Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (1)

Първа глава

— Да се облечем еднакво! — предложих в деня, когато животът ми се промени завинаги.

Все още не разбирах колко дълбока ще е промяната, ала я усещах. През онзи следобед седях до купища кутии от най-изисканите копенхагенски и лондонски магазини, пълни с атлазени пантофки, шапки с панделки, копринени долни ризи, рокли, корсети, шалове, кожени ръкавици и пелерини от фин кашмир и шотландска вълна.

— Еднакво ли? — Сестра ми Аликс стоеше върху табуретка, а мама и камериерката размахваха дрехи пред лицето и стройното й тяло, за да преценят коя й отива най-много. — Като близначки? — учуди се.

— Да. — Повдигнах две кутии, сложени върху столчето за крака. — Виж, имаш по два ката от всичко. Ще се облечем еднакво и ще видим дали годеникът ти ще ни различи.

Аликс сключи тънките си вежди. Лекото намръщване ме зарадва; показваше, че колкото и да се преструва, сестра ми не приема безропотно нелепото положение. Преди да отговори обаче, мама ме скастри с обичайното бегло раздразнение при всяка моя простъпка, а неуместните ми прояви и думи според нея зачестяваха нетърпимо.

— Стига, Мини! Как ти хрумна да се облечете еднакво? — изцъка с език. — Сякаш Негово Височество принцът на Уелс е сляп. Та ти и Аликс изобщо не си приличате!

— Сигурна ли си? — Исках да подхвърля въпроса нехайно, ала долових предизвикателството в тона. — Не си приличаме, вярно, но той я е виждал само веднъж. Може да не я познае при повторната им среща.

Мама застина със смачкана фуста в ръката. Погледнах към кремавата коприна и преглътнах яда си. Преди време не бихме си позволили подобно разточителство; всъщност нито едно от лъскавите неща, осеяли стаята. Бяхме щастливи в малкия жълт дворец в Копенхаген. Наслаждавахме се на летните дни край морето, плувахме, организирахме си гимнастически състезания и музикални нощи след скромна вечеря до маса, подредена от нас. Луксът не ни интересуваше, защото бяхме заедно. Семейството бе най-големият ни дар. Но ето ни тук, задушени от натрапчиви доказателства за предстоящата раздяла.

Как е възможно всичко да се промени в миг?

— Негово Височество ще остане очарован от нея, разбира се — отсече мама. — Ще изпълни съпружеския си дълг, както и тя — своя. Защо си толкова черногледа? Точно днес ли те прихвана, когато подготвяме зестрата на Аликс? Не виждаш ли колко е напрегната?

Отражението на сестра ми в огледалото се втренчи в мен. И да беше нервна, не й личеше. Изглеждаше изморена и бледа, сенките под хладните й сиви очи издаваха изтощение. Лицето й обаче излъчваше спокойствие — тъй непоклатимо всъщност, че втренчените й очи ме смутиха. Все пак въпреки нетрепващия взор несъмнено разбираше истината в думите ми. Невъзможно бе да се предскаже дали бракът ще й донесе щастие, или ще разбие сърцето й. Не би го признала гласно, естествено, не и пред мама, положила толкова усилия да ни осигури поредната сполука сред прилива от промени, заплашващ да ме повлече и удави.

— Исках само да кажа… — млъкнах под изпепеляващия поглед на мама.

— Разбрахме те, Мини. Достатъчно!

Смачках ядно хартията в кутията за шапки.

— Ще изляза на разходка — промърморих. — И бездруго не съм нужна тук.

— Щом не си в състояние да помагаш, върви. — Мама се обърна към сестра ми. — Чистият въздух ще те разведри и ще разнесе неприятната хапливост. Не искам да разсейваш Аликс с глупости. Чака ни работа.

