Томас Ман
Буденброкови (97) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

— Не е право, не е право, Герда! — каза може би за стотен път загрижено и укорно старата госпожица Вайхброт.

Тя седеше тази вечер на дивана във всекидневната стая на някогашната си ученичка, в колелото, образувано около кръглата средна маса от Герда Буденброк, госпожа Перманедер, дъщеря й Ерика, бедната Клотилда и трите дами Буденброк от „Брайтещрасе“. Зелените панделки на шапчицата й падаха върху слабите й, детски рамена, едното от които тя трябваше да дигне много високо, за да може да жестикулира с ръката си по масата — тъй силно бе се смалила сега, на седемдесет и пет години.

— Не е право, казвам ти, не постъпваш добре, Герда! — повтори тя припряно с треперещ глас. — Аз съм с единия крак в гроба, остава ми още малко да живея, а ти искаш да ме… искаш да ни напуснеш, искаш да се разделиш завинаги с нас… да заминеш… Друго е, ако беше само обикновено пътуване, за да погостуваш в Амстердам… но завинаги?! — И тя поклати отрицателно старата си, птича глава с кестеняви, плахи, натъжени очи. — Вярно е, че ти загуби много неща…

— Тя загуби всичко — каза госпожа Перманедер. — Не бива да бъдем егоисти, Тереза. Герда иска да си отиде и ще си отиде, няма какво да се прави. Тя дойде преди двадесет и една година с Томас и всички ние я обичахме, макар че винаги й бяхме донякъде противни… да, бяхме ти противни, Герда, недей възразява! Но Томас го няма вече и… никого няма вече. Какво сме ние за нея? Нищо. Мъчно ни е, но замини и бог да те пази, Герда! Благодарим ти, че не замина по-рано, още тогава, когато умря Томас…

Беше през есента след вечеря; малкият Йохан (Юстус, Йохан, Каспар) лежеше от около шест месеца, след като пастор Прингсхайм му даде последното причастие, там вън досам горичката под каменния кръст и семейния герб. В полуоголелите дървета на алеята пред къщата шумеше дъждът. Навремени се явяваше вятър и го запращаше срещу стъклата на прозорците. И осемте дами бяха облечени в черно.

Беше малка семейна среща, за да си вземат сбогом, сбогом от Герда Буденброк, която беше решила да напусне града и да се завърне в Амстердам, гдето, както някога, да свири дуети със стария си баща. Не я задържаше вече никакво задължение. Госпожа Перманедер не можеше да възрази нищо против това решение. Примири се с него, но дълбоко в душата си се чувствуваше много нещастна. Ако вдовицата на сенатора останеше в града, ако запазеше мястото и ранга си в обществото и оставеше тук състоянието си, то името на рода би съхранило що-годе от престижа си… Но както и да е — докато бъде на земята и хората гледат към нея, госпожа Антония ще държи високо дигната главата си. Дядо й беше пътувал из цялата страна в кола с четири коня.

Въпреки усилния живот, който лежеше зад нея, и въпреки слабостта на стомаха й, петдесетте й години не личеха. Лицето й беше станало малко матово и мъхнато, а по горната й устна — хубавата горна устна на Тони Буденброк — растяха обилни косъмчета; но в пригладените коси под траурната шапчица не се виждаше нито едно бяло влакно.

Братовчедка й, бедната Клотилда, прие заминаването на Герда така, както човек трябва да приема всичко на тоя свят: равнодушно и кротко. Преди малко на вечерята тя яде мълчаливо и юнашки, а сега седеше тук, както винаги пепелявосива и мършава, и вметваше провлечени, приветливи думи.

Ерика Вайншенк, вече на тридесет и една година, също не беше в състояние да се вълнува от раздялата с вуйна си. Тя беше преживяла по-тежки работи и бе усвоила твърде рано една покорна осанка. В морния поглед на воднистосините й очи — очите на господин Грюнлих — се четеше примирение със сбъркания живот; същото звучеше и в спокойния, навремени малко жаловит глас.

Що се отнасяше до трите дами Буденброк, дъщерите на чичо Готхолд, то, както обикновено, изражението на лицата им беше присмехулно и твърде критично. Фридерика и Хенриета, по-големите, с течение на годините бяха станали още по-сухи и по-тънки, докато Пфифи, най-малката, петдесет и три годишната, изглеждаше прекалено ниска и пълна.

