Томас Ман
Буденброкови (78) (Упадък на едно семейство)

Глава седма

В душата си Томас Буденброк не беше съгласен с характера и развитието на малкия Йохан.

Някога, напук на смаяните филистери, които клатеха глави, той бе взел за жена Герда Арнолдсен, защото се чувствуваше достатъчно силен и свободен, без ущърб за гражданското си име, да покаже вкус по-изискан от обичайния. Но биваше ли това дете, този тъй дълго напусто очакван наследник, който външно и телесно явно носеше някои белези от бащиното семейство, да принадлежи напълно на майката? Биваше ли той, на когото се надяваше, че един ден ще продължи с по-честита и по-крепка ръка работата му, да се изправи вътрешно и по природа чужд и неприязнен на цялата среда, в която беше призван да живее и да работи, чужд и неприязнен на самия си баща?

Обстоятелството, че Герда свиреше на цигулка, беше досега за Томас една очарователна добавка към нейното своеобразно същество — то отговаряше на странните й очи, които той обичаше, на тежките й тъмночервени коси и на цялата й необикновена осанка. Но сега, когато виждаше как чуждата нему страст към музиката тъй рано, от самото начало и издъно завладяваше и неговия син, тя се превърна във враждебна сила, изправила се между него и детето, от което той се надяваше да създаде един истински Буденброк, силен и практичен човек с могъщи устреми навън, към власт и завоевания. И в раздразненото състояние, в което се намираше, на Томас му се струваше, че тази враждебна сила заплашва, да го направи чужденец в собствения му дом.

Той не беше в състояние да се сроди с музиката като Герда и нейния приятел, този господин Пфюл; пък и Герда, недостъпна и сприхава във въпросите на изкуството, затрудняваше още повече това сродяване.

Той не бе помислял никога, че същината на музиката е тъй напълно чужда на тяхното семейство, както изглеждаше сега. Дядо му обичаше да свири малко на флейта, а и той самият винаги с удоволствие беше слушал хубави мелодии, които разкриваха лека грация, съзерцателна меланхолия или ведра игривост. Но кажеше ли, че харесва някое подобно произведение, можеше да очаква, че Герда ще свие рамене и ще отвърне със състрадателна усмивка:

— Как е възможно, приятелю! Това нещо няма никаква музикална стойност…

Той мразеше тая „музикална стойност“, тая дума, с която за него не се свързваше никакво друго понятие, освен студено високомерие. Нещо го тласкаше, дори в присъствие на Хано, да се възбунтува срещу него. И неведнъж в такива случаи той извикваше сприхаво:

— Ах, мила, струва ми се, че използуването на тая „музикална стойност“ като коз е нещо доста надменно и безвкусно!

И тя му отвръщаше:

— Томас, казвам ти го веднъж завинаги; ти никога няма да разбереш нещо от музиката като изкуство и няма никога да проумееш, колкото интелигентен да си иначе, че тя е нещо повече от дребно развлечение след трапеза или лакомство за ушите. В музиката ти нямаш усет за баналното, който за други неща не ти липсва… а той е критерий за разбиране на изкуството. Колко чужда ти е музиката, можеш да разбереш от това, че музикалният ти вкус не отговаря никак на другите твои потребности и възгледи. Какво те радва в музиката? Духът на известен блудкав оптимизъм, който ако беше затворен в някоя книга, ти възмутен или сърдито развеселен би запратил в ъгъла. Бързо сбъдване на всяко едва възникнало желание…. Незабавно приятно задоволяване на едва-едва възбудената воля… Мигар всичко на света става като в хубава мелодия? Това е детински идеализъм…

Той я разбираше, разбираше какво казва тя. Но не беше в състояние да я следва с чувството си и да проумее защо мелодии, които го разведряваха или затрогваха, трябваше да бъдат лишени от всякакво значение, а музикални пиеси, които му се струваха отблъскващи и объркани, да притежават най-висока музикална стойност. Стоеше пред един храм, от прага на който Герда го гонеше с безпощаден жест… и той гледаше горестно как тя изчезваше там с детето.

Той не издаде ни най-малко тревогата, с която наблюдаваше нарастващото отчуждение между себе си и своя малък син, и му се струваше страшно някой да помисли, че се домогва да спечели благосклонността на детето. През деня му оставаше много малко време да се вижда с малкия Йохан, а на трапезата се обръщаше към него с дружелюбна сърдечност, в която се долавяше лъх от насърчителна суровост.

