Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (14)

Четиринайсета глава

Докато с Аликс прекосявахме с карета Лондон, предвождани от Бърти и Саша в друга открита карета, англичаните ни аплодираха и за пръв път нито капка дъжд не падна върху нас. Усмихнах се при спомена за предишното ми посещение.

Тогава бях просто Дагмар Датска, по-малката сестра на уелската принцеса. Кралица Виктория дори ме бе подложила на разпит за преценка на пригодността ми за съпруга на сина й Алфред. Сега се връщах с ново име, Мария Фьодоровна, и с нова титла — Нейно Императорско Височество, за да проправя път на неочаквания годеж на императорската дъщеря Мария с Алфред, понастоящем единбургски херцог. Аликс ми писа, че Алфред бил запленен от Мария по време на среща с германски роднини Хесен-Дармщат. Първата ми мисъл бе, че синът на Виктория явно не владее плътските си пориви, щом се увлича толкова бързо. Не се ли повтаряше историята с мен? Както и да е. След дълги преговори Александър и Виктория дадоха съгласие — знак за необичайно помирение. Лондонските вестници съобщиха, че двете империи са се договорили да свалят шпагите, кръстосани в спорове за множество владения в Азия. Санктпетербургските вестници заподозряха британски заговор за подкопаване на Русия — нищо ново под слънцето. За да покаже, че сватбата е по любов, а не политическа, Виктория покани мен и Саша на посещение.

— Да им помахаме — предложих на Аликс.

Тя повдигна вежда, но кимна. Хората, изненадващо гласовити за британци, изкрещяха имената ни.

Засмях се и се облегнах на тапицираната седалка. Наближавахме Бъкингамския дворец.

— Хубава шегичка! — Посочих еднаквите ни раирани рокли и закачливи бонета с изкуствени черешки, облечени по моя идея, за да всеем объркване.

Аликс се подсмихна сухо.

— Желанието ти най-сетне се сбъдна. Кралицата обаче веднага ще те познае.

— Надявам се — усмихнах се.

Виктория, разбира се, не дойде да ни поздрави. Беше се оттеглила в Уиндзорския дворец, за да избегне шумотевицата. Въпреки това бях решила да се забавлявам. На вечерния бал, организиран в наша чест, с Аликс пак се облякохме еднакво — в рокли от син атлаз, допълнени със сини бижута. Танцувахме със съпрузите си, и двамата с бради в съучастие със заговора ни. Гостите се качваха върху столове, маси и дори по ръбовете на саксиите, за да ни зърнат.

От Уиндзор Виктория изпрати тросната бележка колко я е унизила вестта за детинското ни поведение.

Останахме в Англия три седмици. След обиколка на кралските имения прекарахме няколко дни по задължение в Уиндзор с Нейно Величество, която ми се стори много остаряла и ожесточена. Следеше ме с воднистите си очи, сякаш не им вярваше.

— Зловиди й се, че се омъжи за Саша — прошепна Аликс, докато лежахме сгушени в покоите й както на младини в Дания, защото дори в мекото лято Уиндзор бе негостоприемно влажен и студен. — Не искаше и Алфред да се жени за Мария. Бърти обаче я убеди, че светът се променя и не бива да враждуваме с Русия.

— Надявам се Алфред да споделя мнението му. Видя ли лицето му, когато след вечерята Саша го притисна в ъгъла? Побледня като платно, но чу добре, сигурна съм, предупреждението да се отнася към Мария с уважение.

Аликс се зави с одеялото чак до брадичката.

— Не се тревожете за нея. Ще се погрижим да й осигурим необходимите удобства.

Забележката й обаче ме притесни. По обратния път към Санкт Петербург Саша изрече негласните ми опасения:

— Сестра ми допуска грешка. Не знае за кого се жени. Иска да е булка, но как ще живее на този сив остров? Как ще търпи недодялания си съпруг и киселата си свекърва?

— Ти ловува и яде до насита — боднах го с палец по корема. — Надебеля от дивеча на скучния остров.

— Харесвам Бърти, Аликс и фазаните — отсече той. — Нищо друго.

