Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (38)

Трийсет и осма глава

— Махни се от пътя ми. Как смееш да ме спираш? — размахах чадър пред безизразния абисинец, застанал пред входа на лондонското имение на внучката ми Ирина. Зад мен противният английски дъжд трополеше по покрива на каретата.

Стражът не трепна. Недоумявах защо младоженецът, Феликс Юсупов, е решил да прекара медения си месец под надзора на императорски телохранители, а и пороят изчерпваше бързо търпението ми. Невъзмутимият глас на Феликс спаси абисинеца от намушкване с чадър:

— Пусни я. Това е вдовстващата императрица.

Изтръсках гневно чадъра върху килима в преддверието, забих го в поставката до рафта за шапки и изпепелих с поглед Феликс. В късния следобед той стоеше на стълбището с цигара в ръка и по турски халат.

— Какъв е този абсурд? В Лондон сме, не в Сараево.

— А, чула си новината — озари ме с беглата си усмивка той.

— Всички в Европа говорят за това. — Свалих мокрото палто. Не забелязах лакей и го оставих да се свлече на пода. Изкачих стълбите, разкривила лице от болка в коленете. Феликс слезе да ми помогне. — Отвратителна влага — промърморих, поемайки дланта му. — Ненавиждам я. Костите ми сякаш са изгнили.

Въведе ме в гостната, достатъчно просторна за пищен банкет. Младежкото му желание да дари земните си притежания на манастир явно бе отстъпило пред стремежа да впечатли Ирина.

Докато тайно пресмятах цената на престоя им тук, той отиде до бюфета и ми сипа чаша чай.

— Къде са прислужниците? — попитах. — Нали не очакваш внучката ми да сервира сама?

Изкиска се.

— Никога! Но бяхме заети. Заповядах на прислугата да се оттегли долу.

Тъмната му коса изглеждаше съвършено вчесана; бяло шалче опасваше гърлото му под екзотичната роба. Почудих се с какво ли са се занимавали, но реших да не любопитствам. Когато предложи брак на Ирина, го извиках на личен разговор. След позорния брак на Олга не исках още една жена от семейството ми да страда.

Строен и елегантен, с фини черти, наследени от Зинаида, и очи като от шлифовано стъкло, Феликс ми се стори прекалено привлекателен. Смути ме и с откровеност относно младежките си похождения.

— Каквото си чула, вероятно е вярно — призна той.

Получил диплома от Оксфорд обаче, обичал Ирина и щял да й бъде предан съпруг. Всъщност в края на срещата вече бях запленена от чара му и не виждах повод за съмнение. Богатството на Феликс щеше да осигури на внучката ми всичко необходимо. Бракът с мъж без царско потекло изискваше Ирина да се откаже от малко вероятното право синовете й да наследят трона, но Ксения изрази сдържано одобрение. Дъщеря й бездруго, посочи тя, се зарекла да не погледне другиго.

— Чувала съм подобни заявления — отбелязах горчиво, все още непреглътнала отчуждението между Ксения и Сандро.

В крайна сметка сватбата се състоя с надлежна пищност в параклиса на Зимния дворец. На празненството в Юсуповия дворец Зинаида ме прегърна:

— Сега сме майки на младоженци.

Изглежда бе забравила, че булката е дъщеря на Ксения, ала останах доволна от думите й. Бракът нямаше да се осъществи без мен, разбира се.

Сега седнах срещу Феликс да си изпия чая.

— Ирина ще слезе след малко. Още е в леглото — съобщи ми той.

— Не е нужно да ми напомняш. На меден месец сте. Но отдавна мина пладне, а новините са ужасиш. Австрийският наследник ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му са убити в Босна. Австрия обяви война и Германия я подкрепя.

— Да. Каква неприятност — махна небрежно с ръка Феликс.

Присвих устни и извадих табакерата от чантичката си. Той веднага се приведе към мен, снаряжен със запалка „Картие“ от емайл и злато.

— Аликс мрази да пуша в „Малборо“ — издишах доволна дима. — Онзи ден ме залови до прозореца в спалнята и ме нахока, сякаш ще подпаля целия град. От ден на ден става все по-заклета англичанка.

Феликс се засмя.

— И все по-глуха. Няма как да й се развикаш да си гледа работата.

Обикновено не бих позволила подобна забележка за сестра ми. Той обаче успяваше да придаде невинен хумор дори на най-хапливата острота. Укорих го с неволна усмивка:

— Някой ден ще прекалиш.

— Несъмнено.

Стана да ми сипе още чай. Явно не бързаше да извика прислугата. Лежерното му поведение отпусна нервите ми.

— Ники ми изпрати телеграма — уведомих го, когато се върна с чашата. — Според него положението ще се влоши. Настоява да се приберем веднага вкъщи. Не бивало да се застояваме в чужбина в такива времена.

