Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (21)

Двайсет и първа глава

— Някой си е изгубил фустата. — Михен посочи ъгъла на Николаевската зала, превърната в джунгла от дървета в саксии и оранжерийни цветя. — Там, до люляковия храст.

Забелязах смачканата дреха на стъпка от две внушителни княгини, съсредоточени в разговор, и запуших уста с длан, за да заглуша кикота.

— Собственичката сигурно също е скрита зад някой гъст храст — подсмихна се Михен.

Бяхме на бал в Зимния дворец. Празнувахме женитбата на великия княз Сергей — двайсет и седем годишният брат на Саша — за принцеса Елизабет фон Хесен-Дармщат, внучка на кралица Виктория.

Аз бях уредила сватбата. Сергей бе възмъжал в рамките на юношеското си обещание — висок и изключително слаб, с пламенна натура, която някои вземаха за злост. След като завърши образованието си, стана командир на Преображенските гвардейци — елитен полк, основан от Петър Велики — и се посвети на военната кариера със същото образцово усърдие, каквото като малък влагаше в уроците. Не беше си избрал съпруга обаче, затова реших да се намеся.

— Сред братята ти единствен Владимир е женен и понеже не ти се занимава, смятам за свой дълг да ги сватосам. Сергей наближава трийсетте. Ще ми разрешиш ли? Овдовелият велик херцог на Хесен-Дармщат има четири неомъжени дъщери. Едната е подходяща.

Саша се намръщи.

— Онзи германец, който се ожени за дъщеря на Виктория ли?

Осведомеността му ме изненада, като се има предвид колко малко се интересуваше от собствените си сродници, ако не броим разточителството им.

— Да. Дъщеря й Алис почина от дифтерит. Виктория отгледа внучките си, понеже Алис й беше любимка. Наясно съм, че трудно ще получим одобрението й.

— По-скоро няма да го получим — поклати глава той. — След катастрофалния брак на горката ми сестра Мария с недодялания й Алфред Виктория едва ли ще позволи друг член на семейството й да се ожени за Романов. А и се съмнявам Сергей да пожелае — добави намръщен.

Не подхванах темата за Мария. Тя бе изпълнила дълга си, раждайки пет деца, но отношенията им с Алфред се бяха влошили до такава степен, че бе поискала да се разделят. Отраснеха ли децата, възнамеряваше да се оттегли в наследствено имение в Сакс-Кобург — родното херцогство на майка й.

— Защо не? — възразих. — Майка ти е Хесенска принцеса. Посещаваше Хесен-Дармщат с Никса и братята ти. Като малък Сергей вероятно се е срещал с принцесите.

— Никога не съм бил в Хесен-Дармщат — информира ме студено Саша, — но имаш съгласието ми. Време е Сергей да се ожени. Крайно време. Не искам да ни посрамва.

Не разбрах. От братята му Сергей бе най-прилежен и никога не се замесваше в недостойни дела. По-малкият — великият княз Павел, двайсет и три годишен, вече се бе забавлявал със седем любовници; със завоеванията си се славеше и по-големият — Алексей. Единствен Сергей оставаше безупречен.

Чрез посредници Лудвиг IV посочи втората си дъщеря — деветнайсетгодишната Елизабет или Ела, както я наричаха в семейството — като най-подходяща. Оказа се, че вече е установила топли отношения със Сергей, изпращайки му искрено съболезнователно писмо след смъртта на майка му.

Информиран за съгласието на баща й и за уверението му, че ще издейства одобрението на Виктория, Саша извика Сергей от казармите в Красное село, където живееше почти целогодишно с полка си. Крачех нервно в очакване на резултата от срещата. Ослушвах се да чуя виковете на съпруга ми, ако брат му окаже съпротива.

От кабинета не долиташе нито звук. После Сергей дойде при мен. Изпънат като струна в зелено-златистата си униформа, завъртя нервно сребърния пръстен, нанизан на кутрето му — накит на покойната му майка — и рече с равен тон:

— Поздравления, Ваше Величество. Ще се женя за принцеса Елизабет Хесен-Дармщат.

— Поздравленията са за теб! — възкликнах зарадвана, без да се смущавам от официалното обръщение, защото Сергей винаги спазваше стриктно етикецията.

— Не — възрази той. — Поздравленията са за вас, Ваше Величество — подчерта.

Разколебах се. Не разбрах дали е доволен, или не. По-късно попитах Саша как е реагирал брат му. Съпругът ми разкриви лице.

— Отговори ми „Както заповядате, Ваше Величество“. Предлагам ти да насочиш съчувствието си към булката.

