Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (35)

Трийсет и пета глава

— Ники ми отказа! — извика Олга.

Седях в кабинета в Гатчина, отбягвайки погледа на Миша. Искаше ми се да вдигна платна и тутакси да отплавам към Дания. Бяха дошли при мен — сплотен фронт с подготвена тирада.

— Пьотр си запази привилегията да се нарича велик княз — продължи Олга, — а аз излязох прелюбодейка!

— Ники знае, че сте разделени. Ще му отнеме царската титла — обясних.

— Сякаш има значение.

Бяхме водили същия спор десетки пъти — макар малкият ми син да не присъстваше, за да подклажда пожара. Не знаех какво да кажа. Повторих довода, който звучеше неубедително дори в моите уши:

— Положението е напрегнато. След първото заседание в новата Дума избухнаха разногласия. Министър-председателят Столипин заплашва да подаде оставка. Революционерите кроят планове да ни детронират. Ники не може да се опозори, разрешавайки развод на сестра си.

— Позорът е в неговия дворец — в защита на своя Куликовски Олга не си мереше думите. — Жена му позволява на онзи старец да диктува кого да назначат на държавна служба. Щеше да е на първите страници, ако Охранка не арестува всеки редактор на вестник, споменал името му. Сигурно трябва да измоля развод от Распутин.

— Той не е старец — поправих я безсилно.

— Какъвто и да е, упражнява повече власт от нас. — Обърна се към Миша. — Казах ти, че ще ударя на камък. Дано ти да си по-убедителен. Връщам се при Ксения. Няма да стоя тук нито минута повече.

Преди да успея да се защитя, дъщеря ми затръшна вратата зад гърба си.

— Това не може да продължава — погледнах Миша в очите. — Олга не бива да парадира из града с любовника си. Омъжена е. Какъв пример дава?

Той захвърли шапката си върху освободения от Олга стол.

— Защо не обсъдиш с Ники темата за примерите? Не иска и да чуе Олга да се ожени за Куликовски, защото не бил благородник. Не ми позволява да се оженя за Наталия, макар да имаме син. Но разрешава на Распутин да прави каквото си иска.

— Не… Не знаех. — Съжалих, че още след срещата със Зинаида не съм поставила ребром въпроса пред Ники. — Наистина ли е станал политически съветник на Александра?

— Такива слухове се носят — отговори Миша. — Какво прави Ники в двореца си е негова работа. Редно е да даде същото право и на нас. Уви. Олга страда заради него, а моята Наталия живее като затворничка, защото никой от висшето общество не я приема.

— Предупредих те.

— Обеща да се застъпиш за мен. — Владееше гласа си, но си личеше, че е на ръба. — Направи ли го?

— С какви доводи да убедя Ники? Няма да ти позволи да си зачеркнеш живота заради жена от простолюдието.

Вкамени се както Саша, когато за нищо на света не би отстъпил в името на разбирателството.

— Ще се оженя за нея. Дори да се наложи да заминем в чужбина.

— Миша, моля те, почакай още малко. Върни се в Ездитния полк в Гатчина. Вилата ми наблизо е свободна. Настани я там със сина ви. Обществото ще научи, че съм я приела, и вратите ще се отворят. Настъпи ли подходящ момент…

— Никога няма да настъпи — прекъсна ме той.

Взе си шапката и излезе, макар и не с трясък както Олга.

След месец премести Наталия в Гатчина. Първата ни среща ме изненада. На трийсет и една и не особено красива — поне според мен — Наталия не отговаряше на представата ми за дръзка авантюристка. Стори ми се доста плаха и скромна, но не пропуснах да забележа и несъмнената й любов към Миша. Двамата общуваха с поглед, карайки ме да се чувствам невидима.

А в сина им, кръстен Джордж в памет на покойния си чичо, с палава усмивка и вълчи апетит, веднага разпознах потомък на Романови. Засрамих се заради неволното сравнение с болнавия син на Александра — една от причините за тежкото ни положение. Ако Алексей не бе наследил хесенското й проклятие, нямаше да има нито Распутин, нито семейни раздори.

Срещата с внука ми вдъхна сили, макар отношенията с депата ми далеч да не бяха сърдечни. След едно неочаквано лично посещение на Столипин най-сетне се реших да действам.

Дебел мъж с плешива като яйце глава, изрядна брада и стоманеносиви очи, министър-председателят ме предупреди, че членовете на новата Дума роптаят срещу „тъмната сила“ до трона.

