Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (33)

Трийсет и трета глава

Дворецът, опасан с палисада от ковано желязо и строго охраняван, бе притихнал. Миниатюрната китайска пагода, построена за децата, се мержелееше като екзотично видение в сутрешната мъгла. Денят бе мек за края на ноември, но по земята блещукаше слана. Вътре несъмнено щеше да е мразовито. Александра споделяше идеята на покойната си баба, че студът е здравословен. Щукнеше ли й обаче, заповядваше да запалят всички печки и се потяхме в сауна.

Лакеите разтовариха багажа ми от каретата, пренесла ме през парка от гарата за частни влакове. Пътуването отнемаше час, ала никога не знаех какво ме очаква и колко ще продължи престоят ми. Носех вещи за седмица. Нерядко Александра решаваше, че е неразположена, и ме държеше в неведение кога ще ме приеме.

Спрях в преддверието, тъмно помещение с черно-бял мраморен под, стени с гланцирани тапети и ниши като пазарски сергии, отрупани със сувенири — символични ключове за градове в империята и всевъзможни неизползваеми предмети. Разкопчах самурената си наметка — днес печките горяха и жегата ме блъсна на талази. Почудих се дали Ники е в кабинета си, или в покоите на Александра в източното крило с изглед към градините и езерото.

Лакеите се засуетиха около мен. Разпоредих се да отнесат пътническите сандъци в моя апартамент. Отворих уста да попитам защо никой не ме посреща и в същия момент зърнах две фигури да бързат към мен по коридора.

Веднага познах княз Владимир Оболенски, хофмаршал на Ники и един от малцината му доверени приближени. Оболенски имаше царствена осанка, безупречни мустаци, пригладени с восък, и меланхолично благородническо лице. Братовчед на моя главен иконом, той владееше до съвършенство сложния дворцов етикет и изпълняваше отлично нелеките си задължения.

Видя ме и ускори ход. До него с широка крачка вървеше непознат — мужик с щръкнала черна брада, коса до раменете, широки панталони, пъхнати в ботушите, и риза, дълга като расо. „Заловили са скитник в градините“, предположих.

Оболенски се поклони пред мен и произнесе с очевидно изумление, че съм оставена да чакам в преддверието:

— Не ви очаквахме, Ваше Величество.

Погледнах непознатия до него. Не се поклони. Беше по-нисък от княза и не беше скитник. Дрипавите дрехи подвеждаха; отблизо личеше, че е добре хранен, здрав мъж със силни крака и широки рамене, изопнали ризата. Грамадните му ръце с изпъкнали вени и заострени пръсти бяха сплетени върху корема. На врата му висеше дървен кръст на кожена връв. Очите му — бездънна вледенена синева — ме наблюдаваха с нескрит интерес.

— Не получихте ли телеграмата? — попитах княза, откъсвайки с усилие поглед от непознатия, чиито дебели устни се разтегнаха в лукава усмивка сред чорлавата брада.

— Получихме я. — Гласът на Оболенски издаваше нервност, крайно необичайна за него. — Мислехме, че ще дойдете по-късно следобед. — Беше смутен, задето не са го информирали кога точно ще пристигне влакът ми. Доколкото го познавах, виновникът щеше да остане без глава. — Умолявам ви за прошка, Ваше Величество.

— Не чаках дълго.

Чувствах се неловко под втренчения поглед на непознатия. Кой е той? Тутакси отговорът изплува в ума ми: Распутин, новият приятел на Александра.

— Връщам се след минута, Ваше Величество. — Оболенски тръгна към входа с намерение да изпроводи госта.

Мъжът обаче не го последва. Продължи да се взира в мен, сякаш виждаше неудобството ми през кожата. Направи рязко, почти хищническо движение. Помислих, че смята да ме поздрави с традиционната руска прегръдка и три целувки. Отстъпих назад. С дрезгав глас той изрече тъжно:

— Матушка, не ти желая зло. Недей да се страхуваш.

— Да се страхувам? — повторих като ехо. — Не, не се страхувам.

Мъжът сведе глава и мазната му коса се люшна пред лицето и гърбавия му нос. Тръгна след Оболенски и излезе. Прииска ми се да се изкъпя. След него се разстла неприятен мирис на кисела пот и мръсни дрехи, несъмнено пълни с бълхи. Това ли е приятелят на Александра? Да не си е изгубила ума?

