Томас Ман
Буденброкови (90) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

Веднъж през есента доктор Лангхалс започна да върти като жена хубавите си очи и каза:

— Нервите, господин сенаторе… за всичко са виновни само нервите. Сегиз-тогиз кръвообращението също е малко незадоволително. Ще позволите ли да ви дам един съвет? Би трябвало тази година да си поотдъхнете. Няколкото неделни дни на море през лятото естествено не помогнаха много. Сега сме края на септември, Травемюнде още не е закрит, още не е напълно обезлюден. Заминете, господин сенаторе, и поседете още малко на плажа! Две или три седмици ще пооправят някои работи.

И Томас Буденброк се съгласи напълно с него. Но когато домашните му узнаха това решение, Кристиан помоли да го придружи.

— И аз ще дойда с тебе, Томас — каза той просто. — Вярвам, че нямаш нищо против.

И макар че всъщност имаше много нещо против, сенаторът повторно се съгласи напълно.

Цялата работа беше там, че сега Кристиан повече от всякога по-рано беше господар на времето си; поради разклатеното си здраве той бе се видял принуден да зареже и последната си търговска дейност — представителството на шампанско и коняк. За щастие онова видение — човекът, който в полумрака седеше на дивана и му кимаше с глава — не бе се повторило. Но периодичната „мъка“ в лявата му страна като че бе се засилила и ръка в ръка с нея вървяха многобройни други неразположения, които Кристиан грижливо наблюдаваше и описваше с набърчен нос, гдето седнеше и станеше. Много пъти, както в миналото, при ядене гълтателните мускули отказваха да му служат; тогава той седеше неподвижно с хапката в гърлото и започваше да шари с малките си кръгли хлътнали очи. Много пъти, както в миналото, страдаше от неопределеното, но непобедимо чувство на страх от внезапна парализа на езика, на глътката, на крайниците, дори на мисловната способност. Наистина нищо у него не се парализира, но страхът му остана и дори се увеличи. Той разказваше подробно как един ден, като си приготвял чай, държал запалената кибритена клечка не над спиртника, а над отвореното стъкло със спирта, така че насмалко заедно с него самия щели да загинат по един страхотен начин и останалите обитатели, може би и съседните къщи… Това беше вече прекалено. Но той описваше особено подробно, убедително и напрегнато, за да го разберат добре, една отвратителна аномалия, която през последно време забелязал у себе си и която се състояла в следното: в известни дни, сиреч — при промяна на времето и известно душевно състояние, щом видел отворен прозорец, обземало го грозното и съвсем неоправдано стремление да скочи през него навън… някакъв див и почти неуталожим напор, безумна и отчаяна дързост! Един неделен ден, когато семейството се „ранеше на Фишергрубе“, той описа как напрегнал всичките си морални сили и допълзял на ръце и крака до прозореца, за да го затвори… Тук обаче всички изпищяха и никой не искаше да слуша по-нататък.

Такива и тям подобни неща той констатираше с известно тръпно задоволство. Но имаше нещо, което не наблюдаваше и не установяваше, което остана неосъзнато от него и поради това непрекъснато се влошаваше: странната липса на тактичност с течение на годините изпъкваше все по-силно и по-силно. Лошо беше, че в семейната среда разказваше такива анекдоти, каквито би могъл да си позволи да изнася най-много в клуба. Но имаше и преки признаци за това, че усетът му за телесен срам беше на угасване. С намерение да покаже на снаха си Герда, с която стоеше на приятелска нога, колко здрави били английските му чорапи и колко много бил отслабнал, той си позволи пред очите й да запретне високо над коляното широкия кариран крачол на панталона си.

— Ето, виж колко съм отслабнал… Не е ли странно и поразително? — каза той угрижено, като с набърчен нос посочи кокалестия си, изкривен силно навън крак в бели вълнени гащи, под които тъжно се очертаваше мършавото коляно.