— Най-после ме упълномощиха да реформирам местните съвети и да осигуря поземлени помощи за селяните. Държавният съвет обаче отказва да одобри решението. Винят Распутин, че злоупотребява с връзката си с Нейно Величество и по този начин оказва натиск върху Съвета.

Замълчах. Страховете ми се оправдаваха. Мистикът наистина имаше амбиции и Александра го насърчаваше.

— Патриархът го отлъчи от Църквата заради пороците му — продължи Столипин. — Подготвих доклад за Негово Величество. Събрах всички доказателства. Негово Величество ме посъветва да се срещна с отец Григорий, преди да го опетня. Сторих го.

— И…?

Спомних си доклада за доктор Филип и отказа на Ники да погледне фактите в очите. Не исках Столипин да изгуби благоволението му, защото в лицето на министъра най-сетне бяхме намерили умел пастир на Думата.

— Несъмнено се смята за господар на могъщи сили — подхвана Столипин. — Опита да ме хипнотизира със странните си очи. Мърмореше нечленоразделно и правеше чудати движения с ръце. Уведомих го, че съм неподатлив пред номерата му. Дори не пробва да се защити. Не съм изпитвал по-дълбоко презрение към другиго.

Свлякох се в стола.

— Толкова ли е опасен?

Забелязал тревогата ми, Столипин смекчи тон.

— Не е революционер, Ваше Величество. Изглежда предан на царя и царицата. Но си остава селянин, на когото се доверяват твърде много. Неуязвим е благодарение на тях.

— Божичко. — Наложих си да изправя рамене. — Какво мога да направя?

— Не съм сигурен какво влияние сте в състояние да упражните. Особено относно писмата. Напил се и му ги откраднали. Продали ги на някакъв вестник. Охранка ги издирва, но не знаем в кой вестник са попаднали.

Втренчих се поразена в него.

— Писма? От кого?

— От Нейно Величество императрицата и Техни Височества великите княгини.

Ахнах ужасена. Столипин замълча, сякаш се двоумеше доколко да е искрен. Не отместих поглед и той продължи:

— Наясно сте, че всяко писмо може да се изтълкува превратно в подкрепа на дадена кауза. Мнозина журналисти симпатизират тайно на революционерите. Невъзможно е да забраним всички градски вестници. Изпълнихме заповедта на Негово Величество да прекратим критиките срещу Распутин в печата. Арестувахме най-гласовитите му противници, но свободната преса се смята за съществено конституционно право, подчертано и в Манифеста на царя. Цензурирайки пресата, Негово Величество подхранва опасенията на Думата, че не възнамерява да осъществи обещаните реформи.

— Ще говоря с него — реших. — Мога да направя поне това.

— Ваше Величество — Той сведе глава с признателност.

— А ти се погрижи в Думата да не настъпи пореден разкол — заръчах. — Ако селяните получат земя, броженията навярно ще затихнат.

— Следващия месец ще държа реч пред Държавния съвет в Киев. Трябва да одобрят реформата. Някои нови членове обаче са препоръчани от Распутин. Длъжници са му и ще гласуват, както им каже.

— Или както им каже императрицата. Нямат собствена тежест.

— Оценявам мъдростта на Ваше Величество — кимна министърът, намеквайки с колко оскъдни запаси от нея се задоволява напоследък.

* * *

След месец Столипин пое към Киев и се произнесе пред Държавния съвет, после посети представление на „Приказка за цар Салтан“ на Римски-Корсаков. В Киевската опера присъстваха Ники, Олга и Татяна. По мое настояване синът ми придружи министъра си, за да го подкрепи. В строго охраняваната опера революционер успя да простреля Столипин в антракта. Раненият министър забелязал, че Ники се изправя разтревожен в императорската ложа, и с вдигнати ръце му дал знак да не го доближава. Сред хаоса Ники извел от салона ужасените си дъщери.

Същата нощ Столипин почина.

Дни след погребението му вестниците препечатаха писмо на Александра до Распутин и разпространиха хектографските копия из Санкт Петербург.

* * *

— Какво още ти е нужно? — Бях в Александровския дворец и размахвах притурката, доставена пред прага ми. — Наводнили са града с тях. Като конфети. Прогони го, преди да срине репутацията й.

