Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (32)

Трийсет и втора глава

Обходих с поглед новоизбраните членове на Думата от лявата страна на залата „Свети Георги“ в Зимния дворец. Носеха работнически куртки и селски панталони; шапките им бяха почтително свалени, но отблъскващите червени шалчета на революцията красяха вратовете им. Лицата им излъчваха в различна степен наглост и омраза. Едно от тях привлече вниманието ми с подигравателно присвитите си устни.

— Кой е този? — просъсках на Михен.

— Според Владимир е дясната ръка на Ленин. Болшевик до мозъка на костите. Нищо чудно той да е хвърлил бомбата по Сергей.

Гърлото ми се сви, но се постарах да запазя хладнокръвие. Дъщерите ми бяха до мен; на няколко крачки стоеше Александра, облечена в бяла дворцова рокля с диадема от перли и диаманти. На подиума Ники, в униформа на Преображенския полк, се готвеше да произнесе встъпителна реч.

Очите ми обаче постоянно се стрелкаха към представителите срещу нас. Още при пристигането бях шокирана от новината, че Вите е уволнен. Горемикин — шейсет и шест годишен член на кабинета без особени заслуги — бе заел поста му. Ники ми обясни, че лично изискал Вите да се оттегли. Нямал му доверие да защитава интересите ни, защото настоявал за твърде много отстъпки.

Доводът ми се стори необясним, докато не видях мрачните мъже, които щяха да участват в управлението. Дълбока бездна зееше между лявата страна на залата и дясната, където министрите ни и държавните служители блестяха в официални униформи и дворцови одежди.

Ники извиси глас:

— Благоденствието на руския владетел е неразделно свързано с благоденствието на народа; неговите скърби са и наши скърби. Призоваваме ви, верни руски синове, да помните дълга към родината. Помогнете да се сложи край на незапомнения смут и заедно с нас полагайте усилие да възстановим мира.

Той подчерта намерението си да управлява в съгласие с Думата, но и да опази наследството, дължимо на сина му, царевича. Погледнах към Александра. Лицето й изглеждаше по-твърдо от диамантите на шията й. Усети, че я наблюдавам, и за миг злостният й поглед се впи в мен.

— Обвинява теб — прошепна Михен. — Според нея ти и Вите сте замислили това унижение, лишило Алексей от еднолична власт. — Подсмихна се. — Ако можеше, би хвърлила следващата бомба. По теб.

— Беше необходимо — разтреперих се от ненадеен гняв.

Бях подкрепила промяната, ала внезапно се разкаях, задето сме отстъпили пред недодяланите бунтари, отнели близо триставековното право на Романови да властват по волята Божия. Извращение, наложено ни от разбойници и убийци. Саша би ревнал с пълно гърло при вида на подобно примиренчество. Ако беше жив, не би позволил да стигнем дотук. Щеше да ги обеси на червените шалчета и да остави телата им да се клатушкат на Дворцовия площад за назидание.

— Ще видим — отвърна Михен.

Ники приключи речта и се обърна към нас, приветстван от аплодисменти. Плачехме, макар моите сълзи да бяха от облекчение. Свърши се. Край. Предадохме се. Ала поне щяхме да живеем без страх от злосторници.

Само очите на Александра бяха сухи, сякаш издялани от камък.

* * *

— Обичаме се — настоя Миша. — Разбирам колко е сложно, защото Наталия има съпруг, но искаме да се оженим.

Втренчих се изумена в най-малкия си син. Преди няколко седмици се бях върнала в Гатчина след ежегодното пътуване в чужбина. От сформирането на Думата бяха минали три години, но нищо не бе протекло според предвижданията. Членовете на народното събрание бяха на нож един с друг и с Горемикин — министърът се бе оказал негоден, както се опасявах, и бях принудена да настоявам Ники да го отстрани. Революционерите продължаваха да агитират и да подкопават авторитета ни. Понеже можех само да съветвам Ники, а съветите ми най-често оставаха вежливо пренебрегнати, се застоявах в чужбина при роднини и приятели. Тази година след едномесечен престой в Париж заминах за Южна Франция, сетне посетих брат ми в Дания и накрая прекарах три седмици с Аликс във „Вийоре“, където си готвехме сами и четяхме вечер. Русия винаги ми липсваше, но щом се върнех, осъзнавах, че тъгувам по безвъзвратно изгубено минало. Беше го заменило хаотично и непредвидимо настояще, пълно с нежелани новини — като сегашната.

