Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (7)

Седма глава

Любимата ми легенда от книгите, изпратени ми от Никса, описваше Русия като сияйна земя, блеснала в червено и златно — цветовете на жар-птица. Зъл магьосник завидял на селска девойка колко умело тъче и я проклел. Превърнал я в жар-птица, за да я отвлече. Докато летял с нея обаче, птицата умряла и перата й се посипали надолу; плодородната почва ги погълнала и дарила багрите им на руските дървета и на дивите цветя, а селяните ги вплели в носиите си.

Огненочервеното наистина се оказа цветът на Русия. Аленото на кръвта, здравето, благоденствието и сполуката красеше всеки дом, пазарна сергия и храм, където лампи от червено стъкло осветяваха иконите. Червени бяха и къщите, впряговете с три коня, каретите и шейните. Резбовани червени ябълки грееха по вратите, стрехите и оградите; кърпичките и ръкавите бяха обвезани с деликатни червени шевици; лакираните дървени съдове и прибори бяха покрити с алени шарки; яркочервени ширити изпъкваха върху униформите на казаците, посрещнали ме с приветствен марш.

Червеното не бе единственият цвят на новата ми земя. Пристигането ми предшестваше първия сняг и в кристалния въздух удивителният град, наречен Северната Венеция, сияеше в хиляди ослепителни нюанси — тюркоазено, ябълковозелено, кремаво, лазурно и бледорозово — по куполите на храмовете, дворцовите фасади, табелите на магазините, мостовете над река Нева и десетките канали, свързващи островите с континенталната суша.

Не бях виждала подобно нещо. Стоях на палубата и се взирах поразена в града. Помнех как ми го описваше Никса, но сега, разстлан пред очите ми, Санкт Петербург ми приличаше на видение от рая.

Не ми позволиха да сляза на пристана. Императорът и императрицата, годеникът ми Саша, братята му — великите князе Владимир, Сергей и Павел — и сестра му, великата княгиня Мария — се качиха на кораба да поздравят мен и Фредерик. За мое удивление императорът лично ми поднесе хляб и сол — традиционен руски ритуал за добре дошъл. След миг избухнаха гръмки фойерверки и превърнаха небето в лъчиста шир.

На другия ден, придружени от хусарски конен отряд, аз и брат ми прекосихме града в открити карети. Стълпените по улиците хора надаваха въодушевени възгласи и падаха на колене пред императора, сякаш е бог. Виковете „Бог да пази царя!“ кънтяха над нас; за мен те бяха свидетелство за дълбоката преданост на руснаците към владетеля им. Императрицата обаче се обърна към мен и рече:

— Твоето пристигане е добра поличба за народа. Идваш в месеца, когато се прекланяме пред кръста на свети Андрей.

Усмихнах се предпазливо. Бях възпитана като лутеранка, вяра, страняща от идолопоклонничеството и суеверията. Все пак исках да видя повече, да опозная този великолепен град. Разочаровах се, защото след обиколката с карета се върнахме на пристанището и се качихме на разкошния императорски платноход „Александрия“, цяла нощ стоял на котва в залива до моя кораб.

Отплавахме на юг към „Петерхоф“, летния дворец на императора — множество внушителни сгради, издигнати върху висок нос край брега на Балтийско море. Разположен сред просторни градини с бликащи водни каскади и фонтани, главният дворец с трийсет помещения всъщност не бе огромен. Стори ми се обаче, че в украсената му със стенописи трапезария може да се вмести цяла Дания.

С частен влак продължихме навътре в сушата към Царское село, където се намира пищният Екатеринински дворец в леденосиньо и златно — поредното лятно убежище на императора, потънало сред градини и спокойна красота. Останахме тук шест дни. Бях изтощена, отчаяно се нуждаех от отмора, в ума ми се вихреше буря от впечатления и смесени чувства. Светът наоколо ме смаляваше, с почуда осъзнавах, че съм дошла в земя, чиито богатства надхвърлят всичко, виждано някога от мен. Още по-обезпокоително бе усещането, че за разлика от императора и императрицата Саша не е очарован от появата ми.

Почти не ми продумваше. Разговорливият му брат Владимир компенсираше мълчанието му. Заведе ме на зашеметяваща обиколка из Екатерининския и съседния Александровски дворец, пълен с просторни мраморни зали и салони с изрисувани стени. С особена гордост ми показа Златната анфилада — балната Зала на светлината, украсена със златни барокови орнаменти и кристални полилеи.

В Кехлибарената зала дъхът ми секна от възхита. Облицовано изцяло с гравиран кехлибар, огледала и позлата, помещението бе окъпано в неземно сияние. Замислена колко средства и майсторство се изискват да се създаде подобно чудо, докоснах предпазливо една прозирна кехлибарена плоча, увенчана с позлатен ангел.

