Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (23)

Двайсет и трета глава

— Нови петиции. — Оставих снопа върху отрупаното писалище на Саша. До днес рядко го безпокоях в личния му кабинет. — Трябва да ги прочетеш.

— Защо? — Той се облегна назад и столът изскърца протяжно — нуждаеше се от подмяна, както всички мебели наоколо.

— Защото са от поданиците ти. Съветите на онзи кръвопиец Победоносцев те водят към крах. Законите за изкореняване на нихилистите минават границата…

— Нима?

Изрече го със спокоен глас, но знаех, че рискувам да избухне. След случая с влака Саша предприе сурови мерки. Упълномощи охраната да напълни затворите и въведе цензура, тласнала още повече интелектуалци да напуснат страната. Подкрепях го пред обществото, защото разбирах подбудите му — стремеше се да ни защити. Ала повече не можех да мълча.

— „Всички поданици на Империята са длъжни да спазват руските обичаи и повелите на православната вяра“ — цитирах. — Забраняваш на евреите да живеят извън Линията на уседналост. Принудени са или да се претопят, или да напуснат страната. Отново има погроми срещу тях. Мнозина предпочитат изгнаничеството. Чета петиции от богати евреи в Санкт Петербург, подпомагали щедро благотворителните ми начинания. Какво да им отговоря?

— Че съпругът ти въвежда законите. — Тонът му се изостри; нямах място там, където императорът управлява владенията си.

— Това не ми харесва. — Собствените ми думи ме изненадаха, досега не си бях позволявала никакво вмешателство. — Те също са твои поданици. Наистина ли искаш руските евреи да си сменят вярата, или да избягат в чужбина?

— Ако се налага. Длъжни сме на всяка цена да опазим империята.

Разперих ръце.

— А моята благотворителност и дворцовите увеселения? И тях ли ще жертваме заради сигурността на империята?

— Казах ти. Никога вече! Няма да им дам възможност да ни наранят. Ще стоим в Гатчина без балове и гости. Няма да рискувам живота на семейството си.

Замълчах. Не можех да го виня. Трапезарията в Зимния дворец, шейната на баща му до моста над канала, предотвратеното нападение в Москва, после в Санкт Петербург. Накрая бяха посегнали на частния му влак. Според него дисидентите бяха показали готовност да ни причакват навсякъде и по всяко време и нищо освен смъртта им и неговата бдителност не би ни опазило.

— Саша — подхванах с по-мек глас, — разбирам те. И аз съм загрижена. Но нихилистите не са отговорни за злополуката. Прочети доклада. Локомотивът е бил повреден. Скоростта не е била съобразена с претоварените вагони.

— Не вярвам. Те стоят зад това.

— Дори да е така, не можем да живеем в постоянен страх. Нито да виним цяла Русия. Веднъж ми каза, че не бива да бягаме от тях.

— Не бягаме.

Той сграбчи бастуна и се изправи. След произшествието накуцваше и ходеше с бастун — „като престарял богатир“, оплакваше се. Болеше го и гърбът. Забелязвах как понякога спира и вдишва остро, изругава под нос и продължава напред, защото да признае слабост бе анатема за него.

— Те ще се разбягат. Ще ги измета от владенията си. Който остане, ще взема главата му. — Втренчи се смръщен в мен. — Занимавай се с благотворителност и устройвай балове. Кога съм ти пречил? Искаш пари за подаяния? Ще ги имаш. Но няма да щадя нито враговете на вярата ни, нито бунтарите. — Смени рязко темата, показвайки, че търпението му е изчерпано: — Как е Георгий?

— По-добре. — Синът ни отново бе преболедувал тежък бронхит. Възстановяваше се, но здравето му си оставаше крехко. — Не мисля обаче, че догодина ще е в състояние да придружи Ники на голямата им обиколка. Ако се разболее…

— Никога няма да укрепне, ако постоянно му трепериш. Дай му свобода, жено!

Саша се взря в лавицата, където зад дебелите книги криеше бутилката с водка. После отклони поглед, защото отдавна бях тропнала с крак и бях изразила пределно ясно мнението си. Наруших мълчанието:

— Искам да успокоя молителите ни. Длъжна съм — подчертах. — Благотворителността ми зависи от даренията им. Ще ми позволиш ли, ако го направя дискретно?