— Не говориш сериозно! — възкликнах. — Та тя е омъжена.

— Вече се е развеждала веднъж. Има дъщеря от втория си съпруг, Вулферт.

— Който ти е съратник, кирасир! Боже мили, има нещо гнило в този полк! Първо Олга с Куликовски, сега ти — с офицерска съпруга. Командирът ви не следи ли подчинените си?

Миша не трепна. Бе най-сговорчивото ми и предпазливо дете. Стремеше се да не предизвиква вниманието на злите езици въпреки няколкото любовни увлечения. Бях вдигнала ръце от Олга, която продължаваше да парадира с Куликовски, макар да не бе получила развод. Уповавах се обаче на благоразумния Миша. Династията разчиташе на него — втори наследник на трона след Алексей. Предлагах му различни невести — британски и шведски принцеси. Нито веднъж не прояви интерес.

— Вулферт се съгласи да даде развод на Наталия — продължи той.

Въпреки усилието да запазя спокойствие плеснах с длан върху писалището.

— В никакъв случай. Миша, немислимо е да ни го причиниш! Не виждаш ли какво се случва? Наложи се брат ти да смени непотребния Горемикин. Думата е фиаско. Пълна липса на единогласие! По улиците шестват протестиращи. Революционерите настояват Ники да абдикира. Провалим ли се, печелят те. Сватбата ти трябва да ни донесе полза. Два пъти развеждана жена на незначителен офицер носи точно обратното.

Издържа погледа ми. И за мой ужас изрече:

— Може би Ники трябва да абдикира. И бездруго не искаше да управлява. Не виждаш ли как живеят поданиците му — гладни, без работа, в постоянна битка за оцеляване? Мнозина не вярват, че царят ще ги спаси.

Скочих на крака.

— Това е нашата династия! Нима си готов да зачеркнеш вековна традиция, саможертвите на дядо ти и баща ти в името на семейството?

— Мамо, Русия вече няма нужда от нас. — Замълча за миг. — Наталия е бременна. От мен.

Останах без дъх.

— Откъде… знаеш? Има си съпруг.

— Не спи с него.

Прокара пръсти през косата си, оредяла рано като на баща му. Според мен плешивината му отиваше — подчертаваше благородното му чело, изваяния нос и мечтателните очи. Оценявах привлекателните му черти, макар в момента да започвах да проумявам, че не познавам добре още едно от децата си.

— Няма причина Ники да ми откаже — продължи Миша. — Има наследник, Алексей. Ксения и Сандро се разделиха. Нима брат ми би ме обрекъл на нещастие?

— Не ми давай за пример Ксения — извиках. — И ти ли трябва да ми разбиеш сърцето? Бракът е за цял живот. Никой не напуска съпруга си заради недоразумение.

— Мамо, знаеш, че е повече от недоразумение. Сандро е имал любовница в Ница. Поиска развод и Ники го разби на пух и прах. Така ли се постъпва с дългогодишен приятел? И за какво? Ксения ми каза, че отдавна е подозирала. Просто чакала Сандро да признае. Това положение вероятно я устройва. Тя е в Крим с момчетата и Ирина, а Сандро снове между Русия и Франция. Аз обаче не искам да живея така.

— Ники няма да позволи — повторих, прикривайки отчаянието си. Наглед сговорчив, наумеше ли си нещо, Миша не отстъпваше по упорство на Саша. — Ти си му брат, велик княз. Наталия Вулферт няма титла. Никоя е.

— За мен е някоя. — Той изправи рамене, стиснал под мишница униформения шлем с пера. — Готов съм да се откажа от военния чин и титлата. Ще се преместя в чужбина като чичо Алексей. Париж му допада. Там поне може да прави каквото иска.

— Премести се там след поражението при Порт Артур и убийството на Сергей. И не е наследник на трона.

— Отиде в Париж, защото любовницата му не е разведена — възрази Миша, — а Ники не би търпял връзката им тук. Алексей избра да бъде с жената, която обича. Възхищавам му се. Защо да не последвам примера му?

