Томас Ман
Буденброкови (95) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Механизмът на будилника влезе в действие и затрака — безусловно верен на жестокия си дълг. Беше някакъв дрезгав шум, повече чукане, отколкото дрънкане, защото часовникът беше много стар и изхабен; но понеже беше навит докрая, това тропане продължи дълго, безнадеждно дълго.

Хано Буденброк се изплаши до мозъка на костите си. Както всяка заран, този внезапно започнал, едновременно злостен и добросърдечен шум на нощната масичка непосредствено до ухото му караше всичко вътре в него да се сгърчи от гняв, жал и отчаяние. Външно обаче той остана напълно спокоен, не промени положението си в леглото, а само отвори бързо очи, защото бе се стреснал в някакъв неясен утринен сън.

Зимно студената стая беше съвършено тъмна; той не можеше да различи никакъв предмет, нито да види стрелките на часовника. Но знаеше, че беше шест часът, защото сам той беше нагласил вчера вечерта будилника на тоя час… Вчера… вчера… Докато лежеше неподвижно по гръб и с напрегнати нерви се бореше за решението да запали свещта и да скочи от леглото, в съзнанието му лека-полека се върна всичко онова, което бе го изпълвало вчера…

Беше неделя. Понеже няколко дни наред бе търпял изтезанията от страна на зъболекаря господин Брехт, майка му за награда го заведе в градския театър на операта „Лоенгрин“. Радостта, с която очакваше тая вечер, от една седмица насам представяше единствения смисъл на неговия живот. Но беше печално, че винаги пред такива празници имаше толкова много противни неща, които до последния миг вгорчаваха волното и радостно очакване. Но все пак накрая, в събота, училищните занятия криво-ляво свършиха и бормашината с педала бръмча за последен път болезнено в устата му… После той бутна настрана и заряза всичко, защото на бърза ръка реши да остави уроците за след неделя вечерта. Какво значение имаше понеделникът? Имаше ли вероятност той изобщо да настъпи някога? Щом в неделя вечерта ще отиде на „Лоенгрин“, човек не вярва в никакъв понеделник… Реши да стане рано в понеделник и да свърши с тая нелепост — стига по тоя въпрос! Разхожда се свободно през целия неделен ден, вслушан само в радостта на сърцето си, посвири унесено на рояла и забрави всички противни неща.

И после очакваното щастие се превърна в действителност. То го заля със своята светост и възхита, с тайнствените си тръпки и трепети, с внезапното си вътрешно ридание, с цялото си безмерно и ненаситно опиянение… Наистина евтините цигулки на оркестъра свиреха малко немощно в увертюрата, пък и онзи дебел, надут човек с русата като кифла брада доплава някак на пресекулки с ладията. Освен това в съседната ложа присъствуваше и неговият настойник господин Стефан Кистенмакер и измърмори, че по тоя начин разсейвали момчето и отвличали вниманието му от истинските негови задължения. Но сладостните, дивни, възторжени звуци, които слушаше, го накараха да забрави всичко.

Най-сетне, уви, дойде краят. Пеещото, лъчезарно щастие секна и угасна; той се озова отново с трескава глава у дома в стаята си и си спомни, че от сивото всекидневие го отделяха само няколко часа сън в леглото. И веднага го обзе пристъп на оная пълна безнадеждност, която тъй добре познаваше. Той почувствува отново как боли красотата, как тя рухва в бездната на срама и жаркото отчаяние и поглъща смелостта и годността за делничния живот. Почувствува се страшно, безнадеждно, тежко смазан; и трябваше отново да си каже, че това, което го гнети, не са само неговите лични горести, а нещо повече: някакво бреме, което потиска душата му още от първия ден на неговия живот и някой ден без друго ще я смаже окончателно…

После нагласи будилника, заспа и спа тъй дълбоко и мъртвешки, както спим, когато не желаем никога вече да се събудим. Но сега беше понеделник, беше шест часът сутринта, а той не бе приготвил нито един урок.

Изправи се в леглото и запали свещта на нощната масичка. Но тъй като ръцете и раменете му веднага започнаха да мръзнат силно в леденостудения въздух, пак се мушна бързо под юргана и се зави презглава.

Стрелките показваха шест часа и десет минути. Ах, нямаше смисъл сега да стане и да работи, имаше да учи твърде много, не беше приготвил нито един урок, безцелно беше изобщо да започва, пък и часът, който беше си определил за ставане, тъй и тъй мина… Мигар е толкова сигурно, както бе му се сторило вчера, че днес ще го изпитват по латински и по химия? Можеше да се допусне, да, вероятно беше — доколкото изобщо човек можеше да предвижда. Що се отнасяше до Овидий, напоследък бяха дигали ония ученици, чиито имена започваха с последните букви на азбуката, и по всяка вероятност днес щеше да започне отначало с А и Б. Но не беше безусловно сигурно, не беше напълно несъмнено. Имаше изключения от правилото. Мили боже, какво ли не правеше понякога случайността!… И докато се занимаваше силом с тия измамни разсъждения, мислите му се запреливаха една в друга и той заспа отново.

Малката ученическа стая, студена и гола, със „Сикстинската мадона“ във формата на медна гравюра над леглото, с разтегателната маса по средата, с безредно натъпканата лавица за книги, с дебелокракото писалище от махагоново дърво, с хармониума и тесния умивалник… тази стая мълчеше в трепкащата светлина на свещта. Ледени цветя бяха цъфнали по стъклата на прозореца, транспарантите на които не бяха спуснати, за да може дневният зрак да проникне по-рано.

И Хано Буденброк спеше, притиснал страната си върху възглавницата. Спеше с разделени устни, с ниско и крепко спуснати мигли, с изражение на съкровена и болезнена всеотдайност към съня и къдравите меки светлокестеняви коси покриваха слепоочията му. А пламъчето на нощната масичка губеше бавно жълто-червения си светлик, тъй като мътната утрин се взираше вече вторачено и морно в стаята през ледената кора върху стъклата на прозореца.

Когато стана седем часът, той пак се събуди уплашено. Сега беше изтекла и тази отсрочка. Нямаше какво да се прави — трябваше да стане и да преклони глава пред деня. До започване на учебните занятия оставаше само един час. Времето напираше, съвсем да не говорим за уроците. Въпреки това той продължи да лежи, преизпълнен от ожесточение, тъга и обвинение срещу бруталната принуда — в тоя леден полумрак да напусне топлото легло и да отиде някъде вън, изложен на беда и опасност, сред строги и зложелателни хора. „Ах, само още две скъдни минути, нали?“ — попита той с преливаща нежност възглавницата си. А после в някакъв пристъп на упорство си разреши цели пет минути, за да затвори още малко очите си, от време на време да отваря едното и да го вторачва отчаяно върху стрелката, която напредваше тъпо, невежествено и коректно по пътя си.

В седем и десет скочи от леглото и започна да се движи с крайна бързина насам-натам из стаята. Свещта продължаваше да гори, тъй като само дневната светлина още не беше достатъчна. Той стопи с топлото си дихание едно ледено цвете и видя, че вън беше паднала гъста мъгла.

Зъзнеше безмерно. Понякога студът разтърсваше с болезнени тръпки цялото му тяло. Върховете на пръстите му горяха и бяха толкова подути, че беше безсмислено да си послужи с четката за нокти. Когато изми горната половина на тялото си, почти вдървената му ръка изпусна гъбата на пода и той стоя един миг вцепенен и безпомощен, задимил като изпотен кон.

Накрая, задъхан и с мътни очи, все пак се приготви, застана пред разтегателната маса, грабна кожената чанта и събра всичките си душевни сили, останали незасегнати от отчаянието, за да пъхне в нея книгите, необходими за днешните учебни часове.

Както стоеше прав, той погледна напрегнато във въздуха и промълви плахо:

— Вероучение… латински… химия…

После натика една до друга изпокъсаните и изпоцапани с мастило книги с мукавени корици.

Да, малкият Йохан беше вече доста висок. Беше навършил отдавна петнадесет години и не носеше вече копенхагенски моряшки дрешки, а светлокафяв костюм и синя вратовръзка с бели точки. Върху жилетката му се виждаше дългата и тънка златна часовникова верижка, минала по наследство у него от прадядо му, а на четвъртия пръст на малко прекалено широката му, но нежно изваяна ръка стоеше старият наследствен пръстен с печат и зелен камък, който сега също беше негова собственост. Той облече дебелата вълнена зимна полушубка, сложи си шапката, притисна чантата до себе си, угаси свещта, спусна се по стълбата долу в партера, мина покрай препарираната мечка и влезе надясно в трапезарията.

Госпожица Клементина, новата прислужница на майка му — мършава мома с къдрици на челото, остър нос и късогледи очи, — беше вече тук и шеташе край масата за закуска…

— Колко е часът? — полита той през зъби, макар че знаеше точно колко е.

— Осем без четвърт — отговори тя и посочи стенния часовник с тънката си червена ръка, която имаше вид на ревматична. — Трябва да тръгвате вече, Хано…

С тия думи тя сложи димящата чаша пред него, а след това му бутна кошничката с хляба, маслото, солта и чашката за яйцето.

Той не каза нищо повече, взе една кифла и загълта какаото, без да седне, с шапка на главата и чанта под мишницата. Горещото питие му предизвика ужасна болка в един кътник, лекуван в момента от господин Брехт. Остави го наполовина неизпито, отказа се и от яйцето, издаде с разкривена уста някакъв тих звук, който можеше да бъде изтълкуван като „сбогом“, и излезе тичешком от къщи.

Беше осем без десет, когато мина през градинката отпред, остави зад себе си малката червена вила и забърза надясно по зимната алея. Оставаха му още само десет, девет, осем минути. А пътят беше дълъг. И имаше такава мъгла, че човек не можеше да види докъде е стигнал. Той вдишваше и издишваше отново с всички сили на тесните си гърда тая гъста, леденостудена мъгла, натискаше с езика си зъба, който още го болеше от горещото какао, и изморяваше безразсъдно мускулите на краката си. Беше облян в пот, но въпреки това чувствуваше премръзнала цялата си снага. Започна да го боде от двете страни. Бързата утринна разходка накара леката закуска в стомаха му да се разбунтува, започна да му се гади, сърцето му се превърна в нещо треперещо и неудържимо пърхащо, което го караше да се задъхва.

Ето Крепостната порта, да, едвам Крепостната порта, а беше вече осем без четири минути! Като бързаше така по улиците, целият в студена пот, с болки, с гадене и общо притеснение, той се озърташе на всички страни, за да види дали няма и други ученици. Не, не, нямаше нито един. Всички бяха вече в училището и ето че започна да бие осем часа. Камбаните на всички кули биеха в мъглата, камбаните на църквата „Света Богородица“ свиреха дори в чест на тоя миг „Въздайте хвала на бога!“ Безумно отчаян, Хано констатира, че свиреха съвсем фалшиво, че нямаха представа какво е ритъм и бяха настроени невъобразимо лошо… Но това сега не беше важно, съвсем не беше важно! Да, ще закъснее, не можеше вече и въпрос да става, ще закъснее. Училищният часовник беше малко назад, но въпреки това сигурно ще закъснее. Той се взираше в лицата на хората, които минаваха край него. Те отиваха в канторите и в магазините си, не бързаха чак толкова много и не ги заплашваше нищо. Някои отвръщаха на завистливия му и жален поглед, оглеждаха го от главата до краката, виждаха, че е загубил ума и дума, и се усмихваха. Тази усмивка го вбесяваше. Какво си мислеха и как преценяваха положението на нещата тези хора, които не гнетеше никакъв страх? Идеше му да им изкрещи: „Вашата усмивка, господа, се дължи на суровост!“ Може би си мислеха, че е крайно желателно той да се строполи мъртъв пред заключената училищна врата…

Продължителното и пронизително дрънкане на училищния звънец, знак за започване на понеделнишката молитва, стигна до ушите му точно когато беше на двадесетина крачки от дългия червен зид, който отделяше училищния двор от улицата и беше пресечен от две чугунени порти. Понеже нямаше вече никакви сили да удължи крачките си и да тича, той просто отпусна напред горната половина на тялото си, при което нозете волю-неволю трябваше да осуетят падането му, като със залитане и препъване също се придвижиха напред; стигна до първата порта в мига, когато секна дрънкането на звънеца.