— Е, другарю — казваше той, като го чукваше няколко пъти по темето и сядаше на трапезата до него срещу жена си. — Как сме? Какво правихме? Учихме?… Свирихме и на пиано? Много добре! Но не прекалявай, защото няма да имаш желание за другите неща и в края на учебната година ще останеш в същия клас!

Преди това нито един мускул на лицето му не издаваше напрежението, с което очакваше да види как Хано ще посрещне думите му и какво ще отговори; нищо не издаваше болезненото свиване на сърцето му, когато детето просто плъзваше към него един плах поглед от златистокестенявите си, засенчени очи — поглед, който дори не стигаше до лицето на бащата — и се навеждаше безмълвно над чинията си.

Би било безразсъдно да се тревожи за тая детинска непохватност. Когато бяха заедно — например в паузите, докато сменяха чиниите, — негов дълг беше да се позанимае с момчето, да го поизпита, да разбуди практическия му усет към факти… Колко жители имаше градът? Кои улици водеха от Трава към горната част на града? Как се казваха складовете на предприятието? Отговаряй бързо, веднага! — Но Хано мълчеше. Не от упорство спрямо баща си, не за да го наскърби. Но жителите, улиците и дори складовете, които при нормални условия му бяха напълно безразлични, го изпълваха с безмерно отвращение, когато се превръщаха в изпитен предмет. Може преди това да е бил много весел, може дори да е бърборел с баща си — щом разговорът добиеше що-годе характер на малък изпит, неговото настроение падаше под нулата, съпротивителната му сила рухваше напълно. Очите му се забулваха, на устата му се изписваше някакво малодушно изражение и го завладяваше голямо, болезнено съжаление за непредпазливостта, с която папа — който все пак трябваше да знае, че такива изпити не водят до нищо добро — разваляше яденето на самия себе си и на всички останали. Той гледаше с насълзени очи в чинията си. Ида го побутваше и му пошепваше улиците, складовете… Ах, да, но това беше безполезно, съвършено безполезно! Тя не го разбираше. Та той прекрасно помнеше имената, поне отчасти, и би му било много лесно да удовлетвори, поне до известна степен, желанията на папа, ако това изобщо би било възможно, ако не го възпираше нещо непреодолимо тъжно… Една строга дума, едно почукване с вилицата по дръжката на ножа от страна на баща му го стряскаше. Той поглеждаше към майка си и към Ида и се опитваше да говори, но още първите срички биваха задушавани от хлипане — не можеше.

— Стига! — извикваше гневно сенаторът. — Млък! Не искам повече нищо да слушам! Няма нужда да отговаряш! Можеш цял живот да гледаш мълчаливо и глупаво напреде си!

И привършваха в мълчание и лошо настроение яденето.

Но тази мечтателна слабост, това плачене, тази пълна липса на бодрост и енергия беше точката, от която тръгваше сенаторът, когато изказваше опасение от Хановото жарко занимание с музика.

Здравето на Хано беше открай време крехко. Особено зъбите му съставяха винаги причина за различни болезнени разстройства и оплаквания. Поникването на млечните зъби, съпроводено от треска и спазми, щеше насмалко да му струва живота, а след това венците му вечно клоняха към възпаления и образуване на язви, които мамзел Юнгман обикновено — когато узрееха — пукаше с карфица. Сега сменяше зъбите и страданията му бяха още по-големи. Явяваха се болки, които Хано нямаше сили да понася, той прекарваше без сън цели нощи в лека треска, с тихо стенание и плач, за които нямаше друга причина, освен болката. Зъбите външно бяха хубави и бели като майчините, но в същото време извънредно слаби и неустойчиви, растяха неправилно и взаимно се притесняваха. За да отстрани всички тия злини, в младия живот на малкия Йохан влезе един страшен човек — господин Брехт, зъболекарят Брехт на „Мюленщрасе“.

Дори само името на тоя човек будеше страхотния спомен за оня шум, който се получава в челюстта, когато с теглене, въртене и дигане се изтръгваха корените на някой зъб; сърцето на Хано се свиваше от страх, когато седеше срещу добрата Ида Юнгман, свит на някой стол в чакалнята на господин Брехт, вдъхваше остро миризливия въздух на тия стаи и разглеждаше илюстровани списания, докато зъболекарят се изправеше на вратата на операционната стая с обичайното си, колкото учтиво, толкова и ужасяващо „моля“.

