше стройни крайници като балерина.

— Чухме мама да плаче — обади се Мария. — Каза на татко, че е урочасала Алексей. Защо? Мама е добра. Никога не греши.

— Притеснена е. Няма проклятие — успокоих я. — Брат ви ще оздравее. Но бебетата са крехки. Бъдете внимателни, когато си играете с него.

Понеже истината бе забранена, казвах възможното, за да ги подготвя. Щяха обаче да се усъмнят, особено наблюдателната Олга, съвсем различна от Татяна, която често изглеждаше безизразна, отнесена в сънища наяве като майка си. Анастасия също щеше да забележи — по-късно двамата с Алексей щяха да създадат крепка връзка, характерна за малките деца в семейството. Анастасия притежаваше нетипични за възрастта си прозорливост и своенравие. Веднъж й бяха позволили да вечеря с нас, защото им гостувах. Разсмя ме вътрешно, ядейки граха с пръсти въпреки натякването на Александра.

— Твърдоглава е — отбеляза снаха ми, след като гувернантката изведе Анастасия, оплескана до ушите в зелено. Изрече думите, вперила очи в мен, все едно ми приписва вината. Намекът беше ясен — най-малката ми внучка бе наследила упорството и неотстъпчивостта ми.

Обходих с ласкав поглед момичетата. Обичах ги от дън-душа — четири велики княгини, нашето бъдеще.

— Ще бъдете ли нежни към братчето си?

Олга и Мария кимнаха. Татяна ме погледна замислена.

— Не ни позволяват да си играем с него — уведоми ме. — Ако ни разрешат, ще внимаваме.

Говореше сякаш за чашка от крехък севърски порцелан. Какъвто беше, осъзнах. И най-дребното падане щеше да го счупи.

Надвесих се над Анастасия. Промърмори насън, заровила зачервени бузки в плюшеното мече. Миришеше на шоколад; забелязах издайническите следи по пръстите й.

— Ядете бонбони в леглото? — повдигнах вежди.

Мария се изкиска. Засрамена, Олга извърна поглед.

— Не обичам сладко — поклати кротко глава Татяна.

— Няма да ви издам. Но не прекалявайте. — Щипнах Мария по крачето. — Иначе ще надебелеете като леля Михен.

Смехът им събуди Анастасия. Тя ме видя и сънливите й очи грейнаха.

— Амама! — поздрави ме с измисленото от нея име и се хвърли в обятията ми.

Беше най-импулсивната. Колкото и да я упрекваха, отрупваше с ласки домашните животни, прислужниците и всеки свой любимец. Когото не харесваше, пренебрегваше го. „По това — помислих си, целувайки лепкавото й бонбонено личице, — наистина прилича на мен.“

Останах при тях. Анастасия взе френския си булдог Швибзик и го сгуши между нас. Хрипливото му сумтене разсмя Олга и Мария.

Най-сетне заспаха — всички, освен Татяна. Тя седеше, взряна в далечината. Докоснах ръката й.

— Не са колики — прошепна, без да се обръща към мен.

Не беше въпрос, а твърдение. Не успях да отрека.

— Не са.

Татяна кимна.

— Наистина трябва да внимаваме.

* * *

Загубата на Порт Артур и смъртта на двайсет хиляди войници предизвика сурова критика в Русия. Вестниците публикуваха унищожителни статии за недалновидността на царя; улиците се наводниха с агитатори. Кабинетът предупреди Ники, че с призивите си за революция социалните демократи подстрекават все повече последователи и подкопават репутацията му.

Заради жертвите, паднали в сражението за Порт Артур, коледните празненства през 1904-та бяха отменени. Семейното тържество в Царское село протече в напрежение, задълбочено от премълчаната тревога за Алексей. Кървенето от пъпа беше спряло, но Боткин продължаваше да смята, че внукът ми страда от болестта. Предложи строги предпазни мерки, включително приспособление от преплетени ремъци, ограничаващо движенията му. Александра не издаде ужаса, който несъмнено я бе обзел; на мен ми се прииска да посоча, че всяко дете пада и се наранява. Когато отрасне, как щяхме да възпираме любопитството на Алексей, естественото му желание да изучава околния свят? Не допускаха дори кротките домашни кучета край него, сякаш ще му навредят с едно подушване или нежно близване. Съобщих на Анастасия да не пуска Швибзик при бебето. С объркано изражение тя зададе въпроса, който сестрите й не дръзнаха да изрекат:

— Защо? Шви няма да ухапе Слънчицето.

Александра наричаше сина си Слънчице, но в момента от нея не бликаше нито лъч светлина. Наблюдавах я на Коледа — издигнала пред себе си стена, непристъпна като килията, където държаха бебето и, далеч от всеки съмнителен досег и повей.

