Томас Ман
Буденброкови (56) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

От антрето се позвъни и госпожа Грюнлих, вярна на новия си навик, отиде на площадката на стълбата, наведе се над бяло лакираните перила и надникна към пруста. Но щом долу отвориха вратата, тя изведнъж се наведе още по-ниско, после се дръпна мигновено назад, притисна с една ръка кърпичката си върху устата, прибра с другата полите си и изтича поприведена нагоре. На стълбата за втория етаж срещна мамзел Юнгман и с отмалял глас й пошепна нещо, на което Ида от радостна уплаха отговори на полски нещо като „боже, света Богородице!“

По същото време консулша Буденброк седеше в стаята с пейзажите и с две големи дървени куки плетеше шал, покривка или нещо подобно. Беше единадесет часът преди пладне.

През коленната зала мина прислужницата, почука на стъклената врата, влезе с тромави крачки и предаде на консулшата една визитна картичка. Консулшата пое картичката, понамести очилата си, защото при ръчна работа слагаше очила, и я прочете. После отново дигна очи към руменото лице на момичето, прочете повторно и пак погледна момичето. Накрая каза радушно, но твърдо:

— Какво е това, мила? Какво значи това?

Върху картичката беше напечатано: „Кс. Нопе и с-ие“. Но както Кс. Нопе, така и знакът „и“ бяха задраскани дебело със син молив, та беше останало само „с-ие“.

— Помоли господина да заповяда — каза консулшата, понеже разбра сега, че „с-ие“-то моли да бъде приет.

Момичето излезе. Веднага след това стъклената врата отново се отвори и влезе един възнисък човек, който за миг застана в тъмното дъно на стаята и каза нещо провлечено, което звучеше като:

— Имам честта…

— Добро утро! — каза консулшата. — Няма ли да се приближите?

Тя се подпря леко с ръка върху възглавката на дивана и се понадигна, защото още не знаеше дали е наложително да се изправи съвсем.

— Позволих си… — отговори господинът с радушно напевно и провлечено ударение, като се преви учтиво, пристъпи две крачки напред, след това отново се спря и се огледа, сякаш търсеше място за сядане или закачалка за шапката и бастуна, които бе внесъл в стаята; роговата ръкохватка на бастуна, извита като птичи нокът, беше дълга горе-долу стъпка и половина.

Беше мъж на около четиридесет години, с къси ръце и крака и доста пълен; носеше широко отворена връхна дреха от кафяв лоден и светла, пъстра жилетка, която покриваше в мека дъга корема му и върху която блестеше златна часовникова верижка с истински букет, с цяла сбирка от рогови, кокалени, сребърни и коралови висулки; панталоните му имаха неопределен сиво-зелен цвят, бяха много къси и изглеждаха ушити от необикновено корав плат, тъй като долните им ръбове нямаха гънки и образуваха правилни кръгове около кончовите на късите и широки обуща. Светлорусите му редки мустаци, увиснали като ресни над устата, придаваха на кръглата му като топка глава с чип нос и доста редки, неугледни коси нещо тюленовско. „Мухата“, която непознатият господин носеше между долната устна и брадичката си, в противовес на мустаците му, бе щръкнала малко като четина. Бузите му бяха извънредно дебели, тлъсти, издути и сякаш дръпнати към очите, които те превръщаха в две съвсем тесни, светлосини цепки и в ъглите на които образуваха ситни бръчки. Поради това лицето изглеждаше отекло и имаше някакво смесено изражение от сърдитост и честно, неловко, трогателно добродушие. От малката брадичка се спускаше стръмна линия, която се губеше в тясната бяла вратовръзка — линията на гушава шия, която не би могла да търпи висока корава яка. Долната половина на лицето и шията, тилът и вратът, бузите и носът — всичко преливаше донякъде безформено и подпухнало едно в друго. Поради всички тия подутини цялата кожа на лицето беше обтегната и на отделни места — под долния край на ушите и от двете страни на носа — зачервена и изпръхнала.

В едната от късите бели и тлъсти ръце господинът държеше бастуна, в другата — зелено тиролско шалче, украсено с брадица от дива коза.

Консулшата бе свалила очилата си и се подпираше все още в полуизправено положение върху възглавката на дивана.