Както споменахме по-горе, той бе изоставил всяка търговска дейност, но се мъчеше да запълва по разнообразни начини ония часове от деня, които не прекарваше в клуба, и обичаше да изтъква изрично, че въпреки всички пречки не преставал напълно да работи. Той разширяваше езиковите си познания и отскоро беше започнал — само от научен интерес, без всякаква практическа крайна цел — да учи китайски, за който в течение на две седмици употреби голямо старание. Понастоящем залягаше да „допълни“ един английско-немски лексикон, който му се струваше незадоволителен, но понеже тъй и тъй пак имаше нужда от малка промяна на въздуха и понеже в края на краищата беше желателно сенаторът да има някого край себе си за другар, това занимание сега не беше достатъчно силно да го задържи в града.

Двамата братя потеглиха за морето, дъждът тропаше по покрива на колата, която се носеше по шосето, превърнато в безкрайна локва. Почти не размениха дума. Кристиан шареше с очите си, като че се вслушваше в нещо подозрително, Томас седеше увит в палтото си, зъзнеше и гледаше уморено със зачервените си очи, дългите засукани краища на мустаците стърчаха встрани от бледите му бузи. След пладне пристигнаха в приморската градина, гдето чакълът беше залян от вода и колелетата заскърцаха. В стъклената веранда на главното здание седеше старият посредник Сигизмунд Гош и пиеше грог от ром. Той стана, като изсъска през зъби, и те седнаха при него да пият също нещо топло, докато изнесат куфарите им горе.

И господин Гош беше още курортист заедно с неколцина други хора — едно английско семейство, една неомъжена холандка и един неженен хамбургчанин, които сега вероятно спяха преди table d’hôte, защото навсякъде царуваше гробна тишина и само дъждът продължаваше да плиска. Нека спят! Господин Гош не спеше през деня. Той се радваше, ако поне през нощта смогнеше да си открадне няколко часа безсъзнание. Не беше добре със здравето; това късно летуване му се налагаше поради треперенето… треперенето на крайниците. Дявол да го вземе! Просто не можеше вече да държи чашата с грог и — дваж по дяволите! — много рядко още можеше да пише, тъй че преводът на събраните драми на Лопе де Вега напредваше ужасно бавно. Той беше в много потиснато настроение и богохулствата не му доставяха голяма отрада.

— Всичко е безсмислено! — каза той и изглеждаше, че това бе му станало любим израз, защото постоянно го повтаряше и често без каквато и да било връзка.

Ами сенаторът? Какво ставаше с него? Колко време мислеха да останат господата?

Ах, доктор Лангхалс го изпратил тук заради нервите, отговори Томас Буденброк. Естествено той го послушал въпреки кучешкото време, защото… какво не правел човек от страх пред лекаря си! Но той наистина се чувствувал малко окаяно. Щели да останат, докато се подобри здравето му…

— Да, впрочем и аз съм зле със здравето — каза Кристиан, преизпълнен от завист и огорчение, че Томас говореше само за себе си; и се натъкми да разкаже за кимащия с главата човек, за стъклото със спирта и за отворения прозорец, но брат му се изправи и тръгна да се настани в стаите.

Дъждът не спираше. Той разравяше земята и танцуваше със скокливи капки по морето, което, притиснато от мрак на югозапад, бягаше от брега. Всичко беше забулено в сиво. Параходите минаваха като сенки и призраци и изчезваха към заличения хоризонт.

С непознатите курортисти се срещаха само на трапезата. Сенаторът, облякъл мушама и обул галоши, отиваше на разходка с посредника, а през това време Кристиан седеше горе в сладкарницата и пиеше шведски пунш с жената на бюфета.