— Не бива да позволяваш това — споделих най-сетне с Ники в пристъп на отчаяние.

Синът ми бе дошъл в Санкт Петербург с Александра за богоявленското благославяне на водите.

— Не можем да пазим в тайна състоянието на Алексей — продължих. — Време е да уведомиш семейството. Всички разпитват защо крием детето. Издай бюлетин. Болен е, не прокълнат. Тя обвинява себе си и бог ми е свидетел колко й съчувствам. Мъката ви обаче ще предизвика състрадание. След загубата на Порт Артур Русия ще се сплоти около теб, ако се разбере, че синът ти е болен.

Той ме погледна, сякаш съм поискала да си разголи душата.

— Мамо, здравето на сина ни е личен въпрос. Няма да го превръщаме в спектакъл за политическа изгода. Как изобщо ти хрумна? Откога императорското семейство е длъжно да излага на показ съкровената си болка?

— Болката ни е очевидна. — Чух Александра в думите му. — Войниците ни бягат през Сибир. Бърти, американският президент Рузвелт и кайзерът призовават за примирие. Изгубихме позициите си в Ориента. Нужно е да внесеш промяна в политиката си. Въведи реформите, замислени от дядо ти, освободи онези, които те съветват да не отстъпваш, и кажи на поданиците си, че синът ти е болен. Предприеми мерките, необходими за опазване на трона.

Дланта му се сключи в юмрук върху писалището.

— В никакъв случай. Няма да има примирие. По твое настояване оставих Вите в кабинета, макар да не споделям либералните му възгледи. Наказах виновните за поражението при Порт Артур. Но все още съм цар. Ще управлявам по почина на предците ми. Татко отстояваше самодържавието. Разреша ли конституция и Дума, ще властваме само на думи, ако не ни прокудят. Никога, докато съм жив.

— Ники…

Той вдигна ръка, без да отпуска юмрук.

— Темата приключи.

За момент се подчиних. Прецених, че тегобите на войната, болестта на Алексей и терзанията на Александра са непоносимо бреме. „Времето ще облекчи товара — казах си. — Тогава ще опитам отново.“ Нямаше да се откажа, докато Ники не проумее, че в съвременната епоха самодържавието е обречено. Никой цар не може да властва както предците си.

Не отстъпеше ли доброволно, щяха да го накарат насила.

* * *

С великите княгини и с Александра, скована в царски одежди, наблюдавах от балкона на Зимния дворец как благославят водите на Нева. Понесли запалени свещи, великите князе и Ники стояха под навес върху заледената река. Патриархът потопи инкрустирания със скъпоценни камъни кръст в дупката, пробита в леда.

Беше съвършен януарски ден, окъпал в сияние целия свят. Хората в далечината, обвити в облаци от диханията си, стискаха ведра, за да ги напълнят с осветена вода. Изпъната като струна до мен, Александра чакаше церемонията да приключи. Едва се стърпях да не я укоря. Михен и другите велики княгини й хвърляха изпитателни погледи; не бях единствената, забелязала с какво нежелание присъства тук. Вече се носеха слухове, че незнайната страшна болест, застигнала сина й, ще го отнесе в гроба, преди да навърши година. Неотдавна, подложена на разпит от Михен, отговорих:

— Бебешки неразположения, нищо сериозно.

Тя се засмя.

— Мини, за лъжкиня ли искаш да те мислим? Никой не крие царевича, защото страда от колики.

Патриархът изрече молитвите и се обърна с потира към Ники. В същия момент откъм крепостта проехтяха топовни гърмежи.

Прозорецът на балкона се разлетя на парчета. Великите княгини нададоха викове и се хвърлиха да се спасяват от стъклените шрапнели. Стоях парализирана под пороя от отломъци. Настана хаос. От двореца наизлязоха стражи. Прибраха Ники и великите князе вътре. Александра побягна, разбутвайки великите княгини. Заобиколена от отряд казаци, се отдалечи по коридора.

Посипана със стъкла и с разкървавена буза, Михен приближи до ръба на балкона и надникна през облака прахоляк.

— Стената под нас е разрушена. — Обърна се към мен. — Мислех, че за церемонията използват халосни снаряди.

— Така е.

Борех се с паниката; спомените за взрива в трапезарията и за дерайлиралия влак ме нападаха с неумолима сила. Сянката от ужаса на нихилистите оставаше. Новите революционери бяха подели стремежа им да ни унищожат. Охраната не ни беше предупредила за никаква заплаха и нямаше сериозно пострадали, но ме обзе черно предчувствие.

Михен ме улови за ръка и ме поведе към вътрешността на двореца.

— Е, този не беше — уточни, докато пантофките ни хрущяха върху натрошените стъкла.