Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (34)

Трийсет и четвърта глава

— Не, невъзможно… — вкопчих се в Олга.

Таня вдигна от пода телеграмата, изплъзнала се от пръстите ми. Прочете я и тъжните й очи срещнаха моите.

— Починал е преди седмица. Племенникът ти моли да ги посетиш в Англия. Съжалявам, Мини. Знаем колко привързана беше към него. Сестра ти сигурно е неутешима.

Отворих уста, жадна за глътка въздух.

— Не мога да дишам.

Олга развърза ширитите на роклята ми и разкъса вървите на корсета. Неподатливите обръчи освободиха ребрата ми. Строполих се в креслото и захлипах в шепи.

Бърти — обаятелният и галантен Бърти си бе отишъл. Като моя Саша.

— Беше само на шейсет и осем — прошепнах с пресъхнали очи. — Пътуваше често, не боледуваше. Никой не е споменавал, че е зле.

Олга взе телеграмата от Таня.

— Не виждам вест за погребение. Молят те само да заминеш възможно по-скоро. — Замълча. Обмисляше вероятно как да ме успокои, макар че бяхме два остри камъка в щастливо време, камо ли в критични моменти. — Да те придружа ли?

— Не — отказах веднага; забелязах я как трепва и добавих: — Джордж не е поканил другиго. Иска сигурно да подкрепя Аликс. Трябва да му отговоря. — Изправих се и хванах Олга под ръка. За миг се почувствах остаряла. — Информирайте незабавно Ники.

— Ще телеграфирам в двореца. — Олга ме съпроводи до писалището и тръгна към вратата.

Каквото и да отговореше племенникът ми Джордж, не бих я взела с мен. Едва дочаках да излезе от кабинета. Как би ми помогнала да разведря Аликс?

Върна се, преди да съм приключила с писмото. Уверявах племенника си, че ще потегля бързо с частния си кораб.

— Ники знае. Съобщили са му… Не може да присъства на погребението.

— Ще присъства, и още как! — не се стърпях. — Ако тя предпочита да остане тук с децата, нейна воля. Ще пътува сам. Кралят на Великобритания, съпругът на леля му, е починал. Всички европейски монарси лично ще му отдадат почит.

— Не обвинявай нея. Джордж е поканил само теб, защото при настоящите обстоятелства парламентът предпочита царят да не се явява — обясни Олга.

Погледнах я объркана.

— Не могат да осигурят допълнителна охрана, мамо. Ще има поклонение. Твърде много хора ще застрашават сигурността на Ники.

— Боже мили. — Взрях се в недовършеното писмо. — Значи няма нужда да изпращам отговор. Щом ще пътувам сама, тръгвам веднага.

— Ще те придружа — повтори Олга. — За да не си сама.

— Аликс е там. Самотата е последната ми грижа.

* * *

— Не ни позволяваше да вземем тялото му — обясни ми Джордж на път към имението „Сандрингам“ в Норфолк, където бяха завели Аликс. — Татко се бореше с тежък бронхит. Умря от сърдечен удар. Осем дни мама държа тялото му под покров. Убеждавахме я да остави балсаматорите да си свършат работата. Крещеше ни, сякаш не ни разбира и го чака да се събуди. Наложи се да я отведем.

Погледна ме в очите. Все едно виждах Ники в огледало, толкова си приличаха — със стройни фигури, буйни бради и ненатрапчиво поведение.

— Знам, че оглушава, лельо Мини, но възможно ли е слухът да помрачава ума.

— Умът й е помрачен от загубата на съпруга. Няма нищо общо със слуха — отговорих. — Просто не иска да приеме случилото се.

— Организирахме поклонението в Уестминстър заради нея. Мислехме, че ще облекчим скръбта й. — Той потърка брада, напомняйки ми отново за Ники. — Надявам се да я утешиш. Не допуска никого до себе си. Седи в онази стая…

Усмихнах му се успокоително.

— Ще направя всичко по силите си да е подготвена, когато настъпи моментът. Грижи се за владенията и семейството си. Имат нужда от теб.