Чист въздух и никакви глупости — лекът за всичко на моята майка, изтъкана от здравомислие. Разумът не я напусна дори през последната година на сътресения и възходи, способни да главозамаят всяка друга жена. Луиза фон Хесен-Касел обаче не би допуснала подобна слабост. Първо бе показала непоклатима убеденост в собствената си преценка, като се опълчила на семейството си, за да се омъжи за баща ми, Кристиан фон Глюксбург, неин втори братовчед — беден принц без особено влияние, с когото заживяла скромно и приятно, възпитавайки децата си в трезво незачитане на всякаква парадност. Неотдавна бездетният ни крал изненадващо избра татко за наследник на трона, а сега, освен за бъдеща кралица на Дания, мама се подготвяше да омъжи най-голямата си дъщеря за британския престолонаследник. Изпълняваше и двете тежки задължения, сякаш е запретнала ръкави за ежедневно чистене на дневната. Моята хапливост, както я нарече, я объркваше, защото от децата й не се очакваше подобно нещо, особено в светлината на новото ни височайше положение.

Повдигнала обемистите си поли, тръгнах към вратата и спрях там. Надявах се сестра ми да ме повика, да покаже, че има нужда от мен. Тя мълчеше. Погледнах предизвикателно през рамо и я видях, навлечена с копринената фуста. Мама наставляваше камериерката как да пристегне колана, все едно Аликс е кукла.

Или жертвено агне.

Така гледах на предстоящия й брак.

* * *

По рождение не ни се полагаше величие. Мама често ни напомняше да не очакваме повече, отколкото имаме. „Родените в богати семейства не са толкова щастливи — повтаряше ни, докато учеше мен и Алекс как да шием и украсяваме бонета и да си кърпим бельото. — Започналите живота си в изобилие са неспособни да оценят плодовете на усилието.“ Мъдър съвет, защото ничии усилия не бяха по-щедро възнаградени от нейните. И все пак недостатъчен да ме утеши, докато крачех през двореца „Бернщорф“. Подминавах безразлични статуи и огледални стени, вслушана в ехото на трополящите ми по паркета токчета и в ритмичното шушнене на широките ми поли.

Преместихме се тук преди месец, когато избраха татко за престолонаследник на датския трон. Сгушен сред просторни градини край Копенхаген, дворецът бе подобаващо елегантен и значително по-внушителен от жълтия ни дом в града. Красивите градини с лимонови дръвчета и алеи бяха сред малкото промени, срещнали одобрението ми. Братчето ми Валдемар и сестричката ми Тира обожаваха да тичат на воля по пътеките и да се крият сред храстите. Аз обаче скоро щях да навърша петнайсет — бях твърде голяма за детски игри, макар да жадувах да съм малка, свободна да лудувам и да играя на гоненица и криеница.

Потърках чело и осъзнах, че не съм взела нито слънчобран, нито шапка. Слънцето щеше да обжари лицето ми. Представяйки си недоволството на мама, продължих решително напред. Прииска ми се да сваля и дращещата мрежа, впримчила гъстите ми къдрици, та да предизвикам истински скандал. Само дето нямаше кой да се възмути. Пред мен се стелеше зелена празнота чак до вилата в шведски стил, използвана за чайна. Пред нея стоеше позната фигура, обвита в облак цигарен дим.

Татко.

Сграбчих в шепи полите си и без да ме е грижа дали глезените ми се виждат, се втурнах по моравата към него. Той се обърна стреснат и струйки дим блъвнаха изпод впечатляващите му нови мустаци. Целеше да си придаде по-достолепен вид. Намирах ги за смешни, защото оредялата му кафява коса изглеждаше още по-рехава заради гъсталака над устата му. Бъдещ крал или не, баща ми пушеше навън, понеже мама мразеше миризмата и постоянно му натякваше да се откаже от „отвратителния порок“.

— Толкова бързо ли приключихте?

Усмивка озари угриженото му лице. Домъчня ми, че и той е започнал да се променя. Откакто го посочиха за наследник на болния ни крал, татко изгуби ведростта си, сякаш бремето на короната вече го е затиснало.

— Не. Още часове ще избират неща — сбърчих нос от острия мирис на тютюн, витаещ около него. — Няма да оставят нито една рокля в Копенхаген! Мама каза, че съм черногледа, затова излязох.

— Ясно. — Усмивка замрежи ъгълчетата на меките му светлокафяви очи. — Черногледа ли си, Дагмар, или не?

Сред няколкото ми кръщелни имена татко бе избрал любимото ми. Всички други от семейството ме наричаха „Мини“. Дагмар обаче — името на легендарна датска кралица — ме отличаваше.

