Томас Ман
Буденброкови (48) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Смъртните случаи обикновено създават настроения, които обръщат човешкия дух към небето, ето защо никой не се учуди, че след смъртта на съпруга й от устата на консулша Буденброк сегиз-тогиз излизаха твърде религиозни изрази, които по-рано никой не беше чувал от нея.

Скоро обаче всички видяха, че това не беше нещо временно, и из града бързо се узна фактът, че консулшата е решила да тачи паметта на покойника по един особен начин: тя, която през последните години на живота му и откак сама старееше, бе симпатизирала на религиозните му наклонности, сега възприе напълно неговия благочестив мироглед.

Тя се стремеше да изпълни голямата къща с духа на покойника, с оная кротка и сериозна набожност, която не изключваше известна достолепна ведрина на сърцето. Утринните и вечерни молебствия бяха продължени в по-широк размер. Семейството се събираше в трапезарията, а прислугата в колонната зала, консулшата или Клара прочитаха някой откъс от голямата семейна библия с огромни букви, след което консулшата посвирваше на хармониума, а останалите изпяваха две-три строфи от сбирката с църковни песни. Често на мястото на библията се появяваше някоя проповедническа или назидателна книга с черна подвързия и златен обрез — „Съкровищница“, „Псалтир“, „Часослов“, „Утринни звуци“ и „Поклоннишки посох“, вкъщи имаше безброй такива книги и тяхната неотменна нежност спрямо сладкия, блажен младенец Исус действуваше донякъде противно.

Кристиан не се вестяваше често на тия молебствия. Томас намери сгоден случай да възрази много внимателно и отчасти шеговито срещу същите, но неговото възражение биде отбито с кротост и достолепие. Що се касаеше до мадам Грюнлих, тя за жалост не се държеше винаги напълно коректно. Една заран — точно по това време у Буденброкови гостуваше проповедник от друг град — трябваше да пеят по една тържествена, дълбоко благочестива и съкровена мелодия следните думи:

О, господи, признавам честно:

голям негодник бях всегда

и греховете ме покриват

като желязото ръжда.

 

Ти, зная, ще подхвърлиш кокал

дори на шугавия пес,

умра ли, боже, прибери ме

по милост в райския си лес!

Госпожа Грюнлих бе така смазана вътрешно, че захвърли книгата и напусна залата.

Сама консулшата обаче изискваше от себе си много повече, отколкото от децата си. Тя устрои например неделно училище. Всяка неделя преди пладне на „Менгщрасе“ позвъняваха цял рояк момиченца от основното училище: Стине Фос, която живееше до градската стена, Мике Щут от „Глокенгисерщрасе“ и Фике Снут от Трава или Клайне Грьопелгрубе, или Енгелсвиш с пшеничнорусите коси, пригладени с вода; те минаваха през големия пруст и се събираха отзад в светлата градинска стая, която от дълго време вече не се използуваше за кантора, там бяха наредени чинове и консулша Буденброк, по баща Крьогер, в рокля от тежък черен атлаз, с бяло достолепно лице и двойно по-бяло дантелено боне на главата, седеше срещу тях зад една масичка, на която имаше чаша подсладена вода, и в продължение на един час ги занимаваше с катехизиса.

Тя основа и така наречената „Ерусалимска вечер“, на която освен Клара и Клотилда трябваше, волю-неволю, да взима участие и Тони. Един път седмично около разтеглената маса в трапезарията, под светлината на лампи и свещи, се събираха двадесетина дами на възраст, когато е вече време да се погрижат за по-добро място на небето; пиеха чай или „владишко“, ядяха хлебчета, намазани с масло, и пудинг, четяха на глас религиозни песни и статии и изработваха разни ръкоделия, които в края на годината биваха продавани на един базар и получената при продажбата сума се изпращаше в Ерусалим за мисионерски нужди.

Това благочестиво дружество беше образувано главно от дами, които принадлежаха към обществената сфера на консулшата, и в него влизаха сенаторша Лангхалс, консулша Мьолендорпф и старата консулша Кистенмакер; но други стари дами, по-земни и по-простодушни по нрав, като например мадам Кьопен, се присмиваха на приятелката си Бетси. Членки на дружеството бяха още съпругите на градските проповедници, а така също овдовялата консулша Буденброк, по баща Щювинг, и Зеземи Вайхброт заедно с неуката си сестра. Но понеже пред лицето на Исуса не съществуват рангове и обществени различия, на Ерусалимските вечери участвуваха също по-бедни и чудновати хора като например едно дребно, сбръчкано същество, преизпълнено от богоугодничество и модели за плетива. Тя живееше в болницата „Свети дух“, казваше се Химелсбюргер^[1] и беше последен представител на рода си; тя самата се наричаше тъжно „последната химелсбюргерка“ и при това мушваше куката под шапчицата си да се почеше.

Но много по-забележителни бяха две други членки, две чудновати стари моми, близначки, които носеха пастирски шапки от осемнайсетия век и избелели преди няколко години рокли, вървяха ръка за ръка из града и вършеха добри дела. Наричаха се Герхарт и твърдяха, че водели потеклото си по права линия от Паул Герхарт^[2]. Мълвеше се, че съвсем не били лишени от средства; но те живееха най-окаяно и даваха всичко на бедните.

— Мили мои — забеляза веднъж консулшата, която понякога се срамуваше малко заради тях, — бог прозира сърцата, но дрехите ви не са много спретнати… Човек трябва да държи на облеклото си.