Внушителната фасада на Сандрингам с еркерни прозорци подлъгваше окото. Вътре имаше достатъчно просторни салони, но жилищните помещения бяха тесни и тъмни, подобно на покоите ни в Гатчина. В провинциалното имение обаче Аликс бе отгледала децата си. Тук намираше убежище от лондонските клюки за флиртовете на Бърти.

Облечени в траур, придворните й дами станаха на крака — англичанки от главата до петите — с еднакви кокове и неразгадаеми лица. Напомниха ми погребалната свита на Виктория. Не знаех имената им. Не пожелах да поправя пропуска и сега.

— Къде е Нейно Величество кралицата? — попитах.

— Нейно Величество кралица Мери е в Бъкингамския дворец — отговори остроноса жена в черно. — Нейно Величество кралицата майка е в покоите си и…

Подминах я. Зад гърба ми се разнесе приглушено ахване. Отворих вратата на стая, тъмна като пещера.

Спрях и примижах, та очите ми да се приспособят. Помещението изплува от сенките — претрупана дневна с плътни завеси, закрили прозорците.

— Не съм гладна. Оставете ме на мира — безплътният глас на Аликс ме достигна някъде отляво. Пристъпих напред. Заобиколих тежка маса с плот, отрупан до последния сантиметър с фотографии в рамка. Попитах предпазливо: — Къде си, Аликс?

Тишина. Сетне пролая куче и я видях да се надига от кресло с широки ръкохватки до камината. Не беше ме чула, но кучето я бе предупредило.

— Мини? — олюлявайки се, тя тръгна към мен. — О, Мини! Взеха ми Бърти!

Отпусна се в обятията ми. Рошавият бял териер подуши недоверчиво краката ми. За миг се почудих дали сестра ми не е полудяла наистина. Историята, разказана ми от Джордж, не изключваше възможността. Поведох я към креслото й обаче и вслушана в риданията й, разбрах, че не е изгубила разсъдъка си — объркана от внезапния удар на съдбата, просто отказваше да приеме загубата на Бърти. Териерът ме сметна за безопасна, легна върху възглавничка до нея и впери в мен тъжни кафяви очи.

— Казва се Цезар — представи го Аликс. — Бърти го обожаваше. На каишката му пише, че е любимец на краля. Преди не ме харесваше. Но сега не се отделя от мен. — Опита да се усмихне. — Външният ми вид явно не го плаши.

Отчаяно ми се прииска да запаля цигара. Устоях на изкушението, защото знаех мнението на Аликс.

— Всички са загрижени за теб — повиших тон, за да ме чува.

— Нима? — Очите й приличаха на тъмни кръгове сред лицето. — Е, скоро ще ме забравят.

— Не говори така. — Потърсих с поглед звънчето, за да ни донесат чай. — Спомни си какво ми каза след смъртта на Саша. Загубата е ужасна, но семейството ти има нужда от теб. Джордж е крал, ще го съветваш. Така е устроен светът — повторих дословно думите й, — колкото и жесток и несправедлив да ни изглежда.

— Не е същото. Джордж има премиер и парламент. Те ще го съветват. Мей е кралица. Тук се очаква вдовстващата кралица да се оттегли.

Разговаряше съвсем разумно. Разсъдъкът й явно бе непокътнат.

— Ако не желаеш, не е необходимо да слизаш от сцената.

Забелязах шнур на стената и го дръпнах. Никой не дойде.

Тръгнах към вратата. Непроницаемата остроноса придворна я открехна и надникна, все едно очакваше да я замерят с нещо. Цезар се разлая. Жената отскочи назад. Кучето изглежда държеше враните на разстояние.

— Горещ чай — разпоредих се. — Силен. И бисквити. Или кифлички с много масло.

— Мини, не съм гладна… — възрази Аликс.

Вдигнах длан да отпъдя англичанката.

— Ще се храниш. — Върнах се до креслото на сестра ми. — Няма да ти позволя да се превърнеш в призрак. Помогна ми в моята печал. Сега съм тук при теб.

По бузите й рукнаха сълзи.

— Какво ще правя?

Прегърнах я, държейки под око ръмжащия Цезар.

