Томас Ман
Буденброкови (18) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Едно юлско следпладне, малко след пет часа, седяха пред „Портала“ в градината, гдето бяха пили кафето си. Вътре в белосаното помещение на градинската къща с високото стенно огледало, по стъклото на което бяха нарисувани птици в полет, и с двете лакирани двукрили врати в дъното, които в действителност не бяха врати и ръчките им също бяха нарисувани — там вътре въздухът беше много топъл и застоял, затова бяха изнесли вън леките мебели, изработени от чворесто байцвано дърво.

Консулът, съпругата му, Тони, Том и Клотилда седяха в дъга край кръглата покрита маса, по която блестеше употребеният вече сервиз, докато Кристиан, седнал малко настрана, заучаваше със злочесто изражение на лицето втората реч на Цицерон против Катилина. Консулът беше зает с пурата си и с „Известия“. Консулшата бе отпуснала коприненото везмо в скута си и наблюдаваше усмихнато малката Клара, която с Ида Юнгман търсеше теменужки из тревата, защото понякога там имаше теменужки. Тони беше подпряла глава на двете си ръце и четеше унесено „Серапионови братя“ от Хофман, а Том много предпазливо я гъделичкаше по шията с една сламчица; тя обаче от благоразумие се преструваше, че не усеща нищо. Клотилда, мършава и с възстаро изражение на лицето, облечена в пъстрата си басмена рокля, четеше един разказ под наслов „Сляпа, глуха, няма и въпреки това — щастлива“; междувременно огребваше бисквитените остатъци по покривката на масата, след това вдигаше купчината с петте си тръста и внимателно я изсипваше в устата си.

Небето, на което неподвижно стояха няколко бели облака, започна бавно да бледнее. Градинката със симетрично разположени алеи и лехи се разстилаше пъстра и чиста, озарена от следобедното слънце. Сегиз-тогиз се носеше уханието на резедите, засадени по окрайнината на лехите.

— Е, Том — каза благоразположено консулът и извади пурата от устата си, — въпросът с ръжта за „Ван Хенкдем и с-ие“, по който ти приказвах, вече се нарежда.

— Колко дава? — попита заинтересован Томас и престана да мъчи Тони.

— Шестдесет талера за хиляда кила… Не е лошо, нали?

— Отлично!

Том разбираше, че тази сделка беше много добра.

— Тони, държането ти не е comme il taut^[1] — забеляза консулшата и Тони, без да дига очи от книгата, свали единия лакът от масата.

— Какво от това — рече Том. — Да седи, както ще, тя завинаги ще си остане Тони Буденброк. Тилда и тя безспорно са най-красивите в семейството.

Клотилда щеше да припадне от почуда.

— Боже! Том?… — рече тя и беше непонятно колко дълго време можеше да проточи тия три къси срички.

Тони понесе мълчаливо закачката, защото Том я превъзхождаше и тя не можеше да му стори нищо; той веднага щеше да намери отговор и да накара всички да й се смеят. Ето защо тя само разтвори широко ноздри, пое силно въздух и сви рамене. Но когато консулшата заговори за предстоящия бал у консул Хунеус и спомена нещо за нови лачени обувки, Тони свали и другия лакът от масата и прояви жив интерес към тоя въпрос.

— Вие приказвате ли, приказвате — извика жаловито Кристиан, — а този урок е страшно мъчен! По-добре щеше да бъде и аз да стана търговец!…

— Да, на тебе всеки ден ти се иска нещо друго — рече Том.

Точно в тоя миг в двора влезе Антон; носеше визитна картичка на чаения поднос и всички в очакване устремиха очи към него.

— Грюнлих, агент — прочете консулът. — От Хамбург. Приятен човек, син на пастор, ползува се с добро ние в обществото. Аз правя сделки с него. Имаме да уреждаме един въпрос… Антон, кажи на господина да заповяда! Нямаш нищо против, нали, Бетси?

През градината дойде с доста къси крачки и малко протегната напред глава среден на ръст мъж на около тридесет и две години; носеше зеленожълт, вълнест, дългопол жакет и сиви плетени ръкавици, шапката и бастуна държеше в една ръка. Лицето му под светлорусите поопадали коси беше розово и усмихнато, но край едната ноздра се виждаше едра брадавица. Брадичката и горната му устна бяха гладко обръснати, а ярко-златожълтите му бакенбарди, по английската мода, бяха дълги и увиснали надолу. Още отдалеко той направи почтително-покорен жест с голямата си светлосива шапка, приближи се с една последна, твърде широка крачка и описа полукръг с горната половина на тялото си, като по тоя начин се поклони на всички.

— Аз преча, като влизам в един семеен кръг — каза той с мек глас и изискана сдържаност. — Някои са взели полезни книги, други беседват… Моля да ми простите!

— Добре дошли, драги господин Грюнлих! — каза консулът, който беше станал от мястото си, както сториха и двамата му синове, и стисна ръка на госта. — Радвам се, че мога да ви поздравя и вън от кантората, сред семейството си. Господин Грюнлих, мой добър търговски приятел, Бетси… Дъщеря ми Антония… Племенницата ми Клотилда… Томас познавате вече… Ето и втория ми син, Кристиан, гимназист.