Два или три пъти след пладне, когато имаше изгледи да изгрее слънце, на table d’hôte идваха от града двама-трима познати, които обичаха да се позабавляват отделно от домашните си: сенатор доктор Гизеке, някогашен съученик на Кристиан, и консул Петер Дьолман, който впрочем изглеждаше зле, защото си разстройваше стомаха с неумерено пиене на унгарска минерална вода. Тогава господата сядаха по горни палта под тентата на сладкарницата срещу музикалния павилион, гдето вече никой не свиреше, пиеха кафето си и смилаха петте си блюда, като гледаха към есенната приморска градина, и бъбреха.

Обсъждаха събитията в града, последното наводнение, когато водата проникна в много зимници и по улиците в ниската част на града се движеха с лодки, големия пожар, при който изгоря голям пристанищен склад, един сенатски избор… Миналата седмица бяха набрали Алфред Лаурицен, колониални стоки en gros& en détail^[1] и сенатор Буденброк не беше съгласен с избора. Той седеше увит в палтото си с пелерина, пушеше цигари и вметна само на тая точка от разговора няколко думи. Не бивало да им минава през ума, че е дал гласа си за Лаурицен, каза той. Лаурицен бил крайно почтен човек и отличен търговец безспорно, но бил от средното съсловие — баща му саморъчно вадел от качето и увивал солени херинги на слугините… — а сега пъхнали в сената един търговец на дребно. Дядо му, дядото на Томас Буденброк, се скарал и скъсал с първородния си син, понеже синът се оженил за момиче с магазин; така гледали едно време на тия неща.

— Но равнището пада, да, общественото равнище на сената започна да пада, сенатът се демократизира, драги Гизеке, и това не е хубаво. Само търговските способности не са достатъчни; по мое мнение, не би трябвало да престават да изискват малко повече. Оскърбително ми е, като си представя Алфред Лаурицен с големите му крака и боцманското му лице в заседателната зала… не зная какво в мене се оскърбява, но така е. Това е против всяко чувство за стил, накъсо казано: безвкусица.

Но сенатор Гизеке се почувствува засегнат. В края на краищата и той беше син на обикновен пожарен командир… Не, трябва да ценим хората по заслугите? Нали затова сме републиканци?!

— Впрочем, Буденброк, не би трябвало да пушите толкова много цигари, защото в такъв случай нямате никаква полза от морския въздух.

— Да, ще го зарежа вече — каза Томас Буденброк, хвърли наустника и затвори очи.

Дъждът неизбежно заваля отново и забули гледката, разговорът продължи мудно. Спряха се на последния скандал в града — подправка на запис, извършена от едрия търговец Касбаум, „П. Филип Касбаум и с-ие“, който беше вече затворен. Не се разгорещиха никак, окачествиха постъпката на господин Касбаум като глупост, изсмяха се късо и свиха рамене.

Сенатор доктор Гизеке разказа, че едрият търговец запазил хубавото си настроение. На новото си местопребиваване веднага поискал огледало, каквото в килията му нямало. „Та аз ще лежа тука не години, а с години! — казал той. — Трябва ми огледало!“ И той като Кристиан Буденброк и Андреас Гизеке бил ученик на покойния Марцелус Щенгел.

Господата отново се изсмяха късо през носа, без да променят изражението на лицето си. Сигизмунд Гош поръча грог от ром с такова ударение, като че искаше да каже: „Каква полза от тоя лош живот?…“ Консул Дьолман предпочете стъкло ракия, а Кристиан стигна отново до шведския пунш, който сенатор Гизеке поръча за себе си и за него. Не мина много време и Томас Буденброк запуши отново.

Равнодушни, настроени тежко от яденето, от пиенето и от дъжда, продължиха да говорят в муден, пренебрежителен и скептично безгрижен тон за работа, за работата на всекиго поотделно, но и тази тема не оживи никого.

— Ах, тя не доставя голямо удоволствие! — каза Томас Буденброк с мъка в гърдите и отвратен положи глава назад върху облегалката на стола.

— Хм, а вие, Дьолман? — осведоми се сенатор Гизеке с прозявка. — Отдадохте се напълно на ракията, а?

— Ами как иначе ще пуши коминът? — отвърна консулът. — Поотбивам се през два-три дни в кантората. Къси коси лесно се решат.

