Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (31)

Трийсета глава

ПРОТЕСТИРАЩИ ЩЕ ОБСАДЯТ ЗИМНИЯ ДВОРЕЦ.

ТРЪГВАЙ ВЕДНАГА.

— Всичко е наред. Информирай сина ми, че няма да се поддам. Оставам тук — заповядвах на Оболенски да отговори на спешната телеграма на Ники.

Ала не беше наред, както беше подчертала Михен същата вечер. За да дойде при мен, тя бе прекосила града с екипаж, теглен от руска тройка, обозначен с лъскавия й герб, сякаш за да предизвика бунтарите да хвърлят бомба по нея. Порязаната й буза още не бе зараснала, защото бяха минали само два дни от деня на произшествието с мистериозния снаряд. Топчиите от крепостта не признаваха да са снаряжили оръдие с истинско гюле, дори погрешка. Ники бе уволнил всички замесени и с указ бе забранил топовните салюти.

— Чу ли? — попита ме тя, разкопчавайки самурената си мантия в салона ми.

— Да — потвърдих. — Ники се разпореди да замина за Гатчина. Утре се подготвял масов протест.

Михен изсумтя нервно.

— Заповяда на Владимир да се сражава с тълпата, ако наближат двореца. Съпругът ми не знае какво да прави. Охраната се е внедрила сред тях. Имало революционери, разбира се, но повечето са фабрични работници. Стачкуват, недоволни от войната и условията в заводите. Свещеник щял да оглавява шествието. Планирали да доведат жените и децата си и заедно да връчат петиция. Твърдят, че царят винаги…

— Винаги се е срещал лично с поданиците си.

Седнах тежко в креслото.

— Не и след убийството на Александър — продължих. — Сигурен ли е Владимир, че шествието ще протече мирно?

Тя ме погледна в очите.

— В противен случай Ники е готов да действа.

Изпратих нова телеграма до сина си. Настоях да дойде веднага в града. В отговор той отново ми заповяда да отпътувам. Отказах.

На другата сутрин, 22 януари, извиках Ксения. Олга вече бе до мен. Пристигна и Михен. Женска задруга. Стояхме в дневната, докато демонстрантите прекосяваха Невски проспект към Дворцовия площад. Скандираха „Бог да пази царя“ и носеха плакати с изображения на Ники.

— Знаят ли, че не е тук? — погледнах тревожно към Михен.

Кимна мрачно.

— Владимир ги осведоми. Не му повярваха. Отговориха, че техният батюшка няма да ги изостави в трудни времена.

Проехтяха изстрели. Втурнахме се към прозорците с изглед към Невски проспект. Хората се оттегляха окървавени; олюляваха се под тежестта на ранените.

— Докарайте каретите — разпоредих се. — Тръгваме веднага.

— Сега ли? — ужаси се Ксения.

Михен поклати глава.

— Мини, моментът не е подходящ. Излезем ли… — не довърши. — Трябва да останем тук, докато опасността отмине.

Заповядах на Оболенски да подсили охраната пред портите. Върна се с побеляло лице, разтърсен от касапницата, на която бе станал свидетел. По мръкнало дойде Владимир, облян в пот въпреки студа.

— Командирът на стражата… — Строполи се на дивана и взе чашата коняк, връчена му от Михен. — Старият глупак заповядал на войниците да стрелят. Насред площада! Пеели химни, а той стрелял по тях. После извел казаците с нагайки и саби. — Пресуши коняка. — Стотици. Избити от нас.

— Боже мили. — Пръстените се забиха и плътта на сплетените ми длани.

Поданиците ни, посечени на Дворцовия площад. От нашите войници. Събитията на Ходинка се повтаряха отново. Върху главите ни щеше да се излее нов порой от хули. Вместо да разкрия чувствата си, прошепнах:

— Ники ще излезе от кожата си. Той…

— Заповяда това — изрева Владимир. — Заповяда ни при никакви обстоятелства да не допускаме тълпата до двореца. И сега ще ни разкъсат.

— Не е предполагал — изрекох безнадеждно.

— Предполагал е, Мини. — Владимир се изправи тежко на крака. — Изпратих му телеграма. Умолявах го да дойде и лично да овладее положението. Отказа да ни послуша.