Тази чакалня имаше някаква притегателна сила, някакво странно очарование — един едър, пъстър папагал с малки злобни очи, който седеше в месингов кафез в единия ъгъл на стаята и по неизвестни причини се наричаше Йозеф. Той обикновено казваше с глас на разфучала се старица: „Седнете! Момент!“ И макар че тези думи при дадените условия звучаха като отвратителна подигравка, Хано Буденброк беше привързан към него с някаква смесица от обич и ужас. Папагал… голяма пъстра птица, която се казваше Йозеф и можеше да говори! Не беше ли побягнал от някой вълшебен лес, от някоя приказка на Братя Грим, които Ида вкъщи му четеше на глас?… Йозеф повтаряше най-настойчиво и това „моля“, с което господин Брехт отваряше вратата; благодарение на него — странно! — човек влизаше смеешком в операционната стая и сядаше на големия, страховито конструиран стол пред прозореца, до който беше поставена машината.

Що се отнасяше лично до господин Брехт, той приличаше напълно на Йозеф, защото кривият му нос се спускаше ниско над черните и посивели мустаци също като човката на папагала. Но лошото, дори ужасното в него беше това, че се нервираше и сам не можеше да понася болките, които професията му го принуждаваше да причинява.

— Трябва да пристъпим към изваждане, госпожице! — казваше той на Ида Юнгман и пребледняваше.

После Хано, облян в лека, студена пот, със силно разширени очи, неспособен да протестира, неспособен да побегне, в особено душевно състояние, което не се различаваше по нищо от онова на престъпник пред ешафода, виждаше господин Брехт да се приближава към него с клещи в ръката и забелязваше, че по голото чело на зъболекаря блестяха ситни капчици пот и че устата му също беше разкривена, от страх. И когато тази отвратителна работа свършеше, когато Хано, бледен, разтреперан, с насълзени очи и обезобразено лице, плюеше кръв в синьото легенче отстрани, господин Брехт трябваше за миг да седне някъде, да изтрие челото си и да пие малко вода.

Уверяваха малкия Йохан, че този човек му правел голямо добро и го предпазвал от много и още по-големи болки, но когато Хано сравняваше мъката, причинявана му от господин Брехт, с положителната и осезателна полза, която му дължеше, то първата натежаваше толкова, че той не можеше да не причисли всички тия посещения на „Мюленщрасе“ към най-страшните от всички безполезни терзания. С оглед към мъдреците, които щяха да се обадят един ден, трябваше да бъдат извадени четири бели, хубави, още съвършено здрави, току-що поникнали зъба; и тъй като не искаха да пресилят детето, тази работа продължи цял месец. Какво време? Това проточено изтезание, в което страхът от предстоящото започваше отново още докато траеше слабостта от преодоляното, му се отрази зле. След като му извадиха последния зъб, Хано лежа една седмица болен, и то просто от изтощение.

Тези зъбни страдания повлияха не само на душевното му настроение, но и върху функциите на отделни органи. Затрудненията при дъвчене довеждаха непрекъснато до смущения на храносмилането, дори до пристъпи от стомашна треска, а тези стомашни разстройства бяха свързани с краткотрайни пристъпи на ускорен или забавен, неправилен пулс и замайвания. На всичко отгоре продължаваше неотслабнало, дори усилено онова странно страдание, което доктор Грабо наричаше pavor nocturnus^[1]. Не минаваше нощ малкият Йохан да не скочи един-два пъти и с кършене на ръцете, с всички признаци на непоносим страх да вика за помощ или милост, като че ли гореше, като че ли го душеха, като че ли ставаше нещо неизказано страховито… На сутринта не помнеше нищо. Доктор Грабо се мъчеше да лекува това страдание с по две-три глътки сок от черни боровинки вечер преди лягане, но това не помогна абсолютно нищо.

Задръжките, на които беше подхвърлен организмът на Хано, и болките, които понасяше, разбудиха в него онова сериозно чувство на предивременна опитност, която наричаме ранозрелост, и макар че това чувство не се проявяваше често и настойчиво — сякаш го сподавяше доброто му възпитание, — то все пак се разкриваше навремени под формата на тъжно превъзходство.