— И все пак „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ държат в ръцете си най-важните работа — забеляза мрачно посредникът Гош, който беше подарял лакът далеко пред себе си на масата и отпуснал злобната си старческа глава върху ръката.

— Не можеш да се мериш по воня с цяло бунище — каза консул Дьолман с такова умишлено просташко произношение, че всички неволно се настроиха мрачно, жегнати сякаш от някакъв безнадежден цинизъм. — М-да, ами вие, Буденброк, вършите ли още нещо?

— Не — отговори Кристиан, — не мога вече.

И без всякакъв преход, изхождайки изключително от усета си за даруващото настроение и от вътрешна потребност да го задълбочи, той изведнъж накриви шапката си над челото и заговори за кантората във Валпарайзо и за Джони Тъндерсторм:

— Ха, при такава жега… Мили боже… Да работим? Не, сър, както виждате, сър!

И духнали дима от цигарите си в лицето на шефа. Мили боже!… Мимиката и движенията му изразяваха великолепно една нагло-предизвикателна и едновременно добродушна скитнишка леност. Брат му не трепна.

Господин Гош се помъчи да дигне чашата с грог до устата, изсъска, остави я на масата и се удари с пестник по опърничавата мишца, след което отново дигна бързо чашата до тънките си устни, разля доста от течността и гаврътна наведнъж остатъка.

— Ах, това ваше треперене, Гош! — каза Дьолман. — Я му пуснете края като мене! Тази проклета минерална вода… Просто ще пукна, ако не изпия всеки ден един литър от нея, дотам вече съм стигнал. А като я пия, като че пуквам дваж по-скоро. Знаете ли какво става, когато човек никога, нито ден не може да се справи с изядената храна… искам да кажа, когато я задържа в стомаха си?

И той разказа някои противни подробности за състоянието си, които Кристиан изслуша с тръпен интерес и набърчен нос, а после отговори с късо, убедително описание на своята „мъка“.

Дъждът пак бе се усилил. Лееше се гъсто, отвесно и шумоленето му пълнеше неотстъпно, глухо и безнадеждно тишината на приморската градина.

— Да, мръсен е животът — каза сенатор Гизеке, пил твърде много.

— Иде ми да се махна от света — обади се Кристиан.

— Всичко е безсмислено! — рече господин Гош.

— Ето я и Фикен Далбек — каза пак сенатор Гизеке.

Тя беше собственица на краварника, около четиридесетгодишна, дебела и нагла. Мина с ведро мляко покрай господата и им се усмихна.

Сенатор Гизеке я погледна с блудни очи.

— Ама че гърди! — каза той.

Тогава консул Дьолман разказа един прекомерно гаден виц, който накара господата отново да се изсмеят късо и пренебрежително през носа.

После повикаха прислужващия келнер.

— Свърших стъклото, Шрьодер — каза Дьолман. — Бихме могли да платим. Неизбежно е… Ами вие, Кристиан? Ех, за вас май ще плати Гизеке.

Но сега сенатор Буденброк се оживи. Увит в палтото с пелерина, той бе седял почти безучастен, с ръце на скута и цигара в ъгъла на устата, но внезапно се изправи и каза остро:

— Нямаш ли пари у себе си, Кристиан? Тогава ще позволиш аз да платя тая дреболия.

Отвориха дъждобраните и излязоха изпод тентата, за да се поразходят.