Училищният слуга господин Шлемил, възнисък човек с брадато работническо лице, тъкмо посягаше да я заключи.

— Ех, ти… — каза той и пусна ученика Буденброк да се промъкне.

Може би… може би беше спасен. Важното сега беше да се вмъкне незабелязан в класната стая, да дочака скрито края на утринната молитва, която четяха общо в гимнастическия салон, и да се държи така, като че ли не е станало нищо. Запъхтян, съсипан, вцепенен в студена пот, той се повлече през двора, настлан с червени плочи, и влезе в сградата през една от хубавите летящи врати с шарени стъкла.

В това учебно заведение всичко беше ново, чисто и хубаво. Времето получи правото си: посивелите, прогнили от старост части на предишното манастирско училище, гдето бяха се занимавали с наука даже бащите на сегашното поколение, бяха сринати и на тяхно място издигнати нови, слънчеви, великолепни сгради. Стилът бе изцяло запазен — над коридорите и галериите се извиваха тържествено готически сводове. А що се отнасяше до осветлението и отоплението, просторността и хигиеничността на учебните помещения, приветливостта на учителските стаи, обзавеждането на залите за практически упражнения по химия, физика и рисуване — навсякъде се виждаха всички удобства на новото време.

Изнуреният Хано Буденброк се запримъква покрай стената, като се оглеждаше. Не, слава богу, никой не го видя. От далечни коридори до него се носеше смътната глъчка на множеството от ученици и учители, запътени към гимнастическия салон, гдето трябваше да вземат малко религиозно подкрепително за предстоящата седмична работа. Тук отпред навсякъде царуваше тишина и мъртвило, свободен беше и пътят по широката стълба, покрита с линолеум. Той се заизкачва предпазливо, на пръсти, със затаен дъх и напрегнато вслушан. Тяхната класна стая, стаята на десети реален клас, беше разположена на първия етаж срещу стълбата; вратата стоеше отворена. Стигнал на най-горното стъпало, той се наведе напред и огледа дългия коридор, от двете страни на който се редяха вратите за различните класове, означени с порцеланови табелки; после направи бързо и безшумно три крачки напред и се вмъкна в стаята.

Тя беше празна. Пред трите широки прозореца още стояха спуснати завесите, а запалените лампи със светилен газ, провесени от тавана, съскаха леко в тишината. Зелени абажури разстилаха светлината над трите редици двуместни чинове от светло дърво; срещу тях се издигаше катедрата — тъмна, велемъдра, сериозна, а зад нея висеше на стената черната дъска. Долната част на стените беше облицована с жълта дървена ламперия, а голите, варосани плоскости над нея бяха украсени с няколко географски карти. Встрани от катедрата на един триножник имаше втора черна дъска.

Хано отиде на мястото си, което се намираше приблизително в средата на стаята, бутна чантата под дъската на чина, седна на твърдата седалка, сложи ръце върху наклонената дъска и отпусна главата си върху тях. По цялото му тяло се разля чувство на неизказана приятност. Тази гола и строга стая беше празна и ненавистна и сърцето му бе се свило под бремето на целия този застрашителен предиобед с безбройни опасности. Но първата от тях той вече преодоля, беше физически закътан и можеше да посрещне по-уверено и останалите. Пък и първият час по вероучение при господин Балерщет не беше толкова страшен… По трептенето на книжната ивица там горе пред кръглия отвор на стената се виждаше как нахлува топлият въздух; пламъчетата на светилния газ също затопляха помещението. Ах, човек можеше да се протегне и да накара вдървените от влага крайници да омекнат и да се разпуснат. Към главата му се надигна някаква приятна, но нездрава горещина, забръмча в ушите и забули очите му…

Внезапно долови зад себе си шум, който го накара да изтръпне и рязко да се обърне. Я гледай! Иззад последния чин се появиха главата и гърдите на Кай граф Мьолн. Младият господин изпълзя, извлече се с мъка, изправи се на краката си, удари леко и бързо ръцете си една о друга, за да изтупа праха, и се запъти със сияещо лице към Хано Буденброк.

— Ах, ти ли си, Хано? — каза той. — Аз се оттеглих там, защото, когато ти влизаше, помислих, че е някой от учителското тяло!

Когато говореше, гласът му се менеше — той явно встъпваше в пубертета, от който у Хано нямаше още следа. Беше на ръст колкото него, но инак бе останал напълно същият. Все още носеше дрехи с неопределен цвят, по които липсваше някое и друго копче, а задницата изобщо беше образувана от голяма кръпка. Все още ръцете му не бяха съвсем чисти, но тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги, тънки пръсти и заострени нокти. И все още червеникавожълтите му коси, вчесани набърже на път по средата, падаха над чистото му алабастрово чело, под което, едновременно дълбоки и зорки, святкаха светлосивите му очи. Противоположността между ужасно занемарената му външност и расовата чистота на това нежно кокалесто лице със съвсем леко извит нос и малко обърната горна устна беше сега още по-очебийна от преди.

— Не, Кай — каза Хано с нацупена уста и като пораздвижи ръка в областта на сърцето, — как можа така да ме изплашиш? Защо си тук? Защо си се скрил? И ти ли закъсня?

— Опазил бог! — отговори Кай. — Отдавна съм тук. Както сам знаеш, драги, просто не можем да дочакаме понеделник сутринта, за да влезем отново в училището… Не, останах само на шега тук. Дежурен беше ниският главен учител, който не смяташе, че върши грабеж, като затиря учениците на молитва. Аз наредих работата така, че винаги се намирах непосредствено зад гърба му… Колкото този мистик да се въртеше и озърташе, аз все бях непосредствено зад гърба му, докато той излезе и аз останах горе… Ами ти? — каза той съчувствено и с нежно движение седна, на чина до Хано. — Трябвало е май да търчиш, а? Горкият! Изглеждаш съвсем грохнал. Косите ти са се залепили за слепите очи… — Той донесе една линия от масата и с нея раздели сериозно и грижливо косите на малкия Йохан. — Успа се, значи? Впрочем аз съм седнал на мястото на Адолф Тотенхаупт — пресече се той и се огледа наоколо, — на свещеното място на първенеца! Ех, от един път няма нищо да му стане… Успа се, значи?

Хано отново бе отпуснал главата си върху скръстените на чина ръце.

— Бях на театър снощи — каза той, след като въздъхна тежко.

— О, правилно! Бях забравил. Толкова хубаво ли беше?

Кай не получи отговор.

— Добре ти е на тебе — продължи той убедително, — недей, забравя, Хано! Виж, аз никога досега не съм ходил на театър и за дълги години още няма ни най-малки изгледи, че един ден ще отида.

— Само да не беше после тази отпадналост и главоболие! — процеди Хано.

— Да, познато ми е това състояние.

Кай се наведе да дигне шапката и връхната дреха на приятеля си, които лежаха на пода до чина. Взе ги и ги изнесе тихо в коридора.

— Тогава вероятно не си научил наизуст стиховете за метаморфозата? — долита той, като се върна.

— Не — отговори Хано.

— Ами приготви ли се за класното по география?

— Не съм и не зная нищо — каза Хано.

— Значи, не си готов и по химия и по английски? All right! Значи, сме сърдечни приятели и братя по оръжие! — Кай явно чувствуваше облекчение. — Аз съм в точно същото положение — заяви той живо. — В събота не работих, защото на другия ден беше неделя, а в неделя не пипнах нищо по благочестиви подбуди… Не, глупости… Главно, защото бях зает с нещо по-разумно, естествено — каза той с внезапна сериозност и по лицето му мина лека руменина. — Да, днес може да стане много весело, Хано.

— Ако получа още една двойка — каза малкият Йохан, — ще трябва да повтарям класа; а сигурно ще получа, ако ме дигнат по латински. Той е стигнал до буквата Б, Кай, няма спасение…

— Ще видим! „Хей, Цезар потегля на война! Опасности са ме застрашавали винаги само в гърба; щом видят челото на Цезар…“

Но Кай не завърши декламацията си. Той също се чувствуваше много зле. Отиде на катедрата, седна пред нея и с мрачно изражение на лицето започна да се люлее на стола. Хано Буденброк седеше все още с чело, отпуснато върху скръстените ръце. Известно време седяха мълчаливо един срещу друг.

Изведнъж далече някъде се разнесе глухо жужене, което скоро се превърна в бучене и само след половин минута се приближи застрашително.

— Учениците! — каза горчиво Кай. — Боже господи, колко бързо свършиха! Не намалиха часа дори с десет минути.

Той слезе от катедрата и отиде към вратата, за да се смеси с влизащите. Що се отнасяше до Хано, той само дигна за миг глава, разкриви уста и не мръдна от мястото си.

Тътренето и тропането на крака, глъчката от дисканти и кресливи мъжки пубертетни гласове се понесе по стълбата, разля се из коридора и нахлу и в тази стая, която изведнъж се изпълни с живот, движение и шум. Младите хора, другарите на Хано и Кай, учениците от десети реален клас, около двадесет и пет на брой, размахали ръце или пъхнали ги в джобовете на панталоните, се запътиха, насядаха бавно по местата си и отвориха библиите. Имаше приятни и противни физиономии; едни изглеждаха охранени и здрави, други вдъхваха опасения; дълги и яки обесници, които скоро щяха да станат търговци или дори моряци и не даваха вече пет пари за нищо, и дребни на ръст, но изпреварили възрастта си кариеристи, които блестяха в ония предмети, гдето имаше да се зазубря наизуст. А първенецът Адолф Тотенхаупт знаеше всичко; през целия си живот той бе отговарял на всички зададени му въпроси. Това се дължеше отчасти на неговото тихо, жарко усърдие, отчасти и на обстоятелството, че учителите не се решаваха да го питат нещо, което той може би нямаше да знае. Случайното онемяване на Адолф Тотенхаупт би ги засегнало болезнено, би ги накарало да се срамуват, би разклатило вярата им в човешкото съвършенство… Той имаше забележително изгърбена глава, по която лепнеха огледално гладки руси коси, сиви очи с черни кръгове и дълги мургави ръце, подали се из прекалено късите ръкави на добре изчетканото му сако. Седна до Хано Буденброк, усмихна се кротко, но малко коварно, и каза на съседа си „добро утро“, като си послужи с усвоения от всички жаргон, който превръщаше тия две думи в някакъв дързък и небрежен звук. После, докато всички около него бъбреха полугласно, приготвяха се, прозяваха се и се смееха, той започваше мълчаливо да попълва класния дневник, като държеше перото по някакъв несравнимо коректен начин с тънките си изопнати пръсти.

След като минаха две минути, вън се чуха стъпки, учениците от предните чинове се надигнаха, без да бързат, от местата си и техният пример бе последван от още неколцина по-назад; другите обаче не прекъснаха заниманията си, почти не обърнаха внимание, че в стаята влезе главният учител господин Балерщет, който закачи шапката си до вратата и отиде на катедрата.

Беше симпатично дебел човек на около четиридесет години с голяма лисина на главата, червеникавожълта, късо подрязана цяла брада, възрозов цвят на лицето и някакво смесено изражение от угодничество и спокойна чувственост около влажните устни. Той взе на ръка бележника си и мълчаливо го запрелиства; но тъй като тишината в класа съвсем не го задоволяваше, дигна глава и протегна ръка върху дъската на катедрата. Лицето му бавно набъбна и стана толкова тъмночервено, че брадата му сега изглеждаше светложълта. Диша и спусна няколко пъти слабия си бял пестник, в течение на половин минута устните му мърдаха трескаво, но безплодно — в края на краищата те смогнаха да промълвят само едно кратко, сподавено и болезнено: „Така…“ После той се помъчи още известно време да намери други укорни изрази, но накрая пак се обърна към бележника си, отпусна се и се примири. Такъв беше горе-долу похватът на главния учител господин Балерщет.