Вперила поглед в девера ми, сякаш го виждах за пръв път — не някогашния очарователен млад лудетина, а петдесет и седем годишен мъж, възпълен и в лошо здраве, ядосан, задето обстоятелствата са го лишили от върховенство, от възможност да бъде по-добър цар.

— Знаеше и сега ще ни обвиняват. Тронът не е за малодушни люде. Саша щеше да се срамува от сина си. Срамуваше се. Брат ми умря без време и остави Русия на един хленчещ страхливец под чехъл. Ники е неспособен да взема решения.

— Самозабравяш се — срязах го. — Аз съм майката на царя. Върви си, преди да кажеш нещо непростимо, за което ще се разкайваш.

Михен го улови за ръката. Впи очи в мен и изрече:

— Ела, Владимир. На никого не позволяваме да ни показва вратата, дори на майката на царя.

Той се отърси от дланта й. Измарширува покрай мен с думите:

— Знаеш, че имам право, Мини. Винаги съм те уважавал, но повече не искам да съм му лакей. Синът ти е негоден. Не го ли проумее, всички ще платим за грешките му.

Вцепених се. Ксения се разплака от отчаяние. Олга я потупа по ръката, все едно утешава разстроено дете. Бях онемяла. Не можех да призная истината.

Ала и аз се страхувах, че този път Ники бе допуснал непоправима грешка.

* * *

В Санкт Петербург и в Москва избухнаха метежи. Нарекоха касапницата „Кървавата неделя“. Царят обяви военно положение. Въоръжените войници, обсадили улиците, не изплашиха работниците. Заради хилядите стачкуващи фабриките бездействаха, макар да се нуждаехме от провизии за продължаващата война с Япония. Който не размахваше бунтовни знамена по улиците и не всяваше хаос, си стоеше вкъщи и се молеше да не ни връхлети още по-страшно бедствие.

Аристократите заключиха дворците и заминаха в чужбина, „сякаш пред портата «Нарва» издигат гилотина“, подхвърли Михен, когато се срещнахме на чай в имението й.

По обратния път към Аничковския дворец се осмелих да открехна капаците на прозорците. Под мостовете видях просяци, потърсили заслон от мразовития вятър. Жени в парцаливи шалове мъкнеха кошници към оголени от войната пазарски сергии. Отчаянието ме сграбчи в хищническите си лапи. Жизненият град бе изчезнал безследно, завладян от призраците на революцията, оскъдицата и негодуванието.

Исках да посетя баща си в Дания, ала се колебаех дали моментът е подходящ. Поех с частния влак към Царское село да се посъветвам с Ники. Релсовият път до Александровския дворец, използван единствено от членове на семейството или за снабдяване на имението, бе поставен под строг надзор. Потърпях, докато войниците, качили се в купето, проверяваха багажа ми, сетне не издържах и възкликнах:

— В кутията има шоколадови бонбони за внуците ми, не бомба!

В двореца ме информираха, че Александра е в покоите си, повалена на легло от пореден пристъп на лумбаго. Момичетата се зарадваха да ме видят. Закръглен и усмихнат, Алексей бе в добри ръце — бившият моряк Деревенко го държеше постоянно под око да не би да се нарани. Внукът ми загука, щом се сведох над него, протегна ръчичка и изтръгна кехлибарен наниз от ръкава ми. Стиснах китката му, за да го изкопча. Той присви устни и изхленчи. Паникьосана, проверих дали по кожата му има синини. Нямаше. Беше ми ядосан, че не съм му позволила да подъвче лъскавата плячка.

Още щом влязох в кабинета му, Ники вдигна свитък от писалището.

— Писмо от кайзера. Двайсет страници. Написал същото и на теб. Получи ли го?

— Да. — Запалих цигара. — Не смогнах да го прочета. Лекция е, нали?