Свих рамене.

— Не разбирам защо се суетят толкова.

Той се засмя.

— Сестра ти се омъжва за сина на кралица Виктория. С Божията воля някой ден ще стане съпруга на британския крал. За мнозина суетнята би била напълно оправдана.

— За мама и за кралица Виктория сигурно. Колкото до Аликс, тепърва ще видим блести ли златото. — Забелязах как лицето му помръква и добавих: — Просто се тревожа за нея, татко. Държи се странно. Приема покорно всичко.

Той издиша струйка дим и се наведе да угаси пурата; смачка я върху пътеката и прибра угарката в джоба на жакета си.

— Не е нужно да роптае. Избраникът й е престижна партия. Бракът се сключва с поощрението на майка ти. Кралица Виктория го одобрява. Аликс изпълнява дълга си по своя воля.

Обяснението ме изненада. Мислех си, че познавам Аликс по-добре от всекиго, ала не бях съобразила колко дълбоко е наистина чувството й за дълг.

Сестра ми бе с три години по-голяма от мен; двете имахме обща стая, растяхме и учехме заедно. Най-големият ни брат, Фредерик, замина да учи в чужбина, а вторият — Вилхелм, постъпи в Датската военна академия. Сестричката ни Тира и третият ни брат, Валдемар, бяха още деца. С Аликс бяхме неразделни в дома ни, белязан от оскъдица и управляван от мама, която на всеки семеен празник отрупваше с внимание братята ни.

Винаги негодувах как им трепери въпреки уверенията на Аликс, че е естествено майките да ценят синовете си повече. Недоумявах защо, след като ние, дъщерите, й помагаме да домакинства, докато синовете са далеч. Мразех безкрайната шетня. За разлика от мен обаче сестра ми никога не се съпротивляваше. Нощем оглеждахме напуканите си от работа ръце, просвахме се редом в тесните легла и започвахме да си шушукаме. Обещавахме си някой ден да си купим своя къща край залива и никога да не търкаме подове. Мечтаехме да си имаме сто кучета и по цял ден да рисуваме с акварели, защото го умеехме добре. Всичко се промени, когато тя прие предложението на принц Албърт Едуард. Стана друга, не моята предана сестра; внезапно се превърна в любимка на мама, заета с уроци по етикеция и танци и с проби на рокли. Подготвяше се за живот в нова страна; живот без никакво мое участие.

— Почти не я виждам — избягнах погледа на татко. — Мама все й заръчва да пише важни писма, водеше я на посещения, караше я да пробва дрехи. Сякаш вече ни е напуснала.

— Сподели ли с нея? — попита кротко той. — Ами ако си мисли, че си й сърдита?

Отново се сепнах. Сърдита ли бях? Сигурно. Определено не ми харесваше как се примирява с женитбата и подкопава доверието помежду ни.

— Сърдита ли ти изглеждам? — поинтересувах се.

— Винаги. — Татко ме щипна по бузата. — Ти си нашата бунтарка.

— Бунтарка! — възкликнах. — Само защото не искам нищо да се променя ли? Животът ни се прекатури, тате. Не съм го очаквала!

Той въздъхна.

— Разбирам колко ти е трудно. Съжалявам, Дагмар. Бракът е съществен житейски преход. Напускаме обичните си хора и създаваме свое семейство. — Замълча. — Скоро ще навършиш петнайсет. Никога ли не си се замисляла?

— Замисляла съм се, разбира се — отговорих, макар да не беше вярно. Бракът е неизбежен, ала досега лесно избягвах темата. — Възможно ли е обаче Аликс да се омъжи за почти непознат? Албърт Уелски видял нейна снимка и поискал да се срещнат. Запознаха се на Великден, помниш ли, когато бяхме в Румпенхайм? Императрицата беше там с големия си син. Стори ми се, че Аликс го харесва. А и той — нея. С Албърт си пророниха само две-три думи. Как така внезапно го заобича, та и реши да се омъжи за него? — Татко не отговори. Настоях: — Ти си бил влюбен в мама.

— Да. — Лицето му омекна. — Майка ти беше жизнена, решителна. От пръв поглед ме заплени. На младини доста приличаше на теб. Знаеше точно какво иска.

