Томас Ман
Буденброкови (65) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Кристиан Буденброк, собственик на фирмата „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие в Хамбург“, с модерна сива шапка на главата и жълтия си бастун с калугерски бюст в ръката, влезе във всекидневната на брата си, който беше седнал до Герда и четеше. Беше девет и половина часът вечерта след кръщавката.

— Добър вечер! — каза Кристиан. — Томас, трябва неотложно да поговоря с тебе… Извинявай, Герда… Бързо е, Томас.

Минаха оттатък в тъмната трапезария, гдето консулът запали една от газените лампи на стената и огледа брата си. Не предугаждаше нищо добро. Освен първото поздравление още не бе му се отдала възможност да говори с Кристиан, но бе го наблюдавал внимателно днес през време на семейното тържество и видя, че беше необикновено сериозен и безпокоен; нещо повече: докато пастор Прингсхайм държеше проповедта си, Кристиан по някаква причина излезе веднъж за няколко минути от залата. Томас не беше му писал вече нито ред от онзи ден в Хамбург, когато Кристиан получи от ръцете му десет хиляди марки като предварителен дял от наследството, за да погаси някои дългове. „Карай все така! — бе му казал консулът. — Така скоро ще прахосаш грошовете си. Колкото се отнася до мене, надявам се, че занапред ще кръстосваш по-нарядко пътищата ми. През всички тия години ти подложи моето приятелство към тебе на прекалено тежки изпитания…“ Защо бе дошъл сега? Сигурно го е накарало нещо неотложно.

— Е? — попита консулът.

— Не мога повече — отговори Кристиан, като седна отстрани на един от високите столове с облегалки, наредени около масата; шапката и бастуна си държеше между мършавите колена.

— Смея ли да попитам какво не можеш повече и какво те води при мене? — каза консулът, който остана прав.

— Не мога повече — повтори Кристиан, започна да върти със страшно безпокойна сериозност главата си насам-натам и зашари из стаята с малките си, кръгли, хлътнали очи.

Той беше сега на тридесет и три години, но изглеждаше много по-стар. Червеникаворусите му коси бяха така силно оредели, че почти цялата горна част на черепа му стоеше оголена. Бузите му бяха хлътнали дълбоко и скулите изпъкваха силно; между тях пък се изгърбваше с чудовищна извивка големият му, безплътен и мършав нос.

— Да беше само това — продължи той, като прокара ръка над лявата си страна, без да докосне тялото си. — Знаеш, не е болка, а мъка, някаква постоянна, неопределена мъка. Доктор Дрьогемюлер в Хамбург ми каза, че от тая страна всички нерви били много къси! Странно е… Понякога ми се струва, като че ли тук на тая страна ще стане гърч или парализация, парализация завинаги… Нямаш представа… нито една вечер не мога да заспя както трябва. Скоквам, защото внезапно сърцето ми престава да тупти и ме обзема ужасен страх… Това се случва не един, а десет пъти, преди да заспя. Не зная дали ти е познато… ще ти го опиша съвсем подробно… То е…

— Остави! — каза студено консулът. — Не допускам, че си дошъл тук, за да ми разкажеш това.

— Не, Томас. Да беше само това; но не е единствено това! Касае се за търговията… Не мога повече.

— Пак ли не си в ред?

Консулът не избухна, дори не повиши глас. Попита напълно спокойно, като с морна студенина погледна брата си отстрани.

— Да, Томас. И трябва да ти кажа истината… и без това ще се… никога не съм бил в ред; дори онези десет хиляди тогава не ми помогнаха, както сам знаеш… Те ми бяха нужни само за да не затворя веднага кантората. Работата е следната: веднага след това понесох други загуби, от кафе… и при банкрута в Антверпен… Това е вярно. Но после не вършех вече собствено нищо и мирувах. Но все пак трябва да се живее, а имам полици и други дългове… пет хиляди талера. Ах, ти не знаеш колко съм изпаднал! И на всичко отгоре тая мъка…

— Значи, мирувал си! — изкрещя извън себе си консулът; в тоя миг въпреки всичко загуби самообладание. — Оставил си колата, затънала в калта, и си се забавлявал другаде! Да не си мислиш, че аз не виждам ясно как си живял… в театъра, в цирка, в клубовете и с долнопробни жени…

— Искаш да кажеш за Алина… Да, Томас, ти нямаш много усет за тия неща, а аз за нещастие имам може би прекалено много усет към тях; ти си прав, че тази работа ми струваше извънредно много пари все още ми струва доста много… но ще ти кажа нещо… говорим си тук насаме като братя… Третото дете, момиченцето, което се роди преди половин година… то е от мене.

— Магаре!

— Не говори така, Томас! Дори в гнева си трябва да бъдеш справедлив спрямо нея и спрямо… Защо пък да не е от мене? А колкото се отнася до Алина, тя съвсем не е долнопробна, не бива да казваш такова нещо. Съвсем не е безразлично с кого живее и заради мене тя скъса с консул Холм, който има много повече пари от мене, такова хубаво чувство има към мене… Не, Томас, ти нямаш понятие какво чудесно същество е тя! И е тъй здрава… тъй здрава!… — повтори Кристиан, като диша със свити пръсти и с длан навътре едната си ръка пред лицето, както правеше винаги, когато разказваше за „That’s Maria!“ и порока в Лондон. — Трябва само да видиш зъбите и, когато се смее! Не съм срещал досега в целия овят такива зъби, нито във Валпарайзо, нито в Лондон… Няма да забравя, никога оная вечер, когато се запознах с нея… в гостилницата за стриди на Улих… Тогава тя ходеше с консул Холм, но аз поразказах нещо и се държах донякъде мило с нея… и като я постигнах после… м-да, Томас! Това е съвсем друго чувство, не както когато направиш някоя добра сделка… Но ти не обичаш да слушаш такива неща, чета го и сега по лицето ти, пък и без това вече слагам край. Ще й кажа сбогом, макар че заради детето ще остана във връзка с нея… Ще изплатя в Хамбург всичко, каквото дължа, разбираш ли, и ще затворя. Не мога повече. Поприказвах с мама и тя ще ми даде предварително тия пет хиляди талера, за да приведа всичко в изправност. Ти ще се съгласиш с това, защото е по-добре да кажат просто: Кристиан Буденброк ликвидира и заминава за чужбина… отколкото да направя банкрут. Прав съм, нали? Ще отида пак в Лондон, Томас, ще си намеря служба в Лондон. Забелязвам все повече и повече, че не ме бива за самостоятелност. Такава отговорност… Като служащ вечер ще се прибирам безгрижно у дома. В Лондон бях преди на драго сърце… имаш ли нещо против?

През цялото време на тоя разговор консулът бе обърнал гръб на брат си и с ръце в джобовете на панталоните чертаеше с единия крак фигури по пода.

— Добре, замини за Лондон — каза той съвсем просто.

И без да се обърне поне наполовина към Кристиан, той го остави зад себе си и тръгна назад към всекидневната.

Кристиан го последва. Отиде при Герда, която четеше сама, и й подаде ръка.

— Лека нощ, Герда. Да, Герда, значи, в най-скоро време аз отново ще отида в Лондон. Забележително е как ни подмята животът. Отново в неизвестността, знаеш, в такъв голям град, гдето през две крачки има приключения и може да се преживее толкова много. Странно… Познато ли ти е това чувство? То се крие тук, приблизително в стомаха… много странно!