Оболенски се върна бързо. Извини се отново и ме въведе в кабинета на Ники — любимото ми помещение в двореца: мъжествено, с полирани орехови скринове и висока ламперия, опасана с тапети от червена дамаска. Личните му вещи заемаха централно място — глобус върху месингов триножник, редици от книги с кожени подвързии. Върху спретнатото писалище имаше изобилие от семейни фотографии в сребърни и емайлирани рамки, повечето заснети от Александра и момичетата с фотоапаратите им „Брауни“. Въздухът с мирис на тютюн и ленено масло, на хартия и мастило винаги ми припомняше страстта на Ники по литературата и нуждата му от усамотение.

— Нейно Императорско Величество вдовстващата императрица — оповести княз Оболенски и се оттегли с поклон.

Ники бе задрямал в зелено кожено кресло; в скута му лежеше книга. Сепна се, скочи на крака и събори книгата на пода.

— Мамо.

Свалих си ръкавиците.

— Изглежда никой не ме очаква. Моля те да увериш Оболенски, че не го държа отговорен. Справям се отлично и сама.

Ники запали цигара. Беше по халат и с кадифена нощна шапчица с пискюл. Подносът с недокоснатата закуска стоеше върху писалището му. Учудих се. Винаги ставаше часове преди Александра. Досега трябваше да е облечен и нахранен.

— Тук ли си спал? — попитах угрижена.

Кимна.

— Александра е изтощена. Оставих я да се разполага в покоите ни.

За разлика от повечето съпрузи двамата спяха заедно, макар да имаха самостоятелни апартаменти — доказателство за всеотдайността им и взаимната търпимост. Тонът му обаче задълбочи безпокойството ми.

— Зле ли се чувства?

Не зададох въпроса колко ли ще се наложи да стоя тук.

Ники кимна отново и ме подкани да седна в креслото до неговото.

— Бди над Алексей.

Застинах. След момент затършувах в чантичката си за новата табакера.

— Сериозно ли е? — не съумях да прикрия обвинителната нотка в гласа ми: — Никой не ме е уведомил.

Ники въздъхна.

— Падна, докато си играеше с момичетата. Коляното му се поду… — Той дръпна нервно от цигарата, взе сребърната си запалка и ми я подаде. — Стана двойно по-голямо. Болката, мамо… Нищо не я облекчаваше. Александра му даде аспирин по предписание на Боткин. Не помогна. Вдигна температура. Не знаехме какво да правим.

Новината ме ужаси.

— Защо не ми съобщи? Щях да дойда веднага.

— Вече е по-добре. — Ники смачка угарката в пепелника. В настъпилата неловка тишина му протегнах табакерата. — Турски цигари. От Михен. Каза ми, че си ги харесал.

— Така ли?

Той повъртя кутийката от Картие в ръцете си, сякаш й се възхищаваше. Преструваше се. Печелеше време, за да не признае, че Александра му е забранила да ме извести.

— Аз съм му баба — напомних му. — Бих предпочела да научавам семейните новини от теб. Михен спомена, че ви посещава нов приятел. Заради Алексей ли?

Ники присви очи.

— Михен знае ли за сина ми?

— Не, разбира се. — Повиших глас, обидена от подозрителния му тон. — Досеща се обаче, че детето страда от сериозно заболяване. Всички говорят. И как иначе. Измислят си небивалици, защото не знаят истината. — Всмукнах от цигарата. — С новия приятел ли се разминах преди малко? Него ли изпращаше Оболенски?

— Да. Отец Григорий. Бог ни го изпрати.

Не бях убедена.

— Как така?

— Има сили… — Ники замълча, за да си подбере по-пестеливо думите. Знаеше, че не вярвам в такива неща. — Успокоява Алексей. Седи до него, моли се, говори му. Спира кървенето. Дойде в най-тежкия момент. Александра бе отчаяна. Нямах сърце да й откажа. Мъжът обаче направи невъзможното. — Кървясалите му от безсъние очи бяха пълни с облекчение. — Още през първия ден подутината започна да спада. Алексей е на легло, но отец Григорий ни увери, че ще оздравее. Не приказва много. Не дава обещания, но ни дава надежда.

— Разбирам.