— Прави каквото знаеш. Винаги постигаш своето — изръмжа той.

— Благодаря.

Излязох от кабинета, сигурна, че тутакси ще грабне водката. Липсата на мяра у съпруга ми ме безпокоеше, ала върху децата оказваше по-тревожно влияние. Ники — царевичът, от когото се очакваха блестящи постижения — се страхуваше от баща си. Когато синът ни получи чин подполковник в Преображенския полк, Саша се озъби, че е щял да се издигне повече, ако не бил „дращил сонети за хесенката“.

И това ми създаваше грижи.

През зимата на 1889-а Алики пристигна в Русия да гостува на сестра си. Ела жънеше овации в семейството, защото Сергей не беше лесен съпруг — управляваше домакинството като военна част и не сваляше униформата си дори на закуска. Ела обаче — леля Титинка, както я наричаха децата ми — никога не се оплакваше. Посрещаше ни с отворени обятия в двореца на Невски проспект, поднасяше сладкиши и горещ шоколад на децата и не недоволстваше, задето нанасят сняг и кал по персийските й килими.

— Само дето няма и намек за бебе — изсумтя Михен. — Или е ялова, или…

Въздъхнах.

— Не всички жени зачеват веднага. Някои забременяват по-късно.

Михен си замълча за Сергей и Ела, но не и за сестрата, Алики.

— Чух, че Ники посещава мишката всеки следобед. Придружава я на балове и приеми. Сигурно си доста разочарована.

— Ники скоро потегля на голяма обиколка. Тя ще се върне в Хесен. Отдадена лутеранка е. Ники сподели, че баща й я заклел никога да не приема друга вяра, докато той е жив. Саша не би разрешил на царевича да сключи брак с неправославна съпруга. Защо да съм разочарована?

— Отдадената лутеранка разбира отлично сполуката си. Престолонаследници не се намират под път и над път.

Засмях се, макар да не ми беше весело. Бях се доверила на Саша с надеждата интересът на Ники към Алики да избледнее. Не разбирах какво вижда у нея и се опасявах, че Михен е по-прозорлива, отколкото ми се искаше да призная. Германското нищожество явно наистина водеше сина ми за носа, за да получи заветното предложение за брак.

При тези обстоятелства нямах търпение да изпратя Ники и Георгий на дългото пътуване. Щяха да посетят няколко кралски семейства и се молех друга принцеса да омае Ники. Наследникът на трона трябваше да има избор и ние щяхме да му го предоставим. На сбогуване обаче сърцето ми се късаше, защото консултациите ни с десетки лекари не бяха дали задоволителен резултат. Въпреки единодушното мнение на докторите, че има слаби бели дробове, Георгий отхвърли молбите ми да остане у дома. Изпратих синовете си, преглъщайки сълзите.

След по-малко от два месеца в Гатчина дойде телеграма от Ники. Георгий се бе разболял и се връщаше при нас.

* * *

— Туберкулоза е, опасявам се — уведоми ни доктор Боткин след прегледа. — Засегнати са и двата дроба. Има нужда от по-топъл климат, и то веднага. Няма да понесе тукашната зима.

Поднесе ужасяващата новина с дълбока тъга, но и някак припряно, явно от страх как ще реагира Саша.

Съпругът ми се вкамени.

— Та той няма двайсет! — възкликнах. — Как е възможно? Преглеждахте го толкова пъти, докторе! Вие и колегите ви. Нито веднъж не споменахте туберкулоза.

Боткин кимна неловко.

— Изглежда сме допуснали грешка. Млад е за болестта, а и симптомите му бяха подвеждащи. Сега съм сигурен. Простете, Ваши Величества. Веднага ще сдам поста на императорски лекар.

— Грижеше се за баща ми. Беше до него в сетния му час — рече тихо Саша. — Не приемам оставката.

Не погледна нито веднъж към Боткин, зареял поглед нейде надалеч.

— Ваше Величество — поклони се докторът и се наведе да си вземе куфарчето. Чух Георгий да кашля в спалнята и тръгнах натам.

— Вилата в Крим — отроних замаяна. — Ще отидем на почивка край брега.

