Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (12)

Дванайсета глава

Родителите ми ни посрещнаха предоволни. Както винаги мама пое грижите за мен, решена да подсили тялото и духа ми с обилна храна и чист въздух.

— Кожа и кости си! — възкликна. — Няма да те оставим да залинееш. Синът и съпругът ти разчитат на теб.

Шестнайсетгодишната ми сестра Тира я нямаше. Беше се влюбила в датски офицер — злополучен избор, понеже социалното му положение не позволяваше брак с принцеса. Мама се бе намесила да сложи край на връзката. Бяха изпратили неутешимата Тира в Атина при Вилхелм и съпругата му с надеждата времето да излекува разбитото й сърце.

Аликс обаче бе дошла с Бърти и децата им. Сестра ми роди втората си дъщеря, Виктория, през годината, когато моят Ники се появи на белия свят. След година се роди третата й дъщеря, Мод. С въздишка сподели, че пак носи дете, но понеже бременността не е напреднала, успяла да се опълчи на обичайната забрана на кралицата да пътува. Докато се разхождахме из градините във „Фреденсборг“, синът ми подтичваше след нейния Джордж, три години по-голям и доста тираничен — постоянно командореше Ники и брат си Албърт, първородния син на Аликс.

— Джордж има нужда да се доказва — обясни тя. — Вторият син винаги иска да е в центъра на вниманието, защото знае, че не е пръв. — Замълча рязко и улови ръката ми. — Прости ми. Не съобразих. Затъпяла съм от това раждане през година.

— Не се извинявай. — Примигнах заради внезапните сълзи, замрежили погледа ми. — Децата ти са прелестни. Виж! — посочих, за да прогоня сянката, затъмнила очите й. — Виж как си играе Саша с тях! Какъв грамаден руски глупак!

Съпругът ми, в смачкан ленен елек и торбести панталони — извън двореца отказваше да носи друго и се обличаше като мужик със стар елек, износени панталони и протрити ботуши — стоеше на четири крака, а децата се катереха с писъци върху широкия му гръб. Бърти се заливаше в смях, докато Саша се клатушкаше напред-назад и наужким хапеше малчуганите по краката.

— Обича децата. Той самият е едно голямо дете. — Сестра ми се обърна към мен. — Ще пробвате ли пак да…

Преглътнах буцата, запречила гърлото ми.

— Да. Скоро. И двамата искаме много деца.

Усмивката й стана по-широка.

— Децата са нашата утеха. Докато пораснат и ни напуснат, всяка сутрин — каквото и да става — сме длъжни да се вдигнем от леглото заради тях.

Бях усетила отчуждение между нея и Бърти — прикрито и все пак осезаемо. Една вечер Аликс се оттегли рано; мъжете изпразниха гарафата с коняк и изпушиха твърде много пури. Най-сетне поеха, олюлявайки се, към спалните. Останах сама с мама в гостната и се осмелих да попитам:

— Аликс изглежда ли ти щастлива?

Мама замрежваше чорапи. За мое удивление продължаваше да кърпи дрехи. Настоявах да им помогна със средства, за да не живеят толкова оскъдно. Напразно. Сега, без да вдига поглед от иглата, мама отговори:

— Не я разпитвай.

— Защо? Казала ли ти е нещо?

Не бях сигурна дали искам да узная. Бях се привързала към Бърти не само заради приятелството му със Саша, а и защото бе образцов зет — добросърдечен и приветлив, заклет противник на Прусия. Между Франция и Прусия назряваше война, а пламенното застъпничество на Бърти да се усмирят германците не допадаше ни най-малко на Виктория.

Мама въздъхна тревожно.

— Нищо конкретно. Но достатъчно да разбера, че е принудена да си затваря очите. Бърти е добър съпруг, ала като мнозина мъже има слабости.

— Имаш предвид любовници — произнесох с равен тон.

Мама вдигна глава.

— Както казах, не я разпитвай. Само ще я унижиш, нищо друго. Той я обича. Повече, отколкото си дава сметка.

Опитах да се задълбоча отново в книгата. Усетих как думите се размазват пред очите ми, извиних се и се качих в стаята на децата. Момчетата спяха на едно легло, сгушени като кученца. Момичетата на Аликс бяха до нейната стая с дойката, та да ги чува, ако се разплачат през нощта. Пригладих косата на Ники и отместих ръката на Джордж, отпусната собственически върху него. Тръгнах на пръсти по коридора към спалнята на Саша. Дори в Русия нямахме общи покои. Той си имаше свой спартански апартамент, аз — мой, съвсем не спартански. Идваше в постелята ми, където се отдавахме на любовни ласки, но спяхме в отделни легла.

Сега го чух да хърка зад вратата. Влязох и се съблякох по долна риза. Мушнах се под завивките, сгорещени като пещ от едрото му тяло. Той промърмори и се притисна към мен.

— Искам дете, Саша. Искам син — прошепнах.

* * *

Вятърът смиташе последните есенни листа по улиците. Тогава разбрах. Всяка сутрин се чувствах замаяна и повръщах за ужас на Таня. Не казах нищо на Саша до края на ноември, когато личният ни лекар ме прегледа и потвърди състоянието ми. Въпреки радостта ни и навярно заради загубата на втория ни син, Саша бе невъзможен — настояваше да се усамотя и да не се товаря с нищо.