Някога той бе имал желание да стане проповедник, но отсетне — поради склонността към заекване и слабостта си към светския живот и наслади — предпочете да се посвети на педагогиката. Беше ерген, имаше известно състояние, носеше пръстен с малък брилянт и обичаше от сърце яденето и пиенето. Именно той беше онзи главен учител, който поддържаше с колегите си само служебни връзки; дружеше предимно с неженени търговци-бонвивани и с офицерите от Гарнизона, хранеше се два пъти на ден в най-добрата гостилница и членуваше в клуба. Ако в два или три часа през нощта срещнеше негде из града по-големи ученици, лицето му набъбваше, той едва процеждаше едно „добро утро“ и нито една от страните не се занимаваше повече с тая работа.

Хано Буденброк нямаше защо да се страхува от него, пък и той почти никога не го дигаше. Главният учител бе се събирал толкова пъти за чисто човешки работи с чичо му Кристиан, че не би изпитал никакво удоволствие да влиза в служебни конфликти с неговия племенник.

— Така… — каза той повторно, огледа целия клас, раздвижи отново слабия си, свит пестник с малкия брилянт и погледна в бележника си. — Перлеман. Резюмето.

Негде в класната стая се изправи Перлеман. Не забелязаха, че се качи на чина. Беше един от дребните, но напредналите.

— Резюмето — каза той тихо и вежливо, като с плаха усмивка протегна главата си напред. — Книгата на Йова се дели на три части. Първо, положението на Йов, преди господ да му отреди страданията или изпитните; глава първа, стих първи до шести. Второ, самите страдания и какво именно се е случило; глава…

— Правилно, Перлеман! — прекъснато господин Балерщет, трогнат от толкова голяма и плаха послушност, и му писа добра бележка. — Хайнрици, продължете!

Хайнрици беше един от дългите обесници, които не даваха вече пет пари за нищо. Той пъхна в джоба на панталона си ножчето със здрава дръжка, с което се занимаваше, стана шумно, отпусна долната си устна и се окашля с дрезгав и грубоват мъжки глас. Всички бяха недоволни, че сега беше дигнат той да замести кроткия Перлеман. Учениците гледаха унесено напреде си или дремеха в топлата стая под тихото съскане на газовите пламъчета. Всички бяха уморени от неделния ден и тази студена, мъглива заран бяха станали със съжаление и тракане на зъбите от топлите легла. Всекиму щеше да бъде приятно, ако дребният Перлеман бе продължил да мънка целия час, защото Хайнрици сигурно ще предизвика караница.

— Аз отсъствувах, когато сте минавали това — отговори той с грубо натъртване.

Господин Балерщет сякаш набъбна, раздвижи слабия си пестник, размърда устни и с дигнати вежди вторачи очи в лицето на младия Хайнрици. Тъмночервената му глава трепереше от напрегната борба, докато най-сетне смогна да процеди едно „Така…“, с което счупи оковите на безсилието си и спечели играта.

— От вас никога не може да се очаква да сте научили вещо — продължи той с лекота и красноречие — и винаги имате под ръка някакво извинение, Хайнрици. Щом последния час сте били болен, можехте през изтеклите дни да се осведомите от другарите си върху минатия материал; и щом в първата част се говори за положението преди страданията, а във втората за самите страдания, то в края на краищата можехте да се досетите, че в третата част ще става дума за положението му след споменатите патила. Вие обаче не залягате както трябва. И вие сте не само слаб човек, ами и винаги готов да украсявате и да защищавате слабостта си. Обаче помнете, че докато това продължава, не може да се мисли, че ще се издигнете и оправите. Васерфогел, продължете!

Хайнрици, тромав и вироглав, седна с тропот и скърцане, пошушна някаква наглост на съседа си и извади отново ножчето със здравата дръжка. Стана ученикът Васерфогел, момче с възпалени очи, вирнат нос, щръкнали уши и огризани нокти на пръстите. Той довърши с мазен женствен глас „резюмето“ и започна да разказва за Йов, човека в земята Уц и какво станало с него. Той бе отворил стария завет зад гърба на предния ученик, четеше оттам с изражение на съвършена невинност и дълбока замисленост, после вперваше поглед в една точка на стената и говореше със запъване и писклива кашлица, като превеждаше прочетеното на някакъв безпомощен съвременен немски език. В него имаше нещо крайно противно, но господин Балерщет го похвали много за прилежанието му. Ученикът Васерфогел бе си понаредил живота — мнозинството от учителите обичаха да го хвалят повече, отколкото той заслужаваше; правеха това само за да покажат на него самия, на себе си и на другите, че съвсем не се влияеха и не бяха несправедливи спрямо него поради грозотата му.

И часът по вероучение продължи. Господин Балерщет извика още неколцина млади хора да покажат знанията си за Йов, човека в земята Уц; Готлиб Касбаум, син на злополучния едър търговец Касбаум, въпреки лошото материално положение на семейството получи бележка „отличен“, защото можа да установи точно, че Йов имал седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги.

След това можеха да отворят библиите си — повечето от тях бяха вече отворени и продължиха да четат. Стигнеха ли някое място, за което господин Балерщет смяташе, че се нуждае от тълкуване, той издуваше бузи, казваше: „Така…“ — и след обичайните приготовления държеше върху въпросната точка малка сказка, в която примесваше общи нравствени разсъждения. Никой не го слушаше. В стаята царуваха покой и сънливост. Поради непрекъснато поддържаното отопление, пък и от пламъчетата на газените лампи горещината бе станала доста силна, а и тези двадесет и пет дишащи и изпаряващи се тела бяха поразвалили въздуха. Топлината, лекото съскане на пламъчетата и монотонният глас на четеца обвиваха отегчените мозъци и ги унасяха в някаква тъпа дрямка. Кай граф Мьолн, освен библията беше отворил „Невероятни произшествия и тайнствени престъпления“ от Едгар Алан По и четеше, подпрял глава на аристократическата си и немного чиста ръка. Хано Буденброк седеше облегнат назад, свит, с отпусната уста и с премрежени горещи очи над книгата на Йова, редовете и буквите на която се сливаха в някакво възчерно гъмжило. Навремени, като си опомняше средновековното предание за чудодейния потир или за шествието към катедралата, той спускаше бавно клепките си и чувствуваше, че в душата му се надига ридание. А сърцето му се молеше дано бъде възможно този безопасен и мирен утринен час да няма край.

Но стана така, както беше в реда на нещата: пронизителното дрънкане на училищния звънец, екнало с вой из коридорите, изтръгна тия двадесет и пет мозъка от топлата им дрямка.

— Дотука! — каза господин Балерщет и поиска класния дневник, за да удостовери с подписа си, че през тоя час е изпълнил служебното си задължение.

Хано Буденброк затвори библията си и треперейки, се протегна с нервна прозявка; но когато отпусна ръцете си и разхлаби цялата си снага, бе заставен да поеме бързо и трудно дъх, за да приведе в такт сърцето си, което за миг изпадна в слабост, в неувереност и отказа да работи.

Сега идеше часът по латински. Той хвърли изкосо умолителен поглед към Кай, който сякаш съвсем не бе забелязал края на часа и все още беше унесен напълно в частното си четиво, извади от чантата си малкия том Овидий, подвързан в мукава с имитация на мрамор, и отвори на ония стихове, които трябваше да се научат наизуст за днес. Не, нямаше никаква надежда, че сега би могъл що-годе да запамети тия черни, отбелязани с молив редове, които се нижеха прави като конец един под друг и бяха номерирани на групи по пет. Те го гледаха вторачено, безнадеждно, тъмни и чужди; той не разбираше дори смисъла им — как би могъл тогава да научи и каже наизуст поне един-единствен от тях! А от ония, които следваха и трябваше да бъдат минати днес, той не можа да разгадае дори едно изреченийце.

— Какво значи „Deciderant, patula Jovis arbore, glandes…“^[1] — обърна се той с отчаян глас към Адолф Тотенхаупт, който до него вписваше нещо в класния дневник. — Та всичко това са безсмислици! Просто само да ядосват човека…

— Какво? — обади се Тотенхаупт и продължи да пише. — Желъдите от дървото на Юпитер… значи, от дъба… М-да, не ми е много ясно.

— Подсказвай ми малко, Тотенхаупт, ако ме дигне — помоли го Хано и бутна книгата настрана.

После, след като спря мрачен поглед върху небрежното и необещаващо кимване на първенеца, той се измъкна от чина и се изправи.

Положението се беше променило. Господин Балерщет бе напуснал стаята и на негово място зад катедрата стоеше сега изправено и напето едно дребно, слабо и съсухрено човече с рядка бяла брада и червена шия, която се подаваше от тясна обърната яка; в една от ръчичките си, покрити с бели косми, то държеше пред себе си своя цилиндър, обърнат с отвора нагоре. Учениците бяха му дали прякора „Паяк“, а в действителност той се казваше Хюкоп. Тъй като през това междучасие му беше възложен надзорът в коридора, той трябваше да надникне и в класните стаи, за да види дали всичко там е в ред.

— Угасете лампите! Дигнете завесите! Отворете прозорците! — извика той, като се мъчеше да придаде на гласена си колкото е възможно повече заповедническа сила, и движеше с непохватно енергичен жест ръката си във въздуха, като че въртеше дръжката на някаква машина. — И всички долу, вън на чист въздух, дявол да ви вземе, ама а-а-а!

Лампите угаснаха, завесите хвръкнаха нагоре, бледа дневна светлина изпълни стаята и през широките прозорци нахлу студеният мъглив въздух; десетокласниците се изнизаха покрай учител Хюкоп и излязоха. Само първенецът имаше право да остане горе.

Хано и Кай се събраха пред вратата, слязоха един до друг по разкошната стълба и прекосиха долу стилните площадки. Двамата мълчаха. Хано имаше окаян вид, а Кай беше замислен. Като излязоха на широкия двор, те започнаха да се разхождат напред-назад сред гъмжилото от другари на различна възраст, които се движеха шумно по влажните червени плочи.

Тук ги надзираваше един още доста млад господин с руса остра брада — изтънченият главен учител, който се казваше доктор Голденер и държеше пансион за момчета, гдето се записваха синове на богати благородници-земевладелци от Холщайн и Мекленбург. Под влияние на тези поверени му за закрила млади феодали той се грижеше за външността си по начин, който беше напълно чужд на колегите му. Носеше пъстри копринени вратовръзки, контешко сако, панталони с нежни цветове, които се залавяха с ремъчка под подметките на обувките, и парфюмирани носни кърпи с цветни ръбове. Той произхождаше от скромни родители и такъв разкош всъщност никак не му подхождаше; краката му например бяха много големи и изглеждаха смешно в остроносите обувки с копчета. Не можеше да се разбере защо се гордееше толкова с просташките си червени ръце, които непрекъснато триеше една о друга, сплиташе ги и ги оглеждаше изпитателно и умилно. Имаше навик да държи главата си отметната косо назад и с примижали очи, набърчен нос и полуотворена уста да придава на лицето си такова изражение, като че се тъкмеше да каже: „Какво се е случило пак?…“ Въпреки това имаше много достолепен вид и се преструваше изискано, че не вижда дребните непозволени неща, които ставаха на двора. Преструваше се, че не вижда, когато някой ученик носеше със себе си учебник, та да се поприготви в последния миг; преструваше се, че не вижда, когато неговите пансионери даваха пари на училищния слуга господин Шлемил, за да им купи закуска; преструваше се, че не вижда, когато някое дребно изпробване на силата между двамина деветокласници се израждаше в бой, около който веднага се образуваше кръг от вещи лица; преструваше се, че не вижда, когато някой — проявил по някакъв начин недругарско, страхливо или не честно държане — биваше завличан принудително от съкласниците си на помпата и позорно обливан с вода.