— С какво мога да ви услужа? — каза тя вежливо, но твърдо.

Тогава господинът сложи с решително движение шапката и бастуна върху капака на хармониума, потри доволно освободените ръце, погледна чистосърдечно консулшата със светлите си подпухнали очички и каза:

— Моля да простите, уважаема госпожо, че ви дадох такава картичка, нямах друга под ръка. Казвам се Перманедер, Алоис Перманедер от Мюнхен. Може би, уважаема госпожо, сте чували вече името ми от госпожа дъщеря ви…

Той изговори всичко това високо и с доста грубо ударение на своя чепат диалект, пълен с внезапни уплътнения, но с някакво доверчиво примижаване на очните цепки, което като че казваше: „Все ще се разберем някак си…“

Консулшата бе се изправила напълно и пристъпи сега към него с наклонена встрани глава и протегнати ръце.

— Господин Перманедер? Вие ли сте? Разбира се, дъщеря ми ни е разказвала за вас. Зная колко много сте допринесли, щото престоят й в Мюнхен да бъде приятен и забавен… Но какво ви довея в нашия град?

— Ококорихте се, нали? — каза господин Перманедер, като седна до нея в едно кресло, което тя му бе посочила с изящен жест, и започна да трие доволно с две ръце късите си, заоблени бедра.

— Моля, как казахте? — попита консулшата.

— Облещихте се, нали? — отвърна господин Перманедер, като престана да трие колената си.

— Много мило! — каза консулшата в пълно недоумение и се облегна с престорено задоволство назад, сложила ръце в скута си.

Но господин Перманедер забеляза това: той се понаведе, описа бог знае защо с ръката няколко кръга във въздуха и каза с голямо напрежение на силите:

— Ама вие, уважаема госпожо, много се… чудите!

— Да, да, драги господин Перманедер, вярно е — отвърна радостно консулшата.

След като се разбраха, настъпи пауза, й за да запълни тая пауза, господин Перманедер каза с деловита въздишка:

— Тя е една… ама нейсе, запуши я!

— Хм, как, моля? — попита консулшата и светлите й очи се плъзнаха малко встрани.

— Тя е една мътна и кървава! — отвърна господин Перманедер извънредно високо и сурово.

— Много мило — каза успокоително консулшата.

По този начин приключиха и тая точка.

— Смея ли да попитам какво ви е довело толкова далече, драги господине? Истинско пътешествие от Мюнхен дотук…

— Търговийка — каза господин Перманедер, като повъртя късата си ръка насам-натам във въздуха, — дребна търговийка с пивоварната „Валкмюле“, уважаема госпожо.

— Да, вярно, вие търгувате с хмел, драги господин Перманедер! „Нопе и с-ие“, нали? Вярвайте ми, че сегиз-тогиз съм чувала от моя син, консула, много хубави работи за вашата фирма — каза вежливо консулшата, но господин Перманедер отклони:

— Добре, добре! Няма що да приказваме за това. Да, цялата работа е там, че аз отдавна имах желание да ви навестя, уважаема госпожо, и да видя отново госпожа Грюнлих. Това стига, за да се реши човек да тръгне.

— Благодаря ви — каза сърдечно консулшата и още веднъж му поднесе ръка, като извъртя силно дланта си, — но сега ще трябва да уведомят дъщеря ми — добави тя, стана и отиде до стъклената врата, гдето висеше везаната връв за звънеца.

— Да, бог да ме убие, ако лъжа, много драго ще ми е — извика господин Перманедер и се завъртя заедно с креслото към вратата.

Консулшата заповяда на момичето:

— Помоли мадам Грюнлих да слезе, мила!

После се върна на дивана, след което и господин! Перманедер отново завъртя креслото си обратно.

— Много драго ще ми е… — повтори той разсеяно, като разглеждаше тапетите, голямата мастилница от севърски порцелан върху писалището и мебелите. После каза няколко пъти:

— Тя е една мътна и кървава!… Тя е една мътна и кървава!…

Той потърка коленете си и въздъхна тежко без видима причина. Това приблизително запълни времето до появата на госпожа Грюнлих.

