Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (19)

Деветнайсета глава

Въпреки бременността и другите задължения се заех да преустроя Гатчина. През септември организирах разкошен бал в новите позлатени зали, пълни с цветя от кримските оранжерии и с накичените ми с бижута гости, пристигнали с частни влакове от Санкт Петербург.

— Превъзходно изглеждаш, Мини, толкова скоро след раждането на малката Олга! — възкликна Михен, след като ме обхода изпитателно с очи.

Носех рокля от розова коприна с модерно четвъртито деколте и поли на пластове, обшити с пурпурни волани; пеперуди от розови диаманти със смарагдови антенки красяха косата ми. Тя не ми отстъпваше във френски шедьовър от черен атлаз. След раждането на четвъртото дете обаче — единствената й дъщеря, Елена — Михен се бе закръглила още повече, макар да носеше допълнителната тежест с обичайната си самоувереност.

— Олга е на три месеца — напомних й. — Почти не напълнях с нея. Дребничка е като мен. — Засмях се. — Лицето обаче е цялото от баща й.

— Не е за вярване как си съживила тази съборетина! — Михен насочи алчен поглед към сбирката от разкошни гоблени на съпругата на цар Павел 1. — А аз мислех, че умираш от скука.

— Мястото е царска резиденции. Александър идвал да ловува тук. Вече ми харесва.

— Ловуваш ли? — изненада се Михен. — Не обичаше ли всички Божи създания? Нали основа Обществото за закрила на животните?

— Михен, знаеш, че ловът е съвсем друго нещо. И, да, научих се да стрелям. По патици и яребици. Риболовът също ми допада. В Сребърното езеро се въди хубава пъстърва. И, разбира се, децата си играят на воля из просторните градини.

Тя се засмя звънко.

— Станала си истинска домакиня, Михен. Господарка на дома. Като те слуша, човек би си помислил, че Санкт Петербург изобщо не ти липсва.

Долових жилото в думите й. Не бях чак толкова откъсната от обществото. Чувах какви пищни приеми устройва в постоянно разрастващия се семеен дворец. Несъмнено си бе поставила за цел да засенчи императорския двор. Владимир беше извлякъл полза от издигането на Саша; съпругът ми винаги бе разчитал на по-малкия си брат, а Михен береше плодовете, защото в отсъствието на императрицата всички се стичаха при нея.

Докоснах я по лакътя; китките й бяха отрупани с диамантени гривни върху дългите ръкавици.

— През сезона ще се върнем в града.

— Толкова скоро? — едва успя да прикрие разочарованието си.

— Според Саша вече е безопасно. Обърнал е в бягство нихилистите. Известно време ще живеем в столицата, но не в Зимния дворец. Там ще провеждаме само тържествени церемонии.

— Съпругът ти определено си показа рогата. Опре ли му се някой, Охранка го арестува и той поема или към бесилката, или към Сибир, откъдето никой не се връща. — Разпознах привичния небрежен тон, запазен за новини, с които предполагаше, че ще ме разстрои. — Радикалните университети са под зорко наблюдение. Глобяват ги или ги закриват. Някои шушукат, че Царят мужик е тиранин.

— Нима? — отказах да покажа смущение. — Кои?

— О, обичайната сбирщина от дрипави интелектуалци и журналисти — отговори нехайно Михен и поспря да огледа двата стари трона, които бях заповядала да извадят от мазето и да позлатят. — Антики ли са? Прекрасно! Както и да е. Мнозина заминават в чужбина. Тръбят, че свободата на изразяване е невъзможна в Русия.

— Жалко. — Сдържах усмивката си при вида на ококорените й очи, втренчени в прелестните миниатюрни часовници на Петър Велики, изложени в стъклени витрини. — Явно не знаят, че Царят мужик организира изложби на руски художници и подпомага със средства индустрията ни — както знаеш, доста изостанала в сравнение е европейската.

— О, да, онези картини със селяни и пазарища вече висят в Ермитажа — кимна многозначително тя. — Какво ли ще последва? Е, не искам да те тревожа…

— Да ме тревожиш ли? — наклоних глава.

— Не всички са мъртви, Мини. Нихилистите са се изпокрили, но заплахата не е отминала. Продължават да разпространяват памфлети и циркуляри, макар и по-малко. Който търси, ги намира.

Не успях да смекча остротата в гласа си.

— А ти търсиш ли?

— Аз ли? Боже! Но чувам слухове. Всеки ги чува, стига да не е извън Санкт Петербург, разбира се.

Наближихме осветената с газови фенери зала, където гостите се подредиха в шпалир, за да ме поздравят.

— Значи моментът е подходящ да се върнем. — С тези думи я загърбих и тръгнах напред. — Царят и царицата трябва да знаят какво говорят поданиците им.

* * *

Завръщането в Санкт Петербург ме окрили. Разпоредих на прислужниците да смъкнат прашните брезенти, да отворят всички прозорци и да излъскат до блясък подовете. Отвътре Аничковският дворец не бе променен, но постройките околовръст бяха сринати и на тяхно място се издигаше висока ограда. Бяха прокопали и подземен тунел за бягство.