— Как си, Хано? — ще го попита някой от роднините му, баба му или дамите Буденброк от „Брайтещрасе“.

Единствен отговор беше едно леко, примирено свиване на устата, едно трепване на раменете му, покрити от синята моряшка яка.

— Обичаш ли училището?

— Не — отговаряше Хано спокойно и откровено, защото пред вид наличността на други, по-сериозни неща смяташе, че не си заслужава труда да лъже в подобни случаи.

— Не? О! Но все пак трябва да се учи: писане смятане, четене.

— И тъй нататък — казваше малкият Йохан.

Не, той не обичаше старото училище, това бивше манастирско училище с галерии около двора и готически сводести класни стаи. Отсъствията поради неразположение и пълното невнимание, когато мислите му се занимаваха с някоя хармонична връзка или с още неразгаданите чудеса на някоя музикална пиеса, чута от майка му или от господин Пфюл, не можеха да ускорят напредъка му в науките, а учителите и семинаристите, които му преподаваха в тия долни класове и чието подчинено обществено положение, духовна свитост и телесна неугледност той чувствуваше, редом със страха от наказание му вдъхваха и тайно презрение. Господин Титге, учителят по смятане, дребно старче в омазан черен сюртук, който служеше в това заведение още от времето на покойния Марцелус Щенгел и чиито кривогледи очи бяха обърнати по един невъзможен начин към него самия, което той се мъчеше да коригира с очила, кръгли и дебели като корабни люкове — този господин Титге напомняше всеки учебен час на малкия Йохан колко прилежен и даровит бил винаги баща му в смятането… Силни пристъпи на кашлица заставяха постоянно господин Титге да покрива пода край катедрата с храчките си.

Отношението на Хано към малките му другари беше, общо взето, от съвсем хладно и външно естество, овързваше го здрава връзка — и то още от първите ученически дни — само с едного от тях, с едно дете от благороден произход, но с напълно запусната външност: граф Мьолн, чието собствено име беше Кай.

Това момче приличаше по телосложение на Хано, но не беше облечено като него в датско моряшко костюмче, а в бедняшки дрешки с неопределен цвят, по които тук-там липсваше копче, и на седалището имаше голяма кръпка. Ръцете му, подали се из прекалено късите ръкави, изглеждаха импрегнирани с прах и пръст и имаха неизменно светлосив цвят, но бяха тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги пръсти и дълги, заострени към върха нокти. На тия ръце отговаряше главата, която — занемарена, невчесана и не много чиста — носеше по природа всички белези на една чиста и благородна раса. Набърже разделените по средата червеникавожълти коси бяха отметнати над алабастрово бялото чело, под което святкаха светлосини, дълбоки и в същото време проницателни очи. Скулите бяха поизпъкнали, а носът — с нежни ноздри и тесен, съвсем леко извит гръб — също като устата с малко повдигната горна устна носеше още отсега характерен отпечатък.

Хано Буденброк беше виждал два-три пъти, съвсем бегло, малкия граф още преди да тръгне на училище — на разходки, които правеше с Ида на север отвъд Крепостната порта. Именно там, далеко извън града, близо до първото село, имаше един малък чифлик, нищожно, почти лишено от всякаква стойност имение без име. Надникнеше ли се в него, виждаше се едно бунище, известен брой кокошки, една кучешка колиба и една сиромашка сграда, по-скоро хижа, с червен покрив, стряхата на който се спускаше ниско над земята. Това беше господарската къща и там живееше бащата на Кай, Еберхард граф Мьолн.

Той беше чудак, когото хората рядко виждаха и който обитаваше съвсем уединено малкия си чифлик, гдето развъждаше кокошки и кучета и садеше зеленчук; едър човек в чизми с обърнати горе кончови, със зелена шаячна полушубка, гола глава, огромна заострена посивяла брада като у Рюбецал^[2], камшик за езда в ръката — макар че не притежаваше кон — и монокъл под бухлатата вежда на едното око. Освен него и сина му нашир и надлъж в страната нямаше втори граф Мьолн. Отделните издънки на някога богатия, могъщ и горд род лека-полека бяха изсъхнали, измрели и изгнили; още беше жива само една леля на малкия Кай, но баща му не си пишеше с нея, Тя съчиняваше романи и ги печаташе под един авантюристичен псевдоним в разни семейни списания. Що се отнасяше до граф Еберхард, мнозина си спомняха, че той — за да се предпази от всякакви безпокойства под формата на запитвания, предложения в просия — в течение на доста дълго време след настаняването си в това имение пред Крепостната порта държа закачена на ниската пътна врата табелка със следния надпис: „Тук живее сам-самичък граф Мьолн. Не се нуждае от нищо, не купува нищо и няма нищо за подаряване.“ След като табелката постигна целта си и никой вече не му досаждаше, той я махна.

