Томас Ман
Буденброкови (55) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

След втората закуска консул Буденброк отиде в „Хармония“, читалня за мъже, прекара там един час и се върна на „Менгщрасе“. Той влезе през задния вход, мина бързо покрай градината по каменната пътека, която водеше между обраснали със зеленина зидове и свързваше задния двор с предния, прекоси преддверието и попита виком в кухнята дали брат му е у дома — да му обадели, когато се върнел. После мина през кантората, гдето служащите веднага наведоха още по-ниско глави над сметките по писалищните маси, влезе в частното си бюро, остави настрана шапката и бастуна, облече работната дреха и седна на мястото си до прозореца срещу господин Маркус. Между очебийно светлите му вежди се виждаха две бръчки. Жълтият наустник на допушената руска цигара минаваше неспокойно от единия ъгъл на устата в другия. Движенията, с които взе хартия и принадлежностите за писане, бяха тъй отривисти и резки, че господин Маркус поглади замислено с два пръста мустаците си и плъзна бавен, изпитателен поглед към съдружника си, а младите хора се спогледаха с дигнати вежди. Шефът беше разгневен.

След половин час, в течение на който не бе се долавяло нищо друго, освен скърцането на перото и равнодушното покашляне на господин Маркус, консулът погледна зад зелената прозоречна дъска и видя, че Кристиан иде. Той пушеше. Връщаше се от клуба, гдето беше закусил и поиграл на карти. Беше накривил малко шапката си над челото и размахваше жълтия си бастун, донесен „оттам“, ръкохватката на който представяше бюст на монахиня, изрязан от абаносово дърво. Личеше, че е в добро здраве и прекрасно настроение. Като тананикаше тихо някаква песен, той влезе в кантората, каза: „Добро утро, господа!“, макар че беше лъчезарно пролетно следпладне, и се отправи към мястото си, за да „поработи малко“. Но консулът стана и на минаване покрай него му каза, без да го погледне:

— Искам да ти кажа нещо, драги.

Кристиан го последва. Минаха доста бързо през преддверието. Томас беше сложил ръце на гърба и Кристиан неволно направи същото, като обърна към него големия си нос, щръкнал, остър, костелив и извит между хлътналите бузи над увисналите по английски над устата червено-руси мустаци. Като минаваха през двора, Томас рече:

— Ела за малко с мене в градината, приятелю!

— Добре — отвърна Кристиан.

После отново последва дълго мълчание. Те завиха наляво по външния път, покрай „Портала“ с фасада в стил рококо, и обиколиха градината, гдето на дърветата попарваха първите пъпки. Най-сетне консулът бързо пое дъх и каза на висок глас:

— Страшно се ядосах преди малко заради твоето поведение.

— Моето?

— Да. Разказаха ми в „Хармония“ за една забележка, подхвърлена от тебе снощи в клуба и тъй неуместна, тъй невъобразимо нетактична, че аз не намирам думи… Бламажът не се е забавил. Срязали са те по един окаян начин. Ще благоволиш ли да си спомниш?

— Ах, сещам се какво искаш да кажеш. Кой ти го разказа?

— Не е важно. Дьолман. Разбира се, на такъв висок глас, че сега могат да се радват и онези хора, на които случката още не беше известна.

— Да, Том, не отричам… Засрамих се заради Хагенщрьом.

— Заради… Това е наистина… Слушай! — извика консулът, като наведе настрана глава, протегна напред двете си ръце с дланите нагоре и възбудено-демонстративно ги разтърси. — Ти казваш гласно в едно общество, съставено както от търговци, така и от учени: „Всъщност, погледнат на светло всеки търговец е шарлатанин“… ти, сам търговец, член на фирма, която се стреми с всички сили към абсолютна безукорност, към неопетнена солидност…

— Боже мой, Томас, та аз го казах на шега!… Макар че… всъщност… — добави Кристиан, като набърчи нос и наведе малко косо глава напред, после в това положение направи няколко крачки напред.

— На шега! На шега! — извика консулът. — Аз си въобразявах, че разбирам от шега, но ти сам си видял как е разбрана тази шега. „Аз от своя страна поставям твърде високо професията си“ — отговорил ти е Херман Хагенщрьом… И ти продължаваш да седиш там… пропаднал човек, който не дава пет пари за професията си…

— Да, Том, моля те, какво ще кажеш за това? Уверявам те, изведнъж цялото хубаво настроение отиде по дяволите. Хората се разсмяха така, като че ми даваха право. А този Хагенщрьом седи и казва страшно сериозно: „Аз от своя страна…“ Глупак! Аз наистина се засрамих за него. Снощи лежах дълго буден в леглото и изпитвах някакво особено чувство. Не зная дали си го изпитвал и ти…

— Стига си брътвил, моля те, стига си брътвил! — прекъсна го консулът. Той цял трепереше от негодувание. — Признавам… да, признавам, че отговорът може би не е бил подходящ за настроението, че е бил блудкав. Но човек трябва да подбира хората, пред които казва подобни работи… ако те непременно трябва да бъдат казани… не бива в безразсъдството си да се излага на такова презрително срязване! Хагенщрьом е използувал случая да ни удари плесница… да, не само на тебе, а на нас! Та не разбираш ли какво значат думите му: „Аз от своя страна…“? „До това прозрение сте стигнали невям в кантората на вашия брат, нали, господин Буденброк?“ Ето какво значат те, магаре такова!

