Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (42)

Четирийсет и втора глава

Революцията достигна пределите на Киев. Проправяйки си път през застрашителни граждани с червени ленти над лактите и шапки с кокарди, се принудихме да наемем карета до двореца. Почетната ни стража бе заменена с революционери, насядали в охранителната барака. Не станаха дори да ни поздравят. Погледнах към оголелия пилон над двореца и гняв измести мъката ми. Бяха свалили знамето ми.

Олга излезе навън. Носеше униформа на медицинска сестра. Преди да отвори уста, заповядах яростно:

— Накарай ги веднага да вдигнат флага. Това все още е императорска резиденция.

— Не сега, мамо.

Дъщеря ми ме повлече към горния етаж. Въведе ме в същото помещение, където преди година бях настанила Михен. Тутакси забелязах следите от омразното им присъствие — празни бутилки водка се валяха навсякъде; масите бяха осеяни с мръсни чаши; по паркета личаха дири от кални обувки; половината складирани мебели бяха изпотрошени или плячкосани.

Олга обясни тихо:

— Пеят „Марсилезата“ по улиците. Освобождават политически затворници. Изтръгват герба ни от всяка сграда. Членове на Киевския съвет ме информираха, че завземат двореца и лечебницата в името на народа.

Сандро пребледня като платно. Просъсках:

— Как смеят!

— Мамо. — Олга сякаш едва се удържа да не запуши с длан устата ми. — Петроградският съвет е разпространил манифест. Наричат ни врагове на държавата. Искат да ни арестуват. Всички членове на императорското семейство.

— Не са те арестували — посочих.

— Защото съм омъжена за обикновен гражданин — отговори ми тя, но в гласа й не долових гордост. За пръв път от началото на кризата дъщеря ми изглеждаше ужасена. Следващите й думи бяха отправени към Сандро: — Ксения изпрати писмо. Донесе ми го един казак. Рискувал е живота си. Заминала е за Ай-Тодор в Крим със синовете ви и Юсупови. Нямало как да останат в Курск. Ленин пътувал към Петроград, за да оглави революцията. Всички бягат. Ксения ни моли да отидем при тях възможно най-бързо. Едва дочаках да се върнете.

— Никога! — изпреварих отговора на Сандро. — Няма да ходим никъде. Още не знаем какво ще се случи. Не всички хора са революционери. Мнозина обичат царя и скоро ще осъзнаят колко ни е необходим. Воюваме с Германия. Без императора кой ще поведе армията? Ленин ли? — Изсумтях презрително. — А пациентите ни в лечебницата? Председателка съм на Червения кръст. За нищо на света! Оставаме тук.

— Не можем. — Олга се разтрепери. — Мамо, поне веднъж ме послушай. Вече не си председателка на Червения кръст. Не си вдовстваща императрица, а аз не съм велика княгиня. Не чу ли какво казах? Ще завземат двореца и ще ни арестуват. Бременна съм. Няма да остана тук и да изложа на опасност живота си.

Удивителната новина — на трийсет и пет Олга не показваше майчински наклонности, затова не я очаквах — ме накара да се замисля.

— В кой месец си?

— Третия. Трябва да заминем. Ще ни помогнеш ли, Сандро?

Зет ми кимна колебливо.

— Ще опитам. Сигурно имаме поддръжници в града…

— Вървете с моя влак — прекъснах го аз. — Ще придружиш Олга. После ми го изпратете обратно.

— Мини, отидем ли на гарата, ще разберат, че подготвяме бягство. Вероятно са конфискували влака. Дай ми ден-два да намеря друг начин.

— Добре. Утре ще посетя болничните отделения, финансирани от Червения кръст. Тогава ще видим дали съм вдовстваща императрица, или не.

