Томас Ман
Буденброкови (4) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

— Както казах, Буденброк, моите уважения! — заглуши могъщият глас на господин Кьопен общия разговор, когато прислужницата с голи червени мишци, дебела пола на ивици и малка бяла шапчица към тила, мамзел Юнгман и момичето на консулшата от горния етаж сервираха горещата зеленчукова супа с припечения хляб и всички започнаха внимателно да гребат с лъжиците.

— Моите уважения! Каквото си е право, всеки би желал да живее тъй нашироко, тъй достолепно, каквото си е право…

Господин Кьопен не беше общувал с предишните собственици на къщата; той беше забогатял отскоро, не водеше потеклото си от патрицианско семейство и за жалост не можеше да отвикне от някои диалектни слабости като повтарянето на „каквото си е право“. Освен това казваше „оважения“ вместо „уважения“.

— При това съвсем без пари — забеляза сухо господин Гретйенс, който беше осведомен, и заоглежда обстойно залива през свита на тръба длан.

Доколкото беше възможно, бяха пропъстрили редицата и пресекли веригата на роднините с домашни приятели. Но не успяха да проведат това строго — старите Йовердик, както винаги, седяха нежно притиснати един до друг, като сърдечно си кимаха с глава. Старият Крьогер пък седеше сякаш на престол, висок и изправен, между сенаторша Лангхалс и мадам Антоанета, като делеше движенията на ръцете си и сдържаните шеги между двете дами.

— Кога е построена къщата? — попита господин Хофстеде косо над масата стария Буденброк, който беседваше в радушен и донякъде подигравателен тон с госпожа Кьопен.

— Лето… чакай… около 1680, ако не се лъжа. Впрочем синът ми се оправя по-лесно в такива дати…

— Осемдесет и второ — потвърди консулът, като се наведе напред; той седеше по-нататък, без дама, до сенатор Лангхалс. — Завършена е в 1682 през зимата. По онова време „Ратенкамп и с-ие“ започнали да се издигат по блестящ начин… Печално е това западане на фирмата през последните двадесет години.

Настъпи общо затишие, което продължи половин минута. Всеки гледаше в чинията си и си спомни за това някога блестящо семейство, което беше построило и обитавало тая къща, а я напусна осиромашало, разорено…

— М-да, печално — каза посредникът Гретйенс, — като си помисли човек какво безумие предизвика разорението… Ако тогава Дитрих Ратенкамп не беше взел за съдружник тоя Гелмак! Ей богу, аз загубих ума и дума, когато видях как се развъртя той. Зная от най-добре осведомен източник, госпожи и господа, как безобразно е спекулирал той зад гърба на Ратенкамп, как наляво и надясно е издавал записи и полици от името на фирмата. Накрая свърши… Банките загубиха доверие, липсваше покритие… Нямате представа… И кой контролираше склада? Може би Гелмак? Хазайничеха там като плъхове години наред! А Ратенкамп нехаеше…

— Той като че беше парализиран — каза консулът.

Лицето му бе добило мрачно и затворено изражение. Наведен напред, той бъркаше супата с лъжицата си и сегиз-тогиз поглеждаше бегло с малките си, кръгли, хлътнали очи към горния край на масата.

— Ходеше като под натиск и мисля, че всеки може да разбере тоя натиск. Какво го накара да се свърже с Гелмак, който привнесе нищожен капитал и за когото никой не каза добра дума? Сигурно е изпитвал потребност да стовари част от страшната отговорност върху някого другиго, защото е чувствал, че върви неудържимо към провала… С тази фирма беше свършено, това старо семейство беше passé^[1]. Вилхелм Гелмак сигурно е дал само последния тласък на разорението.

— Значи, драги господин консуле, вие сте на мнение — каза пастор Вундерлих с отмерена усмивка, като наливаше червено вино в чашата на дамата си и в своята, — че всичко, което стана, би станало и без намесата на Гелмак с неговите лудории?

— Това вероятно не — отговори замислено консулът и без да се обърне към някое определено лице. — Но аз мисля, че Дитрих Ратенкамп по необходимост и неизбежно трябваше да се свърже с Гелмак, за да се сбъдне съдбата му… Той сигурно е действал под натиска на някаква неумолима необходимост… Ах, убеден съм, че той горе-долу е знаел какво върши неговият associé, че не е бил в такова пълно неведение относно положението в склада. Но той беше окаменял…

— Е, assez^[2], Жан! — каза старият Буденброк и остави лъжицата си на масата. — И това е една от твоите idées…

Консулът дигна с разсеяна усмивка чашата към баща си. А Лебрехт Крьогер рече:

— Да говорим за веселото настояще!

С тия думи той хвана предпазливо и елегантно шийката на своята бутилка бяло вино, върху запушалката на която личеше малък сребърен елен, остави я по-настрана и загледа внимателно етикета. „К. Ф. Кьопен“, прочете той и кимна на винаря:

— Ах, да! Как ли щяхме да бъдем без вас?