— Подарък е от пруския крал Фредерик Вилхелм I — обясни Владимир. — Украсата била предвидена за Берлинския дворец, но Петър Велики толкова й се възхитил, че кралят му я предложил като част от споразумението им. Дъщерята на Петър Велики, императрица Елисавета, разпоредила да я инсталират тук. Години наред са добавяни нови орнаменти. Сега в залата има над шест тона кехлибар.

— Но нали кехлибарът е трошлив? — попитах. — Занаятчиите как са успели да го изваят?

— Загрян внимателно в маслена баня, кехлибарът се размеква — отговори Владимир. — За да се споят отделните късове, повърхността се намазва с ленено масло, загряват се, после се притискат горещи. — Засмя се. — Ние, Романови, не пестим средства. Ако това те впечатлява, почакай да видиш Зимния дворец в Санкт Петербург.

— Сигурно „Версай“ изглежда така — прошепнах.

Не намирах по-достойно сравнение. Бях чувала много истории за легендарния дворец на френския крал-слънце.

Саша, чиито тежки стъпки отекваха върху орнаментирания дървен под далеч зад нас, промърмори:

— Гледай! — обърнах се и се втренчих изненадана във вдигнатия му юмрук. — С тази руска десница мога да огъна целия „Версай“ като подкова.

— О? — От радост, че ми е проговорил, не отдадох никакво значение на думите. — Иска ми се да го видя!

Владимир се разсмя:

— Не го подстрекавай! Ще го направи!

Същата нощ по време на официалната вечеря Саша впери немигащ поглед в мен, взе един поднос и среброто се огъна като маджун в ръцете му. Захвърли го настрани и заяви:

— Русия не стои по-долу от никоя друга земя!

— Стреми се да те впечатли — прошепна ми Владимир, докато ме водеше към дансинга. — Не иска да е недостоен заместител на Никса.

Не отговорих. Смути ме обаче убедеността на Саша, че с демонстрации на сила ще спечели привързаността ми. При мисълта да имам съпруг, способен на подобни действия, ме прониза непоносима носталгия по дома. Преодолях болката и се отдадох на въодушевлението от музиката. В танците бях ненадмината. След два квадрила и любимата ми полска мазурка дори не се бях задъхала.

— Ще спечелиш сърцата на руснаците с уменията си — похвали ме запъхтян Владимир. — Добрите танцьори са на почит тук. Изглежда и Дания не стои по-долу от другите земи.

Неволно съжалих, че няма да се омъжа за него. Саша не се отлепи от стола; удряше с длани по бедрата си и тропаше с крака в ритъма на музиката, но не понечи да ме покани на танц.

На другия ден се върнахме с влак в Санкт Петербург.

В открити четириместни карети прекосихме широкия Невски проспект до Зимния дворец. Край пътя отново се тълпяха хора — надаваха радостни възгласи и хвърляха шапки във въздуха. Саша седеше мълчалив до мен, далеч по-спретнат в синята униформа на Императорската гвардия; тънките мустаци смекчаваха каменната му челюст, леко изпъкналите му синьо-сиви очи изглеждаха безизразни, сякаш с усилие изтърпяваше шумотевицата.

Каретите минаха през портата „Нарва“, издигната в чест на победата над Наполеон, и навлязоха в обширния дворцов площад, в чийто център се извисяваше обелискът от червен гранит в памет на Александър I.

Дъхът ми секна. Точно пред мен се възправяше Зимния дворец — яркочервен колос с бели и златни пиластри, опасал речния бряг, докъдето поглед стига. Слънцето събра сили и превърна огромните сводести прозорци в лъчисти езера, обрамчени в бяло. Заслоних очи и се взрях в линията на покрива, назъбена от бронзови статуи. Бароковото чудовище изглеждаше всъщност почти въздушно, сякаш излязло от приказка.

— Над хиляда помещения — отбеляза Саша.

Обърнах се сепната към него.

— Как успяват хората да намерят когото търсят?

— Справят се. — Замълча. — Ние няма да живеем тук. След сватбата ще се установим в Аничковския дворец. Близо е, но не прекалено. Предпочитам да съм на разстояние от Двора.

Блудкава усмивка разтегли устните ми. Да ме обнадежди ли се опитваше?

Влязохме, приветствани от свирачи, надули златни рогове. Отвътре дворецът изглеждаше още по-страховит — безкрайни алабастрови зали, облицовани с огледала; галерии с колони от лазурит, оникс и малахит; вити стълбища от хлъзгав мрамор с цвят на разбит каймак, по които тежките вълнени поли ме препъваха и теглеха назад.

След мен Софи дърпаше припряно каишката на Чара. Неочаквано — на последната стълбищна площадка — групата се раздели. Мъжете тръгнаха нанякъде, а жените, водени от императрицата, поеха из лабиринта на западното крило. Влязохме в апартамент, където властваше червеният брокат; сред тапицирани столове, табуретки, позлатени писалища и маси се извисяваше легло с балдахин, годно да побере десетима. Втренчена в него, си спомних как зиме двете с Аликс се свивахме върху паянтови нарове и запълвахме с вълна пролуките на прозорците, за да се спасим от вятъра.