Не разбирах. Реших да му повярвам. Какво толкова? Неизкъпан, самопровъзгласил се пророк мърмори молитви и предлага утеха. Едва ли ще навреди. Не одобрявах, ала не разполагах с разумни доводи. Как да оборя надеждата, необходима на всяко болно дете? Макар надеждата да крие и опасност, защото разочарованието ни застига с по-жестока сила.

— Може ли да го видя?

— Отец Григорий си тръгна. Видя го. Никога не се застоява дълго. Не бих позволил…

— Не. — Докоснах успокоително дланта му. — Алексей.

— Да, разбира се. Лежи в стаята си. Ще те заведа.

* * *

Спеше. Приказното му личице не издаваше болка. Кракът му бе вдигнат нагоре, та кръвта да се оттича от коляното — обезцветено и видимо подпухнало. Погледнах към Деревенко, застанал на пост в ъгъла. Дръпнах една табуретка и седнах до леглото. Гледах как внукът ми спи и клепките му трепкат. Преглътнах сълзите и отметнах кичур златистокестенява коса от челото му.

— Безценното ни момче — прошепнах.

Бледата му кожа бе топла, но не гореща. Сиво-сините му очи се отвориха. Очите на Ники.

— Бабо.

Усмихнах се.

— Дойдох да те видя. Как си?

Замълча, сякаш се вслушваше в тялото си.

— Не ме боли.

— Това е добър знак. Много добър. Преди да се усетиш, ще скачаш и ще тичаш отново.

Не го упрекнах, задето се е разлудувал. Александра му внушаваше постоянно колко различен е от другите момчета — не само по титла, но и защото е болен.

— Играех на гоненица — призна Алексей. — Подхлъзнах се и паднах. Сърди ли ми се мама?

— Не, не — погалих го по бузата. — Притеснява се. Не е сърдита. Почивай си. Баща ти е тук.

Отместих се и Ники влезе. Бе останал в коридора пред отворената врата.

— Синко. — Гласът му излъчваше непоклатимо спокойствие. Затрогната, извърнах глава. Ники се терзаеше за Алексей, ала никога не показваше тревога. Седна на освободената табуретка и взе една книга от масичката до леглото. — Да ти почета ли?

Излязох на пръсти. Коляното изглеждаше ужасно, но детето явно не страдаше. Отидох да видя момичетата. Сварих покоите им безлюдни. Прислужницата сменяше чаршафите. Предложи да изчакам в дневната, защото Техни Височества извеждали кучетата си по това време.

В дневната намерих Анастасия. Разлистваше албума си, седнала на канапето до прозореца.

На осем, най-малката ми внучка изглеждаше пораснала — макар и с по-нисък ръст, наследство от мен — и разхубавена. Не изпъкваше с ефирна красота като Татяна, нито блестеше като Олга, но в бадемовите й сини очи грееше жизнерадост. Червено-златистите й къдрици, копие на майчините, бяха прибрани на тила й с омачкана панделка. По семплата й бяла рокля, поръбена с дантела, имаше лекета — вероятно от сливовото сладко за закуска. Още щом ме зърна, тя скочи и ме прегърна. После ми показа албума с хербарии на цветя и листа. Между листовете бе скътала и свраче перо. Всички находки бяха обкръжени от записки с решителния й почерк.

— Какво си написала тук, Маланкара?

Използвах галеното й име, преглъщайки тъгата при мисълта за изтормозения Алексей в леглото горе. За разлика от него Анастасия цъфтеше.

— Молитва — отговори ми тя.

— На руски? Не, не е кирилица, но не е и френски.

— Английски — обясни с оправдана гордост — от малка бе започнала да овладява езика, който и двамата й родители говореха свободно.

— Английска молитва — усмихнах се. — За какво се молиш, дете?

— За кого. — Анастасия вирна брадичка — стряскащо копие на неодобрителната мимика на Александра. — За брат ми. Нашият приятел каза, че молитвите имат лечебна сила. Да ги напишем, е най-добрият начин Бог да ни чуе.

— О? — Сърцето ми се сви. — Приятелят често ли ви дава съвети?

Постарах се въпросът да прозвучи ведро, защото макар и малка, Анастасия бе особено чувствителна. Изстрадала злощастията на Алексей, тя долавяше още по-остро всеки подтекст.

— Той ни е приятел, Амама — повтори, сякаш се изненада от невежеството ми.