— Сезонът започва! — възкликнах. — Майка ти е в Крим. Кой ще открие бала в Зимния дворец? Баща ти иска царевната да е до него. Ще бъда!

Ядосан, но безпомощен — ако не броим затръшването на врати — съпругът ми надяна синьо-сребристата си униформа и бричовете от кожа на лос и с тежка стъпка тръгна след мен към двореца. Окрилена от бременността, с все сърце се наслаждавах на танците и разговорите. Намръщен, Саша не отлепваше очи от мен. Дори Владимир отбеляза, че не го е виждал толкова заинатен.

— Да не би да си му дала причина да се съмнява в теб? — попита ме на шега, докато танцувахме под полилеите от шлифован кристал в Николаевската зала.

— Никога! — възкликнах. — А ти? Не е ли крайно време да престанеш с лудориите и да си намериш съпруга?

— Какво? Сякаш двете балерини от Мариинския театър не ми стигат!

— Сериозно. — Тупнах го с ветрилото по рамото. — Миналата седмица баща ти се оплака, че дълговете ти от комар са възмутителни и ако не се ожениш и не започнеш да се държиш, както подобава на велик княз, ще ти спре издръжката. Какво ще правиш с балерините тогава?

Владимир отметна лъвската си глава и се разсмя. Веселието му обаче бързо секна.

— Наистина трябва да си намеря жена — призна. — Ще замина на обиколка из чужбина. Да видим какво ще издиря. Пожелай ми късмет, Мини. Жалко, че ти вече си заета. — Намигна ми. — Щях да ти поискам ръката, без да се замисля.

— Непоправим си! Желая късмет на бъдещата ти съпруга. Ще й трябва.

Поклонихме се след танца и се върнах при Саша. Владимир ми подвикна:

— Все пак няма да се откажа от балерините!

Изобщо не се усъмних в искреността му.

* * *

Когато късове размекнат лед се понесоха по Нева към морето и лятната градина избухна в майски цветове, отново се оттеглих в Царское село. След няколко часа родих нашия трети син, Георгий. Саша пое гордо пищящото вързопче — истинско Романово бебе. Появата му разсея скръбта ми по малкия ни Александър; сега имахме две жизнени деца.

За разочарование на Саша обаче Ники растеше дребничък и вкопчен в мен, не в баща си. Макар първородният ни син да беше още малък, съпругът ми се отнасяше прекалено строго с него. Една сутрин го сварих да облива бедния Ники със студена вода във ваната.

— Полудя ли?

Избутах го настрани и увих разтреперания ми син в хавлия.

— На четири години е! Какво, за бога, те прихваща?

— Искам да е силен. — Саша издаде долната си устна, както винаги когато се изправяше пред неприятност — разкашкано зеле на масата или трудна задача от Победоносцев. — Хубаво е да научи, че животът не е меки възглавници и любящите ръце на мама.

— Ами ако го разболееш от пневмония? Хвана ли те да го мъчиш пак, ти ще научиш колко жестоки могат да бъдат любящите ми ръце.

Саша излезе, захлопвайки шумно вратата. Ники прошепна:

— Татко ме мрази.

— Не, момченцето ми. Не те мрази. Просто е…

— Грубиян? — помогна ми Ники.

Засмях се и го прислоних в обятията си.

— Да. Груб мужик. Да го изпратим ли да жъне жито?

Синът ми наклони глава, сякаш идеята му допада. Оттогава не позволявах на Саша да го тормози.

— Искаш да се страхува от теб ли? — попитах го веднъж.

— По-добре да се страхува от мен, отколкото да стане като Сергей — намръщи се той.

Изненадах се. По-малкият му брат, великият княз Сергей, бе на петнайсет — след година навършваше пълнолетие. Образцов младеж — владееше няколко езика, включително италиански; бяха ми разказали колко настоявал да прочете Данте в оригинал. Имаше музикален талант и свиреше на флейта в оркестъра на Зимния дворец, Висок и дългокрак като щъркел, Сергей бе изключително красив — с изваяни скули на ренесансов принц и пъстри лешниковозелени очи, които искряха с кехлибарени отблясъци.

— Какво му е на Сергей? Образован е, изтънчен и…

— Не знаеш какво чух от брат ми Павел. — Саша се изправи тежко. — Такива неща… Не мога да ги повторя. — Втренчи се в мен и заключи с предупредителен тон — Помни ми думата. Николай няма да стане като Сергей.

Не можеше да се спори с него, когато бе в такова настроение. А и разкритията на Павел едва ли бяха толкова ужасни. Малките синове на императора — Павел и Сергей — бяха неразделни. Растяха заедно и придружаваха майка си в Крим и Ница, преди да се разболее тежко. В двореца ги обучаваха едни и същи учители. И двамата се опитваха да си намерят път в свят, където властваха по-големите им братя: Саша, Владимир и Алексей.

Колкото до Ники, не бих разрешила никому да му насажда страх. Първородният ми син не беше като Романови. Усещах го и не смятах това за недостатък. Напротив — смятах го за предимство.

Вече имахме достатъчно наперени Романови.