Томас Ман
Буденброкови (91) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

Дойде зимата, мина Коледа, по календара беше януари — януари 1875 година. Снегът, който покриваше плочниците като твърд, утъпкан слой, смесен с пясък и пепел, от двете страни на уличните платна беше събран на високи купища, които ставаха все по-сиви, по-разръфани и по-шуплести, защото въздухът се затопляше. Настилката беше мокра и мръсна, от сивите стръмни стрехи капеше. Над всичко обаче се ширеше нежносиньо чисто небе и в лазура като че блещукаха и танцуваха милиарди светлинни атоми.

В центъра на града цареше оживление, понеже беше събота и пазарен ден. Под готическите сводове на аркадите на кметството месари теглеха с кървави ръце стоката си. А на самия пазарен площад, около фонтана, беше рибният пазар. Там седяха пълни жени, пъхнали ръце в проскубани кожени маншони, и грееха краката си на мангалчета с жар; те пазеха студените си мокри пленници и подканяха с провлечени викове обикалящите готвачки и домакини да купят от тях. Нямаше никаква опасност купувачите да бъдат измамени. Можеха да бъдат сигурни, че ще вземат нещо прясно, защото почти всички тези тлъсти едри риби бяха още живи. Някои от тях бяха добре — плуваха спокойно, макар натясно, във ведра с вода и не изпитваха никакви мъки. Други обаче лежеха със страшно опулени очи и дишащи хриле на дъската, мъчеха се, но упорствуваха да живеят и пляскаха, силно и отчаяно с опашка, докато най-сетне ги улавяха и остър кървав нож разрязваше с хрущене гърлото им. Дълга дебели змиорки се виеха и гърчеха, като образуваха най-причудливи фигури. В дълбоки кошове гъмжаха едри черни раци от Балтийско море. Сегиз-тогиз някой як калкан се сгърчваше конвулсивно и в безумния си страх отскачаше от дъската и падаше недалеко върху хлъзгавата, замърсена от отпадъци настилка, тогава собственицата изтикваше подире му, отправяше му сурови неодобрителни думи и го връщаше отново към дълга му.

По пладне на „Брайтещрасе“ царуваше голямо оживление. Връщаха се от училище деца с чанти на гърба, изпълваха въздуха със смях и бърборене и се замеряха с топки от полустопения сняг. Млади търговски стажанти от добри семейства, с датски моряшки барети на главата или облечени елегантно по английска мода, с кожени чанти в ръцете, минаваха по улицата достолепни и горди, че са се отървали от реалната гимназия. Улегнали вече, сивобради и доста заслужили граждани, придали на лицето си изражение на непоколебими националлиберални убеждения, тропаха с бастуните си по плочника и поглеждаха внимателно към фасадата от гледжосани тухли на кметството, пред портата на което сега пазеха двамина часовои. Сенатът заседаваше. Двамината пехотинци в шинели и с пушки на рамо крачеха напред-назад по определеното им място, като газеха хладнокръвие из калния и полутечен сняг на земята. Срещаха се на средата пред входа, поглеждаха се, разменяха по някоя дума и тръгваха отново на различни страни. От време на време, когато с дигната яка на шинела и с две ръце в джобовете минеше офицер, който вървеше по следите на някоя госпожичка и същевременно береше възхитата на младите дами от добри семейства, всеки от двамата часовои заставаше пред будката си, оглеждаше се сам от горе до долу и вземаше за почест… Оставаше още доста дълго време, докато започнат да вземат за почест на излизащите сенатори. Заседанието бе започнало едва преди три четвърти час. Сигурно ще бъдат сменени, преди да свърши.

Но неочаквано един от двамата войници чу късо, дискретно съскане във вътрешността на сградата и в същия миг на портала светна червеният фрак на общинския разсилен Улефелд, който — с триъгълна шапка на главата и парадна сабя отстрани — дойде невъобразимо бързо и промълви тихо:

— Внимание!

После отново бързо се оттегли, а вътре по екливите плочи вече се чуваха приближаващи се стъпки.

Пехотинците застанаха във фронт, събраха токове, изопнаха шии, издуха гърди, сложиха пушки при нозе и взеха за почест с няколко точно измерени хватки. Между тях мина доста бързо, като свали цилиндъра си, среден на ръст господин, който държеше една от светлите си вежди дигната малко нагоре и чиито дълги засукани краища на мустаците стърчаха извън белезникавите бузи. Сенаторът Томас Буденброк напусна днес кметството дълго преди закриване на заседанието.

Той зави надясно и, значи, не се запъти към къщи. Коректен, безукорно чист и елегантен, той тръгна с присъщите му малко скокливи крачки по „Брайтещрасе“, като непрекъснато поздравяваше на всички страни. Носеше бели лъскави кожени ръкавици, а под лявата мишница държеше бастуна си със сребърна дръжка. Между дебелите ревери на шубата му се виждаше бялата фракова вратовръзка. Главата му беше грижливо нагласена, но лицето издаваше безсънно прекарана нощ. На минаване край него някои хора забелязаха, че в зачервените му очи внезапно бликнаха сълзи и че той беше затворил устните си по някакъв извънредно странен, предпазлив и разкривен начин. Навремени преглъщаше, сякаш устата му бе се напълнила с течност, и тогава по движенията на мускулите на бузите и слепоочията можеше, да се види, че той беше стиснал челюстите си.