Бодро, донякъде недодялано поколение беше това глъчно множество, сред което се разхождаха Кай и Хано. Израснали в атмосферата на едно войнствено, победно и подмладено отечество, тези момчета се прекланяха пред всяка проява на сурово мъжество. Говореха на жаргон, който беше едновременно нехаен и смел и гъмжеше от технически изрази. На много голяма почит бяха издръжливостта в пиене и пушене, телесната сила и гимнастическите качества, а най-презрени пороци — мекошавостта и котешката външност. Зърнеха ли някого с дигната яка на палтото, той можеше да бъде сигурен, че го чака помпата. Ако някой пък се мернеше с бастун в ръка на улицата, налагаха му в гимнастическия салон колкото срамно, толкова и болезнено публично наказание. Това, което си приказваха Хано и Кай потъваше чуждо и страшно в глъчката, изпълнила студения и влажен въздух. Приятелството им беше отдавна известно на цялото училище. Учителите го търпяха с неприязън, защото предполагаха, че зад него се крият неприличие и опозиция; другарите пък, понеже не бяха в състояние да разгадаят неговата същина, бяха свикнали да го зачитат с известно плахо негодувание и да гледат на тия двама приятели като на обявени вън от законите и своенравни чудаци, които трябваше да бъдат предоставени сами на себе си. Впрочем Кай граф Мьолн благодарение на очебийната си буйност и разюздано непокорство се ползуваше с известен респект. Що се отнасяше пък до Хано Буденброк, то дори едрият Хайнрици, който пердашеше всички, не се решаваше да посегне на него въпреки котешката му външност и плахостта му. Този Хайнрици сам изпитваше някакъв страх пред неговите меки коси, пред крехката му снага, пред мътния му, боязлив и студен поглед.

— Страх ме е — каза Хано на Кай, като се спря до страничния зид на двора, облегна се, прозя се зъзнейки и се уви по-здраво в палтото си. — Изпитвам безумен страх, Кай, по цялото тяло. Мигар от човек като господин Мантелзак трябва толкова да се страхуваме? Кажи сам! Ах, веднъж да мине и този отвратителен час на Овидий! Дори да ми пише двойка и да повтарям класа, все едно! Не ме е страх от това, страх ме е от шумотевицата, свързана е цялата тази работа…

Кай се замисли.

— Този Родрик Ъшер е най-чудният герой, измислен до днес! — каза той бързо и неочаквано. — Четох за него целия час… Да можех аз един ден да напиша такъв хубав разказ!

Работата беше там, че Кай се опитваше да пише. И тъкмо това подразбираше той, когато тази сутрин каза, че имал по-важна работа от тая — да пишел домашни упражнения; и Хано бе го разбрал правилно. От наклонността да разказва приказки, която бе проявил още като малко момче, бяха се развили писателски опити; и неотколе той бе завършил една поема, една приказка, някакво безогледно фантастично приключение. Всичко там пламтеше в мътен зрак и се разиграваше между метали и тайнствени огньове в най-дълбоките, най-светите ковачници на земята и едновременно в глъбините на човешката душа; стихиите на природата и на душата бяха омесени, преобразени и пречистени по някакъв странен начин… а цялото произведение беше написано на искрен, иносказателен, малко екзалтиран и пламенен език, пропит от нежна страстност.

Хано знаеше тоя разказ и много го обичаше, но сега не беше разположен да говори за трудовете на Кай или за Едгар По. Той пак се прозя и после въздъхна, като в същото време затананика някакъв мотив, който неотдавна беше измислил на рояла. Това му бе станало навик. Беше свикнал често да въздъхне, да си поеме дълбоко дъх поради смешната потребност да даде малко по-жив ход на недостатъчно пъргавото си сърце, а после да изпусне отново въздуха след някоя музикална тема, след откъс, от някоя мелодия, собствена или чужда измислица.

— Гледай, иде дядо господ! — каза Кай. — Разхожда се в райската си градина.

— Чудесна градина! — каза Хано и се разсмя.

Той се смееше нервно и не спираше; държеше кърпичката си пред устата и гледаше към оногова, когото Кай бе нарекъл „дядо господ“.

Този, който се появи на двора, беше директорът доктор Вулике, ръководител на училището — извънредно дълъг човек с черна мека широкопола шапка, късо подрязана, цяла брада, заострен корем, извънредно къси панталони и фуниеобразни маншети, които винаги бяха твърде нечисти. Той вървеше бързо по каменните плочи, с лице, което от гняв изглеждаше страдалческо, и сочеше с протегната ръка към помпата. Водата течеше. Неколцина ученици изтичаха пред него и побързаха да отстранят повредата, като затвориха тръбата. Но и след това стояха още дълго там и гледаха смутено ту помпата, ту директора, който бе се обърнал към дотичалия със зачервено лице доктор Голденер и му говореше нещо с дълбок, глух и развълнуван глас. Речта му беше изпъстрена с ръмжащи и нечленоразделни звуци.

Страшен човек беше този директор Вулике — приемник на добродушния и човеколюбив стар господин, под чието ръководство бяха учили Хановият баща и чичо и който бе умрял скоро след 1871 година. Назначиха доктор Вулике, тогава учител в някаква пруска гимназия, и с него в старото училище влезе друг, нов дух. Там, гдето някога класическото образование беше смятано за ведра самоцел, преследвала със спокойствие, безделие и весел идеализъм, сега станаха до най-висока почит понятия като авторитет, дълг, власт, служба, кариера; „категорическият императив на нашия философ Кант“ беше знамето, което директор Вулике развяваше заплашително във всяка тържествена реч. Училището стана държава в държавата, в която пруската служебна стегнатост имаше такава голяма власт, че не само учителите, а и учениците се чувствуваха като чиновници, загрижени само за повишението си и, за това — да бъдат писани добре пред властниците. Скоро след като новият директор встъпи в изпълнение на длъжността, започна — от прекрасни хигиенични и естетични гледни точки — преизграждането и обновяването на училището и всичко бе завършено благополучно. Но въпреки това мнозина се питаха дали училището не беше по-симпатичен и по-благотворен институт по-рано, когато в тия помещения имаше по-малко съвременни удобства, но повече добродушие, сърдечност, отрада, благосклонност и приятност…

Що се отнасяше лично до директор Вулике, той обладаваше загадъчната, двусмислена, своенравна и ревнива страхотност на вехтозаветния бог. Той беше ужасен еднакво усмихнат и разгневен. Огромната власт, която лежеше в ръцете му, го правеше страшно капризен и безогледен. Беше в състояние да каже нещо шеговито и да се разяри, ако другите се засмееха. Нито една от тварите, които му трепереха, не знаеше как да се държи спрямо него. Не оставаше нищо друго, освен да коленичат в праха и негли с безумно смирение да предотвратят да не сграбчи някого в яростта си и да го смаже във великата си справедливост.

С името, дадено му от Кай, си служеха само той и Хано Буденброк; двамата внимаваха много да не го произнесат пред другарите си, защото се опасяваха от втрещения и студен поглед на недоумението, който им беше тъй добре познат… Да, нямаше нито една точка, по която тези двама да се разбират с другарите си. Беше им чужд дори начинът на опозиция и мъст, който самодоволно прилагаха другите, и немареха за обичайните присмехулни прозвища, защото хуморът в тях не им казваше нищо и дори не ги разсмиваше. Беше много евтино, много трезво и неостроумно да наречеш тънкия учител Хюкоп „паяк“ и главния учител Балерщет „папагал“ — твърде сиромашко обезщетение за принудителната държавна служба! Не, Кай граф Мьолн беше малко по-хаплив. За себе си и за Хано той въведе обичая да се назовават учителите само с техните истински граждански имена с добавка на думата „господин“: „господин Балерщет“, „господин Мантелзак“, „господин Хюкоп“ — в това се криеше някаква отблъскваща и иронична студенина, някакво подигравателно, резервирано и хладно отношение. Те казваха също „учителското тяло“ и през междучасията се забавляваха, като си представяха под тая дума някакво действително същество, един вид чудовище е отвратителен и фантастичен образ. Говореха също така изобщо за учебното заведение, сякаш се касаеше за лечебно заведение — в каквото се намираше Хановият чичо Кристиан.

Видял дядо господ, който държа още известно време всичко живо в страх и трепет, като с ужасно ръмжене сочеше в различни посоки хартията за увиване на резените с масло, разхвърляна тук-там по плочите, Кай изпадна в чудесно настроение. Той дръпна Хано и го заведе до една от портите, през която влизаха в двора учителите, заети от втория час нататък, и започна да се покланя невъобразимо дълбоко пред червенооките, бледи и бедно облечени кандидат-учители, които минаваха оттук и се запътваха към своите шестокласници и седмокласници в задния двор. Той се навеждаше прекомерно, провесваше ръце и гледаше всеотдайно отдолу нагоре бедните млади хора право в лицето. А когато се появи престарелият учител по смятане, господин Титге, понесъл с треперещи ръце няколко книги на гърба си, невъзможно кривоглед, прегърбен, жълт в лицето и храчещ, Кай извика със звучен глас:

— Добър ден, труп!

След това впи ведър и зорък поглед някъде във въздуха.

В тоя миг звънецът задрънка пронизително и учениците веднага започнаха да се стичат от всички страни към входовете. Но Хано не престана да се смее; продължаваше и по стълбата да се смее така силно, че съкласниците му, заобиколили него и Кай, го погледнаха студено в лицето, озадачени и дори отвратени от такова безмерно нелепо поведение.

Класът утихна и всички станаха единодушно на крака, когато в стаята влезе главният учител доктор Мантелзак. Беше класен наставник, а трябва да имаш респект пред класния наставник. Той притегли вратата зад себе си, наведе се и проточи шия, за да види дали всички бяха станали прави, окачи шапката си на гвоздея и после отиде бързо на катедрата, като непрекъснато ту дигаше, ту навеждаше глава. Изправи се и погледна за късо време през прозореца, като мушна и подвижи напред-назад между яката и шията изопнатия си показалец, на който се виждаше голям: пръстен с печат. Той беше човек със среден ръст, с редки прошарени коси, къдрава юпитерова брада и късогледи, изпъкнали, сапфиреносини очи, които блестяха зад дебелите очила. Носеше отворен сюртук от сив мек плат, който обичаше да опипва бавно в талията с набръчканата си късопръста ръка. Както у всички учители, с изключение на доктор Голденер, панталонът му беше прекалено къс, така че се виждаха кончовите на извънредно широките му обувки, лъснати като мрамор.

Внезапно той отвърна главата си от прозореца, изпусна една къса, приятна въздишка, погледна към притихналия клас, каза: „Да, да!“ — и се усмихна радушно на неколцина ученици. Личеше, че е в хубаво настроение. В стаята се понесе облекчително раздвижване. Много зависеше, всичко зависеше от това, дали доктор Мантелзак беше в хубаво настроение или не, защото учениците знаеха, че той се водеше от своето настроение — несъзнателно и без каквато и да било самокритика. Беше изключително, безгранично-наивно несправедлив, а благоволението му — капризно и нетрайно като щастието. Имаше винаги неколцина, двама или трима, любимци, на които говореше на „ти“ и ги назоваваше със собствените им имена. Те се чувствуваха като в рая, можеха да кажат, каквото щат, и то пак беше правилно. А след часа доктор Мантелзак побъбряше най-човешки с тях. Обаче някой ден, негли след ваканцията — един бог знаеше защо, — любимецът биваше свален, унищожен, отстранен, отвъргнат и със собственото му име биваше назоваван някой друг. Грешките в писмените класни работи на тия щастливци той обикновено задраскваше съвсем леко и тънко, така че изписаните страници на техните тетрадки, дори да бяха твърде незадоволителни като съдържание, изглеждаха чистички. По други тетрадки обаче шареше гневно с широко перо и ги заливаше така с червено мастило, че те правеха ужасно и окаяно впечатление. И тъй като не броеше грешките, а слагаше бележка наспроти количеството червено мастило, изразходвано за поправката на класната работа, неговите любимци бяха облагодетелствувани. При тоя метод той не си мислеше нищо лошо, смяташе, че всичко е в пълен порядък, и не му минаваше през ум, че е пристрастен. Ако някой намереше печалната смелост да протестира срещу това, той загубваше всяка надежда — някой ден да говорят и нему на „,ти“ и да го назоват със собственото му име. А никой не искаше да се откаже от тая надежда.

Както стоеше прав, доктор Мантелзак кръстоса нозе и запрелиства бележника си. Хано Буденброк седеше наведен напред и кършеше ръце под дъската на чина. Наред беше буквата Б. Ей сега ще екне името му, той ще се изправи, няма да каже нито един стих и ще стане скандал, голяма, ужасна катастрофа, в колкото хубаво настроение и да беше класният наставник… Секундите се нижеха мъчително… Сега ще каже: „Буденброк…“

— Едгар! — каза доктор Мантелзак, затвори бележника, постави показалеца си в него и седна на катедрата, като че ли сега всичко беше в прекрасен ред.