Мария очакваше с нетърпение да й разкажа за Англия, кралицата и бъдещия й съпруг. Неволно повторих думите на Аликс. Какво да сторя? В Зимния дворец вече се готвеха за сватбата.

— Сестра ми ще те посрещне с отворени обятия — уверих я. — Ще се погрижи да ти осигури необходимите удобства.

От нерви Мария не отчете, че не споменавам бъдещия й съпруг, който също би следвало да се грижи за нея. Почудих се дали Саша е прав за подбудите й.

Няколко седмици след сватбата Мария започна да изпраща жални писма от Англия. Кралицата не й разрешавала да пали камината в покоите си в „Балморал“^[1]. Когато се явила на вечеря с диамантена тиара, сватбен дар от императора, Виктория настръхнала. Със забележката „твърде красива“ обходила с многозначителен поглед дъщерите си, които не носели „нищо изтънчено“ по думите на Мария. Чувствала се нещастна, тъгувала за дома. Отчаян, императорът ме повика.

— Не биваше да се съгласявам — рече ми той. — Отначало възразих. Но тя ме умоляваше. Повтаряше ми колко е влюбена в него.

— И вие й повярвахте? На двайсет е! Цял живот е била закътана в двореца. Какво знае за любовта?

Той въздъхна.

— Не исках да й отказвам. Нямам друга дъщеря. Бях се зарекъл да не я омъжвам за човек, когото не обича.

Обещах му да пиша на сестра ми с молба за помощ. Знаех, че ще мине време, докато Мария — както всички младоженки в чужда страна — свикне на отстъпки. На излизане от кабинета на Александър в ума ми прозвучаха думите на императрицата: „Не е лесно да дойдеш по тези земи, детето ми. Ала се приспособяваме. Длъжни сме.“

За жалост се опасявах, че приспособяването ще угаси руския дух на Мария.

* * *

Тъмноока и крехка, дъщеря ми Ксения дойде на белия свят през 1875. Отказах да се обрека на самота в Царское село и настоях да родя в моите покои, в моя дворец. Понеже бе момиче, раждането й не бе посрещнато с гръмки фанфари.

Саша обаче се разчувства дълбоко. Обсипваше я с ласки и появата й смекчи властното му отношение към синовете ни. Купуваше й кукли, дантелени роклички; подари й миниатюрно дървено пони — качваше я върху него, люлееше я и тя пищеше от възторг. Семейният живот ме поглъщаше и покрай грижите за двамата синове и дъщерята почти не обръщах внимание на анархията, вихреща се току пред прага ни.

Докато нихилист не се опита да убие императора в Лятната градина. Жандармите, вече придружаващи неотстъпно Александър, се бяха нахвърлили върху злодея, преди да успее да стреля. Страхът обаче сложи край на неофициалните разходки на императора. Затворен в Зимния дворец, той носеше противокуршумна риза и се возеше в укрепена карета, защото, както тъжно сподели с мен:

— Ще ме отстрелят като вълк.

— Сам си е виновен — заяви Саша. — Говореше за конституция. Щял да позволи да се свика Дума, народно събрание, което да ограничи властта ни. Според Победоносцев това ще е краят на устоите ни. Самодържавието, православната вяра и патриотизмът са трите пилона на Русия. На царя е отредено свише да властва, не да срива Божия закон.

Вече съжалявах горчиво, задето се съгласих да назначим учителя. След раждането на Ники не бях стъпвала на нито един урок и бях в неведение какво гибелно влияние оказва върху съпруга ми.

— Победоносцев явно е фанатик. Живеем в нов свят, Саша. Възгледите му не са съобразени с него. — Забелязах удивлението в погледа му и продължих: — Баща ти ми каза веднъж, че крепостните селяни страдат. Нямат земя и са принудени да идват тук, за да работят във фабриките. Едва свързват двата края. Мнозина са неграмотни и ги експлоатират.

— В Русия винаги е било така. Съмняваш ли се в божественото ни право да управляваме империята, както сме го правили векове наред?

Разбрах, че съм допуснала грешка, но разбирах също колко неотложна е необходимостта да разширя тесните му възгледи, които щяха да задълбочат разногласията му с императора.