Увещанията на Олга отидоха нахалост. Не успя да ме разубеди. На другия ден с Таня се качихме в каретата ми и поехме към главната киевска болница, където десетки пъти бях посещавала войници, прехвърлени от лечебницата ни. Портите бяха затворени. Въпреки молбите на Таня да си вървим, останах с мокри ботуши в пряспата до вратата. Най-сетне директорът на болницата — добродушен, изтощен от работа мъж — дойде при нас. Информира ни иззад портата, че услугите ми не са им необходими.

— Откога? — От яд ударих металната решетка толкова силно, че си изжулих кокалчетата на пръстите под ръкавиците. — Болницата работи благодарение на услугите ми.

Директорът сниши глас:

— Напуснете Киев, Ваше Величество. Ще ви арестуват. Въпрос на време е.

— Откъде знаеш? От техните хора ли си сега?

— Не съм, но всички знаят. Умолявам ви, Ваше Величество.

Обърна се кръгом и се отдалечи.

Заповядах на кочияша да потегли към двореца ми. Таня се вкопчи в наранената ми ръка.

— Не започвай — разкривих лице от болка. — Никой няма да ни арестува.

Тя не пусна ръката ми, а аз вече не си вярвах.

* * *

Напуснахме Киев в мъртвилото на мразовита нощ. Увити в тъмни наметки с качулки, тръпнехме при всеки див пиянски крясък, огласящ победоносно улиците. Анархията бе завладяла мигновено града. Полицейските звена бяха разформировани, властта — поверена на Киевския съвет. Не разполагах с необходимото време да приема факта, че ни преследват като зверове, както свекърът ми описваше горчивия си опит с нихилистите.

Олга настояваше трескаво да заминем час по-скоро. Отказах обаче да оставя личните си притежания. Съпругът й Куликовски, преданият ми иконом Оболенски, съпругата му Таня и Софи се олюляваха под тежестта на пътническите сандъци. Всъщност те съдържаха не само порцеланови сервизи и снимки; носех ковчежетата си с бижута и едно от безценните ми яйца „Фаберже“, подарък от Ники. Когато Сандро ни съобщи, че е подготвил бягството, с Олга пришихме набързо нашите най-скъпи бижута в корсетите си и сега филигранните обкови и иглите на брошките ни бодяха по ребрата при всяка стъпка. По-късно видяхме как са дамгосали кожата ни.

На пуст перон извън града се качихме в стар влак, издействан от верноподаници с цената на шепа бижута. Поехме си дъх едва когато влакът потегли, бълвайки черен пушек. Останахме сгушени в едно купе дори след като се устреми с пълна скорост към Крим, където щяхме да се прехвърлим в автомобили до Ай-Тодор. Очаквахме да ни спрат, болшевиките да нахлуят във влака и да ни арестуват.

Никой не успя да заспи, включително мопсът ми, притиснат между нас. Не ядяхме, прокарвахме само по глътка вода. След три дни лишения най-сетне стигнахме до Севастопол. Шайки разбунтували се моряци ни оглеждаха злостно, докато сядахме в колите, осигурени от Военната академия по авиация. Командвани доскоро от Сандро, офицерите ни преведоха през лъкатушните пътища към кримското имение.

От години не бях посещавала Ай-Тодор, а и Крим. След смъртта на Саша Ливадия се смяташе за опасна. Понеже бе традиционното ни място за почивка край Черно море, биха ни потърсили първо там. Бях забравила колко красив е Ай-Тодор с няколкото белосани вили с източени кули а ла арабска фантазия сред обветрени кипариси и жасминови градини.

Ксения дотича да ни посрещне. Голямата ми дъщеря бе отслабнала, с тъмни кръгове под очите и изпити скули. Феликс, Ирина и шестимата очарователни синове на Ксения ни заобиколиха. Момчетата прегърнаха баща си, който не успя да сдържи сълзите си. Вкопчена в ръката на Куликовски, Олга изглежда едва овладяваше напора да коленичи и да разцелува земята.