Как? Какво стана? Едгар… Значи, Людерс, дебелия Людерс там до прозореца… буквата Л, която съвсем не беше наред! Възможно ли е? Доктор Мантелзак беше в такова хубаво настроение, че просто дигна свой любимец и немареше за това, чий беше днес редът да бъде изпитан…

Дебелият Людерс стана. Той имаше лице на мопс и кестеняви апатични очи. Мястото му беше превъзходно и можеше удобно да чете от книгата, но го мързеше дори за това. Чувствуваше се прекалено сигурен в рая и отговори просто:

— Вчера ме болеше глава и не можах нищо да уча.

— Ах, ти ми изневеряваш, Едгар? — попита огорчен доктор Мантелзак. — Не искаш да ми кажеш стиховете за „златния век“? Жалко, много жалко, приятелю! Главата ли те болеше? Но струва ми се, че следваше да ми обадиш в началото на часа, преди да те дигна… Неотколе пак те болеше глава, нали? Трябва да вземеш мерки, Едгар, защото инак не е изключена опасността да изостанеш. Тим, заместете го!

Людерс седна. В тоя миг той беше ненавиждан от всички. Личеше явно, че хубавото настроение на класния наставник беше значително спаднало и че може би още от следващия час Людерс ще бъде назоваван с презимето му. На един от последните чинове стана Тим — русо момче с вид на селянче, със светлокафяво сако и къси, широки пръсти. На лицето му беше изписано ревностно и глуповато изражение, а устата си държеше отворена като фуния; той намести бързо отворената си книга и погледна напрегнато право напред. После наведе глава и започна да чете на глас, провлечено, запънато и монотонно като дете от буквар:

— „Aurea prima sata est aetas…“^[2]

Ясно беше, че днес доктор Мантелзак изпитваше извън всякакъв ред и съвсем немареше кой най-отдавна не е изпитван. Вероятно сега нямаше такава голяма опасност да дигне Хано — то можеше да стане само по някаква нещастна случайност. Той размени щастлив поглед с Кай и започна да поотпуска снагата си, да си отдъхва.

Внезапно Тим прекъсна четенето. Било, че доктор Мантелзак не разбираше добре рецитатора, било, че имаше желание да се доразтъпче — той напусна катедрата, поразходи се спокойно из класа със своя том Овидий в ръка и после застана съвсем близко до Тим, който с бързи невидими движения беше скрил книгата си и сега стоеше напълно безпомощен. Той задиша тежко с фуниевидната си уста, погледна класния наставник със сините си, честни, смутени очи и не произнесе вече нито сричка.

— Я, Тим — каза доктор Мантелзак, — сега из един път не върви, а?

Тим се улови за главата, въртеше очи, дишаше бързо и накрая рече с някаква крива усмивка:

— Съвсем се обърках, като застанахте до мене, господин докторе.

Доктор Мантелзак също се усмихна; усмихна се поласкан:

— Хайде, успокойте се и продължете!

И тръгна назад към катедрата си.

Тим се успокои, извади отново книгата пред себе си и я отвори; после, явно мъчейки се да възвърне самообладанието си, погледна наоколо в стаята, наведе пак глава и се оборави.

— Доволен съм от вас — каза класният наставник, когато Тим свърши. — Няма съмнение, че сте учили здравата. Но много ви липсва чувство за ритъм, Тим. Връзките между думите са ви ясни, но вие собствено не произнасяхте хекзаметър. Имам впечатление, че сте заучили всичко наизуст като проза… Но както казах: били сте прилежен, направили сте всичко, каквото сте могли, а който се труди винаги така старателно… Седнете си!

Тим седна с гордо и лъчезарно изражение на лицето, и доктор Мантелзак сигурно написа добра бележка зад името му. Но беше забележително, че в тоя миг не само учителят, а дори Тим и всички негови другари, бяха искрено убедени, че Тим действително и наистина е силен, прилежен ученик и беше заслужил напълно добрата бележка. Хано Буденброк също не беше в състояние да се откъсне от това впечатление, макар да чувствуваше, че нещо в него се бунтува погнусено. Той пак се вслуша напрегнато за името, което щеше да се разнесе.

— Муме! — каза доктор Мантелзак. — Още веднъж!

Значи, Муме! Слава богу, сега вече за Хано почти нямаше опасност. Същите стихове едва ли ще бъдат рецитирани за трети път, а при вземане на нов урок буквата Б беше минала неотдавна.

Муме се изправи. Той беше дълъг, бледен момък с треперещи ръце и извънредно големи кръгли очила. Имаше болнави очи и беше толкова късоглед, че не можеше по никакъв начин да чете прав от сложена пред него книга. Ето защо трябваше да учи и бе учил. Но понеже беше абсолютно бездарен, пък и не допускаше, че ще бъде дигнат днес, знанията му бяха слаби и той замлъкна още след първите думи. Доктор Мантелзак му помогна веднъж, помогна му с по-рязък глас повторно и за трети път — с крайно раздразнен тон; но понеже тогава Муме млъкна окончателно, класният наставник кипна от гняв.

— Това е съвсем незадоволително, Муме! Седнете си! Вие сте печален образ, истински кретен, уверявам ви! Глупав и в същото време ленив… това е прекалено!

Муме се свлече на мястото си. Изглеждаше като въплъщение на нещастието и в тоя миг в стаята нямаше човек, който да не го презираше. В Хано Буденброк отново се надигна погнуса, един вид дразнене за гадене, и го стисна за гърлото. В същото време обаче той наблюдаваше с ужасна яснота какво ставаше. Доктор Мантелзак рисуваше буйно знаци с лошо значение зад името на Муме и после прегледа мрачно навъсен бележника си. От гняв премина към дневен ред, провери чий собствено беше редът. Ясно! И тъкмо когато биде надвит окончателно от това съзнание, Хано чу името си, чу го сякаш в някакъв кошмарен сън.

— Буденброк!

Доктор Мантелзак каза „Буденброк“, звукът още се носеше из въздуха, но Хано не повярва. Ушите му пищяха. Продължи да седи на мястото си.

— Господин Буденброк! — каза доктор Мантелзак и вторачи в него сапфиреносините си, изпъкнали очи, които блестяха зад дебелите очила. — Ще имате ли добрината?

Добре тогава, така да бъде! Било е писано така да бъде. Съвсем другояче, не както бе си го представял той, и сега всичко беше загубено. Но остана напълно спокоен. Дали после много ще го хока? Изправи се и се накани да измисли някое глупаво и смешно извинение, да каже, че е „забравил“ да научи стиховете, но неочаквано забеляза, че ученикът, който седеше пред него, му държеше отворена книгата си.

Той беше Ханс Херман Килиан, ниско мургаво момче с мазни коси и широки рамене. Той искаше да стане офицер и се въодушевяваше тъй силно от чувството за другарство, че помогна дори на Йохан Буденброк, когото иначе не можеше да понася. Постави дори показалеца си на мястото, отгдето трябваше да се започне…

Хано впери очи и започна да чете. Четеше с неуверен глас и с разкривени вежди и устни за „златния век“, който възникнал най-напред и в който вярност и право царували по свободна воля, без възмездие и без предписание от закона.

— „Нямаше наказание и страх — каза той на латински. — Никой не четеше заплашителни слова, написани върху железни плочи, а дошлото с молба множество не се плашеше от лицето на своя съдник…“

Четеше с измъчено и отвратено изражение на лицето, четеше съзнателно лошо и несвързано, пренебрегваше умишлено отделни свръзки, които в книгата на Килиан бяха означени с молив, изговаряше погрешно стиховете, запъваше се и напредваше привидно трудно, като непрекъснато очакваше класният наставник да открие измамата и да се нахвърли върху него… Насладата на крадеца, който гледа отворената пред себе си книга, предизвикваше лек сърбеж по кожата му; но той беше преизпълнен от отвращение и преднамерено мамеше колкото е възможно по-зле, с цел — дано по тоя начин измамата му да стане по-малко долна. После замълча и настъпи тишина, в която той не смееше да дигне очите си. Тази тишина беше ужасна; той беше убеден, че доктор Мантелзак е видял всичко, и устните му бяха напълно побелели. В края на краищата обаче класният наставник въздъхна и каза:

— О, Буденброк, si tacuisses^[3]! Извинете, че по изключение ви го казах на класическото „ти“! Знаете ли какво направихте? Повалихте красотата в праха, държахте се като вандал, като варварин. Вие, Буденброк, сте същество, лишено от художествен усет, познава се по носа ви. Ако се запитам сам дали през цялото това време кашляхте или произнасяхте възвишени стихове, склонен съм повече да твърдя първото. Тим разкри слабо чувство за ритъм, но в сравнение с вас той е гений, рапсод… Седнете си, клетнико! Учили сте, положително сте учили. Не мога да ви пиша слаба бележка. Потрудили сте се, според силите си. Но я кажете: говорят, че сте музикален, че свирите на пиано? Как е възможно подобно нещо?… Хайде, достатъчно, седнете си! Били сте прилежен, достатъчно!

Написа удовлетворителна бележка зад името му и Хано Буденброк седна на мястото си. И сега се повтори същото, което стана преди с рапсода Тим: той се почувствува искрено поласкан от похвалата, която се съдържаше в думите на доктор Мантелзак. В тоя миг сам сериозно мислеше, че наистина е донякъде бездарен, но прилежен ученик, който беше се отървал, общо взето, с чест от тая бъркотия, и почувствува ясно, че на същото мнение бяха всички негови съкласници, включително и Ханс Херман Килиан. В него отново се надигна нещо като гадене, но беше толкова изнурен, че нямаше сили да мисли. Бледен и разтреперан, затвори очи и изпадна в летаргия.

Доктор Мантелзак пък продължи урока. Той премина на ония стихове, които трябваше да бъдат взети днес, и дигна Петерсен. Петерсен стана — бодър, пъргав и самоуверен, с безстрашна осанка, войнствено настроен и готов да се хвърли в боя. Но въпреки това… днес го чакаше гибел. Да, часът не биваше да изтече, преди да настъпи катастрофа — много по-страшна от оная с бедния, късоглед Муме…

Петерсен превеждаше, като от време на време хвърляше по един поглед към другата страница на книгата си, там, гдето собствено нямаше какво да търси. Правеше това умело. Преструваше се, че нещо там му пречи, минаваше с ръка или духваше по страницата, като че се мъчеше да отстрани влакно или нещо подобно, което го дразнеше. Но въпреки всичко ужасното последва. Именно: внезапно доктор Мантелзак направи едно буйно движение и Петерсен отвърна със също такова движение. Но в същия миг класният наставник напусна катедрата, скочи просто презглава от нея и тръгна с дълги, неудържими крачки към Петерсен.

— Вие държите в книгата ключ, превод — каза той, като застана до него.

— Ключ ли… аз… не… — замълви Петерсен.

Той беше хубаво момче с рус перчем над челото и извънредно хубави сини очи, които сега припламваха уплашено.

— Нямате ключ в книгата?

— Не… господин главен учителю… господин докторе… Ключ ли? Не, нямам ключ, истина ви казвам… имате грешка… неоснователно ме подозирате…

Петерсен говореше така, както всъщност обикновено не се говори. Страхът го накара да говори доста изискано, с цел да разколебае класния наставник.

— Не мамя — извика той в безмерната си беда. — Аз съм бил винаги честен… през целия си живот!

Но доктор Мантелзак беше прекалено уверен в печалното си твърдение.

— Дайте ми книгата! — рече той студено.

Петерсен стисна здраво книгата, дигна я заклинателно с двете си ръце нагоре и продължи да декламира с наполовина парализиран език:

— Повярвайте ми… господин главен учителю… господин докторе! В книгата няма нищо… Няма никакъв ключ… Аз не ви измамих… аз съм бил винаги честен…

— Дайте ми книгата! — повтори класният наставник и тропна с крак.

Петерсен се предаде, лицето му посивя напълно.