Малкият Кай беше отраснал тук, сред кокошките и кучетата, като диво зверче, без майка, понеже графинята беше умряла при раждането му и домакинството водеше някаква възрастна жена, и тук — отдалеко и с голяма боязън — бе го видял Хано Буденброк как скачаше като питомно зайче между зелките, боричкаше се с млади кучета и плашеше кокошките, като се премяташе презглава.

Откри го отново в училищната стая и продължаваше изпърво да се плаши от запуснатата външност на малкия граф. Но не мина дълго време и някакъв сигурен инстинкт му позволи да прозре какво се крие зад тая неугледност, зад това бяло чело, тая тясна уста и продълговатите светлосини очи, които гледаха с някаква гневна почуда, и скоро го изпълни всецяло една голяма симпатия към тоя другар, единствен между всички останали. Все пак той беше по начало тъй сдържан в чувствата си, че не би се осмелил да потърси дружбата му, и ако не беше безогледната инициатива на малкия Кай, двамата сигурно щяха да си останат чужди. Нещо повече: страстното темпо, с което Кай се доближи до него, отначало дори изплаши малкия Йохан. Това малко, запуснато момче се устреми с такава жар, с такова бурно, агресивно мъжество към благосклонността на кроткия, елегантно облечен Хано, че последният не можеше да противостои. Наистина той не беше в състояние да му помага в уроците, защото и за неговия необуздан и волен дух умножението беше също така нещо отвратително, както за мечтателно-разсеяния дух на малкия Буденброк, но той му подари всичко, каквото притежаваше: стъклени топчета, дървени обръчи и дори един малък разкривен тенекиен пищов — най-ценното си достояние. Хванати ръка за ръка, през междучасията той му разказваше за своя дом, за младите кучета и кокошки, а по пладне го изпращаше колкото му бе възможно по-далеко, макар че Ида Юнгман с пакет сандвичи в ръка редовно чакаше своя питомец пред училищната порта, за да го поразходи. При един такъв случай той узна, че на малкия Буденброк у дома казват Хано, и веднага обсеби това галено име, за да не нарича никога вече приятеля си другояче.

Един ден той поиска от Хано да направи разходката си не до Воденичния насип, а до бащиното му имение, за да види новородени морски свинчета, и накрая госпожица Юнгман отстъпи пред молбите на двамата. Те отидоха в графското стопанство, разгледаха бунището, зеленчука, кучетата, кокошките и морските свинчета, а накрая влязоха и в къщата; там, в една ниска, продълговата приземна стая, до тежка селска маса седеше и четеше граф Еберхард — образ на упорито усамотение, който навъсено ги попита какво желаят.

Нищо вече не можеше да накара Ида Юнгман да повтори посещението, тя заяви твърдо, че ако двете момчета искат да се срещат, по-добре щяло да бъде Кай да идва при Хано. Така малкият граф прекрачи за пръв път с искрена възхита, но без страх прага на разкошната родителска къща на приятеля си. От тоя ден нататък той идваше все по-често и по-често и сега само дълбокият сняг през зимата можеше да го възпре да не измине след пладне още веднъж тоя път, за да прекара няколко часа у Дано Буденброк.