Господин Грюнлих отговори повторно с поклон на всяко назовано име.

— Както казах — продължи той, — нямам намерение да играя роля на натрапник… Дойдох по търговски работи. И ако смея да помоля господин консула да се поразходим из градината…

Консулшата отговори:

— Ще ни засвидетелствате любезността си, ако не заговорите веднага с мъжа ми по търговски работи и се задоволите за известно време с нашата среда. Седнете!

— Хиляди благодарности — каза развълнуван господин Грюнлих.

Той седна на края на стола, донесен от Том, после се намести удобно, сложи шапката и бастуна на коленете си, поглади с ръка единия си бакенбард и се поизкашля: това покашляне прозвуча горе-долу като „хъ-ъ-м!“ Всичкото пък направи впечатление, като че той искаше да каже: „Това беше уводът. Ами сега?“

Консулшата откри главната част на разговора.

— В Хамбург ли живеете? — попита тя, като понаведе глава встрани и остави на мира ръкоделието в скута си.

— Да, госпожо консулша — отговори господин Грюнлих с нов поклон. — Местожителството ми е в Хамбург, но често пътувам. Много съм зает, търговията ми е извънредно оживена… хъ-ъ-м, да, мога да твърдя това.

Консулшата дигна вежди и пораздвижи устата си, сякаш казваше с почтително натъртване: „Тъй ли?“

— Неуморната дейност е за мене условие за живот — добави господин Грюнлих, полуобърнат към консула, и се покашля отново, като забеляза погледа, който госпожица Антония беше спряла върху него; този поглед беше студен и изпитателен, поглед, с какъвто млади девойки измерват непознати млади господа и изражението на който изглежда всеки миг готово да премине в презрение.

— Ние имаме роднини в Хамбург — забеляза Тони само за да каже нещо.

— Дюшанови — поясни консулът, — семейството на покойната ми майка.

— О, напълно ориентиран съм! — побърза да отговори господин Грюнлих. — Имам честта да познавам малко господата. Всички те са отлични хора, хора със сърце и дух… хъ-ъ-м. Действително светът би бил по-добър, ако във всички семейства царуваше такъв дух, както в тяхното. Там намираме вяра в бога, добросърдечие, съкровено благочестие, накъсо: истинското християнство, което е мой идеал. А с това тези госпожи и господа свързват благородна общителност, изящество, блестяща елегантност, госпожо консулша, която мене лично винаги ме е очаровала!

Тони си помисли: „Откъде ли познава родителите ми? Казва им неща, които те обичат да слушат…“

А консулът каза одобрително:

— Този двустранен вкус говори добре за всеки мъж.

Консулшата пък не можа да се сдържи да не подаде ръка на госта, като изви сърдечно и широко дланта, така че златната й гривна издаде лек звън.

— Вие мислите точно като мене, драги господин Грюнлих! — каза тя.

Господин Грюнлих направи нов поклон, седна, поглади бакенбарда си и се покашля, като че искаше да каже: „Да продължим!“

Консулшата каза няколко думи за ония майски дни през четиридесет и втора година, тъй страхотни за родния град на господин Грюнлих.

— Наистина — забеляза господин Грюнлих, — тежко нещастие, печално бедствие беше този пожар. Щети за сто тридесет и пет милиона, да, изчислени са приблизително точно. Впрочем аз лично дължа голяма благодарност на провидението…не бях ни най-малко засегнат. Пожарът се развихри главно в енориите Свети Петър и Николай… Градината ви е прекрасна — прекъсна се той, като с благодарност взе пура от консула, — но необичайно голяма за домашна градина! И какви пъстри цветя… О, господи, не крия слабостта си към цветята и към природата изобщо! Онези полски макове там гиздят неизказано.

Господин Грюнлих похвали достолепното разположение на къщата, похвали изобщо целия град, похвали също пурите на консула и намери да каже за всекиго по две-три любезни думи.

— Мога ли да си позволя да попитам какво четете, госпожице Антония? — попита той усмихнат.

Кой знае по каква причина, Тони внезапно сви вежди и отговори, без да погледне господин Грюнлих:

— „Серапинови братя“ от Хофман.

— Действително този писател даде забележителни творби — забеляза той. — Но моля за прошка… забравих името на втория ви господин син, госпожо консулша.

— Кристиан.

— Хубаво име! Обичам, ако ми позволите да кажа — и господин Грюнлих отново се обърна към домовладиката, — всички ония имена, които сами по себе си ни дават да разберем, че този, който ги носи, е християнин. Доколкото зная, името Йохан е наследствено във вашето семейство… кой не би се сетил веднага за Йоан, любимия Исусов ученик! Аз например, ако мога да си позволя тая забележка — продължи той красноречиво, — се казвам като повечето от моите прадеди Бендикс… име, което трябва да се вземе като простонародно умалително от Бенедикт. А какво четете вие, господин Буденброк? Ах, Цицерон! Трудно четиво са произведенията на тоя велик римски оратор. Quous que tandem Catilina^[2]… Хъ-ъ-м, да, аз може още не съм забравил окончателно латинския!

