Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (18)

Осемнайсета глава

— Седем дни след службата целувахме челото по два пъти дневно — разказах на Аликс. — Беше ужасно. Балсаматорите се бяха постарали, но той… Никой не би могъл да прикрие раните. А миризмата — втресе ме. — На третия ден я усещах още преди да вляза в параклиса.

За пръв път ми се предоставяше възможност да опиша на сестра ми преживения кошмар. Само пред нея си позволявах да бъда напълно откровена. Двамата с Бърти присъстваха на погребението на Александър, положен в храма „Св. св. Петър и Павел“. Бяха дошли въпреки предупрежденията на кралица Виктория, че Русия е свърталище на убийци, взели на прицел суверена си. Аликс обаче не бе видяла обезобразения ми свекър.

— Немислимо… — отрони тя. — Такава жестокост… Нямам думи.

— А сега това. — Посочих с широк жест тесния приземен етаж в Гатчинския дворец^[1], на трийсет мили от града. — Казарма, заобиколена от висока стена и железни порти. — Сърцето ми се сви отново при вида на сандъците с личните ми вещи. — Ще живеем в Оръжейната зала, представи си, защото е най-добре защитена. Исках да останем в дома си или да се преместим в Зимния дворец, но от съображения за сигурност се изселихме от столицата. Саша отложи коронацията в Москва. Не знае кога ще можем да се върнем в града.

Машинално извадих цигара от сребърната кутия в джоба ми и я запалих с треперещи пръсти. Аликс се втренчи в мен.

— Постоянно треперя — обясних. — Нервна криза, така смятат лекарите. Нощем почти не мигвам, нямам апетит и…

— Да, не изглеждаш добре. — Тя се намръщи. — Откога пушиш?

Едва сега осъзнах причината за втрещения й поглед.

— Михен ме научи. Било на мода сред европейските принцеси.

— Не и в Англия. Сигурно ти вреди, Мини.

— Успокоява нервите — изсумтях нетърпеливо. — Не каза ли, че нямаш думи?

Аликс сви устни. Изгледа ме как дръпвам от цигарата и смени темата:

— Ще се примириш с новото жилище, щом Саша го смята за по-безопасно. Не е толкова зле — добави неубедително. — Няма да мине без пребоядисване, но с твоите мебели и с повечко картини по стените…

— Недей, моля те — прекъснах я. — Прилича на гробница. Все едно са ни погребали живи. — Усетих как гласът ми почернява от натрупания гняв, задето убийството на Александър ни бе удавило в ужас. — Откакто Петър Велики напуснал Москва, за да изгради Санкт Петербург, нито един руски владетел не се е изселвал от столицата си. Не можем да излезем през портите без ескорт от казаци. Защо? Та ние сме императорското семейство! Веднъж Саша ми каза, че поддадем ли се, ще бягаме вечно. Нима това не е отстъпление пред чудовищата?

— Не ги ли арестуваха? — попита Аликс.

— Отдавна — издухах ядно дима от цигарата. — Имало и жена. Организирала всичко — в магазин за сирене, представи си. Дебнела до канала. Размахала кърпичка да предупреди другите, че шейната на Александър наближава. И четиримата вече са екзекутирани. Обесиха ги.

— Божичко. — Аликс сплете ръце в скута си.

Смачках угарката в пепелника. Прииска ми се веднага да запаля втора, но представата за смръщените й вежди ме възпря.

— Права си. Налага се да се примиря. Все някога ще се върнем в града. Саша се занимава с министрите, с чиновниците, с полковете. Управлява цяла империя. Не може да изпълнява задълженията си от Гатчина.

Неочаквано ридание се надигна в гърлото ми. Аликс се изправи разтревожена. Запуших уста с длан. Бях се зарекла да не плача повече, защото със сълзи, както казваше госпожа Франклин, не се постига нищо. И все пак в този момент ми се искаше да се разплача с глас, да излея скръбта си от несправедливото убийство на императора, освободил крепостните и подготвял освобождението на цяла Русия. Боях се, че вече никога не ще успеем да избягаме от страха.

— О, Мини — Аликс ме прегърна. — Не знаем защо Бог ни подлага на такива изпитания. Но имаш Саша. Той ще те закриля.

Сгушена в обятията й, се чух да изричам:

— Саша се е променил.