Мадам Антоанета наблюдаваше зорко движенията на момичетата, които сменяха златоръбестите чинии от майсенски порцелан, а мамзел Юнгман даваше виком нареждания във фунията на акустичната тръба, която свързваше трапезарията с кухнята. Поднесоха рибата и пастор Вундерлих каза, като внимателно си слагаше от нея:

— Все пак това весело настояще не е паднало наготово от небето. Младите хора тук, които сега се радват заедно с нас старите, вероятно ще помислят, че някога може да е било другояче… Аз имам право да кажа, че нерядко съм вземал лично участие в съдбините на нашите Буденброк… Винаги когато видя пред очите си тия неща — и той се обърна към мадам Антоанета, като взе от масата една от тежките сребърни лъжици, — неволно си мисля дали не са част от ония вещи, които през лето шесто държеше в ръцете си нашият приятел, философът Леноар, сержант на негово величество император Наполеон… и си спомням нашата среща на „Алфщрасе“, мадам…

Мадам Буденброк наведе очи с отчасти смутена, отчасти натежала от спомени усмивка. Том и Тони на долния край, които не искаха да ядат риба и внимателно следяха разговора на възрастните, извикаха едва ли не в един глас:

— Ах, да, разкажете ни, стара майко!

Ала пасторът знаеше, че тя самата не обичаше да разказва тая донякъде неприятна случка, и подхвана пак вместо нея старата къса история, която децата с удоволствие биха слушали сто пъти и която може би някои и други още не бяха чували.

— Накъсо, представете си: ноемврийско следпладне, студено и дъждовно, та бог да пази! Връщам се от някаква служебна работа и мисля за лошите времена. Княз Блюхер беше си отишъл, французите влязоха в града, обаче настъпилата тревога не личеше много. Улиците бяха тихи, хората си седяха у дома и се пазеха. Месарят Прал, който, застанал с ръце в джобовете на панталоните пред вратата на къщата си, извикал с гръмовния си глас: „Ама това наистина е прекалено, наистина!…“ — беше просто, бум, застрелян в главата… Я, мисля си, да надникна у Буденброк! Малка утеха би била добре дошла… мъжът е болен от червен вятър, а госпожата сигурно има разправии с разквартируването на войниците.

Но в същия този момент кого виждам запътен насреща ми? Нашата всеобщо уважавана мадам Буденброк. Обаче в какво състояние? Тя бърза без шапка под дъжда, не е наметнала дори шал на рамената си, не върви, а по-скоро тича и цялата й coiffure^[3] е в пълен безпорядък… Да, така беше, мадам! Не можеше дори да се говори за coiffure.

„Какъв приятен surprise^[4]!“ — казвам аз и си позволявам да я хвана за ръката, защото се досещам, че става нещо нередно. А тя въобще не ме вижда… „Къде така бързате, мила?“ Тя ме поглежда, вижда ме и едва-едва промълвя: „Вие ли сте… Прощавайте! Край на всичко! Ще се хвърля в Трава!“

„Опазил бог! — казвам аз и чувствам, че пребледнявам. — Не е там мястото ви, мила! Но какво се е случило?“ И я държа здраво, доколкото приличието позволява. „Какво се е случило ли? — извиква тя и трепери. — Нахвърлиха се на сребърните прибори, Вундерлих! Ето какво се случи! А Жан е болен от червен вятър и не може да ми помогне. Но и да беше здрав, пак не би могъл да ми помогне! Крадат ми лъжиците, сребърните ми лъжици! Ето какво се случи, Вундерлих, и аз ще се хвърля в Трава!“

Аз държа нашата приятелка, казвам, каквото се казва в такива случаи: „Courage“, казвам, „Мила!“ и „Всичко ще се оправи!“, и „Ще поговорим с тия хора, успокойте се, заклинам ви и да вървим!“ — и я повеждам назад по улицата към тяхната къща. Горе в трапезарията заварваме милицията така, както я била оставила госпожата, около двадесет души, които ровят в голямата ракла, гдето са сребърните прибори.

„С кого от вас мога да поприказвам, господа?“ — питам аз вежливо. Те се разсмиват и викат: „С всинца ни, папа!“ Но после един излиза напред и се представя — човек висок като върлина, с дълги, рошави, почернени мустаци и едри червени ръце, които се подават от обшитите с галуни подгъвки на ръкавите. „Леноар — казва той и козирува с лявата ръка, защото в дясната държи връзка от пет-шест лъжици. — Сержант Леноар. Какво желаете, господине?“

„Господин офицер! — казвам аз и гледам да засегна неговото point d’honneur^[5]. — Може ли заниманието с тия неща да бъде съгласувано с вашата блестяща charge^[6]? Градът не заключи портата си за императора…“ — „Какво да се прави? — отговаря той. — Това е войната! Войниците имат нужда от такива прибори.“

„Имайте пред вид едно нещо — прекъснах го аз, защото ми хрумва една мисъл. — Тази дама — казвам аз, защото какво ли не се казва в подобно положение, — господарката на тоя дом, не е германка, а едва ли не ваша землячка, тя е французойка…“ „Как, французойка ли?“ — повтаря той. И какво, мислите, добавя този дълъг юначага? — „Значи, емигрантка? — казва той. — Но тогава тя е враг на философията!“

Аз се слисвам, но преглътвам смеха си. „Вие — казвам, — както виждам, сте умен човек. Повтарям, че ми се струва недостойно за вас да се занимавате с тия неща!“ Той мълчи един миг; после обаче внезапно се изчервява, хвърля шестте лъжици в раклата и се провиква: „Но кой ви е казал, че имам някакво друго намерение с тия неща, освен да ги поразгледам?! Хубави вещи! Но ако някой и друг от войниците си вземе по нещо за souvenir^[7]…“

Ех, разбира се, взеха си достатъчно souvenir, позоваването на човешка или божествена справедливост не помогна… Та те не признават друг бог, освен тоя страшен дребен човек…