В бързината да стигна до него се препънах в полите на роклята. Исках да го хвана за рамото, да го възпра със сетни сили.

— Алексей реши да замине. Другият ти чичо обаче, великият княз Павел, остана без титла и доходи. Живее в заточение, защото се венча за жена от простолюдието. Миша, брат си на царя. Не можем да си позволим нов скандал. Обещай ми да не действаш прибързано. Оттегли се от кирасирите и постъпи във военно подразделение далеч оттук. Ако след година все още искаш да се ожениш за нея, ще се застъпя за теб пред Ники.

Миша вирна брадичка. Наложи се да отметна глава назад, за да срещна очите му.

— Мислиш, че времето ще разреши проблема ли? Предлагаш ми да замина и да чакам, защото е възможно тя да пометне или да умре при раждането.

Потръпнах.

— Какви ужасни обвинения!

— Мамо, виждам как се отнасят към Олга. — Изгледа ме замислен. — Ще поискам да ме прехвърлят при Чернишевските хусари край Москва. Предупреждавам те обаче, че няма да изоставя Наталия. Наех й апартамент в Санкт Петербург. Вече не живее със съпруга си. Не я доближавай. Само при това условие ще изчакам по-подходящ момент. Заплаши ли я някой, ще се оженя веднага за нея. Не ме е страх да напусна Русия. Всъщност може би е по-добре за мен.

Преди да продумам, той се обърна кръгом и излезе.

Запуших уста с длани, за да не изкрещя.

* * *

— Бедствие! — възкликнах още щом Михен ме въведе в салона си. — Какво да сторя? Обичал я — омъжена жена без никакво положение, вече развеждана. Носи детето му. Пореден срам за семейството, сякаш другото не стига.

— Съчувствам ти, Мини. Трудно е, когато синовете ни не се вслушват в нашите съвети. Както знаеш, не преглътнах лесно решението на Кирил да се ожени за Дъки. Колкото и да е мъчително обаче, понякога се налага да оставим синовете си да избират къде да лежат. Така ще се научат, че им желаем само чисти постели.

— Дъки поне е принцеса! Вулферт е никаква. Разбере ли Ники, ще се разяри. А Александра ще злорадства, прислонена в Царское село. Страната се разпада, а тя мисли единствено как да опази…

Овладях изблика.

— Да? — Михен повдигна вежди. — Не е нужно да преглъщаш думите пред мен. Момчето явно има сериозно заболяване. До пълнолетие ли смята да крие царевича?

Укорих се за избухването. Слуховете за внука ми не секваха, макар Алексей да бе навършил пет — жилав и палав, любимец на семейството. Не можех да обясня на Михен, че се разминава с упорити синини и без кръвоизливи в редките случаи, когато се изплъзва от зорките очи на Деревенко и се блъсва в стол или маса. Дори да страдаше от наследствената болест, не бях убедена в ползата от подобна стриктна изолация. Не дръзвах обаче да отроня нито дума пред Александра.

— Зад всеки храст й се привиждат убийци — рекох. — Крие всичките си деца. Ако зависеше от нея, щяха да се махат от Царское село само за лятната екскурзия до Финландия.

— Явно зависи от нея — отбеляза Михен. — Седни, Мини. Запали цигара. — Протегна ми табакерата. — Турски тютюн. Едва не ме глобиха, че го внасям без разрешително. Безполезният Горемикин се престараваше с глобите за контрабанда. Караше митничарите да работят денонощно. — Изсумтя. — Изпратих на Ники за именния му ден. Харесаха му. Помоли турския посланик да го снабдява целогодишно.

Запалих ароматната цигара, пресуших на една глътка чашата с чай и подхванах:

— Ники отстрани Горемикин по моя препоръка. Предложих да върне на поста Вите, за да въдвори ред в Думата. Отказа категорично. Спряхме се на Столипин, който се застъпва за нови избори. Смята да увеличи държавните помощи за придобиване на селскостопанска земя. Твърди, че ако селяните са доволни, революционерите ще изгубят почва под краката си.