Придворните дами се оттеглиха в преддверието. Императрицата остана при мен. Стоях омаломощена; под палтото ми, покрило глезените, се стичаше пот. Някак си вещите ми се бяха озовали тук, скупчени в ъгъла. Жалката сбирка от пътнически сандъци приличаше на запуснат мравуняк в сравнение с разкоша наоколо. Почувствах се като просякиня; без предупреждение зад клепките ми напряха унизителни сълзи.

Изплезила език, Чара се разлая и впи влажните си кафяви очи в моите.

— Жадна е — обърнах се към Софи, объркана дори повече от мен. — От часове не е пила вода.

— Eau pour la chien — заповяда императрицата. — Вода за кучето!

След миг от преддверието се появи придворна с купичка. Чара залочи лакомо и опръска с вода дебелия червен килим.

— Сигурно и ти си изморена и жадна — предположи императрицата.

Истината, изречена с тих глас, ме просълзи отново. Примигнах да си проясня очите и прошепнах:

— Не… не знам какво да правя, Ваше Величество.

— О, не. — Тя пристъпи до мен. — Никакви „величества“. Просто Мария.

Прегърна ме и хладната й длан обви врата ми. Облегнах глава върху костеливото й рамо и усетих липсата на мама тъй остро, че приглушено ридание се изплъзна между устните ми.

Императрицата извади кърпичка от джоба на полата си и попи бузите ми.

— Не плачи. Ако искаш, утре ще го посетим. Ще отидем заедно да го почетем.

Бе разбрала погрешно тъгата ми. Не скърбях за Никса; всъщност за мой срам почти не помислях за него. Родният дом ми липсваше безкрайно повече, отколкото си бях представяла. Кимнах.

— Да. Искам… да го видя.

— Положен е в крепостта отвъд реката, в храма „Св. св. Петър и Павел“. — Тя улови ръката ми с ледени пръсти, сякаш споменаването на гроба му бе изцедило цялата топлина от тялото й. Гласът й потрепери и все пак долових стоманена нотка в него. — Ще свикнеш. Не е лесно да дойдеш тук, в тази земя, детето ми, но постепенно ще се приспособиш. Длъжна си. Не им позволявай да те смажат. Сега си Романова. Приеми ролята си. Няма друг начин да оцелееш.

Пусна ме.

— Ще заповядам да се грижат добре за теб. Чака те усилна подготовка — първо за въвеждането ти в новата вяра, после за сватбата. — Отстъпи назад усмивка. — Знам, че ще ни изненадаш.

Излезе в преддверието и Софи дотича при мен. Пръстите ми бяха вкочанени в ръкавиците, въпреки че в стаята — а и навсякъде в двореца — бе ужасно горещо. Грамадна тухлена печка върху железни крака бълваше зной като адско гърло. Задушавах се; незабавно трябваше да смъкна няколкото пласта дрехи от гърба си.

Стройна млада жена с кестенява коса и изразително, макар и не съвършено красиво лице, влезе в помещението. Поклони се.

— Казвам се Александра Оболенска, Ваше Височество. Съпругът ми, княз Оболенски, е главен иконом на домакинството на Негово Императорско Височество. Ще ви служа като главна придворна дама. — Усмихна се. — Когато сме сами, може да ме наричате Таня.

Въздъхнах, облекчена от неочакваната непринуденост.

— А ти ме наричай Мини.

— Мини. — Тя произнесе внимателно непознатото име.

После помогна на Софи да ме освободи от палтото, шапката, ръкавиците. Двете се заеха да разопаковат багажа ми, а аз седнах върху един от неудобните столове, тапициран с червен брокат. Забелязах как с присвити устни приглажда смачканите ми долни ризи.

— Тук сигурно имате далеч по-красива дантела — подхвърлих.

Едва се удържах да не добавя, че нищо от притежанията ми в куфарите — с изключение на парижките рокли, сгънати в облицовани с атлаз кутии — не може да се мери с тукашното великолепие.

— Няма значение — успокои ме Таня. — Негово Величество се е погрижил. По традиция императорът подготвя сватбени дарове за снаха си. Твоите чакат да ги разгледаш.

— Днес ли? — Не бих понесла още едно свидетелство за немотията на семейството ми.

— Утре следобед, когато с Нейно Величество се върнете от Църквата „Св. св. Петър и Павел“. — Таня инструктира Софи къде да подреди вещите ми, макар в момента да ми изглеждаше, че е по-добре да ги изхвърлят и да запазят само творенията на господин Уърт.

Взех Чара в скута си и зарових лице в козината й. Миришеше на студа отвън и на ленено масло както всичко от дърво в двореца. Напразно опитах да доловя уханието на дома, да го запечатам в паметта си, защото се страхувах да не го забравя твърде скоро.

Да, Чара беше нещо живо от Дания, но сега миришеше единствено на Русия.