Бях изчакала следобедният чай да приключи. Разговарях с Олга и Татяна, все още разтреперани от събитията в Киев. Възхитих се на коня, нарисуван от Алексей, и крадешком огледах тънкия, но ненасинен крак на внука ми. Усмихвах се любезно на Александра — станала от инвалидната количка и видимо разведрена, навярно защото си въобразяваше, че убийството на Столипин е в нейна изгода. Покойният ни министър бе нападнал мистика й, ала мъртъвците не застрашават никого. В името на приемствеността обаче Ники бе назначил на негово място Коковцов — опитен член на кабинета, приближен на Столипин. Коковцов незабавно предложил на Распутин значителна сума, за да изчезне. Мистикът отказал.

Още щом Александра изведе дъщерите си на разходка под септемврийското слънце, се обърнах към Ники.

— Тя не позволява. — Синът ми поклати безнадеждно глава. — Вярва в пророчеството му, че навреди ли му някой от семейството, ще настъпи край на династията ни.

— А ти? Вярваш ли на един развратен селяк, заплашил ни с крах в своя изгода?

Преди да успее да ми отговори, от прага на дневната се разнесе гласът на Александра:

— Ако си дошла да обсъждаш делата ми, почитаема майко, говори пред мен.

Мина край мен и се разположи на канапето.

— Студено е за разходка — обясни. — Момичетата се качиха горе при Алексей.

Зави си краката с примирено изражение, сякаш се готвеше за неизбежна атака.

— Вече не са твои дела. Засягат Русия.

— Санкт Петербург не е цяла Русия. Макар обитателите му да си дават сметка за това.

Вдигнах писмото.

— Да ти го прочета ли за по-убедително?

— Знам какво съм написала.

— Нима? — Прочетох на глас: — „Любими мой учителю, колко пусто е без теб! Душата ми мълчи. Спокойна съм единствено когато ти, моят духовен наставник, си до мен. Целувам ръцете ти и обронвам глава върху благословеното ти рамо. О, каква лекота ме обзема тогава. Мечтая само да заспя завинаги в обятията ти. С какво щастие ме озарява присъствието ти! Ела! Тръпна, изтерзана от очакване. Моля те за благословия и целувам светите ти длани. Обичам те.“

Лицето й се изопна. Погледнах към Ники. Седеше, кръстосал крака, между пръстите му тлееше цигара. Изглеждаше ужасен, но дали от думите на съпругата си, или от безочието ми да ги изрека?

— „Да заспя завинаги в обятията ти“? — повторих. — Пред целия свят ли ще ни направиш за смях? Ще позволиш ли на развратното изчадие да посее семената на гибелта ни?

Александра не продума. Ники се прокашля.

— Това е немислимо вмешателство в личния ни живот. Коковцов заповяда да не свързват името ми с…

— Никой не споменава името ти. Писмото завършва с подпис „М“. Матушка. Нейният личен живот е немислимо изложен на показ, и то чрез собствената й ръка.

С ледено спокойствие Александра попита:

— Приключи ли? Изморена съм и искам да си отпочина.

— Не съм приключила. — Разярена от небрежния й тон и видимото нежелание на Ники да се застъпи за мен, скочих на крака и размахах писмото като знаме: — Мислиш, че с пренебрежение ще го накараш да се изпари ли? Столипин ми каза, че има и други писма, от дъщерите ти! Не смея да си представя какво са писали, защото следват примера ти. Продължиш ли да се вслушваш в съветите му и да облягаш глава върху благословеното му рамо, бурята ще отнесе цялото ни семейство. Сякаш не ни брулят достатъчно ветрове! Настоявам кракът му да не стъпва тук!

Александра сключи челюсти.

— Настояваш? — прошепна и в този момент крехкото подобие на вежливост, което поддържахме заради Ники и децата, лъсна с целия си фалш. — Оценявам усилията ти да ни осведомиш за гнусното посегателство срещу личния ми живот, но изискването ти е непростимо.

— Това е непростимо! — захвърлих писмото. — Непростимо е да не виждаш по-далеч от носа си. — Извърнах се рязко към Ники. — Патриархът го отлъчи от Църквата. Използвай повода да го прокудиш.

Цигарата на сина ми се разпадна на пепел. Той извади нов пакет от бюфета до стената. Александра му заръча с леден глас, прикрил наточено острие:

— Моля те, успокой почитаемата майка. Откриха и ни върнаха другите писма.

Без да ме поглежда, Ники промърмори:

— Вярно е.

— Направени ли са копия, преди да ги издирят?

Недоумявах как е възможно да изиграят подобна невъзмутимост. Знаех, че се преструват. Разпространеното писмо на Александра бе достатъчно клеймо. Ако не познавах добре криворазбраната й чувствителност, щях да си помисля, че е влюбена в долния селяк.

Ники не продума.