— Буденброк, ти май си побягнал от заседанието? Това не очаквах от тебе! — каза му някой в началото на „Мюленщрасе“, когото той не беше видял насреща си.

Внезапно изправилият се пред Буденброк беше неговият приятел и почитател Стефан Кистенмакер, който по обществените въпроси възприемаше и изказваше като свое всяко негово мнение. Той имаше кръгло подстригана, цяла прошарена брада, страшно дебели вежди и дълъг, покрит с пори нос. Преди няколко години, след като беше напечелил доста пари, той бе се оттеглил от търговията с вино и оставил брата си Едуард да я продължи самостоятелно. Оттогава живееше като рентиер, но тъй като в дъното на душата си донякъде се срамуваше от това обществено положение, постоянно се държеше така, като че ли имаше невъобразимо много работа.

— Съсипвам се! — казваше той и приглаждаше с ръка посивелите ся коси, накъдрени с маша. — Но за какво е създаден човек, ако не за да се съсипва?

Той стоеше с важен израз на лицето по цели часове в борсата, макар че нямаше никаква работа там. Заемаше множество незначителни длъжности. Напоследък беше станал директор на градските бани. Залягаше усърдно като съдебен заседател, посредник, изпълнител на завещания… и току триеше потта от челото си.

— Нали има заседание, Буденброк? — повтори той. — А ти се разхождаш!

— Ах, ти ли си! — каза тихо сенаторът и устните му се раздвижиха неохотно. — По цели минути не мога нищо да вида, имам ужасни болки.

— Болки ли? Где?

— Зъб. От вчера. Не съм мигнал цяла нощ. Още не съм ходил на лекар, защото днес преди пладне имах работа в кантората, а после не исках да отсъствувам от заседанието. Но нямам вече сили да издържа и отивам у Брехт…

— Кой зъб?

— Тук долу, отляво… Кътник… Разбира се, наяден… Болката е непоносима… Adieu, Кистенмакер! Разбираш, нали, че бързам…

— Хм, да не мислиш, че аз не бързам? Имам страшно много работа… Adieu! Желая ти бързо подобрение! Извади го! Най-разумното в такива случаи е веднага да се извади.

Томас Буденброк продължи своя път и стисна здраво челюсти, макар че това влоши състоянието му. Беше някаква бясна, парлива и дълбаеща болка, някакво злобно терзание, което изхождаше от болен кътник и се разпростираше върху цялата лява половина на долната челюст. Възпалението удряше вътре с нажежени чукчета така, че лицето му пламваше трескаво и в очите му бликваха сълзи. Безсънната нощ бе се отразила страшно на нервите му. Преди малко, като говореше, трябваше силом да се овладее, за да не измени гласа си.

На „Мюленщрасе“ влезе в една къща, измазана с жълто-кафява блажна боя, и се качи на първия етаж, гдето на вратата имаше месингова плочка с надпис „Брехт, зъболекар“. Не видя прислужницата, която му отвори. В коридора се носеше топла миризма на бифтек и карфиол. После изведнъж вдъхна остро миризливия въздух на чакалнята, гдето то въведоха.

— Седнете… Момент! — изкрещя гласът на стара жена.

Обади се папагалът Йозеф, който седеше в задната половина на лъскавия си кафез и беше вперил изкриво и коварно дребните си отровни очи в него.

Сенаторът седна до кръглата маса и опита да се разсее със смешките в един том от хумористичното списание „Хвърчащи листове“, но скоро затвори с отвращение книгата, притисна хладката сребърна дръжка на бастуна си до бузата, затвори горящите си очи и изстена. Наоколо беше тихо, само Йозеф хапеше със скърцане и трополене пръчките на кафеза. Господин Брехт смяташе, че пациентите трябва да почакат дори когато той не беше зает.

Томас Буденброк стана бързо, отиде до една масичка, на която видя сложено издуто стъкло с вода, наля си една чаша и пи; водата имаше миризма и вкус на хлороформ. После отвори вратата към коридора и извика раздразнено, натъртено, ако господин Брехт не е задържан от някаква неотложна работа, да бъде така добър да побърза. Имал болки.

Веднага след това на вратата за операционната стая се показаха посивелите мустаци, кривият нос и голото чело на зъболекаря.

— Моля! — каза той.

— Моля! — изкрещя и Йозеф.

Сенаторът последва поканата, без да се засмее. „Тежък случай!“ — помисли си господин Брехт и промени цвета на лицето си.

Двамата минаха бързо през светлата стая към големия подвижен стол с мека подложка за главата и зелени плюшени облегалки за ръцете, който се намираше пред един от двата прозореца. Докато сядаше, Томас Буденброк обясни накъсо за какво се касае, положи глава назад и затвори очи.

Господин Брехт повъртя винта на стола, взе огледалце и стоманена пръчица и зачопли зъба. Ръката му миришеше на бадемов сапун, а дъхът му — на бифтек и карфиол.