— Изгуби баща си. Видял го е да умира в чудовищни мъки. Нормално е да се промени.

— Не. — Отдръпнах се от нея. — Не е само това… Изгори… изгори манифеста.

— Манифестът? — повтори сестра ми като ехо.

— Указът за конституция — разкрих с усилие тайната, която ме преследваше по-мъчително дори от смъртта на свекъра ми. — Александър щеше да даде разрешение за свикване на народно събрание. Владимир е разбрал някак. Открил манифеста в писалището на императора. Претърсил кабинета и едното чекмедже се оказало заключено. Иван, камериерът на Александър, му казал, че ключът е у Екатерина Юриевна. Владимир я заплашил да изхвърли и нея, и децата на улицата, ако не му го даде.

Аликс пребледня.

— Дала му го — продължих. — За награда Саша й отпусна годишна издръжка, стига да живеят в чужбина. Владимир донесе манифеста тук. Двамата го изгориха в камината. Александър смяташе да разпространи циркулярите в деня, когато го убиха. Саша наруши последната воля на баща си — напразно се мъчех да овладея отчаянието в гласа си. — Александър щеше да разговаря с него, но така и не успя. Конфискуваха всички циркуляри с указа. Саша заповяда Охранка да затвори всички печатници, заподозрени в подривна дейност. Твърди, че Русия не заслужава доверието ни.

— Прави го за държавата — прошепна Аликс. — За бъдещето на децата ви.

Погледнах я в очите.

— Може и да го вярва. Но какво бъдеще ще е това?

* * *

Саша оставаше дълго в Санкт Петербург. За разлика от дворцовия апарат, империята не живееше в Гатчина. За да поддържаме връзка, нареди да инсталират телеграф в новата ни резиденция.

Очаквах да ми липсва ужасно; за мое объркване и съжаление отначало не изпитвах тъга. Бях го обикнала въпреки грубите му маниери и отвращението му от любимите ми сбирки в обществото. Отдавах липсата на изтънченост на възпитанието му; на факта, че е подготвян да служи в Императорската гвардия, а не за престолонаследник, макар това да важеше и за брат му, великия княз Владимир, който се допълваше отлично със съпругата си. Рязката промяна у Саша обаче, изгореното последно желание на Александър, ме хвърли в ужасни съмнения. Питах се познавам ли изобщо човека, за когото съм се омъжила, въпреки постоянните уверения на Аликс, че той обича дълбоко мен и децата, а делата му са продиктувани от желанието да защити нас и единството на Русия.

И все пак закопнях за съпруга си, щом Аликс се върна в Англия и останах сама с децата, заобиколена от легион прислужници, чиито имена не успявах да запомня. Жадувах за непринудеността му, за грубоватия му смях в отговор на острите ми забележки, за близостта ни, защото той бе моят стълб в ненадейното ни ново съществуване в ролята на император и императрица.

За да се разсейвам, си поставих почти непосилна цел — да се запозная с четиристотинте обществени институции, включително болници, приюти, сиропиталища, покровителствани от съпругата на императора. Съсредоточих се и върху работата в Червения кръст и обучителните центрове за жени, за които бях решила да издействам държавни средства. Освен това бях официален председател на института „Смолни“ — образователен бастион, основан от Екатерина Велика. С част от моя личен доход помогнах на Русия да се създаде Общество за закрила на животните — важна за мен кауза. Напомнях си да не забравям наученото по време на царуването на свекъра ми. Манифестът му нямаше да види бял свят, но за да го почета, исках да направя възможно повече за поданиците ни. Знаех, че усилията ми винаги ще остават недостатъчни — нуждата надхвърляше личния ми стремеж.

Децата ми обикнаха помещението за игри със сводест таван, оборудвано с писалища, билярдна маса и люлка, монтирана собственоръчно от Саша. Тичаха край мен; играеха на гоненица и криеница, търсейки укритие зад великолепните гоблени и нефритените статуи в овалната Чесменска галерия или зад порцелановите вази в Китайската галерия. Не ги спирах въпреки опасността да счупят незаменим експонат. По-малките ми деца се приспособиха бързо; не разпитваха защо живеем толкова далеч от дома ни в града. Разполагаха с просторни градини и частните уроци и заниманията на открито запълваха времето им. Ники обаче бе по-чувствителен.