Седяха заедно в голямата детска стая на втория етаж и приготвяха уроците си. Имаше да решават дълги задачи по смятане, които — след като покриеха двете страни на плочата със събирания, изваждания, умножения и деления — накрая като резултат трябваше да дадат просто нула. Не излезеше ли така, то негде имаше грешка, която трябваше да се търси и търси дотогава, докато най-сетне откриеха малкото лошо животинче и го унищожеха; и се радваха, когато то не беше се скрило много високо, защото инак щяха да преписват всичко отначало. След това трябваше да се занимават с немска граматика, да научат изкуството на степените за сравнение и да пишат едно под друго абсолютно чисто и в права редица мисли като например: „Слюдата е прозрачна, стъклото е по-прозрачно, въздухът е най-прозрачен.“ После вземаха в ръце тетрадките си по диктовка, за да разучават изречения като следното: „Бащата каза: който си играе с нож, е лош.“ В това упражнение, пълно с клопки, се криеше намерението децата да се подлъжат да напишат „башта“, „нош“ и „лож“; наистина така беше станало и сега трябваше да се поправят грешките. Свършеха ли всичко, прибираха книгите и тетрадките в чантите си и сядаха на прозоречната дъска да слушат Ида, която им четеше приказки.

Добрата душа им четеше приказката за Котанка, за Човека, който тръгнал по света да научи какво е страх, за Таласъмчето, за Марулка и за Жабешкия цар; четеше търпеливо, с дълбок глас и полузатворени очи, защото през живота си беше чела тия приказки безброй пъти и ги казваше почти наизуст, като машинално обръщаше страниците с наплюнчения си пръст.

При тия развлечения обаче се случи нещо забележително: в малкия Кай се породи и разрасна потребността да съперничи с книгата и сам да разкаже нещо; това беше твърде желателно, тъй като двете момчета лека-полека научиха всички печатани приказки, пък и Ида трябваше сегиз-тогиз да си почива. Приказките на Кай бяха отначало къси и прости, но ставаха все по-смели, по-сложни и по-интересни благодарение на това че не висяха във въздуха, а изхождаха от действителността и я озаряваха с някаква странна и тайнствена светлина. С особено удоволствие Хано слушаше приказката за един злобен, извънредно могъщ магьосник, който превърнал в пъстра птица един красив и много даровит принц на име Йозеф и го затворил в къщата си, а освен това измъчвал всички хора с коварните си способности. Но далеко-далеко вече растял избраникът, който един ден щял безстрашно да потегли начело на непобедима войска от кучета, кокошки и морски свинчета на война срещу магьосника, щял с един удар на меча си да избави от него принца и всички други хора, но най-напред Хано Буденброк. Тогава, освободен, избавен от магията, Йозеф щял да се върне отново в родината си, щял да стане цар и да обсипе с високи почести и богатства Хано и Кай…

Сенатор Буденброк, който от време на време минаваше през детската стая, виждаше тая дружба и нямаше какво да възрази против нея, защото явно личеше, че двамата взаимно си влияеха добре. Хано въздействуваше усмирително, укротително и облагородяващо върху Кай, който го обичаше нежно, възхищаваше се от белотата на ръцете му и заради него позволяваше на госпожица Юнгман да търка здраво неговите собствени ръце с четка и сапун. И ако Хано от своя страна възприемаше от малкия граф мъничко бодрост и буйност, на това можеха само да се радват, защото сенатор Буденброк не скриваше от себе си, че постоянният женски надзор, под който се намираше момчето, не беше подходящ да разбуди и развие в него мъжествени качества.

Верността и предаността на добрата Ида Юнгман, която служеше на Буденброкови повече от три десетилетия, не можеше да се заплати със злато. Тя бе отгледала самопожертвувателно предишното поколение, Хано обаче носеше на ръце. Тя го загръщаше всецяло в нежност и грижливост, обичаше го като свой кумир и в своята наивност и непоколебима вяра за неговото облагодетелствувано и привилегировано положение стигаше често до абсурди. Щом действуваше от негово име, тя разкриваше удивителна, а понякога дори компрометираща дързост. Неведнъж, например като купуваше нещо в сладкарницата, тя бръкваше най-спокойно в отворените стъкленици и пъхваше туй-онуй в джобовете на Хано, без да плати, защото според нея продавачът трябвало да се чувствува поласкан. А в навалицата пред една витрина не се поколеба да замоли вежливо, но решително на своя западнопруски диалект хората да направят място за нейното протеже. Той беше в нейните очи нещо тъй особено, че тя не би сметнала което и да било друго дете достойно да влезе в допир с него. Що се отнасяше до малкия Кай, то взаимната привързаност излезе по-силна от нейното недоверие, пък и името му бе я подкупило малко. Но седнеше ли с Хано на някоя пейка на Воденичния насип и при тях дойдеха други деца с бавачката или с майка си, то госпожица Юнгман ставаше почти незабавно и си отиваше под предлог, че са закъснели или имало вятър. А обясненията, които даваше на малкия Йохан, бяха в състояние да разбудят в него представата, че всичките му връстници боледуват от скрофули и имат „лоши сокове“ — само той не. И това съвсем не допринасяше за укрепване на неговата без това слаба доверчивост и смелост.