Консулът каза:

— За разлика от моя покоен баща аз винаги съм възразявал против това непрекъснато занимаване на младите умове с гръцки и латински език. Има толкова много сериозни и важни неща, необходими при подготовката им за практическия живот…

— Вие изказахте моето мнение, господин консуле — побърза да отговори господин Грюнлих, — преди аз да успея да го облека в думи! Трудно и както забравих да добавя, не неуязвимо четиво. Като оставям настрана всичко друго, спомням си няколко направо непристойни места в тия речи…

Когато настъпи пауза, Тони си помисли: „Сега е мой ред“. Защото господин Грюнлих спря погледа си върху нея. Наистина беше неин ред. Господин Грюнлих внезапно се надигна малко от стола си, направи късо, напрегнато и все пак елегантно движение с ръка към страната на консулшата и прошепна поривисто:

— Моля ви, госпожо консулша, обърнете внимание!… Заклевам ви, госпожице — прекъсна се той високо, като че Тони трябваше да разбере само това, — останете още един момент в това положение!… Обърнете внимание — продължи той отново с шепот — как слънцето трепка в косите на дъщеря ви! Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси! — станал изведнъж сериозен от възторг, каза той някъде във въздуха, като че говореше на бога или на сърцето си.

Консулшата се усмихна благосклонно, а консулът каза:

— Не пускайте мухи в главата на момичето!

Тони повторно сви мълчаливо вежди. Няколко минути след това господин Грюнлих стана.

— Няма да ви досаждам повече, ей богу, не, госпожо консулша! Няма да ви досаждам повече! Аз дойдох по търговски работи… но кой би могъл да устои… А сега работата зове! Ако смея да помоля господин консула…

— Не е нужно да ви уверявам — каза консулшата — колко много ще се радвам, ако докато продължава вашият престой в тоя град, бихте се задоволили с нашия дом…

За един миг господин Грюнлих онемя от признателност.

— Задължен съм ви от цялата си душа, госпожо консулша! — каза той с умилно изражение. — Но не бива да злоупотребявам с вашата любезност. Аз обитавам две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“…

„Две-три стаи!“ — помисли си консулшата и точно това искаше господин Грюнлих да си помисли тя.

— На всеки случай — заключи тя, като повторно със сърдечно движение му подаде ръка — надявам се, че днес се видяхме не за последен път.

Господин Грюнлих целуна ръка на консулшата, почака един миг да му подаде ръка и Антония, която обаче не стана, описа полукръг с горната половина на тялото си, отстъпи широка крачка назад, поклони се повторно, после сложи със замах сивата си шапка, като отметна назад глава, и тръгна редом с консула…

— Приятен човек! — повтори консулът, като се върна при семейството и седна отново на мястото си.

— Намирам, че е глуповат — позволи си да забележи Тони, и то натъртено.

— Тони! Боже господи! Как съдиш! — извика консулшата донякъде възмутена. — Такъв благочестив момък!

— Такъв добре възпитан и общителен човек! — допълни консулът. — Не знаеш какво приказваш.

Случваше се понякога от вежливост родителите да разменят по тоя начин становищата си; тогава бяха още по-сигурни в единодушието си.

Кристиан набърчи големия си нос и каза:

— С каква важност говори само!… „Други беседват.“ Та ние изобщо не беседвахме! „Онези полски макове там гиздят неизказано.“ Понякога има вид, като че говори високо на себе си. „Аз преча… моля да ми простите!… Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси!…“

И Кристиан имитира така сполучливо господин Грюнлих, че дори консулът неволно се разсмя.

— Да, придава си прекалена важност! — поде отново Тони. — Говореше непрекъснато за себе си. Търговията му била оживена, той обичал природата, той предпочитал тия или ония имена, той се казвал Бендикс… Бих искала някой да ми каже какво ни засяга това… Той приказва всички тия неща само за да се изтъква! — извика тя внезапно яростно. — Той ти говореше, мамо, и на тебе, папа, само онова, което вам е приятно да слушате, за да ви поласкае!

— Това не е укорително, Тони! — каза строго консулът. — Когато човек се намира в чужда среда, той се показва от най-добрата си страна, подбира думите си и се стреми да бъде харесан… ясно…

— Аз намирам, че е добър човек — каза кратко и проточено Клотилда, макар че тя беше единственото лице, на което господин Грюнлих не обърна ни най-малко внимание.

Томас се въздържа да каже мнението си.

— Достатъчно! — заключи консулът. — Той е добър християнин, способен, деятелен и високо образован човек. И ти, Тони, вече голямо момиче на осемнадесет или в най-близко време на деветнадесет години, към което той се отнесе тъй вежливо и галантно, би трябвало да обуздаваш склонността си да хвърляш укори. Всички сме хора, всички имаме слабости; а ти, прости ми, наистина си последната, която би имала право да замеря с камък… Том, на работа!

Тони промълви на себе си:

— Златожълти бакенбарди!

И сви вежди, както бе направила няколко пъти вече.