— Намирам тази антипатия към Сергей за необяснима — споделих с Михен един следобед скоро след пристигането на Ела. Съпрузите ни не се бяха помирили и разговаряха рядко, но ние бяхме предпочели да останем дружелюбни съперници — етърви, погълнати от възторжения и съревнователен дух на празничния сезон.

— Сергей не е общителен като твоя Владимир, нито авантюрист като Алексей или отзивчив като Павел, но е изтънчен и образован млад мъж, макар да изразява по-сдържано чувствата си. Да не забравяме и колко съвестно изпълнява дълга си.

Михен изсумтя.

— Не чак толкова сдържан.

Беше чула нещо, разбира се. За моя изненада обаче не пожела да сподели, докато не я заплаших да разпитам лично Сергей. Не биваше да отлагам, защото сватбеният ден наближаваше.

— Недей — поклати глава тя, необичайно смутена. — Изобщо не повдигай темата.

— Каква тема? Неподходяща любовница ли има, или е комарджия?

Не бих се изненадала. С изключение на Саша — и вероятно Владимир в момента — всички мъже от рода сякаш бяха прокълнати да причиняват страдания на съпругите си с неизкоренимото си увлечение по балерини, хазарт и тям подобни слабости.

— Де да беше това. — Михен се приведе към мен. — Задявал се с лакеи, чух, и посещавал по-особени бани. Съчувствам на булката наистина.

Отначало се взрях объркана в нея. После проумях и процедих през зъби:

— Не ти прилича да разнасяш такива мръсотии за член на семейството ни.

Тя се отдръпна назад.

— Питай Саша, щом не ми вярваш.

Знаеше, че няма да посмея. Саша би се ужасил при мисълта, че съм чула подобен слух за брат му, камо ли да го изрека гласно. Спомних си обаче думите му: „Павел ми каза неща… които не мога да повторя.“ Спрях да разпитвам. Не исках да търся истината. Знаех, че някои мъже предпочитат своя пол; достатъчно дълго бях живяла в Санкт Петербург, та да съм наясно с покварата и потайните връзки зад изтънчената фасада на обществото ни. Ала Сергей… Струваше ми се невъзможно.

Същата вечер по време на бала след сватбената церемония нищо не потвърждаваше намеците на Михен. Ела бе прелестна — стройна като фиданка, синеока, със светлокестенява коса, овално лице и нежна уста. Сергей изглеждаше видимо разнежен край нея. Извисяваше се закрилнически и току се привеждаше да й шепне в ухото — романтично олицетворение на велик княз и неговата княгиня.

Сега двамата танцуваха заедно. С Михен изчерпихме шегите за незнайната собственица на изгубената фуста и тя се заоглежда за следваща жертва. Саша се бе оттеглил рано, както при почти всяко дворцово увеселение. Доволна от успешното сватосване, бях решила да остана без него, нагърбвайки се със задачата да преценя кога да смълча оркестъра и да пожелая лека нощ на гостите.

— Това Ники ли е? — Михен вдигна лорнета, провесен на златна верижка над пищната й гръд. — Да, той е. Изглежда запленен от сестрата на Ела. Как й беше името на малката мишка? — Изцъка раздразнено с език. — Два пъти ми я представяха и пак не успях да го запомня.

— Александра. Ела я нарича Алики.

— Да, Алики. Незабележима е, затова съм забравила. Не прилича на сестра си, опасявам се.

Съгласих се. Александра Хесен-Дармщат не приличаше на сестра си, но пък беше само на дванайсет, четири години по-малка от шестнайсетгодишния Ники, вече навършил пълнолетие и с почетен ранг в Хусарския полк. Тази вечер синът ми носеше армейска униформа; червено-черната риза и поръбената с кожа куртка със златна нашивка прилепваха върху стройната му фигура.

— Ники е великодушен младеж — измърка Михен. — Обръща внимание на горката фройлайн.

Подкачаше ме и разбирах защо. Застанал пред Алики, синът ми разговаряше сериозно с нея. За пръв път го виждах толкова словоохотлив на обществено място. И той като Саша не обичаше шумните сбирки. Сдържан и кротък, веднъж ми довери колко нищожен се чувства сред братовчедите си, синовете на великия княз Михаил, до един наперени като истински Романови.

— А Саша се оплаква, че Ники бил срамежлив! — подсмихна се Михен. — Щеше да си промени мнението, ако го бе видял сега. Жалко, че императорът си легна рано.

Стрелнах я с поглед.

— Внимавай, Мини! — предупреди ме шеговито. — Ще се наложи да преглътнеш омразата към Прусия, ако тези двамата останат твърде дълго заедно.