— Добре — каза той и подаде книгата. — Да, в нея има ключ. Вижте сам, ето го!… Но аз не си послужих с него! — изкрещя той внезапно.

Но доктор Мантелзак се престори, че не чува тая безсмислена лъжа, родена от отчаянието. Извади „ключа“, огледа го с такова изражение на лицето, като че държеше в ръката си някаква воняща мръсотия, пъхна го в джоба си и хвърли презрително тома Овидий на мястото на Петерсен.

— Дневника! — каза той глухо.

Адолф Тотенхаупт услужливо донесе дневника и Петерсен получи забележка заради опит за измама; това го унищожаваше за дълго време и подпечатваше невъзможността по Великден да мине в по-горен клас.

— Вие сте черно петно на класа — заяви накрая доктор Мантелзак и се върна на катедрата.

Петерсен седна и беше осъден. Мнозина видяха ясно как другарят му по чин се поотдръпна от него. Всички го оглеждаха с някаква смесица от отвращение, състрадание и ужас. Той беше повален, самотен и напълно изоставен поради това, че го хванаха. За Петерсен имаше само едно мнение, именно че действително е „черно петно на класа“. Неговото падение се признаваше и приемаше също така без съпротива, както бяха признали и приели успеха на Тим и Буденброк, а така също нещастието на бедния Муме. И той самият бе направил същото.

Който между тия двадесет и петима млади хора с правилно телосложение беше як и годен за живота, такъв, какъвто е, той вземаше в тоя миг нещата напълно такива, каквито бяха, не се чувствуваше обиден от тях и намираше, че всичко е понятно и редно. Имаше обаче очи, насочени в мрачен размисъл към една точка… Малкият Йохан гледаше втренчено широкия гръб на Ханс Херман Килиан и златисто-кестенявите му, синкаво засенени очи бяха изпълнени с погнуса, вътрешна съпротива и страх.

А доктор Мантелзак продължи да преподава. Той извика друг ученик — Адолф Тотенхаупт; беше му вече все едно кой ще бъде, тъй като за днес беше загубил всякакво желание да изпитва съмнителните. После извика още едного, който беше средно подготвен и не знаеше дори какво значи „patulá Jovis arbore glandes“, та трябваше да го каже Буденброк. Той го каза тихо и без да дигне очи, понеже го питаше доктор Мантелзак, който после му кимна одобрително с глава.

И след като изпитването на учениците завърши, часът стана съвсем безинтересен. Доктор Мантелзак накара един високо надарен ученик да превежда на своя глава по-нататък и сам не слушаше, както не слушаха останалите двадесет и четирима, които започнаха да се приготовляват за следващия час. Сега беше все едно. Не можеше никому да се пише забележка за това, нито изобщо да се съди по него за служебното усърдие… Пък и часът ей сега щеше да свърши. И той свърши — звънецът удари. Така значи трябваше да стане с Хано. Дори му кимнаха с глава.

— Е — рече Кай, когато тръгнаха сред другарите по готическите коридори към залата по химия, — какво ще кажеш сега, Хано? Когато видят челото на Цезар… Ти имаше нечувано щастие!

— Лошо ми е, Кай — каза малкият Йохан. — Съвсем не го искам… това щастие, става ми лошо от него…

И Кай знаеше, че и той на Ханово място би изпитвал точно същото.

Залата по химия представляваше свод с амфитеатрално наредени чинове, дълга маса за опити и два стъклени шкафа, пълни с колби. Въздухът в класната стая беше станал към края отново много горещ и лош, а тук беше наситен със сероводород, с който току-що бяха правили опити, и вонеше невъобразимо. Кай бързо отвори прозореца, открадна от Адолф Тотенхаупт тетрадката за чисто писане и започна с голяма бързина да преписва домашното упражнение, което трябваше да представят днес. Хано и неколцина други ученици правеха същото. Това им запълни цялото междучасие, докато удари звънецът и се появи доктор Мароцке.

Той беше „дълбокият“ главен учител, както го наричаха Кай и Хано. Беше средно висок брюнет с извънредно жълт цвят на лицето, две подутини на челото, корава мазна брада и също такива коси на главата. Изглеждаше постоянно като че не си е доспал и немит, но в действителност не беше така. Преподаваше по естествените науки, но негова главна област беше математиката и в тая специалност минаваше за значителен мислител. Обичаше да говори за философските места в библията и понякога — в хубаво и замечтано настроение — благоволяваше пред десетокласници и абитуриенти да тълкува по странен начин някои тайнствени места от светото писание. Обаче беше също запасен офицер, и то възторжен; директор Вулике го ценеше високо тъкмо за това, че беше едновременно чиновник и военен. Държеше най-много от всички учители за дисциплината, оглеждаше с критичен поглед строя на застаналите мирно ученици и изискваше кратки, отсечени отговори. Тази смесица от мистицизъм и бойкост беше донякъде противна.

Извадиха да покажат чисто написаните домашни упражнения. Доктор Мароцке мина покрай всички и чукаше с пръст по всяка тетрадка, без да забележи, че някои ученици, които не бяха написали нищо, му показваха съвсем други тетрадки или стари домашни упражнения.

После часът започна. И както преди малко в случая с Овидий, така и сега двадесет и петимата млади хора трябваше да дадат доказателства за служебното си усърдие по отношение на бора, хлора и стронция. Ханс Херман Килиан бе похвален, понеже знаеше, че BaSO4, или тежкият шпат, е най-често употребяваното средство за фалшифициране. Изобщо той беше най-добрият само защото искаше да стане офицер. Хано и Кай не знаеха нищо и положението им в бележника на доктор Мароцке бе лошо.

И след като изпитването, препитването и писането на бележки свърши, интересът и към часа по химия, кажи-речи, се изчерпа у всички. Доктор Мароцке започна да прави няколко опита, да предизвиква леки гърмежи и да развива цветен дим, но като че вършеше това само за да запълни часа. Накрая продиктува учебния материал, който трябваше да се научи за следния път. После звънецът удари и така мина и третият час.

Всички бяха весели — с изключение на Петерсен, който днес беше смазан, — защото сега идеше един весел час, от който никой не биваше да се плаши и през който можеха само да вършат лудории и да се забавляват. Идеше часът по английски с кандидат-учителя Модерсон, млад филолог, който от няколко седмици преподаваше показни уроци в училището или — както се изрази Кай граф Мьолн — завършваше гастрол за ангажимент. Но изгледите му да бъде ангажиран бяха малки, тъй като занятията в неговите часове вървяха прекалено весело.

Някои останаха в стаята по химия, а други се върнаха горе в класната стая; сега никой не беше длъжен да мръзне на двора, тъй като надзорът през това междучасие беше поверен на господин Модерсон, а той не се решаваше да изпрати някого долу. Пък и трябваше да се приготвят за посрещането му.

Когато звънецът удари за започване на четвъртия час, класът не утихна ни най-малко. Всички бърбореха и се смееха, преизпълнени от радост за предстоящите лудории. Граф Мьолн, подпрял с две ръце главата си, продължи да се занимава с Родерик Ъшер, а Хано седеше мирно и наблюдаваше шумната бъркотия. Някои имитираха животински гласове. Силно кукуригане разцепи въздуха, а в дъното седеше Васерфогел и грухтеше също като свиня, без да може да се забележи, че тия звуци излизаха от неговото гърло. На черната дъска блестеше голяма рисунка с тебешир, някаква кривогледа мутра, творение на рапсода Тим. И когато после влезе господин Модерсон, той въпреки най-големите си усилия не можеше да затвори вратата зад себе си, понеже в пролуката беше пъхната дебела борова шишарка; Адолф Тотенхаупт стана и я махна.

Кандидат-учителят Модерсон беше дребен, невзрачен човек с възкисело разкривено лице и много рядка черна брада; когато ходеше, едното му рамо излизаше малко косо напред. Той беше ужасно смутен. Примигваше непрекъснато със светлите си очи, поемаше дъх и отваряше уста, като че искаше да каже нещо, но не намираше нужните думи. След трите крачки, които направи от вратата към катедрата, настъпи една кучешка бомбичка, висококачествена кучешка бомбичка, която изгърмя така, като че ли беше стъпил върху динамит. Той изтръпна силно, после се усмихна сконфузено, придаде си вид, като че нищо не се е случило, застана пред средната редица чинове сякаш по навик, наведен криво на една страна, и се подпря с длан върху дъската на първия чин. Но понеже знаеха тая негова любима поза, бяха намазали това място на чина с мастило, та господин Модерсон изцапа цялата си малка невнимателна ръка. Той се престори, че не вижда нищо, сложи мократа си и очернена ръка с опакото, запримига и каза с мек, слаб глас:

— Редът в класа не е на нужната висота.

Хано Буденброк го обичаше в тоя миг и гледаше неподвижно неговото безпомощно разкривено лице. Но грухтенето на Васерфогел ставаше все по-силно и по-естествено, а внезапно върху стъклата на прозорците изтрополиха множество грахови зърна, отскочиха и паднаха шумно назад в стаята.

— Градушка — извика някой високо и ясно.

Господин Модерсон като че повярва, защото не каза нищо, оттегли се на катедрата и поиска класния дневник.

Дневникът не му беше нужен, за да пише някому забележка, а защото — макар че беше минал вече в тоя клас пет или шест учебни часа — познаваше само неколцина ученици и се виждаше заставен да чете напосоки имената им от списъка.

— Федерман — каза той, — моля, кажете стихотворението!

— Отсъствува — изкрещяха множество разнородни гласове.

А Федерман седеше колкото висок, толкова и широк на мястото си и мяташе невероятно бързо и ловко грахови зърна из цялата стая.

Господин Модерсон примижа и разчлени друго име.

— Васерфогел! — каза той.

— Покойник — извика Петерсен, обзет от неестествена веселост.

И сред търкане с крака по пода, грухтене, кукуригане и подигравателен смях всички повториха, че Васерфогел бил умрял.

Господин Модерсон запримига отново, огледа се наоколо в стаята, разкриви кисело уста и пак заби очи в дневника, като сложи един от пръстите на малката си непохватна ръка върху името, което реши да извика.

— Перлеман! — каза той доста неуверено.

— Уви, изпадна в умопомрачение! — каза ясно и твърдо Кай граф Мьолн.

Нестихваща глъчка потвърди думите му.

Тогава господин Модерсон се изправи и извика сред шума:

— Буденброк, ще ви наложа наказателна домашна работа! Ако се изсмеете повторно, ще се видя принуден да ви пиша забележка!

После пак седна.

Наистина Буденброк беше се изсмял, остроумието на Кай го накара да избухне в тих, но силен смях, който той не можеше да обуздае. Остроумието му хареса, а особено комично му се стори и го раздруса това „уви“. Но когато господин Модерсон му се сопна, той се умири и погледна тихо и мрачно кандидат-учителя. В тоя миг видя всичко у него: всяко жалко косъмче от брадата му, през която навсякъде се виждаше кожата; кестенявите му, лъскави, безнадеждни очи; стори му се, че носеше на малките си непохватни ръце два чифта маншети, понеже ръкавите на ризата му около китките бяха също така дълги и широки като маншетите; видя цялата му окаяна и отчаяна фигура. Видя и душата му. Хано Буденброк беше единственият, когото господин Модерсон познаваше вече по име… и той използуваше постоянно това, за да му подвикне да пази реда, за да му налага наказателна домашна работа и да го тиранизира. Познаваше ученика Буденброк благодарение само на това, че той се различаваше от другите с мирното си държане, а използуваше тая кротост, за да го кара непрекъснато да почувствува авторитета му, който той не се осмеляваше да прояви пред палавите и нахалните. „На земята подлостта прави невъзможно дори съчувствието — помисли си Хано. — Аз не вземам участие в това, да ви мъча и използувам, кандидат-учителю Модерсон, защото го намирам брутално, грозно и долно, а как ми отговаряте вие? Но така е, така е, така ще бъде винаги и навсякъде — помисли си той и в него отново се надигнаха страх и гадене. — А на всичко отгоре трябва да прозра така ясно и гнусната ти душа!…“

Най-сетне се намери един, който не беше нито мъртъв, нито умопомрачен и се нагърби да каже английските стихове. Касаеше се за едно стихотворение със заглавие „The monkey“^[4] — детинско стихоплетство, което тези млади хора, копнеещи предимно да се втурнат по море, в търговия или в сериозни житейски дела, биваха заставяни да учат наизуст.