— Хм… магаре… — рече Кристиан и върху лицето му се изписа смутено, неспокойно изражение.

— В края на краищата ти не принадлежиш само на себе си — продължи консулът, — но въпреки това би трябвало да ми бъде безразлично, когато ти правиш смешен лично себе си… И с какво ли не се правиш смешен! — извика той.

Томас беше бледен и ясно се виждаха сините жилки по тесните му слепоочия, гдето косата образуваше две хлътнатини назад. Беше дигнал една от светлите си вежди и дори в твърдите, издълго засукани върхове на мустаците му имаше нещо гневно, когато той с резки движения на ръцете изговаряше думите си, като че ги хвърляше на пътеката встрани от Кристиановите крака:

— Ти се правиш смешен с любовните си истории, с шутовщината, с болестите си… А с паричните си средства…

— О, Томас — рече Кристиан, тръсна сериозно глава и дигна донякъде тромаво единия си показалец. — Що се касае за това, ти не можеш да го разбереш напълно. Виждаш ли, работата е следната… Човек трябва, тъй да се рече, да държи в ред съвестта си… Не зная дали ме разбираш… Грабо ми предписа някакво мазило за шийните мускули… добре! Не го ли употребя, пропусна ли да го употребя, аз изглеждам сам на себе си напълно загубен и безпомощен, ставам неспокоен, неуверен, плах, изобщо не съм в ред и не мога да гълтам. Но ако го употребя, то чувствувам, че съм изпълнил дълга си и съм в ред, тогава съвестта ми е спокойна, аз съм мирен и доволен и гълтам чудесно. Уверен съм, че това не се дължи на мазилото, но знаеш ли… работата е там, че подобна представа… разбери ме правилно… може да бъде отстранена само чрез друга представа… противопредстава. Не знам дали ме разбираш.

— О да… О да… — извика консулът и за миг се хвана с две ръце за главата. — Прави го! Действувай така! Но не говори за него! Недей да бръщолевиш за него! Остави другите хора на мира с твоите противни финеси! Ти се правиш смешен от сутринта до вечерта и с това неприлично бръщолевете. Но едно ти казвам и повтарям: не давам пет пари, когато ти правиш глупак сам себе си, забранявам ти обаче, чуваш ли, забранявам ти да злепоставяш фирмата така, както си направил това снощи!

Кристиан не отговори, а приглади бавно с ръка скъдните си червеникаворуси коси; върху лицето му се изписа някаква неспокойна сериозност и очите му започнаха да шарят неспирно и разсеяно наоколо. Несъмнено още го занимаваше онова, което бе казал накрая. Паузата продължи. Томас крачеше в безмълвно отчаяние напред.

— Ти казваш, че всички търговци са шарлатани — поде той отново. — Добре. Дотегна ли ти тази професия? Разкайваш ли се, че си станал търговец? Някога ти издействува позволение от баща ни…

— Да, Том — каза замислено Кристиан, — наистина бих предпочел да следвам. Знаеш ли, в университета сигурно е много приятно… Ходиш, ако имаш желание, съвсем доброволно, сядаш и слушаш като в театъра…

— Като в театъра… Ах, най-добре ще бъде да станеш смешник в някое кафе-шантан… Не се шегувам. Убеден съм напълно сериозно, че това е твой божествен идеал! — каза твърдо консулът и Кристиан съвсем не му възрази. Той гледаше замислено във въздуха наоколо. — И ти имаш наглостта да правиш подобна забележка, ти, който нямаш представа… да, нямаш дори представа какво е труд! Ти запълваш живота си с театър, безделие и глуми, създаваш си цяла низа от чувства, усещания и състояния, с които можеш да се занимаваш, да ги наблюдаваш и подхранваш и за които можеш да бръщолевиш по най-безсрамен начин…

— Да, Том — каза Кристиан донякъде натъжен и прокара отново ръка по главата си. — Това е вярно, ти го изрази съвършено правилно. Виждаш ли, това е разликата между нас. Ти също обичаш да гледаш пиеси, ти също, между нас казано, имаше някога любовчици и чете известно време с удоволствие романи, стихове и тям подобни… Но ти винаги съумяваше великолепно да съчетаеш това с редовната работа и сериозността на живота… Аз обаче, виждаш ли, аз съм лишен от тая способност. Аз се изхабявам напълно в другото, в тия празни работи, знаеш, и не ми остава нищо за порядъчните… Не зная дали ме разбираш…