* * *

От време на време госпожа Перманедер навестяваше брата си. Двамата отиваха на разходка до „Камъка на чайките“ или до „Морския храм“ и тогава го неизвестни причини Тони Буденброк всеки път изпадаше в някакво възторжено и неопределено бунтовно настроение. Тя подчертаваше многократно свободата и равенството на всички хора, отхвърляше решително всяко степенуване на съсловията, отправяше сурови думи срещу привилегиите и своеволието и настояваше изрично, че човек трябва да бъде зачитан наспроти заслугите му. После заговаряше за собствения си живот. Говореше хубаво и забавляваше чудесно брата си. Това щастливо създание стоеше с двата крака на земята и никога не бе се видяло заставено да преглътне и отмине безмълвно каквото и да било. Не бе мълчала при нито едно ласкателство, при нито едно оскърбление, казано й от живота. Бе отвръщала на всяко щастие и на всяка горест с цял порой банални и детински важни думи, напълно достатъчни за нейната потребност от общителност. Стомахът й не беше твърде здрав, но сърцето й биеше леко и волно — тя самата не подозираше колко леко и волно биеше то. Не я разяждаше нищо неизречено, не я гнетеше никаква сподавена преживелица. И затова нямаше за какво да се сърди на миналото си. Помнеше, че съдбата й беше бурна и лоша, но това не бе оставило в нея никаква умора и гнет, в дъното на душата си тя дори не вярваше подобни работи. Все пак, тъй като те изглеждаха всестранно признат факт, тя ги използуваше, като се хвалеше и говореше с ужасно сериозен вид за тях. Започваше да хока, преизпълнена от искрено негодувание назоваваше имената на ония лица, които бяха повлияли вредно върху живота й — следователно и върху живота на семейство Буденброк — и числото на които с течение на времето беше станало доста внушително.

— Плачи-Тришке! — викаше тя. — Грюнлих! Перманедер! Тибуртиус! Вайншенк! Хагенщрьомови! Прокурорът! Северин! Какви мошеници, Томас! Но бог ще ги накаже един ден, тази вяра няма да ме напусне.

Когато се изкачиха до „Морския храм“, вечерният здрач вече се спускаше; есента бе напреднала. Влязоха в една от обърнатите към залива преградки, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда и грубо скованите стени на които бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове. Изправени един до друг, те погледнаха над влажния зелен склон и тясната, камениста брегова ивица към мътното, развълнувало море.

— Широки вълни… — каза Томас Буденброк. — Как се приближават и разбиват, приближават се и се разбиват една подир друга, безкрайно, безцелно, бездушно и безумно. И все пак това действува успокоително и утешително като всяко просто и необходимо нещо. Свикнах постепенно да обичам все повече и повече морето… Може би едно време предпочитах планината само защото лежеше тъй далеко. Сега не бих желал вече да отида на планина. Струва ми се, че ще се страхувам и срамувам. Тя е прекалено своеволна, неправилна, многолика… Сигурно бих се чувствувал прекалено подчинен. Какви могат да бъдат хората, които дават предимство на монотонността на морето? Струва ми се, че са хора, които са се взирали дълго и дълбоко в заплетени вътрешни неща, та изискват от външните неща преди всичко едно: простота… Няма никакво значение, че по планината се катерим юнашки, а край морето лежим мирно на пясъка. Аз познавам погледа, с който се прекланяме там, но и погледа, с който се прехласваме тук. Уверени, упорити, щастливи очи, изпълнени от устремност, твърдост и жизнерадост, се реят от връх на връх, а над ширното море, вълните на което се носят с такъв мистичен и сковаващ фатализъм, спира унесено един забулен, безнадежден и мъдър взор, който някога и някъде е надникнал дълбоко в тъжен хаос. Здраве и болест… тази е разликата. Човек се катери дръзко из дивното многообразие на назъбените, извисени, насечени фигури, за да излита жизнената си мощ, от която не е изразходвал още нещо. Но ей почива в ширната простота на външните неща, понеже е уморен от хаоса на вътрешните.

Госпожа Перманедер онемя уплашена и неприятно засегната, както онемяват простодушни хора, когато в обществото внезапно бъде казано нещо добро и сериозно. „Такива работи не бива да се приказват!“ — помисли си тя, като гледаше упорито в далечината, за да не срещне очите му. И сякаш за да му поиска безмълвно прошка, че се срамуваше за него, тя мушна ръката му под своята.