Една вечер се събудих и го видях да стои до леглото ми. Трепереше, облечен само по нощна риза. Изправих се да го прегърна, уплашена, че има треска.

— Кучето — прошепна ми той. — Чух го да лае.

— Кучето ли? Кое, скъпи?

В двореца живееха няколко, но нито едно не беше наше, ако не броим ловните кучета на Саша, затворени в колиби в градината. Обичната ми Чара умря на достолепна шестнайсетгодишна възраст и Ники споделяше скръбта ми по нея, защото имаше слабост към животните. Положихме малкия й ковчег в гробището за домашни любимци в Екатерининския дворец в Царское село, точно до дядовия му Милорд. Ники настоя да й поръчам паметна плоча.

— Призракът на Павловото куче — очите му изглеждаха огромни върху угриженото лице.

За момент се обърках. Сетне разбрах. В Гатчина бяха удушили цар Павел I; говореха, че кучето му виело тъй неутешимо, че се наложило да го убият.

— Не, детето ми. Тук няма призраци. Изплашил те е воят на вятъра.

— Прислужниците казват, че има призраци.

Той се притисна до мен — почти на тринайсет, длъгнест и слаб, само колене и лакти, ала с невинно, милозливо сърце.

— Как да прогоним призраците тогава? — прокарах длан по гъстата му коса. — Ще свърши ли работа едно кученце?

Ники вдигна глава.

— Борзой ли?

Това бе най-горещото му желание; руската хрътка с гъста козина се славеше с остро зрение, пъргавина и бързина при гонитба на плячката. Саша обаче възразяваше с довода, че Ники не е достатъчно голям, за да обучи както трябва подобно ценно куче.

— Борзой, разбира се! — прегърнах крепко сина си.

Заповядах да ми доведат развъдчик. Поговорихме и след седмица ни донесоха кученце с бяла козина. Ники ликуваше. Кръста я Юнона и я разнасяше навсякъде със себе си. Дресираше я търпеливо и я порицаваше при всяко изпишкване върху килима. Не след дълго Юнона получи ролята на войник в игрите на Ники, Георгий и Миша; препасваха й очукан щит и я развеждаха насам-натам с маршова стъпка. Същевременно се опитваха напразно да я отучат да гони зайците в градината. Случеше ли се хрътката да хване заек, заповядвах да го одерат и да го сготвят за вечеря, а на децата обяснявах, че е родена да ловува.

Първият ни Великден, твърде скоро след смъртта на Александър, премина скромно. Заради траура Саша отмени всички официални събития и не се върна в Гатчина да отбележим празника. След седмици обаче се прибра, изморен и затъжен за нас. Изненадах се от значителната промяна у него, която не се изчерпваше само с гъстата брада. Бе започнал редовно да носи торбести панталони, напъхани в износени ботуши, широка риза и безформен елек, пренебрегвайки представителното облекло, изисквано от ранга му Обясни ми, че удобството е на първо място, а на императора е позволено да се облича, както му харесва.

— На хората им харесва — добави. — Наричат ме Царя мужик, батюшка в дрехи на крепостен. Приемат ме за един от тях, а точно това искам.

Подбелих очи, развеселена от прозвището. Той сграбчи в крепка прегръдка децата. Юнона заподскача на два крака, дращейки краката му. Ники пребледня и се втурна да я усмири.

Саша ме изгледа изпод вежди.

— Не ме слушаш, Маня! Довела си борзой в къщата.

— Имахме нужда от домашен любимец — отговорих. — Ако беше тук, щяхме да те питаме.

Подготвих се да браня решението си с нокти и зъби. Бащиното неодобрение вече бе извикало сълзи в очите на Ники. Съпругът ми обаче просто се усмихна многозначително.

— Съмнявам се — възрази кратко. — Но понеже не успяхме да отбележим заедно Великден, съм ти поръчал специален подарък.

По традиция руснаците си разменяха боядисани сварени яйца за празника. По-късно, когато пакетът пристигна, Саша проследи със задоволство как разповивам парфюмираната хартия и изваждам бяло порцеланово яйце.

— Прекрасно е! — възкликнах, макар да държах в ръце най-обикновен символ на обичая.