Децата не бяха въодушевени, защото в защитената като крепост Гатчина се чувстваха по-свободни. Скоро обаче братовчедите им ги разведриха. С усмивка следях как седемгодишната Ксения поруменява в присъствието на девет години по-големия Сандро — най-близкия приятел на Ники. Той никога не пропускаше да я поздрави и да й каже колко красива изглежда.

Бе добре за децата ми да общуват с връстници, а за мен — да съм сред обществото. Да участвам в приеми, да ходя на опера, балет и театър, да показвам на поданиците ни, че императрицата не се страхува от постоянните слухове за недоволство, защото думите на Михен се оказаха верни. Саша наистина си бе показал рогата и претворяваше на дело уроците на фанатичния Победоносцев. Не криеше решимостта си да управлява еднолично и с твърда ръка. По всичко личеше, че няма да е либерален владетел като баща си.

Докато не поднесе изненада, включително на мен.

* * *

Върнахме се в Гатчина. Саша щеше да отпътува за Москва, където подготвяха коронацията ни — сложна церемония, датираща от векове. Отлагаше я почти две години. Скучен, разточителен, а и излишен обичай, повтаряше мърморейки, докато не му напомних, че колкото и да му харесва прозвището Цар-мужик, все пак е император, а императорите ги коронясват. Цяла сутрин му помагах да преглежда графика, изпратен от съветниците му. Накрая заяви, че е изтощен, и се оттегли да подремне върху изкорубеното канапе в кабинета си — отказваше категорично да го мебелирам наново. Аз отидох да нагледам Олга, която капризничеше, защото й растяха зъбки, и да уточня учебната програма на Ники. Нови учители подготвяха първородния ни син, както подобава на престолонаследник. Отсъствието му от общите уроци с братята му предизвикваше негодувание.

— Защо не може да уча с Ники? — оплака се Георгий — най-жизнерадостното ми дете, склонен да върши лудории въпреки деликатните си бели дробове.

Имитираше учителите си с невероятно умение и ги превръщаше в посмешище, карайки братята си да се превиват от смях.

— Защото Ники е царевич — напомних му. — Вие ще продължите да работите с господин Хийт.

— Хийт, Хийт — заповтаря Полка, папагалът на Георгий — непремислен подарък от чичо му Владимир.

Съществото бе възприело таланта на сина ми. Едва сдържах смеха си, когато един следобед учителят Хийт изскочи от класната стая, обвил с длани плешивата си глава. Не бях разбрала, че носи перука, докато не я видях в ноктите на папагала.

— Не е честно — възрази Георгий. — Защо пък той ще е престолонаследник?

— Защото е първороден син — обясни Ксения.

Седеше на дивана под прозореца, вглъбена в любимото си занимание — да чете. Постоянно я виждах, забила нос в книга.

— Спри да хленчиш, Георгий. Без Ники ще е по-забавно — успокои тя брат си. — Той винаги е толкова сериозен.

— Ксения! Не говори така — упрекнах я. — Ники е сериозен, защото…

— Трябва да учи много, за да изпълнява добре задълженията си. — Георгий изимитира съвършено тона ми и по лицето на Ксения грейна широка усмивка. — Знаем, мамо. Постоянно ни го набиваш в главата.

— Е, значи все пак ме чуваш. Чудех се дали не си оглушал. А сега се захващай с уроците. Подигравай се на господин Хийт, колкото си щеш, но ще учиш! Иначе оставаш без вечеря… Пак.

Намръщен досущ като Саша, Георгий се повлече към писалището си. Не беше усърден ученик.

В коридора ме пресрещна Таня.

— Мини — вкъщи предпочитах да използваме неофициални обръщения, — великият княз Владимир и съпругата му са тук. Настаних ги в гостната.

— Нямаме насрочена среща — учудих се. — Саша си почива и… — Забелязах изражението й. — Какво има?

Обзе ме паника. Помислих си, че ни е сполетяла поредната беда.

— Не казаха — обясни бързо тя. — Но великият княз изглежда много недоволен.

— Боже мили. Какво ли го е прихванало?

Пригладих косата си, прибрана в небрежен кок; носех всекидневна рокля, не бях подготвена за посетители. Владимир обаче не обичаше да чака. Слязох долу ненаконтена.

Преди да ги поздравя, великият княз процеди през зъби:

— Знаеш ли?

Увита в самур, Михен ме наблюдаваше зорко.

— Какво да знам? — повдигнах вежди.

— Какво ни причини Саша! — пролая Владимир.

— Нямам представа — не скрих раздразнението си.

Не възразявах, че деверът ми продължава да се отнася свойски с мен, но днес поведението му бе крайно неприемливо.

— Казва истината — обади се Михен, сякаш не присъствам. — Саша й спестява доста неща.

Изгледах я гневно.