— Трябва да пристъпим към изваждане — каза той след малко и побледня още повече.

— Пристъпете по-бързо — отвърна сенаторът и затвори още по-здраво клепките си.

Настъпи пауза. Господин Брехт приготвяше нещо пред шкафа и търсеше инструменти. После отново се приближи до пациента.

— Ще го понамажа — каза той.

И незабавно превърна решението си в дело, като намаза обилно венеца с някаква остро миризлива течност. После помоли тихо и сърдечно сенатора да седи мирно, да отвори много широко уста и започна работата си.

Томас Буденброк държеше здраво с две ръце кадифените облегалки. Почти не усети слагането и хващането на клещите, но след това разбра по скърцането в устата си, както и по растящия, все по-болезнен и по-яростен натиск, на който беше подложена цялата му глава, че всичко вървеше добре. „Помози бог! — помисли си той. — Сега вече ще тръгне както трябва. Ще расте и расте безмерно и непоносимо, докато настъпи развръзката, докато се стигне до безумна, крещяща, безчовечна болка, която ще разкъса целия мозък… После всичко ще мине; трябва да изчакам.“

Това продължи три или четири секунди. Трепетното усилие на господин Брехт се предаде на цялото тяло на Томас Буденброк, който се почувствува малко подигнат на стола и чу един тих, писклив шум в гърлото на зъболекаря. Изведнъж издига страхотен удар и сътресение, като че бяха му счупили врата, съпроводено от късо пукане и пращене. Той отвори бързо очи. Натискът беше изчезнал, но главата му бучеше, болката вилнееше жарка във възпалената и изтерзана челюст и той почувствува ясно, че не такова беше намерението, не това беше истинското разрешение на въпроса… Развръзката бе настъпила предивременно и само влоши положението на нещата.

Господин Брехт бе се отдръпнал. Стоеше облегнат на шкафа с инструментите, бледен като смъртник, и каза:

— Короната… Знаех си аз…

Томас Буденброк изплю малко кръв в синьото легенче отстрани, защото венецът беше наранен. После попита полунесъзнателно:

— Какво знаехте? Какво става с короната?

— Короната се счупи, господин сенаторе… Аз се опасявах от това… Зъбът е извънредно дефектен… но аз бях длъжен да дръзна тоя опит…

— И сега?

— Предоставете всичко на мен, господин сенаторе…

— Какво трябва да се направи?

— Трябва да бъдат извадени корените с помощта на лост… Те са четири…

— Четири ли? Значи, ще трябва да вадите четири пъти?

— За жалост, да.

— Хм, за днес стига! — каза сенаторът и понечи бързо да стане, но все пак поседя още малко и отпусна главата си назад.

— Драги господине, трябва да изисквате само човешки възможното — каза той. — Не съм много добре… Във всеки случай този път не мога повече… Ще имате ли добрината да отворите за малко прозореца?

Господин Брехт изпълни желанието му и после отвърна:

— Ще ми бъде много приятно, господин сенаторе, ако обичате да наминете пак утре или други ден в удобен вам час и да отложим операцията за тогава. Трябва да призная, че и аз самият… Сега ще си позволя да промия и да намажа мястото, за да поуталожим временно болката…

Той проми и намаза мястото и след това сенаторът си отиде, изпратен от едно извинително свиване на раменете, за което белият като платно господин Брехт изразходва последния остатък от силата си.

— Момент… Моля! — изкрещя Йозеф, когато двамата минаха през чакалнята, и продължи да крещи дори когато Томас Буденброк слизаше вече по стълбата.

С помощта на лоста… да, да, утре. А сега? Да се прибере у дома и да се опита да ложи. Болката на самия нерв изглеждаше упоена, той чувствуваше само някакво смътно, тежко парене в устата. Значи, у дома… И той тръгна бавно по улиците, като отвръщаше машинално на отправените му поздрави със замислени и неуверени очи, сякаш размисляше какво собствено му е на душата.

Стигна до „Фишергрубе“ и тръгна надолу по левия тротоар. След двайсетина крачки му прилоша. „Ще трябва да се отбия насреща в кръчмата и да пия един коняк“ — помисли си той и стъпи на платното на улицата. Когато стигна приблизително до средата, с него стана следното. Почувствува точно като че някаква неотразима сила сграбчи мозъка му и започна да го върти с растяща, страхотно растяща бързина в големи, после по-малки и все по-малки концентрични кръгове и накрая го запокити с неизмерим, брутален и безмилостен замах в твърдия като камък средец на тия кръгове… Той се полуизви и грохна с протегнати ръце напред върху мократа настилка.

Понеже улицата беше много стръмна, горната половина на тялото му лежеше доста по-ниско от краката. Беше паднал по лицето си, под което веднага започна да се разлива кървава вадичка. Шапката му се търкулна малко надолу по платното. Шубата беше опръскана с кал и снежна вода. Ръцете му в белите кожени ръкавици лежеха изпружени в една мръсна локва.

Така лежеше и лежа доста време, докато дойдоха неколцина хора и го обърнаха.