— Да, но аз не го познавам. — Спомних си лукавата му усмивка и странния му поглед, впит в мен.

— О… — Сбърчи чело.

Оставих албума и улових дланите й. Вгледах се в пръстчетата й, издраскани от игри с кучетата и котките в двореца. Учудих се колко костеливи и осеяни с петна са моите. Свела глава под тежестта на годините, попитах:

— Какво друго казва приятелят ви?

Всъщност не бях угрижена. Михен бе споменала, че мъжът не е олицетворение на добродетелта, но беше немислимо да е сторил нещо нередно тук. Александра не търпеше никакви простъпки в двореца; не би допуснала неблагоприличие в дома си. Все пак той очевидно се бе срещал с внучките ми. Позволяваха му да посещава Царское село и да се вижда не само с Алексей.

— Името му е отец Григорий. Казва, че Бог ще чуе молитвите ни, защото ни обича.

Очакван детски отговор, ала нещо в гласа й — леко потрепване — ме накара да се поинтересувам:

— Някога казвал ли е нещо друго? На теб и на сестрите ти?

Анастасия замълча. Съзрях тайната в предпазливите й очи и настоях рязко:

— Отговори ми.

— Мама не разрешава да говорим за приятеля ни на… — прошепна.

Сепна се и не довърши. Погледна към вратата на салона, сякаш очакваше някой да дебне там. Забелязах вдървените й рамене и ме преряза гняв. Скочих на крака, готова да извикам на спотаилия се да излезе.

— Мама — отрони Анастасия.

Напрегнах слух и през бумтенето на сърцето в ушите ми се прокрадна звук, вече доловен от внучката ми — скърцане на колела.

Анастасия грабна албума от седалката на канапето и си приглади панделката, която се заплете още повече в косата й. Преди да се пресегна да я наглася, Александра се дотъркаля през вратата.

Придвижваше се в инвалидна количка както мама през сетните си дни. Бежов шал увиваше плътно раменете й; една от придворните дами буташе количката. Във внезапното затишие, настъпило при появата й, очите на Александра се стрелнаха мигом към мен. Присви устни.

— Настя, защо не си навън със сестрите си? Това е часът за разходка, не за помайване вкъщи.

Като по сценарий откъм градината долетя смях и кучешки лай. Олга, Татяна и Мария минаха по терасата, облечени в еднакви сини палта. Пред тях кучетата опъваха ремъците си. Анастасия сякаш се вкамени.

— Помолих я да остане — обгърнах с длан внучката си; трепереше като листо. — Исках да ми разкаже какво учи.

Александра даде знак на придворната дама да се оттегли. Видът й ме обезпокои, но не ме изненада. От тихата красота, спечелила сърцето на Ники, нямаше и помен. Тревогите и лошото здраве я бяха погълнали; не знаех обаче, че лумбагото вече я е приковало в инвалиден стол. До припадък ли е бдяла край леглото на Алексей? Пак ме обзе ярост. Как е възможно да се занемари толкова? Няма ли разум да отпочине, да пощади сили за Ники и дъщерите си? Враждебността помежду ни явно припламна нескрито, защото Анастасия ме целуна бързо, клъвна по задължение бузата на майка си и излетя през вратата.

— Недей да тичаш — подвикна й Александра.

Навярно по сто пъти дневно изричаше предупреждението, усмиряващо Алексей и безполезно в случая с Анастасия, както показваше отдалечаващото се по коридора трополене.

Не помръднах, докато Александра заемаше мястото си до позлатената масичка, отрупана със снимки в рамка сред всевъзможни дреболии, включително нелеп порцеланов напръстник. Гледах я и едва преглъщах упреците.

— Не знаех, че не си добре — признах, докато седях на стола срещу нея.

— Беше в чужбина.

Тя издрънча със звънчето за прислугата. Прииска ми се да й напомня, че ежегодното ми пътуване не е причина да ме държат в неведение по важни семейни въпроси. Премълчах. Оставих гнева да се сплита на възел в гърлото ми.

Както винаги невъзмутима в тишината, Александра зачака, чоплейки ресните на шала. Сред червеникавата й коса, прибрана в кок, личаха доста посребрели кичури. Изглеждаше с десет години по-стара от трийсет и седем. Облечена в прелестни рокли, на нейната възраст танцувах до зори — вихрен символ на жаждата за живот. Отново потуших омерзението от вбесяващото и присъствие. Нейният живот я бе изправил срещу съвсем различни обстоятелства.