Monkey, little merry fellow,

Thou art nature’s punchinello…^[5]

Строфите бяха много и ученикът Касбаум ги четеше направо от книгата си — пред господин Модерсон съвсем не беше нужно да се стесняват. А шумът ставаше все по-страшен: всички крака бяха в движение и триеха прашния под, петелът кукуригаше, свинята грухтеше, граховите зърна летяха. Разюздаността опияняваше двадесет и петимата; събудиха се безредните инстинкти на тяхната шестнайсет-седемнайсет годишна възраст. Издигаха се листове с безнравствени рисунки с молив, минаваха от ръка на ръка и всички се смееха похотливо.

Изведнъж всички онемяха. Рецитаторът се прекъсна. Дори господин Модерсон се изправи и се ослуша. Стана нещо мило. От дъното на стаята излетя нежен, чист камбанен звън и се разля сладостен, замечтан и кротък сред внезапно настъпилата тишина. Някой беше донесъл музикален часовник, който насред часа по английски засвири песента „Сърцето ми по теб тупти…“ Ала точно в мига, в който заглъхна тази приятна мелодия, стана нещо страшно. То се сгромоляса върху всички присъствуващи — жестоко, неочаквано, неотразимо и вцепеняващо.

Стана следното: без да беше похлопано, вратата се отвори със замах в цялата си ширина, влезе нещо дълго и чудовищно, процеди през устните някакъв ръмжащ звук и с една-единствена крачка настрани се озова в средата пред чиновете… Беше „дядо господ“.

Господин Модерсон посивя в лицето като пепел и задърпа стола пред катедрата, като го триеше с носната си кърпа. Учениците скочиха на крака като един човек. Те притиснаха ръце до страните си, подигнаха се на върха на пръстите, наведоха глави и прехапаха езици от безмерно покорство. Царуваше дълбоко безмълвие. Някой въздъхна от напрежение, после всичко отново притихна.

Директор Вулике огледа един миг застаналите мирно редици, след което дигна ръцете с фуниевидните мръсни маншети и ги спусна с широко разперени пръсти като човек, който иска да удари наведнъж много клавиши.

— Седнете! — каза той с контрабасовия си глас.

Говореше на всекиго на „ти“.

Учениците потънаха в чиновете. Господин Модерсон дотътра с треперещи ръце стола и директорът седна встрани от катедрата.

— Моля, продължавайте! — каза той и това прозвуча също така ужасно, както ако беше казал: „Хм, ще видим. И горко на оногова…“

Ясно беше за какво идеше. Господин Модерсон трябваше да покаже пред него преподавателското си изкуство, трябваше да му даде да види какво беше научил от него десети реален клас за шест или седем часа; ставаше въпрос за съществуването и бъдещето на господин Модерсон. Кандидат-учителят представляваше тъжна гледка, когато отново се изправи на катедрата и извика някого да повтори стихотворението „The monkey“. И както досега биваха изпитвани и подлагани на преценка само учениците, сега същото ставаше едновременно с учителя… Ах, и на двете страни се пишеше еднакво лошо! Директор Вулике се появи съвсем ненадейно и никой не беше подготвен, с изключение на двама-трима. Невъзможно беше господин Модерсон да изпитва през целия час само Адолф Тотенхаупт, който знаеше всичко. Понеже „The monkey“ поради присъствието на директора не можеше вече да се чете направо от книгата, изпитването мина безобразно; а когато дойде наред четивото из романа „Ivanhoe“, само младият граф Мьолн можа да преведе нещо, тъй като имаше личен интерес към него. Останалите чоплеха безпомощно между отделните думи, като непрекъснато се окашляха. Хано Буденброк също бе дигнат, но не можа да преведе повече от един ред. Директор Вулике издаде някакъв особен звук — също като че някой удари силно с лъка по най-ниската струна на контрабас. Господин Модерсон кършеше малките си непохватни, изцапани с мастило ръце и повтаряше жалостиво:

— А друг път винаги вървеше тъй добре! А друг път винаги вървеше тъй добре!

Дори когато удари звънецът, той още продължаваше да повтаря отчаяно тия думи, обърнат наполовина към директора. Но „дядо господ“ стоеше страхотно изправен, със скръстени на гърдите ръце пред стола си и гледаше втренчено някъде над главите на учениците, като неблагосклонно кимаше с глава. После заповяда да му донесат класния дневник и бавно написа една обща забележка за мързел на всички ония — шест или седем ученици, — чиито знания току-що бяха се разкрили като незадоволителни или равни на нула. Не можеше да бъде писана забележка и на господин Модерсон, но той изпати повече от всички; стоеше бледен, съкрушен и унищожен. В забележката беше споменат и Хано Буденброк.

— Ще ви съсипя кариерата! — каза още директор Вулике и след това излезе.

Звънецът удари, часът свърши. Така трябваше да се случи. Да, така беше винаги. Когато човек най-много се плашеше, като на подигравка му провървяваше почти добре; а когато не очакваш нищо лошо, иде нещастие. Хановото преминаване в по-горен клас по Великден беше вече окончателно невъзможно. Той стана и излезе с морни очи от стаята, като триеше езика си о болния кътник.

Кай дойде, обгърна с една ръка раменете му и тръгна с него между възбудените другари, които разискваха по тия извънредни събития; слязоха на двора. Той погледна плахо й любвеобилно Хано в лицето и каза:

— Прости ми, Хано, че аз преведох, а не предпочетох да мълча, та да запише и мене в забележката! Постъпих подло…

— Не казах ли и аз преди какво значи „patula Jovis arbore glandes“? — отговори Хано. — Няма що, Кай, да не говорим повече за това, не бива да говорим повече.

— Да, не бива. Значи, „дядо господ“ ще ти съсипе кариерата?! Ех, ще трябва да се примириш с това, Хано, ако такава е неведомата му воля… Кариера! Каква сладка дума! С кариерата на господин Модерсон също е свършено. Горкият! Той никога няма да стане главен учител. Да, трябва да знаеш, че има помощник-учители и главни учители, но учители няма. Това не е много лесно за разбиране, защото е само за напълно възрастни и за такива, които животът е накарал да узреят рано. Би могло да се каже: някой човек е учител или не е учител, но не разбирам как може да бъде „главен учител“. Бихме могли да отидем при „дядо господ“ или при господин Мароцке и да им разясним това. Какво ще стане? Ще го сметнат за оскърбление и ще те унищожат заради непокорство, докато всъщност ти би разкрил много по-високо мнение за тяхната професия, каквото те самите не могат да имат… Ех, остави ги, всички са носорози! Да вървим!

Тръгнаха да се поразходят из двора и Хано слушаше с удоволствие всичко, каквото говореше Кай, за да го накара да забрави забележката.

— Виж, ето една порта, дворна порта; тя е отворена, а вън е улицата. Защо да не излезем и се поразходим по тротоара? Сега е междучасие, имаме още шест минути; и бихме могли да се върнем навреме. Но работата е там, че е невъзможно. Разбираш ли? Ето портата, тя е отворена, няма решетка, няма никаква пречка, ето прага. И все пак е невъзможно, невъзможна е дори мисълта да излезеш, па макар и само за секунда… Ех, да оставим това настрана! Но да вземем друг пример. Би било съвършено неправилно да кажем, че часовникът показва приблизително единадесет и половина. Не, сега иде редът на часа по география; така е! И нека всеки да се запита: живот ли е това? Всичко е раздърпано… Ах, господи, веднъж това заведение да ни пусне от любвеобилните си обятия!

— Да, ами после? Не, остави, Кай! Тогава пък ще трябва да се попитаме: какво да захванем? Тук поне сме закътани. Откак умря баща ми, господин Стефан Кистенмакер и пастор Прингсхайм се нагърбиха да ме питат всеки ден какъв искам да стана. Аз пък не зная. И не мога нищо да им отговоря, Не мога да стана никакъв. Страхувам се от всичко.

— Как можеш да говориш така малодушно! С твоята музика…

— Моята музика ли, Кай? Нищо не става от нея. Мигар да пътешествувам и да свиря? Първо, няма да ми позволят; и второ — никога няма да свиря както трябва. Не умея почти нищо да свиря, мога само малко да импровизирам, когато съм сам. А освен това си представям и пътешествуването като нещо страшно… Ти си по-друг. Ти си сърцат. Разхождаш се спокойно, смееш се на всичко и можеш да му се опълчиш. Ти искаш да пишеш, искаш да разказваш на хората хубави и забележителни работи. Добре, това все пак представлява нещо. И ти си толкова похватен, че сигурно ще се прочуеш. На какво се дължи това? Ти си по-весел. Понякога в час ние се споглеждаме, както преди малко при господин Мантелзак, когато от всички, които четоха скрито в книгата, само Петерсен получи слаба бележка. Двамата си мислим едно и също, но ти направиш някоя гримаса и си горд… Аз не умея. Това ужасно ме уморява. Иска ми се да заспя и да не мисля за нищо. Иска ми се да умра, Кай!… Не, от мене нищо не става, не мога да искам нищо. Не искам дори да се прочуя. Страх ме е от това, като че ли в него се крие някаква несправедливост. Бъди сигурен, че от мене нищо не може да излезе. Неотдавна, след часа по подготовка за причастието, пастор Прингсхайм каза на едного, че трябвало да ме смятат за загубен, понеже съм водел потеклото си от прогнило семейство.

— Така ли каза? — попита Кай с напрегнат интерес.

— Да, загатва с тия думи за чичо Кристиан, който е затворен в някакво лечебно заведение в Хамбург. Сигурно има право. Наистина би трябвало да ме смятат за загубен. Аз ще бъда много признателен!… Толкова грижи имам и тъй трудно ми е всичко! Да кажем, че си порежа пръста, че си причиня някаква болка… рана, която у другиго ще зарасте за една седмица. У мене обаче продължава цял месец. Не заздравява, възпалява се, влошава се и ми причинява безмерни страдания… Неотдавна господин Брехт ми каза, че зъбите ми били в окаяно състояние, почти всички били вече подкопани и негодни, като не говорим за ония, които са вече извадени. Такова е положението сега. А с какво ще ям, когато стана на тридесет или четиридесет години? Нямам никаква надежда…

— Тъй — рече Кай и тръгна по-бързо, — а сега ми разкажи нещо за свиренето на пиано. Защото, знаеш ли, искам да напиша нещо дивно, да, нещо дивно… Може би ще се заловя след малко, през часа по рисуване. Ще свириш ли днес след пладне?

Хано помълча един миг. В погледа му се бе явило нещо мътно, объркано и жарко.

— Да, вероятно ще посвиря — отговори той, — макар че не би трябвало. Редното е да упражня етюдите и сонатите и после да спра. Но вероятно ще посвиря, защото не ще мога да се удържа, макар че така всичко става още по-лошо.

— По-лошо ли?

Хано не отговори.

— Зная за какво свириш — каза Кай.

После и двамата млъкнаха.

Те бяха в странна възраст. Кай беше сега силно почервенял и гледаше към земята, без да наведе главата си. Хано изглеждаше бледен. Беше страшно сериозен и прибулените му очи гледаха настрани.

После господин Шлемил удари звънеца и те се качиха горе.

Започваше часът по география, а заедно с него и писмена класна работа без помагала — много важна класна работа върху областта Хесен-Насау. Влезе човек с червена брада и кафяв сюртук. Лицето му беше бледо, а по ръцете му с широко отворени пори не растеше нито едно-единствено косъмче. Беше остроумният главен учител господин доктор Мюзам. Навремени му се явяваха белодробни кръвоизливи; той говореше постоянно в ироничен тон, защото се смяташе толкова духовит, колкото и болен. Вкъщи притежаваше нещо като Хайнев архив — сбирка от книжа и предмети, отнасящи се до нахалния и болен поет. Сега очерта на черната дъска границите на Хесен-Насау и после помоли — с едновременно меланхолна и подигравателна усмивка — господата да нарисуват в тетрадките си всички забележителности на тая провинция. Изглеждаше, че иска да подиграе еднакво учениците и областта Хесен-Насау; но все пак класната работа беше много важна и всички се страхуваха.