— Е, това обяснява бомбата в дома му. — Михен се намести по-удобно в креслото. — Точно след забраната му членовете на Думата да проведат събрание. Принудителна мярка за насрочване на нови избори.

Цигарата потрепери в ръката ми. Нехайният й тон ме смути повече от спомена за нападението.

— Не бива да омаловажаваш случая. Бомбата уби двайсет и осем гости в имението му. Пропадналият балкон смаза краката на дъщеря му.

— Да. Ужасно нещо.

Тя пусна четири бучки захар в чашата си. Не изглеждаше обезпокоена. Михен не губеше самообладание при никакви обстоятелства.

— Как е възможно да си толкова спокойна? — възкликнах отчаяна. — Погледни ме! Нервите ми са изопнати. Миша и Олга са решили да ме вкарат в гроба. Няма да намерим покой, докато не прочистим онези чудовища, революционерите. Искат да ни видят на колене.

— Или с куршум в главата. — Отпи чай. — Разчитам на здравия разум, Мини. Не сме умрели още. Колкото до дъщерята на Столипин, момичето вече проходи. Явно са те заблудили. Не е пострадала чак толкова сериозно. Или онзи приятел на Жигон е какъвто го представят.

— Приятел? — В стомаха ми зейна яма. — Доктор Филип почина отдавна.

— Не Филип. — Отдаде се на моментното удоволствие, че ме е сварила неподготвена. — Не знаеш ли? Сегашният сякаш е излязъл от роман на Достоевски. Още щом разбрала за бомбата, Жигон изпратила новия си приятел в дома на Столипин. Излекувал момичето, казват. Лекарите се канели да й ампутират краката, а той просто се помолил Богу. И хоп! След седмица пациентката станала на крака като Лазар. Къде ги намират тези чудотворци? Заболи ли ме гръб, никой не се навърта наоколо.

Сдържах пороя от въпроси. Дръпнах от цигарата. Беше угаснала. Посегнах към позлатената запалка.

— Името му е Распутин — подхвърли Михен, сякаш очакваше да съм го чувала.

— Така ли? — свих небрежно рамене.

— Да. И не е парижки шарлатанин, макар отново да й е представен от прословутата Вирубьова. Сибирски селяк, на когото уж се явила Казанската Богородица. Станал странник и посетил всички свети места — вървял бос, естествено. Вирубьова чула за целебните му способности и отишла чак до родното му село. Поканила го в Александровския дворец и го запознала с Жигон. Останала впечатлена от него, чувам. — Михен замълча и ме измери с преценяващ поглед. — Распутин вече живее тук, в Санкт Петербург. Миналата седмица пак е гостувал в Царское село. Всички гадаят целта на посещението. Предположенията не са добронамерени, разбира се. Мъж със съмнителна слава да дружи с императрицата…

— Лоша слава ли? — зарязах престореното безразличие. — Как е възможно да съм в неведение? Тази година бях в чужбина само четири месеца!

— Съобщавам ти какво чух, Мини.

— Но къде го чу?

— На обяд в двореца на Юсупови — отговори Михен, все едно се подразбираше. — Впрочем там срещнах внучката ти Ирина. Каква красавица е станала! Кримският въздух явно й се отразява благоприятно, макар да е жалко, че напоследък не виждаме често Ксения и Сандро. Забравих… На колко години е дъщеря им?

— Скоро ще навърши четиринайсет.

Усетих, че вкопчените ми пръсти заплашват да строшат чашата от фин порцелан. Не възнамерявах да обсъждам Ксения. Михен несъмнено вече бе подробно осветлена за краха на брака й.

— Само толкова? Изглежда по-зряла. Наблюдавай я отблизо. Явно се е сближила с княз Феликс Юсупов, а той е на двайсет и една.

— Какво лошо има? — отговорих. — Феликс е наследник на едно от най-богатите семейства в Русия. И двете познаваме майка му, княгиня Зинаида. Кръгът ни не е толкова голям, та да им забраним да общуват.

— Ако знаеше повече за Феликс, блясъкът на богатството му щеше да избледнее — усмихна се Михен. — Достатъчно е да спомена, че страда от същия порок като покойния Сергей. Не си прави труда да го крие обаче. И предпочита да се облича подобаващо, ако ме разбираш.