— Анастасия показа ли ти какво учи? — наруши рязко мълчанието. — Едва ли — продължи, изпреварвайки отговора ми. — Видях само албума. Ако не се лъжа, не съдържа уроци по граматика. Уви, не е отлична ученичка.

Александра не пропускаше нищо. И това не се бе променило.

— Разказа ми достатъчно — отвърнах и снаха ми отклони очи.

Придворната й дама дойде с чаен сервиз и го подреди пред нас.

— Ще изчакаме да се запари — кимна Александра и жената се оттегли с поклон.

Необходимото време изтече. Зачаках я да провери чайника. Приведе се напред и лицето й се сгърчи. Поех задълженията й, макар да не помнех кога за последно съм обслужвала някого.

— Сега е по-добре — въздъхна тя.

Разбирах я. Всичко е по-добре, щом синът й се възстановява. При други обстоятелства бих се съгласила. Спомних си обаче безочливия поглед на приятеля й и предизвикателния въпрос. Горещият чай обжари езика ми. Най-сетне — след поредното безкрайно мълчание — не издържах.

— Разказа ми за твоя нов приятел. — Постарах се да чуе ударението. — Изглежда учи Анастасия, че молитвите са единственият начин да помогне на брат си.

Чашата на Александра застина пред устните й.

— Не си дошла случайно. Кажи каквото си намислила, Мария.

Не „почитаема майко“, нито Мини. Мария — даденото ми в Русия име. Тонът й изпари последната капка съчувствие у мен, разбирането, че е прикована в инвалиден стол, защото се е борила за Алексей. На повърхността изплува разговорът с Михен. Внезапно ме обзе ужас, че самозванецът се разполага в дом, където изискват от мен да идвам с предизвестие.

— Кой е той, та да му позволяваш всякакви волности? Говорят как се хвали с близостта ви пред когото му щукне. Нима ще разрешиш на така наречения си приятел да бърбори и да прави каквото пожелае?

Бях подготвена, ала тя не ме сряза с високомерно отрицание.

— Не поощрявам клюките. Знаеш. А той прави само едно — лекува сина ми, царевича.

Да ми прости Господ, прииска ми се да запратя чашата с чай в лицето й.

— Не прави нищо подобно. Не може. Детето страда от нелечима болест.

— Какво са ти наговорили? — попита с равен тон снаха ми.

— Не искам да го повтарям.

— Няма значение. Бог изпрати отец Григорий да ми сочи пътя в изпитанията ми.

— Бог ли го е изпратил да сочи пътя на дъщерите ти?

Дланите й трепнаха върху ръкохватките на количката, сякаш щеше да скочи на крака.

— Винаги присъствам на разговорите им с него. Не е сторил нищо неприлично.

Думите й потвърдиха, че както обикновено е по-запозната с мълвите, отколкото показва.

— Кажи това на Санкт Петербург. На Михен, която твърди…

— Не ме интересува какво говори великата княгиня Павловна. Мнението й не ме засяга.

Погледът й ме прониза, сякаш ме предизвикваше да разкрия какво съм научила. Потиснах порива да я осведомя дума по дума.

— Не може да пренебрегваш обществото и хорските приказки.

— Отец Григорий спаси Алексей. Само това има значение — отсече Александра.

В градината пак отекна смях. С развети шалове четирите ми внучки минаха край прозореца, този път в обратна посока.

— Побързай, Настя — чух Олга да пришпорва Анастасия и си дадох сметка какво вижда снаха ми. Момичетата ликуват в свежото утро, подиграват й се с жизнерадостта си, а синът — най-желаният и най-достойният според нея — никога няма да се наслади на безгрижно детство.

— Не знаеш в какво страдание живея — отрони тя.

Заби острие в сърцето ми.

— Изгубих сина си Георгий. Забрави ли?

— Не. — Виолетовите й очи се впиха отново в мен. Виолетови в тон с роклята й — меланхоличен цвят, пропил се в порите й като безрадостен дим от лавандулова погребална клада. — Не съм забравила. Същото ли ми желаеш?

Зад клепките ми напираха сълзи. Преглътнах ги. Нямаше да плача пред нея.