— Намали дохода ни. — Владимир измъкна смачкан циркуляр от джоба на наметката си и зачете: — По заповед на Негово Императорско Величество се въвеждат следните промени…

По пребледнялото му от яд лице се открои ясно мрежата от пурпурни вени, наследство от безчет пиянски нощи.

— Дай накратко — прекъснах го.

Владимир смачка листа на топка и го захвърли на пода.

— Отсега нататък — намеси се Михен — титлата „велик княз“ ще носят само децата на владетеля и внуците му по мъжка кръвна линия. Доходите ни се съкращават съобразно промяната. И още — на членовете на императорското семейство се забранява да се женят за неправославни. — Усмихна се ледено. — Предадох ти указа в общи линии, Мини. Но за всеки случай го прочети. Намира се в краката ти.

Високомерният й тон ме разяри. Докато търсех правилния отговор, Саша изрева от прага:

— Пред вас стои Нейно Величество, императрицата!

Владимир пристъпи към него:

— Как посмя да ни унижиш така?

— Не си и помисляй да ми държиш такъв тон, братко — предупреди го Саша с равен глас. — Ще получаваш по двайсет хиляди годишно, значително повече от чичовците ни. С една дума, мога да ги намаля до пет хиляди.

— Константин няма да се примири — просъска Владимир. — Нито аз. Син на император да живее от подаяния? Няма да го бъде. И трябва ли да изоставя съпругата си, защото не е от нашата вяра, макар да ми е родила трима синове и една дъщеря?

— Ще се примириш — отсече Саша. — Или ще напуснеш Русия. Колкото до съпругата ти, венчал си се с разрешението на баща ни. Смятай се за късметлия.

Побоях се Владимир да не получи апоплектичен удар. Лицето му стана тъмночервено, устата му се размърда, оформяйки думи, които се молех да не изрече. Овладя се.

— Чух достатъчно — озъби се на съпругата си и излетя навън.

Опитах се да уловя погледа на Михен, да й покажа не само съчувствие, но и колко съм изненадана. Тя ме подмина безмълвно.

Потърсих опора. Улових се за облегалката на най-близкия стол и неволно настъпих смачкания циркуляр.

— Придава си важност — рече Саша. — Тя — също. Царят трябва да държи под око собственото си семейство. Знаеш как чичовците ми се отнесоха към татко. Нямало да се примирят! Аз няма да се примиря. Нарушават правилата. Харчат безогледно. Пилеят богатствата на Русия, която им осигурява охолен живот, но на тях никога не им стига.

— Саша… — Седнах тежко. — Брат ти е. Нали не искаш да ни станат врагове заради парите?

Той свъси вежди.

— Дреболия ли ти се струва? С разноските за коронацията ни може да се построи флотилия. Московчаните обаче си искат зрелището. Съкровищницата ми е изгребана заради мерките за сигурност. А сродниците ми се кичат с диаманти, наливат се с вино и преяждат. Въдят се като зайци и всичките се пъчат с титлата Негово Височество, та да лапат от царската трапеза. Плащам за дворците, корабите, влаковете ни. Издържам музеите, балета, музикалните и художествените академии. Всеки прием струва цяло състояние. В Зимния дворец сменяли спалното бельо ежедневно, представи си, макар никой да не живее там. Уволних десетки безделници и забраних униформите и ливреите да се обшиват със златен ширит.

— Толкова ли сме обеднели? — прошепнах.

— Русия е обедняла. Ръководиш Червения кръст. Знаеш, че трябва да строим училища и болници. Няма да успеем, изхранвайки пребогато хиляди велики князе и домакинствата им. Срамота! Никой двор в Европа не харчи колкото нас. Няма да търпя повече. Щом царят икономисва, всички ще икономисват.

— И мен ли засяга това?

— Ти си императрица. Даваш пример. Нужно ли е да носиш самурени пелерини за петнайсет хиляди рубли и парижки рокли за десет хиляди, както сочат сметките от шивача ти? Оставям те да прецениш сама.

Жегната от неочаквания упрек, отвърнах:

— Не всички предпочитаме да се обличаме като крепостни.

— Не казвам, че трябва. Германката обаче ще си научи мястото и ще научи Владимир къде е неговото. Колкото до другите — тръгна към вратата, — няма да дръзнат да се оплачат. Константин се радва, че е жив. Ако бях послушал Владимир, щяхме да го арестуваме за убийството на татко. Отказах. Чичо ни е ексцентрик, но не би посмял да хвърли бомба по брат си. Важи ли същото за моя брат?

Върна се в кабинета си. Подвоумих се дали да отида да го успокоя, защото в онзи момент той бе прекосил невидима граница. От царя винаги се очакват жертви, изисквани от ранга му. Само аз обаче бях способна да разбера жертвата на Саша, оповестена с указ, заплашващ да всее раздор в семейството. Никой от възползвалите се от царската щедрост не би приел, че за него Русия стои пред Романови.

Възхищавах му се. Обикнах го още по-силно.

Ала не отидох при него. Седях, втренчена в циркуляра под крака ми, и си мислех, че сега трябва да се пазим не само от нихилистите.