Беше поканена и старата консулша Крьогер, вдовицата на вуйчо Юстус; но тя беше неразположена, а може би нямаше подходяща рокля — едно от двете.

Говориха за пътуването на Герда, за влака, с който мислеше да замине, и за продажбата на вилата заедно с мебелите, с която бе се нагърбил посредникът Гош. Защото Герда не искаше да вземе нищо и си отиваше, както беше дошла.

После госпожа Перманедер заговори за живота, взе го откъм най-важната му страна и поразсъждава върху миналото и бъдещето, макар че върху бъдещето не можеше да се каже почти нищо.

— Да, когато умра, Ерика също може да се махне оттук, стига да иска — каза тя, — но аз не мога да издържа на друго място; и докато съм жива, ние, шепата останали хора, трябва да бъдем сплотени. Веднъж през седмицата ще идвате на обед у мене… И тогава ще препрочитаме семейните книжа. — Тя докосна чантата, която лежеше пред нея. — Да, Герда, приемам я с благодарност. Решено… Чу ли, Тилда?… Макар че всъщност ти би могла да ни поканиш у себе си, защото в действителност сега твоето положение не е вече по-лошо от нашето. Да, такъв е животът! Някой се труди, сили се, бори се… а ти си седеше мирно и дочака търпеливо всичко. Но пък затова си камила, Тилда, не ми се сърди, че те наричам така…

— О, Тони! — каза усмихнато Клотилда.

— Съжалявам, че не мога да си взема сбогом с Кристиан — каза Герда и така заговориха за Кристиан.

Малка беше надеждата той да излезе някога от лечебното заведение, в което се намираше, макар че състоянието му не беше толкова лошо, та да не може да се движи свободно. Но сегашното положение на нещата беше извънредно приятно на съпругата му; тя била, както твърдеше госпожа Перманедер, в заговор с лекаря и по всяка вероятност Кристиан щял да завърши земния си път в лечебното заведение.

После настана пауза. Разговорът мина тихо и нерешително на неотдавна разигралите се събития и когато някой спомена името на малкия Йохан, в стаята отново зацари мълчание; чуваше се само дъждът отвън, който шумолеше по-силно.

Над последната Ханова болест, протекла по извънредно страхотен начин, сигурно виснеше някаква тежка тайна — не смееха да се погледнат в очите, докато говореха за нея с понижен глас, в недомлъвки и половинчати изрази. После си припомниха оная последна случка — посещението на малкия дрипав граф, който просто насилствено бе си пробил път в болничната стая… Хано се усмихна, когато чу гласа му, макар че инак не разпознаваше вече никого. И Кай непрекъснато му целуваше двете ръце.

— Целуна му ръцете ли? — попитаха дамите Буденброк.

— Да, много пъти.

Всички се замислиха над това.

Изведнъж госпожа Перманедер избухна в сълзи.

— Аз толкова го обичах — захлипа тя. — Не знаете колко много го обичах… Повече от всички вас… да, прости ми, Герда, ти си му майка… Ах, той беше ангел…

— Сега е ангел — поправи я Зеземи.

— Хано, малкият Хано — продължи госпожа Перманедер и сълзите се стичаха по мъхнатата матова кожа на страните й, — Том, татко, дядо и всички други… Къде отидоха те? Няма да ги видим никога вече. Ах, колко сурово и тъжно е това!

— Ще се видим пак с тях — каза Фридерика Буденброк, като стисна яко ръцете си в скута, наведе очи и заби нос във въздуха.

— Да, така казват… Ах, има часове, Фридерика, когато нищо не може да те утеши, ей богу, когато започваш да не вярваш в справедливостта, в добротата, в нищо. Знаете ли, животът разрушава много нещо в нас, разбива не едно наше упование… Ще се видим пак… Ако това беше истина…

Тогава до масата се изправи Зеземи Вайхброт, колкото й бе възможно по-високо. Тя се подигна на пръсти, изопна шия, удари по дъската на масата и шапчицата на главата й потрепера.

— Истина е! — каза тя с цялата си мощ и погледна предизвикателно всички.

Тя стоеше изправена пред тях — победителка в мирната битка, която бе водила през целия си живот срещу възраженията на своя учителски разум; стоеше гърбава, дребна и трепереща в убедеността си — същинска малка метателна, въодушевена пророчица.