— Ще живееш. Нищо друго.

Плака дълго, но никой няма безкраен запас от сълзи. Щом най-лошото отмина, ми разреши да среша косата й. После изпи чая, поднесен от боязливата придворна дама. Отгриза безразлично няколко залъчета от препечената филийка с конфитюр и даде остатъка на Цезар. Явно в имението нямаше нито бисквити, нито кифли, макар да смятах и двете за неотменна наличност във всяко английско домакинство.

— Мислила ли си къде ще живееш? — осмелих се да попитам, след като Аликс избърса трохите от муцуната на Цезар.

С малко храна в стомаха сестра ми бе заприличала донякъде на себе си.

— Искам да остана в „Сандригам“. Това е моят дом. Бърти ми го предостави. Джордж може и да недоволства, защото е отраснал в имението и навярно иска да отгледа децата си тук. В Лондон обаче спомените няма да ми дават мира. А и там не ми харесва.

— „Вийоре“ е на твое разположение. Щом очакват да се оттеглиш, защо да не пътуваш?

Нарочно избягвах да споменавам Бърти. Знаех колко страдания й бе причинил бракът с иначе великодушния син на Виктория. Обичаше го, ала навярно винаги се бе чувствала недостойна в сравнение с актрисите и авантюристките, които съпругът й преследваше със същата страст, каквато влагаше в лова и дипломацията.

— Сега ми е трудно да мисля, Мини — въздъхна тя. — Изморена съм.

— Почини си тогава. Има достатъчно време за планове.

Заведох я в съседната стая, завих я и седнах до леглото. Цезар, научен вероятно от Бърти да пренебрегва всякакви възбрани за домашни любимци, се сгуши в краката на Аликс.

— Тук съм — прошепнах. — Няма да те изоставя. Сестри сме завинаги.

* * *

Докато хората чакаха с часове на опашка пред Уестминстър, за да видят покойния крал, аз се постарах да възвърна представителния вид и спокойствието на Аликс. Съдействаше ми, но когато се върнахме в Бъкингамския дворец, я сварих да подрежда бижутата си и грижливо да им залепя етикети.

— Какво правиш, за бога? — попитах.

— Тези не са мои — посочи най-голямата купчина тя. — Принадлежат на короната. Сега ще ги носи Мей.

Прегледах изложението. Не бяха ослепителни като царските ми накити, та дори и личните, но бяха със значителна стойност, особено брошката от сребро и диаманти във форма на пеперуда и диадемата, с която бе присъствала на ежегодното откриване на парламентарните сесии.

— Запази ги. Носила са ги години наред. Мей ще разполага с бижутата от съкровищницата. Или от трезора в Лондонската кула. Където държат кралските си ценности.

— Не мога да ги задържа, Мини. Принадлежат на Короната. Такъв е протоколът.

— Някой ще поиска ли да ги върнеш? — Пропъдих неприятния спомен за срещата с Ники по същия въпрос. — Аз не дадох моите. — Пропуснах да спомена, че в крайна сметка ги бях предоставила на Александра.

— Имала си право. Тук съм длъжна да ги върна и да отстъпя мястото си в йерархията. Джордж се разпореди на погребението да вървя зад Мей.

— В никакъв случай!

Влязох без предизвестие в кабинета на Джордж, загърбвайки изумените му служители.

— Каквото и да гласи протоколът — размахах пръст, — няма да я изтикваш на второ място. Мей ще е кралица цял живот. На погребението майка ти за последен път ще придружава съпруга си, баща ти.

Било необичайно, промърмори той. Трябвало да се консултира с церемониалмайсторите. Все пак постигнах своето. Аликс вървеше пред Мей. И не само — с цялата си дързост настоя Цезар да оглави процесията. Воден на каишка от шотландец, териерът крачеше точно зад каретата с ковчега — преди всички държавни глави, включително Джордж и осмина монарси. Кощунство, разгневило кайзер Вилхелм II.

— Бърти глезеше Цезар повече от децата — отбеляза Аликс след погребението, когато се разсмях при мисълта за смръщените вежди на кайзера. — Защо кучето да не се сбогува първо с господаря си?

