Томас Ман
Буденброкови (19) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

— Искрено се натъжих, че не ви заварих, госпожице! — каза след няколко дни господин Грюнлих на ъгъла на „Брайте“ и „Менгщрасе“, гдето случайно срещна Тони, която се прибираше у дома — Позволих си да навестя госпожа майка ви, за да й засвидетелствам почитанията си, и изпитах болка, като видях, че ви няма… Но сега съм възхитен, че все пак ви срещам!

Госпожица Буденброк се спря, тъй като господин Грюнлих заговори, ала очите й, които внезапно потъмняха и се попритвориха, не се дигнаха по-високо от гърдите на господин Грюнлих, а на устата й се появи онази подигравателна и крайно безжалостна усмивка, с която млада девойка измерва и отблъсва някой мъж… Устните й се раздвижиха. Какво да отговори? О, трябваше да каже някоя дума, която да отбие, да унищожи веднъж завинаги тоя Бендикс Грюнлих… но тази дума трябваше да бъде находчива, остроумна, убедителна, рязка, за да може едновременно да го нарани и да му вдъхне уважение.

— Това не почива на взаимност! — каза тя, все още спряла поглед върху гърдите на господин Грюнлих.

И след като запрати тая тънка отровна стрела, тя го заряза, отметна глава назад и си тръгна, поруменяла от гордост за саркастичното си красноречие. Когато се прибра вкъщи, узна, че господин Грюнлих е поканен за следния неделен ден на телешко печено.

И той дойде. Дойде в един съвсем моден, но изящен камбановиден и надиплен сюртук, който му придаваше известна сериозност и солидност; обаче розовото му лице беше усмихнато, оределите му коси грижливо вчесани на път, а бакенбардите му фризирани и напарфюмирани. Той яде рагу от миди, супа от сушени зеленчуци, печен калкан, телешко печено с картофи със сметана и карфиол, пудинг с вишнов ликьор и ръжен хляб с рокфорско сирене; намираше за всяко ястие нова похвала и умееше да я поднесе деликатно. Например дигаше десертната си лъжичка, поглаждаше някоя статуя на гоблена и казваше гласно сам на себе си:

— Бог ще ми прости, не мога другояче! Изядох голям къс, но този пудинг е тъй извънмерно разкошно приготвен, че трябва да помоля добрата домакиня за още едно късче!

След това смигваше дяволито на консулшата.

Той разговаря с консула за търговия и политика, при което даде израз на сериозни и здрави принципи; побеседва с консулшата за театър, приеми и тоалети; намери също любезни думи за Том, Кристиан и бедната Клотилда, дори за малката Клара и мамзел Юнгман… Тони седеше мълчаливо и той от своя страна не предприе нищо, за да се сближи с нея, а само сегиз-тогиз я гледаше с наклонена встрани глава и поглед, в който се криеше както огорчение, така и насърчение.

Когато се сбогува тази вечер, той беше засилил впечатлението, направено при първото му посещение.

— Съвършено възпитан човек! — каза консулшата.

— Човек благочестив и достоен за уважение! — каза консулът.

Сега Кристиан можеше да имитира още по-хубаво движенията и речта му, а Тони се навъси мрачно и каза веднага лека нощ, защото смътно предугаждаше, че не за последен път е видяла тоя господин, който с такава необикновена бързина беше покорил сърцата на нейните родители.

И действително един следобед, като се върна вкъщи от някаква моминска домашна забава, тя завари господин Грюнлих загнезден в стаята с пейзажите; той четеше гласно на консулшата от романа на Валтер Скот „Уевърлей“, и то с образцово произношение, понеже, както ги осведоми той, оживената му търговия често го заставяла да пътува из Англия. Тони седна настрана с друга книга и господин Грюнлих я попита с мек глас:

— Навярно това, което чета, не е по вкуса ви, госпожице?

Тя отметна глава назад и отвърна твърде остро и саркастично нещо като:

— Ни най-малко!

Но той не се смути, а започна отново да разказва за своите твърде рано умрели родители, главно за баща си, който бил проповедник, пастор, крайно благочестив и същевременно във висша степен светски човек…

После господин Грюнлих замина за Хамбург, но Тони не присъства на прощалната му визита.

— Ида! — каза тя на мамзел Юнгман, която й беше доверена приятелка. — Онзи човек си е заминал!