Те само целунаха по челото елегантната си приятелка, която не можеше да се откаже от ролята на светска дама — целунаха я със снизходителното, любвеобилно и състрадателно превъзходство на нищия над знатния, който дири спасение за душата си. Те съвсем не бяха глупави създания и върху техните дребни, грозни, сбърчени папагалски лица блестяха кротко премрежени кестеняви очи, които гледаха света с някакъв странен израз на благост и мъдрост… Сърцата им бяха преизпълнени от чудновати и тайнствени познания. Те знаеха, че когато настъпи последният ни час, всички наши скъпи покойници ще дойдат с песни да ни вземат. Те изговаряха думата „господ“ с лекотата и наивността на първите християни, които са чули от собствената уста на учителя думите: „Не след дълго време ще ме видите!“ Те развиваха забележителни теории за вътрешен зрак и догадки, за пренасяне и странствуване на мислите, тъй като Леа, едната от тях, беше глуха и въпреки това знаеше почти винаги за какво става дума.

Тъй като Леа Герхарт беше глуха, на Ерусалимските вечери обикновено четеше тя, пък и дамите намираха, че тя чете хубаво и трогателно. Тя изваждаше от торбичката си една старовремска книга, която беше смешно и несъразмерно по-висока, отколкото широка, и носеше на предната корица в медна гравюра лика на техния прародител с неестествено издути бузи, хващаше книгата в двете си ръце и за да може що-годе да се чува сама, започваше да чете със страхотен глас, който ехтеше така, като че ли вятърът виеше в кюнците на печката:

— Реши ли сатана да ме погълне…

„Хм — помисли си Тони Грюнлих, — кой ли сатана ще се реши да те погълне!“ Но не каза нищо, а продължи да яде пудинга си и се замисли дали един ден и тя ще стане толкова грозна като двете госпожици Герхарт.

Тя не беше щастлива, чувствуваше досада и се ядосваше на пасторите и мисионерите, чиито посещения след смъртта на консула бяха зачестили може би още повече и които по мнение на Тони се разпореждаха прекалено в къщата и получаваха премного пари. Последното обстоятелство засягаше всъщност Томас, но понеже той мълчеше, сестра му от време на време мърмореше под нос нещо за хора, които изяждали къщите на вдовици и в замяна ги залъгвали с дълги молитви.

Тя мразеше ожесточено тия чернодрешковци. Като зряла жена, която беше познала живота и не беше вече глупачка, тя виждаше, че няма основание да вярва в тяхната безусловна светост.

— Боже мой, мамо — каза тя веднъж, — не бива да злословим за ближния… зная добре! Но все пак ще кажа едно и бих се учудила, ако животът не те е поучил в него, именно че не всички, които носят дългополи дрехи и казват: „Господи! Господи!“, винаги са напълно неопетнени.

Остана неизяснено как се отнасяше Томас към такива истини, застъпвани с невъобразима настойчивост от сестра му. Кристиан пък нямаше никакво мнение по въпроса, той се ограничаваше да наблюдава с набърчен нос тия господа, а след това да ги имитира в клуба или в семейството.

Но вярно е, че Тони страдаше най-много от духовните гости. Един ден наистина се случи следното. Един мисионер на име Йонатан, който беше ходил в Сирия и в Арабия, човек с големи укорителни очи и печално увиснали бузи, се изправи пред нея и я подкани с тъжна строгост да реши въпроса, дали нейните изкуствени къдрици над челото могат да бъдат в хармония с истинското християнско смирение… Уви, той не беше взел пред вид хапливото, саркастично витийство на Тони Грюнлих! Тя помълча няколко мига и личеше, че мозъкът й работи. После каза:

— Моля, господин пасторе, занимавайте се със собствените си къдрици!

Тя сви малко рамене, отметна назад глава, като все пак се помъчи да притисне брадичката до гърдите си, прошумя с роклята си край него и излезе. А пастор Йонатан имаше извънредно малко коса на главата си, можеше дори да се каже, че черепът му беше гол.

Друг път можа да пожъне още по-голям успех. Пастор Тришке от Берлин, Плачи-Тришке, който носеше това прозвище, защото всяка неделя на известно място от проповедта си започваше да плаче… Този същият Плачи-Тришке, който се отличаваше с бледо лице, зачервени очи и истински конски челюсти и в продължение на осем или десет дни гостуваше у Буденброкови, като се състезаваше в яденето с бедната Клотилда и отслужваше молебствия, се влюби при тоя случай в Тони. Влюби се не в безсмъртната й душа, а в горната й устна, в пищните й коси, в хубавите й очи и в разцъфналата й снага! И този божи служител, който в Берлин имаше жена и много деца, не се посвени, използувайки като посредник прислужника Антон, да остави в спалнята на мадам Грюнлих, на втория етаж, едно писмо, ловка смесица от библейски цитати и някаква странна ласкателна нежност… Тя го намери, като си лягаше, прочете го, слезе с твърди стъпки по стълбата в междинния етаж и се втурна в стаята на консулшата; тук, под светлината на свещите, тя прочете без всякакво смущение и на висок глас пред майка си писмото от душеспасителя… Така появата на Плачи-Тришке на „Менгщрасе“ стана невъзможна.

— Такива са всички! — каза мадам Грюнлих. — Да, такива са всички! О, господи, аз бях по-рано гъска, глупачка, мамо, но животът разби доверието ми в хората. Повечето от тях са мошеници… Уви, така е! Грюнлих!…

Това име екна като фанфара, като кратък призив от бойна тръба, който тя запрати във въздуха с малко подигнати рамене и с поглед към небето.