Същия ден вечеряхме скромно на свещи и зад спуснати завеси. Ксения ни разказа за опасното им бягство, после се впусна в истории — скалъпени от слухове, закъснели писма и залутани телеграми — как са се спасявали други от семейството.

— Кирил пръв се отрече от нас — сподели тя. — Страхливецът разкъса пред Думата императорските си отличия и се закле във вярност на новото правителство.

— Германците знаят кога да сменят лагера. — Запалих цигара; вече не си правех труда да пуша скришом. — Михен подтикна Кирил да се ожени за Дъки, защото така й беше угодно. Несъмнено го е изпратила пред Думата да й свърши мръсната работа. Очаквала е сигурно, че така ще запази кичозния си дворец.

— Усилията й са отишли напразно — поклати глава Ксения. — Избягала е. Не знаем къде, но Кирил и другите й синове са се присъединили към нея. Иначе щели да ги арестуват.

Изсумтях.

— Навярно вече са прекосили половин Кавказ. Представям си я преоблечена като циганка, с диамантите „Картие“, пришити в корсета.

Язвителната ми забележка разстла гробно мълчание. Сетне Феликс — в изненадващо добра форма, предвид обстоятелствата — отбеляза с провлачен глас:

— Великата княгиня Павловна не би преотстъпила бижутата си на революционерите. И аз не възнамерявам да им давам нищо мое.

Запяхме тихо „Бог да пази царя“. Не посмяхме да използваме пианото в дневната да не би звукът да се разнесе надалеч. Не се залъгвахме, че сме дошли тук незабелязани, ала липсата на метежни възгласи и лозунги и шепотът на морето ни вдъхваха спокойствие. Феликс ни увери, че Кримският татарски полк е останал предан на императорското семейство. Войниците доброволно охранявали имението.

Бременността изморяваше Олга. Видях я как клюма на стола и я подканих да си легне. Съпругът й — избягвах да изричам свойски кръщелното му име Николай — я отведе в спалнята. Останах сама с Ксения. Голямата ми дъщеря сподели, че е изгубила връзка с Миша. Написала петиция до временното правителство, но не й позволили да посети Царское село.

— Не успях да се сбогувам с Ники, Алики и децата. — Тя млъкна, разбрала какво ми казва. После прошепна: — Какво ще стане с тях?

— Не знам.

Улових изпръхналите й от готвене и чистене длани. Спомних си колко нежни ръце имаше — оплакваше се, че ръкавиците й протриват кожата.

— Не бива да губим надежда. Ники не им е враг. Дори Александра, при всичките си недостатъци, не желаеше зло на народа. Ще направим и невъзможното да ги освободим и да ги изпратим в чужбина.

— Нали няма да… — Ксения не довърши.

— Не си го и помисляй! — възкликнах. — Каква е ползата да навредиш на един детрониран цар и невинното му семейство?

* * *

Пролетта открои непокорната красота на Крим; под мекото слънце градините избухнаха в цвят. Отворихме вратите на терасите, та вятърът да ни облъхва с аромат на диви рози и морска пяна. Ирина и Феликс живееха в съседната вила на Юсупови и всеки ден вечеряха с нас. Често оставаха и да пренощуват. Никой не ни безпокоеше, макар скоро да разбрахме, че не сме забравени. Отнеха ни доходите; налагаше се да броим рублите. Ксения и Сандро отпратиха малцината прислужници. Храната също се превърна в разкош. Намираше се трудно, а и средствата не стигаха.

Феликс заяви, че ще се върне в Петроград. Имал пари и бижута, скрити в семейния дворец. Щял да се опита да продаде и други ценности. Понеже не успяхме да го разубедим, го помолих да нагледа Аничковския дворец. Ирина настоя да го придружи. Повери дъщеричката им Бебе на мен и Ксения. Детето плачеше за родителите си и макар да имаше бавачка, вървеше по петите ми и спеше в креватче в моята спалня.