— Значи, съзнаваш това?! — извика Томас, като се спря и скръсти ръце върху гърдите. — Признаваш го с половин уста, но все пак го караш постарому. Та мигар си куче, Кристиан?! Боже господи, човек има гордост! Не бива да се води живот, който даже не се решаваме да защитим. На такъв си ти! Такъв ти е характерът! Когато осъзнаеш нещо, когато го проумееш и можеш да го опишеш… Не, Кристиан, търпението ми е изчерпано! — И консулът отстъпи бързо крачка назад, като с едната ръка направи рязко водоравно движение. — Повтарям: изчерпано е! Ти получаваш заплата като прокурист, но не идваш на работа. Все пак това не ме ядосва. Върви и пропилявай живота си както досега! Ала където станеш и седнеш, ти компрометираш всинца ни. Ти си нарастък, нездраво място върху снагата на семейството ни. Ти са нещо зловредно тук в тоя град и ако тази къща беше моя собственост, то аз бих те изпъдил, бих те изхвърлил през вратата навън! — изкрещя той, като описа с ръка буйно и широко движение над градината, двора и просторния пруст.

Не можеше вече да се сдържа. Трупаната от дълго време страшна ярост избухна най-сетне.

— Какво те е прихванало, Томас? — попита Кристиан.

Обзе го негодувание, което му придаде доста странен вид. Беше спрял в стойка, присъща често на кривоноги хора: малко прегънат, малко във вид на въпросителна; главата, коремът и раменете му се издаваха напред, а около кръглите му, хлътнали очи, които той разшири, доколкото му бе възможно, се появиха червени кръгове, които стигаха чак до скулите — също като у баща му, когато беше разгневен.

— Защо ми говориш така? — каза той. — Какво, съм ти сторил? Аз ще си отида сам, няма нужда да ме изхвърляш. Пфуй! — добави той с искрен укор и придружи тая дума с късо движение на ръката, която сви в пестник, като че хващаше муха.

Забележително беше, че сега Томас не отговори още по-сприхаво, а наведе мълчаливо глава и после тръгна отново по пътя около градината. Изглеждаше, че го изпълваше със задоволство, отразяваше му се просто благотворно това, че най-сетне можа да разгневи, брат си, че най-сетне бе го накарал да възрази енергично, да протестира.

— Можеш да ми вярваш — каза той спокойно, като отново събра ръце на гърба, — че съжалявам искрено за тоя разговор, Кристиан, но той трябваше най-сетне да се състои. Такива сцени в семейния кръг са нещо страшно, но ние трябваше най-сетне да си поговорим открито… И можем да си поприказваме съвсем спокойно за тия неща, момчето ми. Както виждам, сегашната длъжност не ти допада, нали?

— Да, Том, правилно си забелязал. Виждаш ли, отначало аз наистина бях извънредно доволен… и тук ми е по-добре, отколкото ако бях в някое чуждо предприятие. Но мисля, че нещо не ми достига… и това нещо е самостоятелността. Винаги съм ти завиждал, като те гледах да седиш и работиш, защото всъщност това не представлява никаква работа за тебе, ти не работиш, защото си заставен, а като господар и шеф: други работят за тебе, а ти изчисляваш, управляваш и си свободен… То е съвсем друго нещо…

— Добре, Кристиан. Но не можеше ли да го кажеш по-рано? Та ти имаш пълната свобода да станеш самостоятелен или по-самостоятелен. Знаеш, че татко е отредил еднакво за тебе и за мене по един предварителен дял от 50 000 марки. Разбира се от само себе си, че аз всяка секунда съм готов да ти броя тая сума, ако ти искаш да я оползотвориш разумно и солидно. В Хамбург, па и навсякъде другаде има сигурни, но стеснени предприятия, които се нуждаят от приток на капитал и в които ти би могъл да влезеш като съдружник… Ще пообмислим всеки поотделно този въпрос, а при сгода ще поприказваме и с мама. Сега имам работа, а ти би могъл през тия дни да приключиш английската кореспонденция, моля те… Какво ще кажеш например за „Х. К. Ф. Бурместер и с-ие“ в Хамбург, внос-износ! — попита го той, докато бяха още в преддверието. — Познавам тоя човек и съм убеден, че той веднага ще се съгласи…

Този разговор се състоя в края, на май 1857 г. Още в началото на юни Кристиан замина през Бюхен за Хамбург. Неговото отпътуване беше тежка загуба за клуба, градския театър, „Тиволи“ и за целия волен дружески кръг в града. Всички бонвивани начело с доктор Гизеке и Петер Дьолман го изпратиха на гарата и му поднесоха цветя, дори пури, като се смяха, колкото им държаха силите — спомняха си несъмнено всички ония случки, които бе им разказвал Кристиан. Накрая под всеобщо шумно одобрение адвокатът доктор Гизеке забоде на палтото на Кристиан един голям книжен карнавален орден, боядисан златно. Този орден произхождаше от един дом близко до пристанището, една странноприемница, гдето вечер над входната врата гореше червен фенер — място за непринудени срещи, които винаги биваха весели. Връчиха тоя орден на заминаващия Кришан Буденброк за особени заслуги.