Разбрах я. Бих предпочела да не знам. Внезапно — както често се случваше напоследък — ми се прииска да не бях споделяла тревогите си с нея. Бяхме затворили кръга — от безпокойството ми за Миша и Олга, през страха, че Русия галопира отново към революция, стигнахме до мръсните клюки. Безспорно щеше да си въобрази, че неусетно й доверявам повече, отколкото възнамерявам.

Не си тръгнах. Опипах почвата:

— Говореше за новия приятел на…

Михен не дочака да довърша.

— О, да. Както подобава на богат лентяй, Феликс развил интерес към окултното. Посетил Ела в Москва. Съвсем е обезумяла от скръб по Сергей, горкичката. — Тя разкриви лице. — Лудостта сигурно е потомствен недъг на хесенците. Показала на Феликс пръст на Сергей. Намерили го били на покрива в Кремъл след погребението му. Запазила го като реликва. Надълго и широко му обяснила защо и как ще се отрече от светските богатства, за да служи в манастир. Велика княгиня да поднася каша на бедняците!

Михен се засмя. Смехът й секна, щом забеляза изражението ми.

— Тя не заслужава презрение. Знам какво е да изгубиш съпруг.

Изправих се рязко и посегнах да си взема шала. Домакинята ме осведоми припряно:

— Зинаида ми спомена за новия приятел на Жигон. Синът й Феликс познава Анна Вирубьова. Чул за Распутин от нея или го срещнал лично в някой салон, не разбрах.

Изгледах я втренчено.

— Зинаида каза ли още нещо, което трябва да знам?

Михен махна с ръка.

— Благосклонността на Жигон спечелила популярност на Распутин. Само това. Мнозина си устройват забавления с мистици, но аз не ходя на такива сбирки. Феликс Юсупов обаче не пропуска нито една. Защо не се отбиеш у Зинаида? Сподели, че от две години не си я посещавала. Бои се да не те е обидила.

— Не е. А лошата му слава?

Поколеба се, принуждавайки ме да сключа челюсти.

— Събрал е доста следовници. Предимно жени, разбира се, от всякакви прослойки. Обикаля из циганските кръчми и бордеите на острова… Не искам да съм нетактична, Мини. Да продължавам ли?

Откога бе станала тъй деликатна?

— Да — кимнах. — Ако не го чуя от теб, друг ще ме осветли.

В същия момент разбрах, че не се преструва. Никога не се свенеше да описва обичайни простъпки. Доставяше й удоволствие.

— Развратник — изрече. — Оргии. Пиянство. Съблазнява последователките си. Бог искал да грешим, защото само тогава получаваме прошка. Разполага с цял харем, а има съпруга и деца в Сибир. Стига ли ти толкова? Както казах, Феликс Юсупов сигурно знае повече. Но нужно ли е? Недодялан селянин, изоставил семейството си и дошъл в Санкт Петербург за сатирски разгул, едва ли е подходяща компания за царица.

Бях узнала предостатъчно. Смених темата.

— В Париж Алексей ме заведе в бутика на Луи Картие. Прекрасни творения! Купих си няколко брошки. Мосю Картие ме уведоми, че си му редовна клиентка.

Лицето й веднага светна. Захвърли клюките в името на най-голямата си страст — бижутата. Заповяда на прислужницата да й донесе ковчежето и ми показа най-новите си придобивки — диаманти в бяло злато, рубини, смарагди и топаз сред фин като дантела филигран, изобразяващ насекоми и животни.

— Не виждам кога ще успееш да се накичиш с тях? — отбелязах кисело. „Хаосът — помислих си — не пречи на Михен да си угажда.“

— Не бой се. Щом се отървем от досадните революционери, ще си устроим чуден сезон. Ето, вземи. — Подаде ми табакера от емайл и злато с ръбчета от розови диаманти и монограм „М“. — Удобно е, нали, че имаме еднакви инициали? Сложи вътре турски цигари за Ники.

Напразно възразих, че е прекалено щедра. Тръгнах си от двореца й с нова дрънкулка и нови тревоги. В никакъв случай не бих разпитвала Юсупови за собственото си семейство.

Щях да отида в Царское село и лично да се осведомя.