— Морската влага не е полезна за него — възрази Боткин. — Заведете го на по-високо и по-сухо място. Подобен климат забавя болестта с години, Ваше Величество.

— По-високо! — сбърчих чело.

— Има предвид планина. — Саша даде знак на Боткин да си върви и най-сетне ме погледна. — Същия съвет дадоха на майка ми. Не се вслуша. Ходеше в Ница и в Крим, докато… — Гласът му секна. — Момчето ни… Защо Бог ни изпраща такива изпитания?

Не останах да го успокоя. Трябваше да се погрижа за Георгий. Докато отмервах предписания от Боткин сироп с макова тинктура, чувах как Саша ридае в съседната стая, сякаш голямото му сърце ще се пръсне.

* * *

Настанихме се във вила в Абастумани в подножието на Кавказ близо до град Казбек, където имаше болница. Георгий прие диагнозата без видима тревога, но настоя да се лекува в Русия вместо в чуждестранен санаториум. Организирах преместването, изпратих предварително мебелите и пътническите сандъци.

С Георгий пътувахме с влак, после с каруца по козя пътека до вилата — просторна, макар и не по царски разкошна, с широка веранда с изглед към долината. Наех местни медицински сестри и лекари да се грижат за него. Лично застлах леглото му, увих го в шал и му помогнах да легне.

— Ще укрепнеш — уверих му. — Боткин е сигурен, че сухият планински климат ще те възстанови. Щом се подобриш, ще се върнеш при нас.

Той ме погледна.

— Празните обещания не ми помагат.

Сълзи опариха клепачите ми. Макар и обречен на изгнание, Георгий ме прегърна утешително.

— Тук ще ми хареса — успокои ме той, докато се притисках към него — най-жизнерадостното ми дете, палаво и весело, с темперамент, тъй сходен с моя. — Край с Негово Императорско Височество. Сега съм просто Георгий Александрович.

— Никога — обвих лицето му с длани. — Винаги ще бъдеш велик княз.

Останах с него две седмици, после се наложи да отпътувам. Семейството ми се нуждаеше от мен. Ксения, Олга и Миша плакаха на раздяла с брат си; Таня ми пишеше как Саша се усамотявал с часове в кабинета си. Излизал само за дълги разходки в парка с кучетата. Крачел с нахлупена над челото астраганова шапка и със сведено лице, сякаш нямал сили да погледне местата, където децата ни са играли. Болката ми за Георгий бе заседнала като камъче в гърлото ми; раздираше ме при всяко вдишване.

Качих се в каруцата, за да се спусна по планинския път към императорския влак, който ме чакаше в Казбек. Георгий ми помаха от верандата. „Не е завинаги“, казах си.

И все пак беше. Дори да не можех да го приема.

* * *

— Баща й е починал. Сега брат й е велик херцог на Хесен-Дармщат. През април ще се ожени за Дъки, дъщерята на леля Мария. Ще присъства цялото семейство, дори кралицата. Искам да отида. Алики ме покани.

Ники стоеше пред нас с решително изражение, макар погледът му, стрелкащ се към мен, да подкопаваше непоклатимата фасада.

— Спри да правиш мили очи на майка си — изръмжа Саша. — Този път няма да се намеси в твоя полза. Отлично си информиран кой за кого се жени и храбро си разтръбил намеренията си на всеослушание, без да ни уведомиш. Сега бъди мъж и ме погледни в очите!

Ники вирна брадичка.

— Уведомявам ви. Направих каквото поискахте. Пътешествах и се запознах с много принцеси…

— Братовчедът ти, гръцкият женкар, се е запознал с много принцеси. Чух и за твоите подвизи. Някакъв самурай те праснал по главата, защото си се държал като глупак.

— Не е бил самурай — изгледах нервно Саша.

Ядосан минувач нападнал Ники и братовчед му в Япония, докато се возели в рикша. Налетял им със сабя, разгневен от шумния им смях. Улучил Ники по слепоочието, пропускайки по чудо окото. За спомен синът ми имаше белег и главоболия.

— Едва не са го убили — добавих.