— Бих умряла за сина си — прошепнах.

Тя обърна глава към прозореца. Момичетата бяха отминали.

— Иска ми се да можех — изрече.

* * *

Върнах се в Санкт Петербург. Деверът ми Владимир почина неочаквано от мозъчен удар. Храбра както винаги, Михен отказа да излее скръбта си. Докато обличаше покойника в униформата му — починал по обед, пушейки пура — изглеждаше почти безчувствена. Всички присъствахме, когато положиха Владимир в гробницата до родителите и братята му в храма Св. св. Петър и Павел.

За мен това бе краят на цяла епоха. Спомних си как Владимир ме прегърна след смъртта на Никса; помнех пламенното му младежко очарование. При всичките ни разногласия той бе добър девер и въпреки мимолетните увлечения — предан съпруг на Михен.

Смъртта му възкреси тъгата ми по Саша и една сутрин заповядах на кочияша да ме преведе през замръзналата Нева към крепостта и храма.

Под изографисаните сводове коленичих пред гроба на съпруга ми. Избягвах да посещавам мраморния саркофаг — солиден и равнодушен знак, че няма да го видя повече в този живот. Гробовете на обичните ми хора — Саша, невръстния ми син, Георгий, Никса, свекъра ми и многострадалната императрица, а сега и Владимир — бяха болезнено свидетелство колко бързотечно е времето, как минаваме през дните в неведение кой час ще ни е сетният.

— Липсваш ми — прошепнах. — Липсваш ми дори когато не мисля за теб. Липсва ми гласът ти, вълчият ти апетит. Усмивката. Липсваш на Русия, Саша. Русия има нужда от теб, а те няма. Децата ни се отчуждават. Ники е объркан. Не знае как да се справи с революционерите, с министрите и чичовците си. С жена си. Полага усилия. Виждам как се бори, но не мога да му помогна. А синът му, красивото му момче… — Сведох лице и по бузата ми се стече сълза. — Алексей страда, Саша. Тревогата ги смазва. Страхуват се. Толкова много страх… Какво ще стане с него? Какво ще стане с Русия, ако умре? Какво ще стане с нас?

Гробът ми отвърна с мълчание. Учеха ни, че мъртвите бдят над нас и душата е вечна, макар тялото да е тленно. Покойниците остават завинаги в сърцата ни и в небето горе. Вярвах го. Ала нито веднъж не усетих близостта му, закрилническата му длан. Той се превръщаше в бледнееща представа. Забравях любимите му изрази и неща. Случваше се обаче спомен за него да ме залее като вълна. Опитвах се да задържа образа му, ала кой може да улови водата. Оттичаше се между пръстите ми и се връщаше в морето на миналото.

— Къде си сега? Сега, когато си ми тъй потребен?

Зад мен чух гласа на Таня:

— Ваше Величество, влакът за Гатчина чака.

Изправих се, разкривила лице от болката в гърба. Подадох й кадифената възглавничка, която ми носеше в чантичката си, защото в Божия дом нямаше светски удобства. Господ не ни предоставя леснина, за да не забравяме венеца от тръни, подготвен ни отвън.

По пътя Таня ме остави сама в купето да пуша и да се взирам през тесния прозорец. Докоснах с длан стъклото и усетих зимния мраз като пламък без топлина върху върховете на пръстите ми.

Взех решение. Запролети ли се, ще напусна Русия. Пред мен се стелеха дълги бели дни; тиха Коледа заради смъртта на Владимир и здравето на Алексей. С крак, пристегнат с железен обръч, за да не го сгъва в коляното, внукът ми бе почти неподвижен. Александра и старият моряк не откъсваха поглед от него. Момичетата му четяха и рисуваха с него, предпазливи, сякаш брат им е от крехко стъкло. Съучастници в мълчаливия заговор, не смееха да зададат въпроса, чийто отговор отдавна знаеха.

Най-невинно падане можеше да убие Алексей. И Русия да умре с него.

Нямах предчувствия за бъдещето. Не знаех какво ни чака. Навярно би трябвало да взема пример от Александра и да се посъветвам с ясновидци. Ала и тя тънеше в мрак. Живеехме в сън, затворени в лъскав разкош като миниатюрите от прословутите ни великденски яйца, докато светът пред портите ни рухваше.