Хано Буденброк не знаеше нищо за Хесен-Насау, сиреч — не много, кажи-речи нищо. Беше решил да позанича в тетрадката на Адолф Тотенхаупт, ала Хайнрих Хайне, който — въпреки надменната си и страдалческа ирония — наблюдаваше с напрегнато внимание всяко движение, веднага го забеляза и каза:

— Господин Буденброк, изкушавам се да ви накарам да затворите тетрадката си, но се опасявам много, че с това ще ви направя благодеяние. Продължете!

Тая забележка съдържаше две остроумия. Първо това, че доктор Мюзам се обърна към Хано с „господин“, и второ — думата „благодеяние“. И Хано Буденброк продължи да мъдрува над тетрадката си, предаде я в края на краищата с почти празна страница и излезе с Кай навън.

За днес всичко беше вече преодоляно. Блазе на оногова, който се е отървал благополучно и чието съзнание не е обременено от слаба бележка! Той може сега да седне свободно и весело в светлата зала пред господин Дрегемюлер и да рисува.

Рисувателната зала беше просторна и светла. По лавици на стените се виждаха гипсови отливки на антични статуи, а в един голям шкаф имаше всевъзможни дървени фигурки и куклени мебели, които също служеха за модели. Господин Дрегемюлер беше възнисък човек с кръгло подрязана цяла брада и кестенява, гладка евтина перука, която отзад на врата му беше щръкнала издайнически. Той притежаваше две перуки — една с по-дълги и друга с по-къси косми; когато си подрязваше брадата, слагаше по-късата.

Беше изобщо човек с доста смешни особености. Наместо „молив“ казваше „мол“. Освен това, гдето седнеше и станеше, разпространяваше някаква зехтинено-спиртна миризма и някои казваха, че пиел петрол. Най-хубавите часове за него бяха онези, когато му се случеше да замества отсъствуващ учител, да преподава не рисуване, а друг предмет. Тогава той държеше сказки върху политиката на Бисмарк, които придружаваше с убедителни, спираловидни, дъгообразни движения от носа до рамото, и говореше с омраза и страх за социалдемокрацията.

— Ние трябва да бъдем сплотени! — казваше обикновено той на лошите ученици, като ги сграбчваше за рамото. — Социалдемокрацията тропа вече на вратата!

В него имаше нещо спазмодично-усърдно. Сядаше до някой ученик, разпространяваше силна миризма на спирт, чукваше го с пръстена си по челото, процеждаше отделни думи като „Перспектива!“, „Масивна сянка!“, „Мол!“, „Социалдемокрация!“, „Сплотени!“ и бързо го напускаше.

През тоя час Кай пишеше новия си литературен труд, а Хано дирижираше мислено някаква оркестрова увертюра. После часът свърши, прибраха нещата си, пътят през дворната порта беше свободен и те тръгнаха към къщи.

Хано и Кай имаха един и същи път: вървяха заедно с книгите под мишница чак до малката червена вила вън в предградието. След това младият граф Мьолн имаше да извърви сам още едно дълго разстояние до бащиното жилище. Нямаше дори палто на гърба си.

Мъглата, която виснеше от сутринта, бе се превърнала на сняг, който валеше на едри меки снежинки и ставаше на кал. Разделиха се пред градинската порта на Буденброкови; но когато Хано вече бе прекосил половината предна градина, Кай пак се върна и обгърна с ръка шията му.

— Не се отчайвай… И по-добре ще бъде да не свириш! — каза той тихо; после неговата стройна занемарена фигура изчезна в снежната виелица.

Хано остави книгите си в коридора, в блюдото, което мечката държеше пред себе си, и влезе във всекидневната, за да поздрави майка си. Тя седеше на дивана и четеше някаква книга с мека жълта корица. Докато той крачеше по килима, тя го гледаше с кестенявите си, приближени очи, в ъглите на които лежеха синкави сенки. А когато се изправи пред нея, улови главата му с двете си ръце и го целуна по челото.

Той се качи горе в стаята си, гдето госпожица Клементина беше приготвила малко закуска за него, изми се и яде. Като свърши, извади от писалището пакетче от ония малки, люти руски цигари, които също не му бяха вече непознати, и запуши. После седна на хармониума и свири нещо много трудно, строго, с фуги — от Бах. Накрая сплете ръце на тила си и погледна през прозореца беззвучно и замаяно сипещия се сняг. Не се виждаше нищо друго. Под прозореца му не съществуваше вече никаква спретната градина с ромонлив фонтан. Сивата странична стена на съседната вила закриваше гледката.

В четири часа обядваха. Герда Буденброк, малкият Йохан и госпожица Клементина бяха сами. По-късно в салона Хано приготви всичко за свирене и зачака на рояла майка си.

Засвириха сонатата „Opus 24“ от Бетховен. В адажиото цигулката пееше като ангел. Но въпреки това Герда свали незадоволена инструмента от брадичката си, огледа го унило и каза, че не бил в настроение. Тя не продължи свиренето, а се качи горе да си почине.

Хано остана в салона. Отиде до стъклената врата, която водеше за тясната веранда, и гледа няколко минути към кишавата предна градина. Но внезапно отстъпи крачка назад, дръпна буйно кремавата завеса пред вратата, така че стаята потъна в жълтеникав сумрак, и отиде развълнуван до рояла. Там отново застана за известно време прав и погледът му, насочен неподвижно и неопределено в една точка, бавно потъмня, забули се и се разля… Седна и започна да импровизира.

Мотивът, който свиреше, беше много прост, едно нищо, отломък от още несъздадена мелодия, фигура от един и половина такта; и когато го изсвири за пръв път с такава сила, каквато никой не би допуснал у него, като отделен глас в ниско положение — сякаш трябваше да бъде възвестен от тромбони, съзвучно и повелително като зачатък и изходна точка на всичко, което щеше да последва, — съвсем невъзможно беше да се разбере какво собствено искаше да каже с него. Но когато го повтори хармонизиран в дискант, и матовосребърен тембър, оказа се, че този мотив се състои предимно от едно-единствено акордово разрешение, представляваше копнеещо и болезнено залитане от една тоналност в друга… задъхана, невзрачна измислица, на която обаче — благодарение на престорената и тържествена решителност, с която беше разкрита и изнесена — бе придадена странна, тайнствена и значителна стойност. И сега започнаха живи преходи, неспирно влизане и излизане на синкопи, търсещи, залутани и разкъсвани от писъци, сякаш нечия разтревожена душа е доловила нещо, което все пак не заглъхваше, а се повтаряше във все по-други хармонии, като питаше, тъжеше, замираше, жадуваше и обещаваше. И синкопите ставаха все по-буйни, а в тях безпаметно се блъскаха припрени триоли; но писъците на страха, които кънтяха неспирно, се оформиха, сляха се в едно, превърнаха се в мелодия и настъпи мигът, в който те добиха могъщо и смирено власт като пламенно-умолителен напев на хор от тръбачи. Неудържимият напор, играта на вълните, лутането и бягството секнаха, бяха сразени, и в несмутен, прост ритъм заехтя изтерзан, богомолен детински хорал… Той завърши с един вид църковен финал. Дойде едно фермато и после — тишина. Но виж, внезапно, съвсем тихо, в матовосребърен тембър, пак се появи първият мотив, онази невзрачна измислица, онази глупава и тайнствена фигура, онова благато и болезнено залитане от една тоналност в друга. Избухна някакъв чудовищен метеж, някаква бясна, трескава суетня, в която властвуваха фанфарни акценти, изрази на необуздана решителност. Какво ставаше? Какво се подготвяше? Сякаш ехтяха рогове с призив за потегляне на път. А после настъпи нещо като опомняне и концентрация, сплетоха се по-здрави ритми и започна нова фигура, дръзка импровизация, един вид ловджийска песен, решителна и бурна. Но тази песен не беше весела, а в съкровените си глъбини преизпълнена от отчаяна разюзданост; сигналите, екнали в нея, наподобяваха уплашени викове и сред тях отново и отново, в разкривени и чудати хармонии, мъчителен, безумен и благат, се долавяше мотивът, онзи пръв, загадъчен мотив… И сетне начена неудържимата смяна на епизоди, смисълът и същината на които не можеха да се отгатнат; беше някаква надпревара от авантюри на звука, на ритъма и на хармонията, на които Хано не беше господар — раждаха се под пъргавите му пръсти и той ги изживяваше, без те да му бяха предварително известни…

Той седеше наведен над клавишите, с полуотворена уста, с унесен, углъбен поглед; кестенявите му коси покриваха с меки къдрици слепоочията. Какво ставаше? Какво преживяваше той? Може би превъзмогваше страхотни препятствия, убиваше змейове, катереше се по скали и стигаше върха им, преплаваше широки реки, прекосяваше пламъци? И като пронизителен кикот или невнятно благат обет се провираше първият мотив, онази невзрачна фигура, онова залитане от една тоналност в друга… Нещо повече: той сякаш подбуждаше постоянно към нови, насилствени напрежения; следваха го яростни пристъпи в октави, които отзвъняваха с писъци, а сетне започваше някакъв кипеж, някакъв бавен, неудържим подем, някакво хроматично възмогване на буен, неотразим копнеж, прекъсвано навремени рязко от внезапни, заплашителни и подстрекаващи пианисими, които наподобяваха изплъзване на почвата под нозете и потъване в жад…

Един път само, като далечно и тихо вещаене, се доловиха първите акорди на коленопреклонна, отчаяна молитва, но върху тях тутакси се нахвърляше цял порой от какофонии, които се надигаха, сгъстяваха, търкаляха напред, отстъпваха назад, катереха се нагоре, потъваха и отново се въземваха към някаква неназоваема цел, която трябваше да заблести… трябваше да заблести ей сега, в тоя миг, на тоя страшен връх, гдето мъчителната жад ставаше непоносима… И тя заблестя, защото не можеше вече да бъде възпирана, защото спазмите на копнежа не можеха да продължават още; тя заблестя… и сякаш се раздра завеса, сякаш някой изведнъж блъсна и разтвори двери, сякаш между трънаци се изви път, сякаш, рухнаха и изтляха огнени стени… Втурна се освобождението, разрешението на акорда, сбъдновението, съвършеното удовлетворение; и с възторжено ликуване всичко се откъсна от хаоса и засия в благозвучие, което с приятното и жадно ритардандо веднага залитна в друго — прозвуча мотивът, първият мотив! И това, което започна сега, беше празненство, триумф, разюздана оргия на същата оная фигура, която се носеше горделиво във всички звукови отсенки, разливаше се през всички октави, хлипаше и замираше в тремоландо, пееше, ликуваше, ридаеше и се приближаваше победно, натруфена с целия ехтящ, звънлив, искрящ и пенлив разкош на оркестровата феерия…

Нещо брутално, безразсъдно и едновременно аскетично-религиозно, нещо като вяра и самоотречение се криеше във фанатичния култ на това нищо, на това късче мелодия, на тази кратка, детинско-хармонична измислица от един и половина такта… Нещо порочно в безмерността и ненаситността, с която бе поглъщано и изцеждано… и нещо цинично-отчаяно, нещо като воля за наслада и гибел в жадта, с която от него бе изсмукана сетната сладост — чак до изтощение, до погнуса и досада, докато накрая, накрая, в изнурението след всички тия разпътства, едно дълго, тихо арпеджо заромони в минор, повиши се с един тон, премина в мажор и замря в тъжна несмелост.

Хано поседя още един миг, мирно, отпуснал брадичката върху гърдите и с ръце на скута. После стана и затвори рояла. Беше много бледен, в коленете му не беше останала никаква сила, очите му пареха. Отиде в съседната стая, изтегна се на дивана и остана дълго време така, без да мръдне.

По-късно вечеряха и след това той изигра с майка си една партия шах, при която никой не спечели. Но след полунощ седеше още на запалена свещ в стаята си и свиреше мислено на хармониума, понеже не биваше да се разнесе нито звук; а беше решил да стане в шест часа заранта, за да приготви най-важните си уроци.

Това беше един ден от живота на малкия Йохан.