Думите й ме убедиха, че с течение на времето ще приеме загубата на съпруга и на височайшата титла. Сестра ми нямаше да преживее смута на моето вдовство в Русия, защото макар и със силна воля, Мей не бе Александра. Снаха й бързо показа, че се приспособява към присъствието й и ще се въздържа от разточителна церемониалност.

След погребението в параклиса „Сейнт Джордж“ в Уестминстър настоях Аликс да отседне с мен в къщата ни в Дания, където Цезар се наслаждаваше на морето и посипваше с мокър пясък диваните и леглата. Колкото и да му се карах, отказваше да слуша.

Най-сетне настъпи време за раздяла.

— Не знам кога ще се видим пак — прегърна ме сестра ми. — Способна съм да понеса почти всичко, стига ти да си с мен.

— Ще ти идвам на гости всяка година. Ще идвам в Англия, после заедно ще се усамотяваме тук, във „Вийоре“. Докато съм жива, няма да се чувстваш самотна. Обещавам.

Едва на кораба, отплавал с вдигнати платна към Русия, осъзнах, че сме си сменили ролите. Моят кумир, голямата ми сестра, омъжила се първа, сега зависеше от мен. Присъствието ми й бе необходимо повече от всякога, защото кралството на сина й стоеше крепко на острова, а от нея, кралицата майка, се очакваше да се задоволи с градините, внуците и редките посетители в имението й.

Не се радвах на подобен лукс. На моята възраст ми се полагаше същото — свобода да се оттегля и да остарявам в приятна скука. Ала Русия се нуждаеше от мен; децата ми, макар пораснали и отхвърлящи съветите ми, не можеха без мен.

С Аликс си бяхме сменили местата, но едно не бе променено — все още й завиждах.

* * *

В Петербург всички говореха за него. В салоните, където благородните дами се боричкаха да го канят; в гостилниците и по пазарите край реката, където одумваха стареца, сближил се с императорското семейство.

Вестникарите грешаха. Той не беше свят човек. Старците живееха в манастири, търсеха божествената истина в усамотение и тишина. Не забавляваха отегчени аристократки в дворците им, не се подвизаваха в домовете на пламенни последователки, нощем не се наливаха с водка, не възславяха гнева като единствен път към изкупление.

Никой не знаеше с точност защо Распутин посещава Царское село, ала се опасявах, че е въпрос на време, понеже самозваният лечител не се отличаваше с дискретност. Засега обаче мълчеше. Разгласяваше другарството си с царя и царицата — наричаше ги по народному батюшка и матушка, разкривайки селяшкото си потекло — ала не споменаваше Алексей. Беше се включил в заговора, макар да не бе един от нас.

Най-сетне любопитството ми надделя. Немислимо бе да го поканя в дома си, но си внуших, че е мой дълг да го проуча. Мъж от простолюдието, присламчил се до трона… Нищо чудно да си е поставил цел, различна от очевидната.

Под натиска на неизбежното удостоих княгиня Зинаида Юсупова с дълго отлагано посещение.

Стройна и красива, с кристални светлозелени очи и гарвановочерна коса, Зинаида бе неотменен гост на баловете ни. Наследили несметно богатство, тя и съпругът й притежаваха сто хиляди акра земя и трийсет имения. Сбирката й от бижута засенчваше царската; ковчежето й съдържаше перлата „Перегрина“ — испанско кралско съкровище — и диамантени обеци на Марин Антоанета. Градският й палат с шафрановожълта фасада се намираше в съседство с двореца на Ксения. Класическата сграда на брега на река Мойка разполагаше с частен театър и просторни галерии, приютили хиляди творения на изкуството.

Прие ме в огромния червен салон с хоросанови орнаменти в стил рококо и фрески по тавана. Облечена в елегантно черно, заповяда да ни сервират турско кафе и с великодушна усмивка поднесе съболезнования първо за Бърти, после за Владимир, с когото бяха добри познати.

— Трагедия е да погребеш съпруг. За жалост си я преживяла, Мини.

— Зависи от съпругата, предполагам.