Настъпи лятото. Къпехме се в морето и спяхме на отворени прозорци. През август Олга роди момче — Тихон. В неин стил дори не ми съобщи, че родилните й болки са започнали. С напредването на бременността се бе върнала към някогашното си аз. Намери в мазето разнебитен триножник и свитък платна и ги запълни с пищни бугенвилии и тюркоазено море. Замислих се, че от всички ни навярно тя ще се приспособи най-добре към обикновения живот. Отидох при нея още щом Ксения ми съобщи, че бебето е на път, и присъствах на раждането му. Подарих й един от сапфирените ми пръстени. Усмихна ми се изтощена.

— Чаша мляко е по-полезен дар, предполагам.

— И това е осигурено — уверих я. — Местни стопани ни донесоха цели щайги със свежи зеленчуци, яйца, сирене и мляко. Отказаха да им платим. Виждаш ли? Не всички са революционери. Някои все още ни уважават.

Олга прегърна момченцето си. За пръв път в живота си изглеждаше умиротворена, дори блажена.

Неизвестността обаче ни измъчваше. Макар да избягвахме да говорим какво ли ще сипе сол в раните ни, тревогата не отминаваше. Нямахме вести нито от Миша, нито от Ники. Не получавах писма от семейството ми в чужбина. Да телеграфирам бе невъзможно. Надявах се сестра ми Аликс, синът й крал Джордж и роднините ми в Дания да полагат усилия да ни помогнат.

Феликс и Ирина се върнаха с кола, натоварена с посуда, дрехи, чаршафи и провизии, включително пушена шунка и говеждо месо. Аплодирахме ги, все едно сме на балет в Мариинския театър.

Шестимата синове на Ксения — от най-малкия, Василий, на десет, до най-големия, Андрей, на двайсет — заподскачаха от радост при вида на кашона с книги в багажника. Страстни читатели, момчетата бяха изчели цялата библиотека в Ай-Тодор. Сега отново имаха с какво да си запълват времето, вместо да тъпчат зеленчуковата градина, която отглеждахме с извънредно старание.

Ксения и Олга се качиха горе да сменят спалното бельо, а Сандро отнесе храната в кухнята. Едва тогава Феликс съобщи, че положението в Петроград не е толкова ужасно, колкото го описват.

— Заместник-председателят на Съвета Керенски е с умерени възгледи. — Срещна острия ми поглед и сви рамене. Въпросният Керенски бе сред застъпниците на идеята Ники да абдикира. — Обяви Русия за република и изглежда се спогажда с болшевиките, но хаосът не му допада. Настоява за ред. Никой не ми попречи да обиколя дворците ни. Не бях единствен, разбира се, защото стражите далеч не са неподкупни. Оставиха ме обаче да си свърша работата.

Присвих очи.

— Плячкосват ли дворците ни?

Гримасата на Феликс издаде, че е спестил част от истината.

— Не точно. Конфискували са дворците и всичко в тях. Вмъкнах се в моя късно през нощта. Бижутата на мама бяха в трезора, но реших да не вземам всичко. На гарата претърсиха куфарите ни. Стори ми се опасно да се наговаря с купища скъпоценности. Избрах най-хубавите и добавих платната на Рембранд. В момента никой не може да си позволи да купува картини. По-нататък може би.

— А моят Аничков? — попитах с боязън.

В дома, където бях живяла със съпруга си и бях отгледала децата си, сега се вихреше революционна измет.

— Там си е. Що-годе непокътнат. Отредили са го на някакво съветско министерство, но го посетих, както обещах. — Той бръкна в един празен куфар, скъса подплатата и извади увито в хартия платно. — Ирина ми каза, че ти е любимо.

С разтреперани ръце развих картината върху масата в трапезарията и застинах, взряна в портрета на Саша в синята му гвардейска униформа. Някога висеше на почетно място над камината в дневната.