Тя положително бе се понагласила — беше облякла светла блуза и поприбрала фризурата си. Лицето й изглеждаше по-свежо и по-хубаво откогато и да било по-рано. Върхът на езика й играеше дяволито в единия ъгъл на устата.

Когато тя влезе, господин Перманедер скочи от креслото и тръгна с небивал възторг насреща й. Той цял се развълнува, улови двете й ръце, разтърси ги и извика:

— Е, госпожа Грюнлих! Е, здравейте! Е, как прекарахте цялото това време? Какво правихте тук? Исусе, Богородице, радвам се като луд! Спомняте ли си още за град Мюнхен и за нашите планини? Ама весело я карахме, нали?! Да, дявол да го вземе! Ето че пак се виждаме! Кой би могъл да си го помисли…

Тони от своя страна също го поздрави много живо, притегли един стол до неговия и двамата забъбриха за седмиците, прекарани в Мюнхен. Разговорът потече безпрепятствено и консулшата го следеше, като кимаше снизходително и насърчително на господин Перманедер, превеждаше си един или друг от неговите изрази на книжовен немски език и после всеки път се облягаше назад на дивана, доволна, че го е разбрала…

Господин Перманедер трябваше да обясни и на госпожа Антония причината за пътуването си, но явно придаде толкова малко значение на своята „търговийка“ с пивоварната, та почти изглеждаше, че всъщност не е имал никаква работа в града. В замяна на това той се осведоми с голям интерес както за другата дъщеря, така и за синовете на консулшата и изказа гласно съжалението си, че Клара и Кристиан отсъствуваха, тъй като отдавна имал желание да се запознае с „целокупната фамилия“…

Отговори съвсем неопределено на въпроса колко време ще престои в града, но когато консулшата каза: „Очаквам всеки миг синът ми да дойде за закуска. Господин Перманедер, ще ни доставите ли удоволствието да хапнете заедно с нас резен хляб с масло?“ — той прие с голяма готовност поканата, преди още тя да беше изречена докрай, сякаш я бе очаквал.

Консулът дойде. Той бе заварил празна стаята за закуска и се яви в работната си престилка — припрян, преуморен и претрупан с работа, — за да подкани другите да седнат и закусят набърже. Но щом зърна причудливата фигура на госта с необикновените висулки по часовниковата верижка, лоденовата връхна дреха и брадицата от дива коза върху хармониума, той дигна внимателно глава, а когато му назоваха името, което твърде често беше чувал от устата на госпожа Антония, хвърли бърз поглед към сестра си и поздрави господин Перманедер с най-подкупваща любезност. Изобщо не седна, а веднага слязоха в мецанина, гдето мамзел Юнгман беше сложила масата и самоварът вече шумеше — истински руски самовар, подарък от пастор Тибуртиус и съпругата му.

— Това ви улеснява — каза господин Перманедер, като седна и обгърна с един поглед богатия избор от студени закуски върху масата.

Сегиз-тогиз, поне в множествено число, той с най-невинно изражение на лицето заговаряше домакините във второ лице.

— Не е като онази от вашата придворна пивоварна, господин Перманедер, но все пак се пие по-приятно от нашата местна бира.

И консулът му наля от пенливата кафява бира „Портер“, която той самият обикновено пиеше по това време.

— Благодаря, комшу! — каза господин Перманедер, като дъвчеше, и не забеляза ужасения поглед, който му хвърли мамзел Юнгман.

Бирата „Портер“ обаче той пиеше така сдържано, че консулшата поръча да донесат бутилка червено вино; сега той явно се разведри и отново забъбри с госпожа Грюнлих. Поради големия си корем седеше доста далече от масата, държеше нозете си широко разкрачени и обикновено спускаше едната от късите си ръце с тлъсти бели пръсти право надолу, отвесно на облегалката; дебелата си глава с тюленови мустаци навеждаше малко встрани с изражение на кисело доволство, премигваше чистосърдечно с очи и слушаше думите и отговорите на Тони.

Тя му раздробяваше гъбите с изискани движения, защото той беше съвсем несръчен в тия непознати лакомства и непрекъснато вметваше различни разсъждения върху живота.