— Не знаеш, разбира се — отговорих си сама. — Но ще изпратиш Охранка по петите им, та да не посмеят да ги отпечатат. Слава богу, вестниците все още имат страх, макар и не от теб.

Вдигна рязко глава. Бях засегнала гордостта му. Забелязах със задоволство как изправи рамене и се обърна към Александра.

— Навярно е време да го отпратим.

Тя застина. Червени петна покриха безизразното й лице.

— И тогава? Как ще защитим нашия син? Кога някой в Русия е имал високо мнение за мен? Кога? — Очите й ме пронизаха. — Нека говорят. Без отец Григорий нямаме надежда. Само той може да излекува Алексей.

Погледът й ми каза всичко. Распутин беше по-важен за нея от Думата, от народа, от семейството и Русия. Наистина бе влюбена в него. Стомахът ми се сви на топка. Беше влюбена в илюзията, подхранвана от самозванеца — жертвоприношение, опаковано в мистично обещание, че докато той е тук, Алексей ще живее. За да опази крехката надежда, бе готова да се бори в защита на пияницата, заради чието нехайство писмото й бе попаднало в злонамерени ръце. Разумът я беше изоставил. Чувството на вина и страхът й за сина я бяха заслепили.

— Само за известно време — гласът на Ники прекоси бездната помежду ни — ще го изпратим при семейството му в Сибир. За известно време — повтори, повишавайки тон, за да предотврати възраженията. — Ще бдим зорко над Алексей както винаги. Не след дълго ще отпътуваме към Москва, после ще отседнем в Ливадия. Ще прекараме ловния сезон в Спала. Няколко месеца няма да навредят. Не бива да пренебрегваме как изглежда това.

— Как изглежда? — Александра се уви по-плътно в шала, сякаш се загръщаше в пашкул. — Той не иска нищо. Посветил се е на Бог. Разнася думата му и облекчава хорските страдания. Никой здравомислещ не би го клеветил.

— Всички го клеветят — натъртих. — Не вземете ли мерки, ще стане по-лошо.

Предложението на Ники не ме зарадва. Бих предпочела доживотно заточение, ала синът ми поне бе изразил мнение. Дори да тълкуваше обръщението към самозвания лечител като несъразмерна благодарност от страна на загрижена за детето си майка, писмото несъмнено бе наранило не само царската му гордост. Мъжката му гордост беше пострадала, защото досега съпругата му никога не бе показвала подобен плам към другиго.

— Така е най-добре — усмихна и се той. — Ще се погрижа лично.

Тя извърна глава — и от мен, и от него.

Ники ме изведе от кабинета. За час бе прибавил години към рождените си четирийсет и три.

— Ще останеш ли? — попита. — Апартаментът ти е винаги подготвен.

— Не. Влакът ме чака на гарата. Връщам се в Гатчина. Нужно й е време. Ще й го дам. Колкото поиска.

— Мамо, знам колко ти е трудно. Но ще го отпратя, не се безпокой — увери ме той. — Ще дойдеш ли с нас в Ливадия? Децата очакват с нетърпение ваканцията.

Насилих се да кимна, макар да се двоумях.

— Разбира се.

Зарекох се да не размишлявам как ще изтърпя дългото лято с Александра.

* * *

Размишленията и бездруго се оказаха излишни. Докато се подготвяхме да поемем към Ливадия, получих вест, че само след шест години на датския престол брат ми Фредерик е починал от паралич. Олга, Миша и Наталия ме придружиха и заедно присъствахме на погребението му в Роскилската катедрала. Аликс пристигна от Англия. Скоро след погребението короноваха най-големия син на Фредерик — Кристиян X.

Миша и Наталия отпътуваха за Ница. Олга, Аликс и аз се усамотихме във „Вийоре“. Там ни застигна поредната лоша новина — бунтове в Гърция, предизвикали жесток конфликт с Турция, бяха принудили брат ми Вилхелм, съпругата му и седемте им деца да потърсят убежище в Италия. От там договаряха условия да се завърнат.

Олга скиташе с часове край брега. Напомняше ми безцелните разходки на Саша в дните, след като поставиха диагнозата на сина ни Георгий. Използвах отсъствието й да излея мъката си пред Аликс.

— Целият свят се е обърнал срещу нас!

Аликс кимна тъжно, макар да се съмнявах да ме е чула. Не можех да крещя. В къщата се въртяха трийсет прислужници.

След няколко дни получих телеграма. Викаха ме в Спала.

Внукът ми Алексей умираше.