Сръбнах от горчивото кафе и добавих бучка захар в гъстата напитка.

— Или от съпруга — засмя се — нежен ромол, шлифован в салоните; знаеше, че събира всички погледи и не е нужно да привлича внимание. — Как се справя Нейно Величество сестра ви? — не пропусна титлата на Аликс.

— Както може да се очаква. В Англия изискват вдовстващата кралица да се оттегли и да върне бижутата.

— Всичките ли? — отработената любезност не й позволи да покаже изумление, но го прочетох в леката извивка на изрядно оформените й вежди.

— Кралските — уточних. — Ако съпругът ти е крал, злощастията след смъртта му включват и бижутата.

Зинаида изцъка с език. Бялата й длан с дълъг маникюр посочи чантичката ми.

— Да запалим по цигара, Мини, в чест на срещата ни. Отдавна не си ми гостувала.

Извадих табакерата.

— „Картие“ — кимна одобрително, макар да не видя инициала. — Очарователно. Изработва истински произведения на изкуството. Чувам, че великата княгиня Павловна е сред основните му благодетелки тук.

Усмихна се. Отраснала във висшето общество, Зинаида се развличаше с клюки.

— Великият княз Владимир сигурно е оплаквал горко онова „да“, казано пред олтара. Джобовете му несъмнено са олеквали не с дни, а с часове.

Засмяхме се — две жени в салон, годен да побере петстотин. Зинаида изтръска пепелта от цигарата в порцеланов поднос „Фаберже“ върху масичката и попита:

— Възможно ли е да съм те обидила неволно?

— Не, не. Аз съм в дълг. Графикът ми напоследък… — въздъхнах. — Заминавам набързо в чужбина, връщам се и пак потеглям нанякъде. Явно това е цената на дълголетието. Обичните хора ни напускат, а ние оставаме да гадаем кога ще свършат дните ни.

— Хайде, хайде. Откакто те видях за пръв път, си все същата. Не старееш. За разлика от една друга жена, която няма да спомена, зя да не развалям следобеда ни.

Разбрах. Зинаида споделяше антипатията на Михен към Александра, чиято неспособност да изпълнява отговорностите си на императрица бе помрачила живеца на Санкт Петербург — забавленията. Празните зали на Зимния дворец, някога блестели в ослепителна светлина, бяха достатъчно доказателство. На местата, където бях властвала достолепно, Александра оставяше пустош.

— Всъщност има причина да дойда при теб — подхванах, внезапно засрамена от себичността си — потопена в лични терзания, бях загърбила обществения дълг. — Михен ми спомена нещо за Феликс.

Зинаида махна с ръка. Прислужницата в далечния ъгъл — видима, но на достатъчно разстояние да не ни чува — приближи да ни сипе кафе и да подреди още петифури в подноса. После се оттегли.

— Говори открито — подкани ме тя. — На твое разположение съм, ако съм в състояние да ти услужа.

Усмихнах й се с благодарност.

— Ще си помислиш, че изглупявам, опасявам се.

— Нищо подобно. Ирина ти е внучка. Разговарях сериозно с Феликс. Предупредих го до не си помисля да й предлага брак, преди да е навършила осемнайсет.

Със закъснение си спомних какво ми бе разкрила Михен за Ирина и княз Юсупов.

— Задълбочили ли са се отношенията им?

Друга на нейно място би показала смущение.

— Предположих, че Ксения те е изпратила да обсъдим въпроса. Тя и Сандро навярно не смятат сина ми за най-подходящ съпруг за тяхната дъщеря.

Преглътнах. Клюката за раздялата на Ксения и Сандро несъмнено бе стигнала до Зинаида. Нямаше начин да заобиколя темата.

— Ксения не ме е информирала. Често е в Крим, вероятно не знае за увлечението на Феликс по Ирина. Но, да, тя и Сандро ще вземат решение. Ирина е тяхно дете.

— Разбирам — кимна ми успокоително княгинята.

С глас, прозвучал твърде заговорнически с оглед на обстановката, признах:

— Всъщност ме интересува Григорий Распутин.