— О, господи, колко тъжно е, господин Перманедер, че всичко добро и хубаво в живота отлита толкова бързо! — каза тя, като загатваше за дните, прекарани в Мюнхен.

После остави за миг ножа и вилицата настрана и дигна сериозен поглед към тавана. Сегиз-тогиз пък правеше колкото смешни, толкова и бездарни опити да говори на баварски диалект.

През време на закуската се похлопа — стажантът от кантората донесе телеграма. Консулът я зачете, като бавно плъзгаше пръстите си по единия от дългите върхове на мустаците, и макар да се виждаше, че беше напрегнато зает със съдържанието на телеграмата, пак попита с най-безгрижен тон:

— А как върви търговията, господин Перманедер?

Веднага след това се обърна към стажанта:

— Добре.

И младият човек си отиде.

— О, господи, комшу — отговори господин Перманедер, обърна се тромаво като човек с дебела и вдървена шия към страната на консула и отпусна сега другата ръка надолу през облегалката. — Не заслужава да се говори, тя е една мътна и кървава! Виждате ли, Мюнхен — той изговаряше името на родния си град винаги така, че другите едвам отгатваха какво казваше, — Мюнхен не е търговски град… Там всеки си гледа спокойствието и халбата бира… Никой няма да вземе да чете телеграма през време на ядене, никой. Тук имате по-друг размах, дявол да го вземе!… Благодаря, ще пийна още чашка… Мътна и кървава е! Съдружникът ми Нопе отдавна иска да, се премести в Нюрнберг, понеже там има борса и предприемчив дух… но аз няма да напусна моя Мюнхен… Никога!… Мътна и кървава е!… Виждате ли, конкуренцията е голяма, много голяма… а износът просто смешен… Дори в Русия скоро ще започнат да засаждат това растение…

Изведнъж той хвърли необикновено бърз поглед към консула и каза:

— Впрочем… не е напълно вярно, комшу! Все пак търговийката си я бива! Печелим добри пари от акционерната пивоварна, гдето, знаете, директор е Нидерпаур. Те бяха съвсем мъничко дружество, но ние им дадохме кредит и пари в брой с четири на сто лихва срещу ипотека… за да могат да си разширят зданието… И сега вършат добра работа, имат повече оборот и годишна печалба… сега хвърля! — заключи Господин Перманедер, отказа с благодарност да вземе цигара или пура, поиска позволение, извади от джоба лула с продълговата рогова глава и се обви цял в дима й.

После двамата с консула се впуснаха в търговски разговор, който веднага премина на политическа тема и засегна отношението на Бавария към Прусия, крал Макс и император Наполеон… разговор, в който господин Перманедер сегиз-тогиз вмъкваше съвършено непонятни изрази и паузите в който запълваше с тежки въздишки като например: „Ама че въртели!“; или: „Таквиз ми ти работи!“

Мамзел Юнгман от изумление забравяше да дъвче непрекъснато дори когато имаше хапка в устата и гледаше онемяла госта със светлите си кестеняви очи, като по навик държеше ножа и вилицата отвесно на масата и ги движеше леко насам-натам. В тия стаи никога не бяха слушали такива думи, никога не бе ги изпълвал такъв дим от лула, чужда им беше такава кисело-приятна безцеремонност на обноските… След като загрижено се осведоми за нападките, на които неизбежно трябваше да бъде изложена една тъй малобройна евангелистка община сред католическо море, консулшата се загърна в приветливо недоумение, а Тони през време на закуската като че се позамисли и стана донякъде неспокойна. Консулът обаче се забавляваше превъзходно, дори склони майка си да поръча да донесат втора бутилка червено вино и покани настойчиво господин Перманедер да ги навести на „Брайтещрасе“, жена му щяла извънредно да се радва…

Цели три часа след пристигането си търговецът на хмел започна да се приготовлява за тръгване и изтръска лулата си. Допи чашата с вино, заяви за нещо, че е „мътна и кървава“, и стана.

— Имам чест, уважаема госпожо… Останете със здраве, госпожо Грюнлих… Останете със здраве, господин Буденброк.

При тоя израз Ида Юнгман дори изтръпна и пребледня.