— Предупреждение — изпитото лице на Ники помръкна. — Настоява да предотвратя революцията и поражението от Япония. Дръзнал е да ме укори, задето не съм взел по-бързи мерки след злощастния инцидент на Ходинка и не съм възпрепятствал следващия в Санкт Петербург. Съветва ме да лиша Сергей от поста губернатор на Москва, понеже чичо ми е реакционер. Да оповестя намерение за свикване на парламент. Да подхраня патриотизма на поданиците си, понеже очевидно били изгубили чувство за дълг. — Той захвърли обемистия ръкопис върху писалището. — Според него японците са готови да умрат до крак в името на победата — за разлика от нашите моряци, устройващи метежи посред битката, и от войниците ни, скандиращи революционни лозунги.

— Е, както всеки германец кайзерът явно има твърде високо самочувствие. — Тутакси прехапах устни; всеизвестните ми антипруски настроения не бяха добре дошли тук, в дома на родената в Германия царица. Погълнат от терзанията си обаче, Ники изглежда не ме чу. — Възможно е да има основание — добавих предпазливо. — Пораженията разпалват недоволство. Военното положение в Москва и Санкт Петербург и призивите на работниците да ни отсекат главите едва ли са признак на стабилност.

— Съюзяваш се с кайзера ли?

— В никакъв случай. Съветите обаче са разумни. Поне относно Сергей. Чичо ти е най-мразеният Романов…

— След мен — поправи ме горчиво Ники.

— Не те мразят. Обвиняват те. Цар си, имаш сила да внесеш положителна промяна. Сергей обаче злоупотреби с властта си, като осъди хиляди на затвор или смърт. Действията му като твой представител подклаждат яростта срещу нас. Заповядай му да се оттегли. Ще дадеш знак за помирение.

— Вече е отстранен — изненада ме Ники. — Нямаше избор. Получи писмо със смъртна заплаха. Ела не е на себе си. Децата на Павел са при тях, отдавна трепери за безопасността им и моли Сергей да напусне поста. Вече обмислям кой да го замести.

Той застана до прозореца с вечната цигара в ръка.

— Виновен съм — рече след дълго мълчание. — Ти и Владимир ме съветвахте да дойда в града и лично да се справя с протестиращите. Той също се оттегли. Яви се при мен, изтръгна медалите от куртката си и ме разкритикува. Нямало да участва в кабинета на владетел, когото наричат Кървавия цар. Не го спря дори фактът, че синът му Кирил замина за чужбина да се ожени за Дъки без мое позволение.

Усетих как семейството постепенно издърпва килима изпод краката ми.

— Обясних на Михен какво ще последва, ако синът й се ожени за Дъки на своя глава.

Ники се върна зад писалището.

— Да, но не си успяла да ми спестиш свещения гняв на леля Мария. — Вдигна друго писмо от купчината. — От нея е. Вбесена е, че съм лишил Кирил от титла и доходи. Нарича ме предател на семейството. Владимир ми трябва в двореца. Само той се опита да спре войниците, да не им позволи да открият огън срещу хората. Беше прав. Ти — също.

Какво да кажа? Редно бе да ни послуша.

— Ще върнеш ли титлата на Кирил? — попитах.

Замислих се за Михен. След инцидента с Владимир ми бе обърнала гръб. Липсваше ми, макар да не разбирах защо. Ходовете й никога не бяха еднозначни. Навярно бе подтикнала Кирил да се ожени за Дъки, бившата съпруга на брата на Александра, за да накърни гордостта на царицата.

Ники въздъхна.

— Нямам избор. Не одобрявам брака, Алики е вбесена, но при тези обстоятелства не бива да се хващаме за гушата.

Откакто бе седнал на трона, не помнех да съм чувала по-разумни думи от него. Събрала увереност, реших да съм откровена:

— Невъзможната война с Япония също ни стиска за гушата. Ако мирът изисква унижение, ще го преглътнеш. Изпрати Вите да преговаря. Действай сега, преди да стане по-лошо.

Той кимна изтощен.

— Да. Този път обещавам да те послушам.

* * *

Александра се надигна от дивана, за да вечеря с нас и да изслуша дуета на Олга и Татяна. След концерта за пиано заспах дълбоко. В тихото имение за пръв път от седмици не ме споходиха кошмарите, измъчващи ме в Санкт Петербург. През онази нощ не се лутах насън из тъмни коридори, бягайки от незрима тълпа, чийто громол чувах ясно.