— Само това успях да взема — обясни тихо Феликс. — Изрязах го от рамката. Унищожават портретите ни. По площадите има купчини овъглени картини. Твоят обаче в института „Смолни“ е недосегнат. Съветите се опитали да го свалят, студентките го защитили с жива барикада.

— Благодаря — прошепнах. — Портретът на Саша ми е по-ценен от всички бижута на света.

— И още нещо. — Феликс извади от ботуша си смачкан плик. — От Ники.

— Керенски ми го даде лично — обади се Ирина от дивана, където седеше, гушнала дъщеря си в скута. — Отпреди няколко месеца е и е отваряно, разбира се, но е цяло.

— Срещнала си се с Керенски? — изумих се.

Вълчата паст. Внучката ми, разплакала се при вида на войнствената германска тълпа в Берлин, бе влязла право в нея.

— Изпратих му петиция — кимна тя. — Живее в Зимния дворец. Сега над него се вее противният червен флаг. Прие ме в кабинета на дядо. — Разкривих лице от отвращение как съветското нищожество се разполага на лобното място на свекъра ми, където Саша бе отказал да работи. — Керенски те цени. Щял да предприеме стъпки да възстановят дохода ти. Ако искаш да изпратиш писма в чужбина, обеща да съдейства. — Усмихна се. — Хайде. Чети!

Притисках писмото о гръдта си като талисман.

— По-късно. Пред семейството. — Обърнах се към Феликс. — Вести от Миша?

Поклати глава.

— Бил е в Гатчина, когато завзели двореца. Никой не знае къде е сега. Ирина попита Керенски, защото чухме слух, че са го арестували. Керенски обеща да проведе разследване.

— Разследване ли? — Вледених се от страх. — Нима управникът на Петроград не знае къде е братът на царя?

Феликс въздъхна.

— Възможно е да не ни казва. Рискува достатъчно, срещайки се с Ирина. Ленин е в Петроград. Живее в имението на онази балерина, Малката К., и произнася речи от балкона. Керенски не е радикал, но се бои от Ленин. Този нагъл заточеник призовава да ни арестуват и мнозина го подкрепят. Мислят го за свой спасител.

— Екзекутираха брат му по заповед на Саша — напомних му. — Мрази ни. Каквото и да твърди Керенски, не сме в безопасност. Нито един от нас.

— Засега сме. Кой знае докога? — сви рамене Феликс.

* * *

Прочетох писмото насаме в спалнята си. Думите звучаха с гласа на Ники, макар да си личеше, че е очаквал чужди очи да ги видят. Няколко кратки изречения — момичетата се възстановяват от дребната шарка; Алексей е добре; засадили са зеленчукова градина в имението.

— Императорът плеви лехи като селяк — простена Ксения.

— Какво толкова? — срязах я. — Ние правим същото. Поне има занимание и излиза на чист въздух. Веднъж ми каза, че предпочита да стане пастир, отколкото да управлява. Изглежда е щастлив.

Лъжех. Как е възможно да е щастлив? Живее под постоянно наблюдение. Навярно се опитва да проявява храброст заради децата, но Александра едва ли се държи стоически. Сигурно е на ръба на нервна криза, че идиличният й свят в Александровския дворец е в развалини. Синът ми не я споменаваше в писмото.

— Едва ли всичко е вярно. Не им разрешават да напускат имението. Затворници са. — Сандро изрече гласно мислите ми.

— Скоро ще ги освободят — наложих си да съм убедителна. — В Петроградския съвет имаме съюзник. Ирина, разкажи им за Керенски.

Новината ги окуражи. Знаех обаче, че дори да получа половината от дължимото ми, няма да е достатъчно. Все пак, казах си, е някакво начало. Революцията не бе прераснала в терор. Имахме поддръжници. Бяхме тук, заедно. Вероятно щяха да осъзнаят колко безсмислено е да държат Ники в плен и да му позволят да дойде при нас.

С течение на времето Русия навярно щеше да се вразуми.