— Вашата вековна власт е причината нихилистите да съществуват. Баща ти не възнамерява да изкорени династията. Просто признава, че са нужни промени. Невъзможно е бездейно да чакаме следващият злодей да насочи дулото към него.

Саша ме изгледа гневно.

— Да, може и да не възнамерява. Приказките за конституцията обаче ги поощряват. — Връчи ми памфлет. — Чети!

Втренчих се в размазаното мастило върху евтина хартия.

„Народе на Русия, жертва на потисници, излез с вили и се върни с пламъци от опожарените богаташки къщи. С парите, чието място е в нашите джобове!“

Потреперих от страх и от ярост.

— Откъде го взе? — попитах, макар да знаех. — Победоносцев ли донесе тази мръсотия в дома ни?

— Бълват ги в незаконни печатници из целия град. Искаше да ми покаже как нихилистите насъскват поданиците ни, твоите страдащи крепостни, да се вдигнат срещу нас.

Бях ужасена. Съчувствах на бедните с пълното съзнание колко малко знам всъщност. Моят свят рядко ми даваше възможност да зърна как живеят хилядите около мен. А и си мислех, че не ми влиза в работата, защото благоденствието на народа е дълг на императора. Сега бях изправена пред страховита вероятност — успеят ли нихилистите да постигнат заветната си цел, всичко, което познавам и обичам, ще рухне.

— Заслужават смъртно наказание! — избоботи Саша. — Обесване на дворцовия площад, за да им покажем, че няма да търпим подривна дейност. Баща ми обаче, когото защитаваш, помилва идиота, който се опита да го убие. Пусна го на свобода, та да се спотаи в някоя от мишите им дупки из градските тавани. Следващия път няма да пропуснат. Следващия път ще го убият…

— Замълчи, Саша!

Ники играеше с оловните си войничета, строени върху килима пред камината. Забелязах го как вдига глава и се обръща към нас, сбърчил тревожно чело.

— Нека се учи отсега — сопна се Саша. — Да разбере, че властта на царя зависи единствено от волята Божия, и да не се доверява на поданиците си.

Исках да уволня Победоносцев, но Саша не разреши. Дори му позволи да кани в гостната ни сбирщина от университетски професори и хилави писатели в износени палта, превъзнасящи идеалите за свобода и равенство в разрез с възгледите на учителя. Един от тях — с дъх на вкиснато вино — ме изгледа с дяволска усмивка и попита:

— Как мислите, мадам? Колко семейства биха живели удобно в двореца ви?

Бях отвратена.

— Едно — отговорих, устоявайки на изкушението да му припомня дължимото обръщение „Ваше Височество“. — Моето. Да даваме стаи под наем ли ни предлагате?

— Ето причината да не разбирате каквото е пред очите ви.

Мъжът се обърна с презрителен смях към другите, които ме гледаха, все едно съм несхватливо дете. Либето на Саша потъмня, но сардоничната усмивка на учителя му го възпря да накаже негодника, нанесъл ми непростима обида. Тогава разбрах. Победоносцев нарочно ни обграждаше с най-омразното за него — за да докаже, че ако радикалите постигнат своето, резултатът ще е хаос.

На другия ден, обзета от неудържимо желание да избягам от мрачната атмосфера вкъщи, отидох с децата да посетя Михен. Мравунякът й от прислужници веднага пое грижите за синовете ми и за едногодишния й Кирил. Тримата се заиграха с купищата играчки в детското помещение с размерите на малка бална зала, украсена с неотменната златна плетеница по тавана.

— Заради този учител ще изпаднем в немилост. Александър е разярен — споделих, пушейки цигара след цигара, забравила за стриктната си дажба. — Порица Саша, задето забавлява революционери в салона ни!

— Колко неприятно — въздъхна Михен. — Не искам да те притеснявам още повече, Мини, но и в обществото се носят слухове.

— Слухове? — гласът ми секна от изненада.

— Да. Как в Аничковския дворец не подбират гостите. Посрещат дори нихилисти, стига да са чели Достоевски и да не носят вратовръзка. — Тя сви нехайно рамене. — Не вярвам на подобни приказки и все пак ги чувам.

— Това… това е ужасно — прошепнах.

В очите й съзрях искрица злорадство, че е открила пробойна в иначе съвършения ми живот.