— Извини ме — кимнах и тръгнах право към сина ми.

Той не забеляза, че приближавам. Алики фон Хесен обаче ме видя и лицето й пребледня. „Не е непривлекателна“, помислих си неволно, когато се изправи в опит да направи непохватен реверанс. Висока за възрастта си, слабовата и с тънки устни, но с аристократичен нос и гъста меденозлатиста коса. Най-красивата й черта бяха живите й очи — сини с лек сивкав оттенък. В преливащата светлина на новите електрически лампиони и газовите полилеи изглеждаха почти виолетови.

Симпатично момиче, което ще стане очарователна жена, макар да отстъпва по красота на сестра си. В онзи момент изпитах внезапна омраза към нея. Синът ми, престолонаследникът, обръщаше прекалено много внимание на германското момиче, както бе отбелязала Михен. Потиснах раздразнението. Ники просто проявява вежливост, успокоих се мислено, към чуждестранната ни гостенка. Редно би било да се радвам, задето е завързвал разговор, вместо да стои неловко някъде встрани и да брои минутите до края на бала, та да се върне при книгите си.

— Ваше Величество — гласът й пресекна.

С усмивка й дадох знак да се изправи. Червен изрив, признак на необяснимо смущение, обагри бузите и шията й.

— Сестра ти се омъжи за Сергей. Вече сме сродници, а всички в семейството ме наричат Мини.

Тя сведе очи, без да повтори името ми.

— Алики ми разказваше колко й харесва Русия. — Ники се поизпъна куртката, сякаш имаше опасност да се свлече от раменете му.

— Така ли, скъпи? — Не бях забелязала германката да си отваря устата. Обърнах се отново към нея: — Тук си отскоро. Русия не е само Петербург.

Червените петна плъзнаха по деколтето й. Носеше старомодна рокля от бледоморава коприна, ушита собственоръчно, предположих. Макар да бдеше като орлица над семейството си, Виктория далеч не се отличаваше с щедрост. Би следвало да съжалявам момичето. От малка останала без майка под опеката на баща, обеднял херцог без никакво влияние, Алики би трябвало да ми напомня за самата мен на нейната възраст. У нея обаче не съзирах моята жизненост и самоувереност. Извънмерната свенливост и грозният изрив се набиваха в очи.

— Да, Ваше Величество — съгласи се тя.

Усилията ми да завържа разговор явно бяха безплодни.

— Сине — потупах го с ветрилото, — не е ли време да обърнеш внимание на сестра си? На Ксения сигурно й се танцува. Защо не я поканиш?

— Защото цяла вечер танцува със Сандро — посочи той за моя изненада.

Неотдавна веднага би изпълнил заръката ми.

— Все пак настоявам да отидеш при нея. Късно е, а до края на бала царевичът трябва да изпълни поне един танц със сестра си. Етикецията го изисква.

Погледна ме, сякаш се кани да ми откаже. Първоначалната ми изненада се превърна в смайване, когато го видях да се обръща към Алики.

— Ще танцуваш ли с мен и сестра ми?

Девойката без малко да припадне. Стана кървавочервена. Кимна му свенливо обаче и отговори толкова тихо, че едва я чух:

— Ако Нейно Величество позволява.

— Мамо? — Решимостта в погледа на Ники ме накара да осъзная, че момчето ми вече не е момче.

— Разбира се — усмихнах се пресилено.

Той отстъпи настрани, за да стори път на Алики. В последния момент гостенката си припомни обноските и ми се поклони тромаво като млекарка. Пропуснала ли бе Виктория да запознае внучката си поне с основните дворцови правила?

Ала докато тя и Ники търсеха Ксения из претъпканата зала, видях как крачат в синхрон, приведени леко един към друг — явно се чувстваха удобно заедно.

* * *

— Когато порасне, мисля да се оженя за нея — рече Ники след месец.

Закусвахме. Братята и сестрите му вече бяха приключили и се бяха качили горе за учебните часове. Саша ограничаваше времето край масата, но днес бях направила изключение за Ники. Синът ми сякаш не бе на себе си, по-разсеян от обикновено. Въпреки смръщения бащин поглед над вестника, му казах да се нахрани спокойно.

— За кого, сине? — отпих от чая и вперих очи в преполовения омлет в чинията му. — Яж, моля те. Отслабнал си.

Той лапна залък, ужасен да не изпосталее още повече. Понеже не можеше да ми отговори с пълна уста, Саша го замести, без да се подава иззад вестника.