Сутринта слязох в трапезарията — закуските в двореца протичаха без протокол, защото Ники ставаше по-рано от Александра, а момичетата се хранеха в своите помещения. Синът ми ме чакаше със зачервени очи, сякаш бе плакал.

— Не — заковах се на място. — Алексей ли…?

— Сергей. — Прекъсна ме. — Бомба. На излизане с каретата от Кремъл. Убили са го.

— Убийство? Невъзможно. Нали се отказа от губернаторския пост? Вчера го обсъждахме.

— Разкъсали са го на парчета. Като дядо Александър. — Гласът на Ники потрепери. — Ела е изпратила телеграма. Тя и децата на Павел щели да тръгнат с него, но се забавили, защото Дмитрий го присвил стомах. И те са щели да умрат. Мощният взрив съборил кула на съседен храм.

Залитнах, вкопчена в ръцете му. В ума ми изплуваха зелените очи на Сергей, изправеният му като струна гръб върху седлото през онзи ден, когато ми препречи пътя към Ходинка. Не му бяха простили. Бяха изчакали търпеливо да отмъстят.

— Ела пише, че не е останало почти нищо за полагане в ковчега. Заповядах да арестуват престъпниците, но Москва е клоака. Кой знае дали ще ги заловят. — Ники преглътна, събирайки сили за предстоящото. — Алики не знае. Още спи. Алексей хленчи цяла нощ. Никнат му зъбки. Стоя до него, за да му разтривам венците.

— Трябва да присъстваме на погребението.

Той стисна трескаво ръцете ми.

— Не. Заплашили са ни, че Сергей е пръв, ала не е последен. Забранявам. Погрижих се да го погребат с почести, но никой от семейството няма да стъпи в Москва.

— Ела отглежда децата, защото Павел е заточен в чужбина. Какво ще правят без Сергей?

Втренчих се в лицето му. Чувствах се безпомощна — лодка, оставена на произвола на насилническата стихия. Всяка вълна, връхлетяла изневиделица, заплашваше да ме потопи.

— Ще им осигуря необходимото. — Целуна ме по бузата. — Добре е да заминеш по-бързо, мамо. Отивай в Дания. Или погостувай на леля Аликс в Англия. Не се връщай, докато не те повикам.

Излезе, за да съобщи на Александра, че съпругът на сестра й е мъртъв. Остави ме в трапезарията сред прислужниците, блуждаещи на пръсти край мен. Чух отчаяния писък на Александра, притиснах уста с длан и оброних глава.

* * *

Отпътувах за Дания. Ники изпълни обещанието си. Изпрати граф Вите в САЩ. Министърът убеди Рузвелт да подкрепи отказа ни да платим обезщетения. В замяна щяхме да изтеглим незабавно от Манджурия. Вите получи гръмки похвали, задето е сложил край на гибелната война, запратила ни в бездната на революцията. В знак на благодарност Ники възложи на графа да подготви Манифест за подобряване на държавния ред — първата стъпка към конституция.

Вите ми писа, че оповестените мерки за промяна успокоили метежниците. Според агентите, внедрени в социалдемократическите кръгове, агитаторите изразявали тревога. Предоставянето на конституционни права щяло да саботира революцията им. Вите посочваше като най-сериозна заплаха един от революционните водачи — Владимир Ленин. По заповед на Саша били екзекутирали по-големия му брат, обвинен в тероризъм. Ленин станал последовател на марксизма и два пъти го арестували за противодържавна дейност. Избягал в чужбина, където оглавил болшевиките — радикални марксисти, прокламиращи пролетарска власт. За разлика от нихилистите, лишени от единно ръководство, болшевиките се бяха обединили и имаха лидер. Вите не го казваше направо, но подтекстът бе ясен — синът ми се намираше на опасен кръстопът. Не престанеше ли да защитава самодържавието, щеше да изгуби трона.

Веднага писах на Ники: „По-добре да се откажеш от нещо, отколкото да се разкайваш за всичко.“

На осемдесет и седем, баща ми живееше в дворец, тънещ в безвремие след смъртта на мама. Превита под товара на короната, Аликс не успя да дойде. Сестра ми Тира обаче пристигна. Не бяхме се виждали от години и бяхме във възторг от срещата. Настанихме се в „Амалиенборг“ и пазарувахме в Копенхаген за радост на датчаните. Бракът на Тира я подлагаше на тежки изпитания, но двете се отдадохме на спомени за детството, когато животът не бе толкова сложен. На раздяла й обещах да я посетя в Австрия.