— Лично аз не бих търпяла подобно нещо. Не бих рискувала да ядосам Негово Величество заради някакъв си наемник.

— Да, той е слуга! — Станах рязко. — Прислугата не решава кой да влезе в дома ми!

Тя ми се усмихна студено.

— Искрено се надявам.

Заповядах на бавачката да доведе децата и се върнах в двореца, кипнала от възмущение. Изчаках в преддверието Саша да се върне от казармите и го нападнах, преди да си е разкопчал палтото.

— Да ни очернят ли искаш и да ни прогонят от двора, за да угодиш на Победоносцев? Веднага ще прекратиш сбирките! Информирай учителя, че може да ти дава уроци, но тази пасмина повече няма да стъпи в дома ни.

Той присви очи.

— Получавам заповед от съпругата си?

— Да. — Обърнах се кръгом. — И ще я изпълниш! Иначе съпругата и децата ти ще отидат да живеят другаде.

* * *

Победоносцев не възрази. Бе постигнал целта си — да насочи Саша по пътя на неотстъпчивостта в разрез с разбиранията на императора, подготвил почвата за нихилистите с решението да освободи крепостните селяни. Едва успявах да запазя вежливост от гняв, че не мога да го хвана за ухото и да го изхвърля през прага. Накрая не се стърпях и отидох да посетя Александър. Влетях непоканена в кабинета му.

— Мини. — С писалка в ръка, той вдигна поглед от камарата документи върху писалището си; старият Милорд дремеше в краката му. Забеляза изражението ми и отсече: — Не казвай нито дума в защита на Саша. Поведението му е непростимо. Сбирщината в салона ви и онзи негодник Победоносцев му напълниха главата с отрова. Как го позволи? Много съм разочарован. Дори Михен с цялата й суета не е дръзнала да ми нанесе подобен удар.

— Нямам оправдание — признах. — Бях уведомена обаче, че Победоносцев е обучавал Саша като малък и продължава да дава уроци на синовете ви, великия княз Павел и…

— Вече не. Забранено му е да стъпва в двореца ми. Заслужава да го изпратя в Сибир да учи престъпниците как да оскърбяват владетеля си.

Пристъпих към него.

— Сбирките приключиха. Казах на Саша, че няма да търпя това. Какво друго да направя? Готова съм да поема част от задълженията на Нейно Величество, докато отсъства от двореца. Искам да изкупя грешката си.

— Наистина ли? — Александър остави писалката и разтри измореното си лице. Изглеждаше състарен. Заплахите на нихилистите, болестта на съпругата му и, несъмнено, тайната любовница изцеждаха силите му. — Брат ми Николай напусна съпругата си и заживя с жена от простолюдието. Брат ми Константин, чиято дъщеря се омъжи за брат ти, се увлече по окултизма. Кани лъжепророци и скиталци в дома си, а те го поощряват да узурпира трона. Дъщеря ми Мария е нещастна в Англия. И сякаш това не стига, ами Балканите са врящ казан, а Турция ни обяви война. Как би ми помогнала?

— Не знам. Все нещо мога да направя…

Той се замисли.

— Винаги съм те харесвал. Ти си ми любимата снаха, защото не си пъхаш носа в чуждите работи. Съжалявам, че Саша се е настроил срещу мен. Не разбира колко сериозно е положението. Не мога да позволя бунтове в Империята, след като има разрешение — конституция и Дума, одобрени от народа. Така ще усмирим критиците и ще се спасим. Не съм сгрешил, освобождавайки крепостните селяни. Сгреших, че не освободих цяла Русия. — Опита да се усмихне; получи се гримаса. — Съпругата ми оглавява Червения кръст. Постът е почетен, но по време на войната ще ни е нужна помощ. Ще те упълномощя да я заместиш. — Закимах, просълзена от доверието му, макар неволно да го бях подвела. — Предупреждавам те — продължи той, — че ще срещнеш проблеми. Получавам жалби за липсващи средства, лошо управление, бездействие. Служителите ми изглежда предпочитат да си затварят очите и разчитат да им се размине.

— Ръководя домакинството си. Ще се справя с Червения кръст.

— Де да беше същото — въздъхна Александър.