Консулшата и синът й размениха по един поглед. Господин Перманедер беше издал намерението си — да се върне сега в скромната странноприемница край река Трава, гдето беше отседнал.

— Мюнхенската приятелка на дъщеря ми и нейният съпруг — каза старата дама, като пристъпи повторно към господин Перманедер — са далеко и ние сигурно не ще намерим скоро сгоден случай да се покажем признателни за тяхното гостоприемство. Но ако вие, драги господине, бихте ни доставили радостта, докато сте в нашия град, да се задоволите с нашия дом… ще ни бъдете от сърце добре дошъл.

Тя му протегна ръка и виж ти: господин Перманедер незабавно се съгласи, прие и тая покана също тъй бързо и с готовност, както бе приел поканата за закуска. Целуна ръка на двете дами — което като че не подхождаше много на лицето му, — отиде да вземе шапката, и бастуна си от стаята с пейзажите, обеща повторно, че ще поръча веднага да пренесат куфара тук и да дойде отново в четири часа, след като свърши работата си; консулът го придружи надолу по стълбата. В антрето обаче той се обърна, още веднъж и рече със сдържано-възторжено поклащане на главата:

— Не ми се сърдете, комшу, но госпожа сестра ви е голям симпатяга. Останете със здраве!

И си отиде, като продължаваше да клати глава.

Консулът изпитваше настойчива потребност да се качи още веднъж горе и да види какво правят дамите. Ида Юнгман тичаше вече с чаршафи из къщата, за да приготви една стая край коридора.

Консулшата седеше още на масата за закуска, беше вперила светлите си очи в едно петно на тавана и барабанеше леко с белите си пръсти по покривката на масата. Тони седеше със скръстени ръце до прозореца и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, а право напреде си; изражението на лицето й беше достолепно и дори строго. Цареше мълчание.

— Е? — попита Томас, като застана на вратата и извади една цигара от кутията с тройката. Раменете му се друсаха от смях.

— Приятен човек — отвърна простодушно консулшата.

— Аз съм на същото мнение.

После консулът се обърна с бързо и извънредно галантно-хумористично движение към Тони, като че най-почтително питаше и нея за мнението й. Тя мълчеше. Гледаше строго право напреде си.

— Но мисля, Том, че би трябвало да остави тия грозни думи — продължи малко загрижено консулшата. — Доколкото разбрах, той казваше „дявол да го вземе“, „мътна и кървава“…

— О, няма нищо, мамо! Той не мисли лошо, като ги казва.

— И може би донякъде прекалява с тая nonchalance^[1] в държанието си, Том, а?

— Да, боже мили, такива са южногерманците! — отвърна консулът, духна бавно дима от цигарата в стаята, усмихна се на майка си и спря скрито очи върху Тони.

Консулшата не забеляза това.

— Ще дойдете днес с Герда да обядваме заедно, нали, Том? Бъдете така любезни!

— На драго сърце, мамо, с най-голямо удоволствие. Говоря искрено: очаквам голямо развлечение от тоя гост. Сигурно и ти? Той е вече нещо по-друго от твоите свещеници.

— Всеки посвоему, Том.

— Съгласен! Отивам си… A propos! — каза той, хванал вече ръчката на вратата. — Ти си му направила много силно впечатление, Тони! Да, няма никакво съмнение. Знаеш ли какво каза преди малко за тебе долу? „Голям симпатяга“… буквално така.

Но тук госпожа Грюнлих се обърна и каза на висок глас:

— Добре, Том. Ти ми го издаваш… и той сигурно не ти е забранил… но все пак не зная дали е уместно да ми го обаждаш. Едно обаче зная и бих желала да го кажа: в живота не е важно как се казва или изразява нещо, а как е замислено и почувствувано в сърцето. Ако ти се подбиваш с начина, по който се изразява господин Перманедер… ако го намираш дори смешен…

— Кого? И през ум не ми минава, Тони. Защо се горещиш…

— Assez! — каза консулшата, като хвърли сериозен и умолителен поглед към сина си, който означаваше: „Пощади я!“

— Е, не се сърди, Тони! — каза той. — Не исках да те ядосвам. Така. А сега си отивам и ще дам нареждане някой от складовите работници да му пренесе куфара тук… Довиждане!