— Нали не говориш за хесенката? Чух как си се захласвал по нея. Ден през ден си се явявал в новия дворец на Сергей да я каниш на разходка с карета из Лятната градина. Похвално е, че си показал гостоприемство към сестрата на младата му съпруга. Тя си тръгна обаче и сега очаквам да надмогнеш глупавото увлечение.

— Следил ли си ме? — ахна Ники.

Саша се изкиска.

— Работата на охраната е да пази семейството ми. Да не мислиш, че можеш да се измъкваш незабелязан оттук?

— Саша — смъкнах вестника надолу, — нужно ли е?

— Да — отсече той. — Не сме в чак такава безопасност, та синът ми, престолонаследникът, да скита из града с някакво си момиче и без придружители…

— Тя не е някакво си момиче — Ники скочи на крака. — Княгиня е. И… и не съм се захласвал! — Гласът му секна при вида на присвитите очи на Саша. — Не съм…

— Щом казваш. — Саша не звучеше ядосан, макар към Ники да не проявяваше особена търпимост. Сега дори се усмихна. — Вих ти! Нашето мече имало зъби.

— Тя ме харесва много. — Ники изпъчи рамене. Опитът му да издуе гърди ме изпълни с майчина нежност. — И аз я харесвам. Обещахме си да си пишем. Надявам се охраната да не чете писмата ми.

— Скъпи, закуската ти — напомних му. — Яйцата изстиват.

Нарочно не изкоментирах, ала не исках синът ми да се ожени за бедна германка. За велик княз бе приемливо. За царевич — не.

— Татко — Ники не седна, — ще ми позволиш ли?

Саша пак заби поглед във вестника.

— Щом искаш. Лично ще изпращам писмата ти.

— Благодаря, татко.

Ники седна и си дояде омлета. Сетне се поклони леко и излезе, без да ме целуне по бузата както обикновено, преди да се заеме с уроците.

Веднага се обърнах към Саша.

— Щом иска ли? Пък и ще изпращаш писмата му?

— Ще надраска няколко писма — сви рамене той. — Не е беда.

Извадих кутийката с цигари, макар да си налагах да не пуша на масата.

— Бедата е, че е княгиня. Неомъжена и със съмнителни възможности, бих добавила. И със сестра, успяла да сключи блестящ брак с велик княз.

— Уреден от теб — уточни Саша.

— Уредих го заради Сергей.

— Благодарен съм ти, Маня. Сергей изглежда е очарован от съпругата си. За мен е облекчение. — Сгъна вестника и продължи с шеговит тон: — Да си устроим ли дневната свада? Днес ще инспектирам ездитната академия. Ако ще се караме, сега му е времето, за да не закъснея.

Намръщих му се.

— Както казах, неомъжена е и завъртя Ники на малкото си пръстче. Кога е показвал такъв интерес към момиче?

Тутакси съжалих за изречените думи — отглас от опасенията за брат му, разсеяли се от явното желание на Сергей да свие семейно гнездо. Надмогнал подозренията, съпругът ми дори благоволи да настани младоженците в двореца „Белоселски-Белозерски“.

— Редно е Ники да се интересува от момичета — отбеляза Саша. — Вече е мъж.

— Интересува се само от едно момиче. От нея. И е на шестнайсет. Как е възможно да знае за кого иска да се ожени?

— Тя е… На колко? На тринайсет?

— На дванайсет — уточних кисело.

— Твърде млада за женитба. Мини, той трябва да трупа опит. Увлякъл се е по една симпатична принцеса и иска да й пише. На неговата възраст всички мъже решават да се оженят за първото момиче, което им хване окото. Никога не получават желаното.

Побутнах цигарата върху плота на масата. Съпругът ми имаше право, но не смятах да го призная.

— Ако мислиш, че е по-уместно — продължи той, — ще помоля Павел да му намери балерина. Онази младичката от Мариинския театър, малката К., е на разположение. Имала слабост, казват, към великите князе.

— Към парите им по-точно — свих устни. — Единственото малко нещо у Матилда Кшесинска са балетните й пантофки. Другото, включително вкусът й, е грандомански и вулгарен.

Той се приведе към мен и ме целуна.

— За разлика от Алики Хесенска, а? Бедна като църковна мишка и порядъчна до болка. — Обви брадичката ми с длан. — Единодушни ли сме вече?

Кимнах неохотно.

— Да… За писмата. Ела обаче живее тук и несъмнено ще кани сестра си да й гостува. Най-вероятно ще виждаме Алики по-често, отколкото ни се иска.

Саша се подсмихна.

— Е, ако прекали, несъмнено ще й напомниш къде й е мястото.

Той излезе. Запалих цигарата и се замислих.

Наистина. Направеше ли опит да оплете Ники в мрежите си, щях да й напомня.