Но Ида Юнгман отговори:

— Ще видиш, дете…

След една седмица в стаята за закуска се разигра следната сцена: в девет часа Тони слезе и се учуди, като завари баща си на масата до майка й. Тя поднесе чело за целувка, седна свежа, гладна и със зачервени от съня очи на мястото си и си взе захар, масло и зелено сирене с растителни подправки.

— Чудесно, папа! Да заваря и тебе веднъж на масата! — каза тя, като хвана със салфетката горещото яйце и го разчупи с лъжичката.

— Почаках днес нашата сънливка — каза консулът, който пушеше пура и непрекъснато удряше леко по масата със сгънатия вестник.

Консулшата от своя страна довърши бавно, с грациозни движения закуската си и после се облегна назад на дивана.

— Тилда вече шета в кухнята — продължи многозначително консулът — и аз също щях да бъда на работа, ако майка ти и аз не трябваше да поговорим с дъщеричката си по един сериозен въпрос.

Тони, чиято уста беше пълна с хляб и масло, погледна баща си, сетне и майка си с някаква смесица от любопитство и уплаха на лицето.

— Яж първо, детето ми! — каза консулшата.

Но въпреки това Тони остави ножа на масата и извика:

— Моля, папа, кажи го веднага!

Консулът, който не преставаше да играе с вестника, повтори:

— Яж спокойно!

Докато мълчаливо и без апетит пиеше кафето и ядеше хляба си с яйцето и зеленото сирене, Тони започна да се досеща за какво се касаеше. Утринната свежест изчезна от лицето й, то попребледня; тя се отказа от меда и скоро заяви с тих глас, че е свършила.

— Мило дете — каза консулът, след като бе помълчал още един миг, — въпросът, по който искаме да поприказваме с тебе, стои в това писмо. — И сега наместо с вестника той зачука по масата с един голям синкав плик. — Ще бъда кратък: господин Бендикс Грюнлих, когото всички ние опознахме като честен и любезен човек, ми пише, че през време на престоя си тук се привързал дълбоко към дъщеря ни и моли официално за ръката й. Какво мисли по тоя въпрос нашето добро дете?

Тони седеше облегната назад на стола си с наведена глава, а дясната й ръка въртеше бавно сребърната халка на салфетката. Но изведнъж тя отвори очи, очи, които бяха съвсем потъмнели и пълни със сълзи. И промълви с угнетен глас:

— Какво иска този човек от мен? Какво съм му сторила?

След това избухна в плач.

Консулът хвърли един поглед към жена си и загледа посмутен празната си чаша.

— Мила Тони — каза кротко консулшата, — защо е това echauffement^[1]? Ти можеш да бъдеш уверена, нали, че твоите родители ти мислят само доброто и че не могат да те посъветват да отблъснеш житейското положение, което ти се предлага. Виж, аз съм съгласна, че ти още не питаеш някакви решителни чувства към господин Грюнлих, но това ще дойде с времето, уверявам те, ще дойде… На толкова младо момиче, каквото си ти, никога не е ясно какво собствено иска… Умът и сърцето са еднакво объркани… На сърцето трябва да се даде време, а умът да се държи разкрит за внушенията на опитни хора, които планомерно се грижат за нашето щастие…

— Аз не зная нищо за него — промълви Тони безутешно и притисна очите си с малката, бяла батистена салфетка, по която имаше петна от яйцето. — Зная само, че има златожълти бакенбарди и оживена търговия…

Горната й устна трепереше в плача и правеше неизказано трогателно впечатление.

Обзет от внезапна нежност, консулът бутна стола си към нея и усмихнато помилва косите й.

— Моя малка Тони — каза той, — та и какво ли би могла да знаеш за него? Ти си дете, виждаш ли, и не би знаела нещо повече за него дори ако той бе поживял тук не един месец, а цяла година… Ти си малко момиче, което още няма очи за света и трябва да се осланя на опита на други хора, които му мислят доброто…

— Не разбирам… не разбирам… — захлипа безпаметно Тони и мушна като котенце главата си под милващата ръка. — Той идва тук… казва на всички по нещо приятно… пак си заминава… и пише, че ме… не разбирам… как се решава… какво съм му сторила?!…

Консулът пак се усмихна.