Сенатор Буденброк не знаеше всички тия подробности, но виждаше, че развитието на неговия син по природа и поради външни влияния още не тръгваше в оная посока, която той би желал да му даде. Да можеше сам да вземе в свои ръце възпитанието му, да въздействува всекидневно и всекичасно върху неговия дух! Но му липсваше време и той виждаше с болка как случайните опити се проваляха жалко, охладяваха отношенията между баща и син, отчуждаваха ги един от друг. Той жадуваше да извае сина си по един образ, който витаеше пред него — образа на Хановия прадядо, както сам той го помнеше от детските си години: с бистър ум, простодушен, естествен, духовит и силен. Не можеше ли да стане такъв? Невъзможно ли беше? И защо? Да можеше поне да потисне и изгони музиката, която отчуждаваше момчето от практическия живот, положително не беше от полза за телесното му здраве и изсмукваше духовните му сили! Та нима мечтателният му характер понякога не граничеше просто с невменяемост?

Едно следпладне, три четвърти час преди обеда, който започваше в четири, Хано слезе сам на първия етаж. Поупражни се малко на рояла и сега се суетеше във всекидневната. Седеше поизлегнат на дивана, играеше си с моряшкия възел на гърдите и когато очите му се плъзнаха безцелно встрани, той зърна върху изящното орехово писалище на майка си някаква отворена кожена чанта — чантата със семейните книжа. Той се облакъти на възглавницата, подпря брадичката си с ръка и загледа за късо време отдалеко тия неща. Без съмнение папа днес след втората закуска се е занимавал с тях и ги е оставил така, за да продължи после работата си. Някои бяха вътре в чантата, извадени отделни листове бяха затиснати с металическа линия, а голямата тетрадка със златен обрез и разнородна хартия лежеше разтворена.

Хано се свлече нехайно от дивана и отиде до писалището. Тетрадката беше разтворена на онова място, гдето с почерците на неколцина от неговите деди, а накрая и с бащиния почерк беше подредено в прегледни данни, със скоби и рубрики, цялото родословно дърво на Буденброкови. Коленичил с единия крак на креслото, подпрял главата с вълнистите светлокестеняви коси на дланта си, Хано разглеждаше ръкописа малко отстрани с морно-критичната и донякъде презрителна сериозност на пълно безразличие, като със свободната си ръка играеше с мамината перодръжка, която беше наполовина златна, наполовина абаносова. Очите му минаха по всички тия мъжки и женски имена, наредени едно до друго или едно под друго, отчасти в старомодно разкрасен почерк с дълги вити опашки, с жълтеникаво избеляло или дебело нанесено черно мастило, в което още лепнеха остатъци от златист пясък. Съвсем накрая, написано с бащиния ситен и бърз почерк, под имената на родителите си той прочете своето собствено име: Юстус, Йохан, Каспар, род. 15 април 1861 г. Това го поразвесели, той се поизправи, взе с небрежни движения линията и перодръжката, сложи линията под името си и плъзна повторно поглед по цялото това родословно гъмжило; после със спокойно изражение на лицето и привична грижливост, машинално и унесено, изтегли със златното перо хубава, чиста двойна черта напреко по целия лист, горната малко по-дебела от долната — също както беше задължен да украсява всяка страница на тетрадката си по смятане. После за миг наведе изпитателно глава настрана и си тръгна.

След трапеза сенаторът го повика при себе си и му кресна навъсен:

— Какво е това? Как стана това? Ти ли го направи?

Хано трябваше да помисли един миг дали той го беше направил и после каза нерешително и плахо:

— Да.

— Какво значи това? Какво те е прихванало? Отговаряй! Как си посмял да направиш такова безобразие? — извика сенаторът, като с леко свитата тетрадка удари детето по бузата.

Малкият Йохан отстъпи крачка назад, хвана се за бузата и промълви:

— Аз мислех… аз мислех… че няма да се пише нищо повече…