Феликс повдигна вежда.

— Распутин ли го е посъветвал?

— Стига! — срязах го. — Длъжни сме да подкрепим Сърбия. Кайзерът обвинява не едного, а цяла нация за убийството на ерцхерцога. Ники ще мобилизира войската. Вестниците обаче не предвиждат голяма война. Как ще разкъсаме всички договори заради едно убийство, макар и жестоко.

— Не съм толкова убеден. — Феликс издаде какво крие под невъзмутимата си фасада и ме лиши от временното спокойствие. — Нищо чудно да избухне мащабна война. Кайзерът отдавна чака подобна възможност.

Застинах. Отворих уста, ала не успях да изрека нищо, защото в същия момент влезе внучката ми. Красивото й лице, поруменяло от задоволство, грейна в усмивка. Разцелува ме по бузите.

— Колко се радвам да те видя, бабо! Не знаех, че ще дойдеш толкова рано.

— Не е рано — възразих. — Нужно ли е да предупреждавам предварително?

— Не и когато идваш при нас — увери ме Феликс.

Ирина тръгна към бюфета да си сипе чай. Той я проследи с поглед и изражението му ме убеди, че каквито и да са били някогашните му увлечения, сега е запленен от нея. А и как иначе? Дъщерята на Ксения не отстъпваше по обаяние на Татяна; имаше същите омайни очи на загадъчен сфинкс, макар нейните да бяха тъмни. Тъмната й коса, подстригана късо по новата мода, обрамчваше лицето й. При други обстоятелства бих се възмутила вида на Ирина в дантелен пеньоар. Не и сега. Пренебрежението им към повелите на благоприличието бе изкусително — приличаха на доволни котки със загладен косъм.

— Е? Какво ще правим? — попитах, щом Ирина седна до Феликс и ме погледна с премрежени очи. — Ники иска да се върнем възможно най-скоро. Опасява се да не затворят границите.

— Налага ли се? — Ирина се обърна към Феликс. — Следващата седмица планирахме да посетим мама в Ница… — Тя въздъхна. — Толкова сериозно ли е положението?

— Да, любов моя. — Феликс я погали по ръката. — Но аз ще те пазя.

Усъмних се. Богатството му предлагаше защита, ала познавайки Зинаида, единственият й наследник не би постъпил във войската.

— Колко неприятно — въздъхна отново Ирина. — Не ми се тръгва.

— Както на всички нас — съгласих се.

Излъгах. Жадувах да напусна Англия. Бях тук от месец на гости на Аликс. Сивият остров, глухотата на сестра ми, чаят и бисквитите до втръсване в „Марлборо“, а сега и международната криза бяха изчерпили търпението ми. Надявах се обаче да посетя Ксения с младоженците.

— Не знам дали е разумно да се плава сред германските кораби, дебнещи из водите. — Феликс ме изтръгна от мислите ми.

— Защо да не пътуваме по суша? Ще се разпоредя влакът ми да ни чака в Кале.

— С влака ще минем през Берлин към Варшава — напомни ми той. — И трябва да предупредим Ксения за промяната в плана.

— Каква досада! Както винаги германците провалят всичко.

Шеговитото ми раздразнение обаче прикриваше истинска тревога. По средата на лятото бяхме разпилени из Европа. Избухнеше ли война, колцина от семейството щяха да успеят да се върнат у дома, ако Берлин затвореше единствения релсов път до Санкт Петербург?

— Ще пиша на принцеса Сесилия Пруска да изпрати петиция до свекъра си — предложи Ирина. — Не би отказал да ни пусне. Нямаме нищо общо с убийството на ерцхерцога.

— Кайзерът няма да ни възпре, разбира се.

Не отчетох хапливия тон на Феликс. От години избягвах да минавам през Германия при пътуванията ми из Континента.

— Пиши й — кимнах на Ирина. — Аз ще изпратя телеграма на Ксения да ни чака в Кале. Кога ще се подготвите за път?

— Имаме ли време до утре? — попита Феликс.

— Да. Ще изпратя каретата си да ви вземе. Аликс ще се разочарова.

* * *

Сестра ми бе повече от разочарована. Разплака се, когато заповядах на Таня и Софи да ми съберат багажа.

— При нас си на сигурно място — увери ме тя. — Защо да прекосяваш цяла Европа? Войната ще избухне всеки момент. Не разбирам.

— Налага се. — Повиших глас, за да ме чуе. — Ники има нужда от мен. И Червеният кръст. Александра няма да се погрижи за нищо. Моля те, Аликс, спри да плачеш. Ще ме разстроиш, а как си представяш хленчеща старица да се справи с кайзера?

Аликс изхлипа. Стараеше се да свикне с ограниченията на кралица-майка, но се чувстваше самотна и винаги настояваше да й гостувам дълго. Мислех да я поканя с нас във Франция, а после да отидем в „Вийоре“. Плановете се бяха променили.