Саша се изкиска.

— Измайсторил го е Фаберже.

Приведе се и с щракване отвори горната половина на яйцето. За моя възхита вътре сияеше жълтък от чисто злато. Върху него лежеше златна кокошка с рубинени очи. Засмях се:

— Досущ като матрьошка!

— Има още. Отвори кокошката — подкани ме Саша.

Внимателно повдигнах дребничкото гръбче на кокошката; в нея се гушеше съвършено подобие на императорската корона. Погледнах към Саша. Окуражена от кимването му, посегнах и с върха на показалеца си повдигнах инкрустираната с диаманти корона. Струпани край мен, Георгий, Ники, Миша и Ксения ахнаха дружно при вида на миниатюрния дворец Гатчина, увенчана с мънички медальони с лицата им в перлен обков.

Просълзих се. Вдигнах длан, все едно държах скъпоценна птичка, и прошепнах:

— Прилича на райско творение.

— Моята Маня е моят рай — рече Саша с дълбок глас.

Яйцето зае почетно място в личната ни галерия. Сродниците ни примираха от възторг и не след дълго затрупаха Фаберже с поръчки. Ръчно изработените яйца — извънредно скъпи, плод на целогодишен прецизен труд — се превърнаха в семейна Великденска традиция. Никое обаче не надмина по красота поръчваните за мен от съпруга ми, защото никой не смееше да похарчи колкото него. Дори Михен не дръзна да го надмине.

И другите му подаръци бяха щедри — рубини и сапфири, нанизи с перли колкото череши, брошки, обеци и гривни с розови диаманти с обков от бяло злато.

— Харесваш ли новите си смарагди, Маня? — промърмори той, притисна грамадното си тяло в мен и леглото изскрибуца протяжно. — Ще ги сложиш на следващия ни прием.

— Тук ли? — изгледах го. — Ще посрещаш гости в тази тъмница, облечен като селянин ли? Няма ли да е по-подходящо да нося забрадка и престилка?

Той сви устни.

— Няма да е вечно.

— Минаха шест месеца — облегнах се върху възглавниците. — Сезонът наближава. Какво ще правим? С влак ли ще докарваме гостите си дотук?

Казах го на шега, но след момент Саша кимна:

— Защо не? Мебелирай двореца по свой вкус. Организирай бал и ще ги докараме. Ще ни дойдат на крака.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. — Тежката му ръка ме обви през талията, устните му се плъзнаха по шията ми. Отблъснах го доста неохотно. — Моята Маня мирише на френски парфюм. Искам да я оближа.

— Мразиш всичко френско. По стените ни няма френски картини. Само руски. На масата не говорим на френски. Само на руски. Горките ни деца стоят сведени над книгите денем и нощем, за да усъвършенстват езика.

— Трябва да знаят, че са руснаци — изръмжа Саша. — Не е срамно.

Обвих с длани брадатото му лице и се вгледах в синьо-сивите му очи — на цвят досущ като бащините, ала със съвсем различно изражение. Нито веднъж не бе показал печал от смъртта на Александър. Сега знам обаче, че всичко, сторено от него след сядането на трона, е целяло да отмъсти за покойния император и да ни защити.

— Искам да се върна в Аничковския дворец, Саша. Тъгувам по дома. Липсва ми животът в Санкт Петербург. Бяхме толкова щастливи там.

— Не си ли щастлива сега? — По лицето му се изписа тревога.

— Винаги. С теб. Но познавам и по-щастливи дни.

Той замълча. Сетне призна:

— Охраната докладва, че недоволните или бягат на стада, или гният в затворите ми.

— Значи сме в безопасност. Ще се върнем ли?

— Никога не сме в безопасност. Но как да ти откажа? През празничния сезон ще отворим пак Аничковския. — Обсипах го с целувки и той се разкикоти гърлено. — Първо обаче моята Маня ще ми се отплати.

Спрях да го целувам. Усетих дланта му между бедрата ми; другата му ръка повдигаше нощницата.

— Само това ли? — престорих се на учудена. — Лесно е да угодиш на нашия Цар мужик.

Същата нощ в мрачните покои със сводест хоросанов таван, толкова нисък, че протегнеше ли ръка, съпругът ми можеше да го докосне, заченахме нашето последно дете.