Не реагира с мимика, ала долових как се напряга, сякаш в салона е нахлула неприятна миризма. Всмукна деликатно от цигарата и през дима, провлачил се през устните й, изрече:

— Уви, по този въпрос съм безполезна. Знам само каквото си научила от Михен.

— Михен спомена, че Феликс вероятно го е срещал, защото проявява интерес към окултизма. Посетил е Ела в московския манастир. Помислих си…

— Скъпа Мини, и ти си отгледала синове. Осведомяват ли те подробно за интересите и запознанствата си?

— Рядко — усмихнах се насила. — Изглупявам, както казах.

— Напротив. На твое място и аз щях да съм притеснена. Да говоря ли свободно? — Кимнах. — Нейно Императорско Величество не си прави услуга. Да приема подобен човек в двореца си, където са четирите й дъщери и синът й, наследник на трона… Неприлично е и е опасно. Не е необходимо да ти напомням колко тежко е положението. Думата е в безпорядък, тайната полиция вилнее, революционерите взривяват бомби и заплашват с унищожение. Няма представа какво допуска в дома си. Вълкът си остава вълк дори да се предреши като светец.

Пролазиха ме студени тръпки.

— Мислиш го за вълк.

— Да. Не го познавам, но не е нужно да си се натъквал на вълк, за да знаеш кога да залостиш вратата. — Тя смачка угарката в пепелника. — Феликс посети Ела и се вдъхнови от примера й. Тя отгледа всеотдайно децата на великия княз Павел. Сгоди Мария за шведския принц. Погрижи се Дмитрий да получи отлично образование, преди да се върне в двореца си тук. Едва тогава разпродаде имуществото си и дари всичко на манастира. Образцова добродетел. Феликс се зарече да стори същото. Дължа на Ела дълбока благодарност, задето отвори очите на сина ми за страданията по света.

Без малко да се засмея с глас.

— Решил е да се замонаши?

— Изрази такова намерение — отговори сухо. — Напомних му, че дългът на единствения син е да продължи рода. Да се ожени и да ме зарадва с внуци. После може да се отдаде на благотворителност. Всъщност изпитвам облекчение, защото безцелното му съществуване си има цена.

— Съчувствам ти — промърморих.

Наталия, любовницата на Миша, бе родила момче, докато бях в чужбина. Синът ми настояваше все по-настойчиво да се ожени за нея, макар да го умолявах за още време.

Княгинята ме изгледа замислено.

— Ако искаш да говориш с Феликс, ще му предам да те посети, щом се върне. Не е в Русия. Изпратих го да изучава изящни изкуства в Оксфорд. Обясних му, че е нужно да обогати интересите си, ако се надява да се ожени за Ирина. Конните състезания и модата не са достатъчни. Подозирам обаче, че и той не познава Распутин. Синът ми е ексцентричен, но все нещо щях да чуя. Градът не е чак толкова голям, та Феликс да остане незабелязан в компанията на въпросната особа. Ще те информирам, разбира се, ако науча повече.

— Благодаря. — Допих кафето. Безсмислено се бях поставила в неловко положение, за да разбера каквото и бездруго знаех. — Така или иначе, не е зле да ме посети. Ксения ще поиска да чуе мнението ми за него, ако смята да предложи брак на дъщеря й.

— Съгласна съм. Бих желала да се уверя, че нямаш възражения. Вземе ли решение, Феликс е доста упорит. Както споменах, опитва да се промени, но миналото винаги ще му тежи.

Заради благоприличието останах още час. Разпитвах за стари познайници и се осведомих за пресните интриги. Не ме разтушиха. Навремето предателствата и любовните връзки, дребните лъжи и съперничествата биха ме развлекли. Сега имах чувството, че светът, където някога блестях, ме е отминал безнадеждно. Аристократите продължаваха да се надпреварват кой ще похарчи повече и ще засенчи другия. Кръжаха в пищна въртележка, без да държат сметка за бъдещето.

Мъдростта на Зинаида бе рядкост сред хората от нашия кръг. Мнозина не виждаха дебнещия вълк и вратите им бяха широко отворени.