— Според Джордж е неразумно Ники да те задължава да се върнеш. Може да останеш тук, докато този ужасен проблем се разреши.

— Да, говорих с него. — Приведох се към нея. — И той както Ники не иска война, ала не бива да оставяме кайзера да диктува условията за мир. Да не усложняваме излишно положението. Ще се видим скоро. Синът ми има нужда от мен. На мое място и ти би постъпила по същия начин.

Отпътувах от Лондон с обтегнати нерви. Австрия започна мобилизация, Германия обяви война на Русия заради подкрепата, оказана на Сърбия. На гарата в Дувър цареше хаос. Феликс и Ирина ги нямаше, макар да бях изпратила каретата си да ги вземе. Появиха се в последния момент. Вече бях на кораба, готова да прекося Канала. Дотичаха с кученцата си и се оправдаха с неразбория с багажа им. В Кале влакът ни чакаше, както се бях разпоредила. Ирина ме увери, че принцеса Сесилия е обещала да ни съдейства. Феликс уреди да препратят липсващите им пътнически сандъци и най-сетне потеглихме, предупредени, че Германия се кани да затвори границите си.

Пътувахме три изтощителни дни. Германски войници се качваха във влака за постоянни „проверки“. В Берлин ни спряха. Останахме затворени в купето. Тълпата по перона дюдюкаше. Наредих да спуснат завесите, но гербът по вратите на влака издаваше присъствието ми. Ордите ни замеряха с каквото намерят — кал и камъни зацапваха и ронеха позлатата, докато най-сетне войници с байонети не отцепиха района. Часове наред се задушавахме в знойното купе и слушахме презрителни крясъци. Най-после руският посланик, придружен от официален представител на германския министър на външните работи, ни информира, че не ни позволяват да продължим.

Забравила обноските, размахах показалец пред лицето на чиновника.

— Как смеете да се разпореждате с мен, вдовстващата руска императрица?

— Обявихте ни война… — подхвана той.

— Лъжа! Вие ни обявихте война. Настоявам за незабавна среща с кайзера.

— Негово Величество не е на разположение. Ваше Величество може да се върне в Англия или да потегли към Дания, но не през Германия.

Човекът от министерството тропна с токове и се обърна кръгом.

— Дъщеря ми ще ни чака тук — извиках аз.

Руският посланик пристъпи към мен.

— Ще посрещна Нейно Императорско Височество. Тръгвайте незабавно, Ваше Величество.

Феликс се изправи и протегна ръка на Ирина.

— Ще чакаме Ксения тук. Няма да заминем без нея. — Усмихна ми се хапливо. — Въпреки войната и въпреки разногласията кой я е обявил пръв, кайзерът няма да ни арестува.

Не исках да се разделяме, но Феликс не изслуша възраженията ми. Повери ми кученцата и поведе Ирина след посланика.

След два часа влакът ми потегли от Берлин. Не посмях да чакам повече. Ксения закъсня, но приех във влака множество руски аристократи, прекратили ваканцията си. Сърце не ми даде да ги гледам присвити на перона под хулите на тълпата. Цяла нощ пътувахме до Дания. Не знаех дали дъщеря ми, внучката ми и съпругът и са невредими. При пристигането ме уведомиха, че са успели да се качат на последния влак от Берлин до Копенхаген. Ирина се бе поболяла от страх, а Ксения беше разярена от дългото чакане на германската граница, където конфискували куфарите й и ги претърсили.

— Изгубиха багажа ни за добро — отбеляза язвително Феликс. — Ще напазарувам, докато Ирина се възстановява.

Бяха отседнали в най-елегантния копенхагенски хотел. Посетих внучката си и я намерих крайно изтощена. По-късно се потвърди подозрението ми, че е бременна. Реших да поема към Русия само с Ксения. Дъщеря ми изрази тревога за Сандро, отседнал в Кан с любовницата си.

— Все някак ще се добере до вкъщи — срязах я изнервена. — Дала си му достатъчно простор да прави каквото поиска.

Ксения мълча мрачно по пътя до Финландия, където хората, разбрали от вестниците за изпитанията ни в Берлин, се стекоха да ни посрещнат.

— Петдесет години бях принудена да крия чувствата си. Най-сетне с дълбоко задоволство мога да кажа колко мразя Германия — заявих пред журналистите.

Надявах се коментарът ми, публикуван във всяко издание, да стигне до кайзера.

Не че думите ми имаха някакво значение. Унгария се съюзи с Австрия. Германия обяви война на Франция и нахлу във Фландрия. Докато пристигнем в Санкт Петербург, Великобритания влезе в битката. Феликс се оказа прав. Избухна голяма война.

Убийството на един ерцхерцог хвърли всички ни в адовото гърло.