Не му позволих да ми отклони вниманието. В онзи момент не желаех да ме сравняват с мама, съучаствала дейно в свършека на живота ни.

— Преди да се запозная с майка ти, ухажвах Виктория — добави татко с широка усмивка.

Смаях се.

— Сериозно?

— Не само аз. Десетки принцове се съревноваваха за ръката й. Тя беше най-желаната невяста в Европа. Бях беден, но не ми липсваше дързост. Пишех й писма, предложих да се срещнем. Надявах се да я спечеля. Уви, отхвърли ме. Мен и мнозина други. Избра Алберт СаксКобургготски.

— Който умря — промърморих. — Остави я вдовица, та да се бърка в нашите работи.

— Хайде, хайде. Не обвинявай кралицата. Синът на императора наистина прояви интерес към сестра ти, но Аликс не иска да живее в държава, чийто език не владее.

— В руския царски двор говорят френски. Виждаш ли! Аликс не знае нищо. Мрази дъжда, а в Англия вали постоянно. Представя ли си как ще става вир-вода, щом си подаде носа навън?

— Ще се погрижим да вземе достатъчно чадъри. — Татко пак ми се усмихна. — Разбирам, че не ти е лесно, но няма да я окуражиш, ако сееш съмнения.

Трепнах. Потопена в своите чувства, не бях се замисляла за нейните. Пристъпих към татко, за да потърся утеха. Той ме прегърна през кръста и ме целуна по челото.

— Пак не носиш шапка — поклати глава. — Майка ти ще се ядоса.

— Добави го към списъка й с недоволства — отсякох и в гърдите му заромоли смях; прегърна ме през рамо и сгушена в усещане за сигурност, се оставих да ме поведе по пътеката.

Осъзнах внезапно, че се страхувам да не изгубя и него. Кралят ни бе тежко болен и подготовката на церемонията за провъзгласяването на престолонаследника течеше трескаво. Как ли щяхме да живеем, когато баща ми седне на трона и мама стане кралица? Денем и нощем щяха да ни обсаждат придворни и съветници. Потреперих при мисълта.

— Какво друго те безпокои? — Татко ме обгърна по-крепко.

Смутих се. Всяко момиче на мое място би се радвало на възможността да се нарича принцеса и да се води голямата дъщеря в семейството след напускането на първородната сестра.

— Длъжни ли сме след сватбата на Аликс да се преместим в „Амалиенборг“^[1]? — попитах.

— Опасявам се. Крал Фредерик ми оказа огромна чест, като ме избра за свой наследник. Не беше лесно обаче. Минаха месеци, докато се постигне съгласие. Сега Негово Величество настоява да живеем съобразно ранга ми. — Погледна ме отвисоко; бях нисичка като мама, а Аликс приличаше на него — висока и стройна. — Жълтият дворец не е подходящ за бъдещ крал и семейството му. Ще го посещаваме през лятото, а и в „Амалиенборг“ ще имаш лични покои. Не ти ли харесва? Цял апартамент на твое разположение вместо поделена спалня както досега?

— Ами Тира? — Деветгодишната ми сестра вървеше с обожание по петите ми, когато не лудуваше с малкия ни брат. — При първа възможност ще се пренесе при мен. Не възразявам — добавих бързо. — И бездруго не искам да се ширя в апартамент.

— Още нежелани промени, нали? Ще се постараем да ги преглътнем по-безболезнено.

Кимнах мрачно. Той отдръпна ръка от рамото ми и бръкна в джоба на жакета си. Преди да извади угарката, погледна към двореца. Извърнах глава натам и видях мама да ни маха от прозореца на горния етаж.

— Изглежда са приключили по-бързо — усмихна се татко. — Хайде да разгледаме какво са избрали! Бъди мила със сестра си. Не забравяй какво ти казах — Аликс не е като теб. Не изразява чувствата си с лекота, затова намери време да поговорите насаме. Нуждае се от подкрепата ти повече от всякога. Не искам да тръгнете сърдити към Англия.

— Да, татко — кимнах.

Ала не бях сигурна, че искам да чуя какво ще ми каже Аликс. Ами ако доловя, че няма да й липсвам толкова, колкото се надявам?