— Жив и здрав е. — Саша се втренчи в Ники. — Ето го тук. Настоява да присъства на кралска сватба и да ухажва девойка, заявила, че няма да си смени вярата, защото съвестта не й позволявала. Ако племенницата ми Дъки е наследила нещо от духа на майка си, несъмнено щя я сложи на мястото й. А то не е в Русия.

Ники преглътна. Видях как адамовата му ябълка се раздвижи над колосаната бяла яка на ризата под изискания му въгленовосив костюм, купен от Париж.

— Направи ли каквото ти заръчах във Франция, освен да се наконтиш с дилетантски дрехи? — попита Саша. — Ухажва ли принцеса Елен?

— Да — отговори Ники.

Саша изрева:

— Лъжец. Баща й, виконтът, ми писа, че гръцкият женкар не я оставял на мира, а ти почти не си продумвал.

— Тя… не ми е на сърце.

Личеше си, че Ники отчаяно се старае да не поглежда към мен. Дожаля ми. Бях решила обаче да не се поддавам. Заминеше ли за Хесен за сватбата на брата на Алики, цялото й семейство щеше да го обсади и кой знае какво щеше да последва. Не бих се учудила Виктория да му я избута в скута, дори само за да види как внучката й става императрица на Русия.

— Нима? Принцеса Елен, красива и образована, не ти е на сърце. — Тонът на Саша бе от хаплив по-хаплив. — Дъщеря е на наследника на френския трон, но не е за теб. Искаш нищо и никаквата германка, и туй то. Това ли да разбираме?

— Защо сте настроени против нея? — попита тихо Ники. — Каза, че не може да си смени вярата, докато баща й е жив. Брат й не поставя подобно условие. Ще я убедя да приеме православието. Аликс знае, че иначе не може да ми стане съпруга.

— Нужно е повече от кръщение. — Саша сграбчи бастуна и се изправи тежко. Синът ми похвално успя да не трепне от гръмовния му глас: — Нужно й е моето съгласие. Няма да го получи! За бога, брат ти Георгий е болен, а ти ми губиш времето с щуротии. Той щеше да е по-достоен престолонаследник! Както и да е. Върви! Тичай в Хесен да се увърташ край нея. Каквото и да кажеш на Алики Хесенска обаче, не чакай позволение от мен!

— Татко… Не разбирам защо?

— Нямам време да слушам хленчене. — Саша се заклатушка към вратата на дневната. — Отивам в Санкт Петербург, Мини — пролая. — Налей ум в твърдата му глава, преди да го вразумя с ритници.

Тресна вратата, привика с крясък камериера и остави Ники да се взира поразен след него.

— Седни до мен — подканих го.

Събрах цялата си решимост. Не отричам, че го обичах най-дълбоко от всичките си деца. В добро и зло първородният ми син винаги търсеше съвета ми и аз го насърчавах. Исках да зависи от мен, за да заемам главното място в сърцето му. Вече не беше така. Сърцето му принадлежеше на нея. Налагаше се да се владея, макар неодобрението ми да граничеше с отвращение. Възможно ли е подобна мишка — както я наричаше Михен — да завладее сина ми с няколко посещения и наръч писма?

— Баща ти не искаше да те обиди — подхванах, забелязала как главата му клюмна отчаяно, след като останахме сами. — Обича те, но се тревожи за Георгий. Ти обаче си царевич. Бракът ти е и лично, и държавно дело. Избраницата ти трябва да е подготвена да изпълнява задълженията, изисквани от ранга й.

Дори в този момент не се осмелих да изрека другите си възражения: германското й потекло, което бих пренебрегнала, ако познаваше дворцовия етикет и не беше толкова свенлива — недостатъци, типични за една незначителна принцеса. Въздържах се, защото разбирах колко осъдително биха прозвучали думите ми. Как да я очерня, щом аз, родната му майка, дойдох в Русия, преди да съм шлифовала необходимите качества? Ала не беше само това. Дори да оставим настрана бедността и липсата на обучение, характерът й я омаловажаваше в очите ми. Ники бе достатъчно свенлив. Един до друг щяха да изглеждат като брат и сестра, не като съпрузи. И двамата не разбираха как избледнява страстта и колко търпение и усилия се изискват да крепиш семейството си през годините.

— Алики ще приеме православната вяра, мамо. Разбира какво се очаква от нея.