В Дания научих, че прекършените ни войници са се върнали изтерзани у дома, където били обречени на глад. Икономиката ни, съсипана от войната, предизвика нови брожения. Всеобща стачка и ожесточени митинги парализираха страната. Революционерите, групирани в Москва, настояваха за свикване на местни „съвети“ с членове от работническата класа. Изтъкваха сериозните си намерения чрез убийства на правителствени служители и бомби. Вите ми писа отново. Искаше подкрепа. Въпреки негодните телеграфни услуги, успях да изпратя отговор. Подтикнах Ники да ускори предоставянето на гражданска свобода.

През октомври синът ми обяви Русия за полуконституционна монархия. Разпореди да се сформира Дума, народно събрание, и разширен държавен съвет, който да се консултира с местните съвети. Отмени ограниченията върху свободата на словото и сдружаването. Някогашният замисъл на свекъра ми вече бе реалност. Писах на Ники, че се връщам, но той ми отговори да изчакам.

Далеч от децата ми, коледните празници се проточиха тягостно. Постарах се да не помрачавам радостта на баща ми и братята ми, сплотили се около мен, за да се чувствам като у дома. Ала Дания вече не ми създаваше такова усещане. Сърцето ми принадлежеше на Русия.

След посрещането на новата 1906-а година татко се оплака от болка в гърдите. Стоях до леглото му и държах съсухрената му ръка. Напусна ни безшумно като мама. Аликс дойде за погребението. Докато наблюдавахме как спускат ковчега му в гробницата в Роскилската катедрала^[1], сестра ми сплете пръсти с моите.

— Вече сме сираци — прошепна.

* * *

Понеже връщането ми в Русия се отложи, реших, че с Аликс трябва да изпълним нашата детска мечта да си купим къща в Дания. Шейсет и две годишният ни брат, сега крал Фредерик VIII, се премести със семейството си в „Амалиенборг“, за да съживи двореца. Четирийсет години чакал търпеливо зад кулисите, Фредерик ни увери, че сме винаги добре дошли, ала подобно на свекървата сестрата не бива да злоупотребява с гостоприемството на домакините. Убедих Аликс да разгледаме няколко имения и най-сетне открихме вила „Вийоре“ на йоресунското^[2] крайбрежие.

Къщата ми навяваше спомени за Саша. Той също би харесал, помислих си с натежало сърце, часовниковата кула в италиански стил, пищната розова градина, лехите с билки и овошките. Частният плаж се намираше от другата страна на улицата. Имаше достатъчно място — кабинет за Аликс и мен, пет спални, две дневни и помещения за прислугата. За удивление на сестра ми обаче нямаше баня.

— Собственикът е надул цената. Ще му предложим по-малко и със спестеното ще обновим вилата — реших.

Налагаше се буквално да крещя в ухото на Аликс, защото слухът й съвсем се бе влошил. Съгласи се обаче и аз уредих покупката и нововъведенията — електричество, централно отопление, подмяна на водопровода; поръчах и тунел, свързващ имението с плажа, без да се налага прекосяване на улицата. Аликс предложи британска фирма да се заеме с интериора. Докато отпътува за Англия, избирахме тапети и разлиствахме каталози с мебели.

— Догодина през септември ще доплаваме тук с кораб и няма да безпокоим никого — уверих я на раздяла. — Ще бъде чудесно! Имаме си свое място. Две сиротни сестри заедно.

Усмихна се.

— Винаги намираш начин да живееш.

Прегърнахме се и както винаги се зарекохме:

— Сестри до края.

През април Ники ми телеграфира, че иска да присъствам на тържественото освещаване на Думата. Натоварих се на влак със свитата си, кучетата и пътническите сандъци. Багажът ми запълни шест вагона, защото бях накупила щедри подаръци за мен и семейството ми. Поех към Русия след почти целогодишно отсъствие. Не тъгувах, че напускам Дания. Вече имах къща, където да се връщам.

Не подозирах в какво убежище ще се превърне „Вийоре“.