— Това ти каза вече, Тони, и тъкмо то разкрива твоето детско объркване. Дъщеричката ми съвсем не бива да мисли, че ще я насилвам или измъчвам… Всичко това може да бъде обмислено спокойно, трябва да бъде обмислено спокойно, защото е нещо сериозно. Така и ще отговоря на първо време на господин Грюнлих и нито ще отблъсна молбата му, нито ще дам съгласието си… Има да се обмислят много работи… Така… виждаш ли? Решено! Сега папа ще отиде да си гледа работата… Adieu, Бетси.

— Довиждане, мили Жан.

Като остана насаме с дъщеря си, която седеше неподвижно и с наведена глава на мястото си, консулшата каза:

— Все пак вземи си и малко мед, Тони. Човек трябва да яде достатъчно…

Сълзите на Тони постепенно пресъхнаха. Главата й беше пламнала и пълна с мисли. Господи, какво нещо! Наистина тя знаеше, че един ден ще стане жена на търговец, ще сключи добър и изгоден брак, както подобава на достойнството на семейството и фирмата… Ала ето че й се случи внезапно и за пръв път някой да я поиска действително и напълно сериозно за жена. Какво поведение да държи? За нея, Тони Буденброк, изведнъж се отнасяха всички ония страшно важни изрази, които тя досега само беше чела: за нейното „да“, за „ръката“ й… „за цял живот“… Господи, какво съвършено ново положение из един път!

— А ти, мамо? — каза тя. — Значи, ти също ме съветваш да… дам дума? — Тя се подвоуми за миг пред това „дам дума“, защото й се стори прекалено високопарно и стеснително; после за пръв път в живота си го изрече с достойнство. Позасрами се от първоначалното си безпаметство. И сега, както преди десетина минути, не й се струваше по-малко безразсъдно да се омъжи за господин Грюнлих, обаче важността на положението й започна да я изпълва със задоволство.

Консулшата каза:

— Да те съветвам ли, детето ми? Мигар баща ти те посъветва? Той не те посъветва да откажеш, това беше всичко. Би било безотговорно както от негова, така и от моя страна, ако направехме това. Предложеният брак, мила Тони, е точно онова, което се нарича добра партия… Ще отидеш в Хамбург, ще живееш в прекрасни условия и на широка нога…

Тони седеше неподвижно. Изведнъж й се мярна нещо като копринени завеси на врати, каквито беше виждала в салона на майчините родители. Дали като мадам Грюнлих сутрин ще пие шоколад? Беше непристойно да пита.

— Както каза баща ти, имаш време да поразмислиш — продължи консулшата. — Обаче според нас ти трябва да имаш пред вид, че не всеки ден се явява такава възможност да станеш щастлива и че тази женитба е точно това, което ти предписват дългът и предназначението. Да, детето ми, трябва да ти напомня и това. Ти самата знаеш много добре, че пътят, който ти се открива днес, ти е предначертан.

— Да — каза замислено Тони, — така е.

Тя съзнаваше задълженията си към семейството и фирмата и се гордееше с тия задължения. Тя, Антония Буденброк, пред която носачът Матисен сваляше дълбоко мъхестия си цилиндър, тя, дъщерята на консул Буденброк, която се движеше из града като малка владетелка, беше проникната от историята на тяхното семейство. Та дори още шивачът в Росток „имал много пари“ и оттогава насам те бяха се издигали все по-блестящо. Тя беше призвана да засили по свой начин блясъка на семейството и фирмата „Йохан Буденброк“ чрез богата и достойна женитба… И Том работеше за това в кантората… Да, външно тази партия наистина беше подходяща, но непременно този господин Грюнлих ли трябваше да бъде? Тя го виждаше пред себе си със златожълтите му бакенбарди, с розовото му усмихнато лице, с брадавицата край ноздрата, с късите му крачки и… Струваше й се, че усеща вълнения му жакет и чува мекия му глас…

— Знаех си — каза консулшата, — че сме достъпни за спокойни представи… Може би сме взели вече решение?

— О, опазил бог! — извика Тони и подчерта това „о“ с внезапно негодуване. — Каква безсмислица, да се омъжа за Грюнлих! Аз непрекъснато го подигравах с хапливи изрази… Изобщо не разбирам, че още може да ме понася! Та той би трябвало да има малко гордост…

След това започна да си капе мед върху резен селски хляб.