— Нима? — Сплетох пръсти в скута си, макар да ми се искаше да стисна ръката му и с чудодейна сила да отстраня момичето от сърцето му. — Не е нито образцово възпитана, нито достатъчно образована. Няма представа за живота тук. Титлата царевна навярно изглежда сбъдната мечта, но повярвай ми, не е. Знам го от личен опит.

— Ти също не си била богата и подготвена, когато татко се е оженил за теб. Разказвала си ни как с леля Аликс сте си шили рокли и не сте имали гувернантка, защото дядо не е можел да си го позволи. Защо тя да е различна?

Замълчах. Ники ме бе изненадал, обръщайки откровенията ми срещу мен.

— Църквата забранява брат да се жени за вдовицата на брат си, но татко го е направил — продължи той. — Не си знаела нищо за живота тук. Справила си се. Алики също ще се научи. Ще й помогнеш. Казах й, че ще бъдеш и нейна майка.

— С Никса не бяхме женени — напомних му, после добавих по-нежно: — Искам просто да обмислиш всичко много внимателно. Ти също нямаш богат опит, а ние… ние сме сигурни, че тя не е подходяща за теб.

— За мен ли? Или за теб?

Отдръпнах се. Той бе прогледнал в сърцето ми. Синът ми трудно би скрил нещо от мен, ала явно и аз бях отворена книга за него.

— Не я харесваш, нали? — Гласът му стана по-остър, стаеният гняв напираше към повърхността. — Защото не е духовита, чаровна и модерна ли? Не е като Ела и Михен. Затова ли?

— Не, разбира се. Не е нужно да прилича на Ела, а една Михен в семейството е предостатъчна.

— Тогава защо? — Той улови ръката ми. — Мамо, скоро навършвам двайсет и четири. Ако ще си избирам съпруга, за себе си и за Русия, както казваш, защо да не е жената, която обичам? Неприятно ти е, задето е германка, но си спомни колко руски царе са се женили за германки. С течение на времето ще стане като теб — рускиня. Не я познаваш. Никак.

— Вярно е — признах. — Не я познавам…

— Ксения ще се омъжи по любов за Сандро — извиси глас, за да предотврати възраженията ми. — Ще остане тук, няма да я сватосате за чуждестранен принц, та да живее нещастна в странство. Не заслужавам ли същото?

Занемях. Вгледах се в красивото му лице с молещи очи и видях отново малкото си момченце, търсещо увереност, каквато бях неспособна да му откажа. За пореден път се разкъсвах между желанието да го успокоя и необяснимото съмнение в нея. Не разбирах защо не се радвам, че си е намерил възлюбена, откликнала на чувствата му. А синът ми не даваше лесно сърцето си. Не проумявах собствената си неприязън, отворила тъмна бездна в душата ми. Знаех само, ала сега не бих го изрекла гласно, че любовта не е достатъчна за цар и царица, свързани в брак. В крайна сметка любовта често се оказва най-незначителното условие.

— Да — рекох най-сетне. — Заслужаваш.

„Това не значи, че с нея ще си щастлив“, помислих си, но не успях да уточня. Той се изправи.

— Щом мислиш така, убеди татко. Ще придружа Ела и ще присъствам на сватбата на брат й. Ще изпълня надлежно дълга си да представлявам семейството ни. Помисли как ще се посрамя обаче, ако поискам ръката на Алики, а не получа разрешение от вас.

Бе изтълкувал думите ми като одобрение. Побързах да предотвратя недоразумението:

— Забравяш нещо. Виктория не е почитателка на Русия. На теб ти е нужно бащиното съгласие. На Алики — нейното.

— Знаем — кимна той и следващите му думи ме изумиха: — Писах на леля Аликс. Ще ни съдейства. Алики е любимка на Виктория. Уведоми я за желанието ни. Още не е дала разрешение, но ще го получим, след като предложа.

Излезе. Останах прикована в стола. Виктория знаеше. Бе писал на Аликс, потъвала в печал след смъртта на първородния си син. Скоро след двайсет и осмия си рожден ден Албърт Виктор бе покосен от грипната епидемия, върлуваща в Европа, и сестра ми тъгуваше неутешимо.

Имах чувството, че са ми отнели правото да бдя над съдбата на сина ми.