Томас Ман
Буденброкови (23) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

На другата сутрин в малката спретната стая с мебели, облечени в светла басма на цветя, Тони се събуди с онова възбудително и радостно чувство, с което отваряме очи сред нови житейски условия.

Тя седна в леглото, обви с ръце коленете си, облегна назад разрешената глава, примижа към тясната ослепителна ивица дневна светлина, която струеше в стаята между затворените капаци, и изрови бавно из паметта си вчерашните преживелици.

Нито една мисъл не докосна особата на господин Грюнлих. Градът, грозната сцена в стаята с пейзажите и внушенията на семейството и на пастор Кьолинг останаха далече зад нея. Тук тя ще се събужда всяка заран напълно безгрижна. Тези Шварцкопфови бяха великолепни хора. Снощи пиха истинско портокалово боле и се чукнаха за честито съжителство. Бяха се развеселили много. Старият Шварцкопф разказа морски случки, а младият им син описа Гьотинген, гдето следваше. Но странно беше, че тя все още не знаеше малкото му име! Беше внимавала напрегнато на вечерята, но вече никой не го назова; а не беше пристойно да пита. Замисли се напрегнато… Боже мой, как се казваше този момък? Моор… Морд?… Впрочем той бе й се понравил, този Моор или Морд. Как добродушно и шеговито се засмя, когато помоли за вода и наместо това каза няколко букви с числа зад тях! Старият много се разсърди. Да, това било научната формула на водата… разбира се, не на тая вода, защото формулата на тая травемюндска течност сигурно била много по-сложна. Всеки миг може да намериш в нея някоя медуза… Висшето началство има свои собствени понятия за сладка вода… Бащата отново го укори, че говори с пренебрежителен тон за началството. Госпожа Шварцкопф постоянно диреше да прочете по лицето на Тони възхита към сина си; и наистина той говореше много забавно, в едно и също време весело и учено… Младият господин се позанима доста много с нея. Тя му се оплака, че през време на яденето главата й се сгорещявала… Какво отговори той? Поогледа я и каза: да, артериите над слепоочията са пълни, но това не изключва възможността в главата й да няма достатъчно кръв или достатъчно червени кръвни телца… Може би е малко малокръвна…

От стенния часовник с дърворезба изскочи кукувица и изкука много пъти ясно и глухо.

— Седем, осем, девет — отброи Тони. — Ставай!

Тя скочи от леглото и блъсна капаците на прозорците. Небето беше малко заоблачено, но слънцето грееше. Погледът стигаше отвъд светлинните знаци и маяка далеко над къдравото море, което вдясно беше ограничено от дъгата на мекленбургския бряг и се ширеше на зеленикави и сини ивици, докато се слееше с омарата на хоризонта.

„После ще отида да се окъпя — помисли си Тони, — но преди това ще закуся здравата, за да не ме изтощава обмяната на веществата.“

Усмихна се и се залови с бързи и весели движения да се измие и облече.

Когато излезе от стаята, беше минало малко девет и половина. Вратата на стаята, гдето спа Том, стоеше отворена; той бе потеглил рано-рано обратно за града. Миризма на кафе стигаше чак дотук, в доста високо разположения горен етаж, гдето имаше само спални. Изглеждаше, че това беше характерната миризма на малката къща и тя се усилваше постепенно, докато Тони слизаше по стълбата с прости, плътни дървени перила и минаваше долу през коридора, покрай който бяха разположени дневната, трапезарията и бюрото на влекачния командир. Тя излезе на верандата в прекрасно настроение и свежа в бялата си рокля от ниже.

Госпожа Шварцкопф и нейният син седяха сами на масата, вече отчасти разтребена. Тя носеше върху кафявата си рокля синя карирана кухненска престилка. Пред нея стоеше малко кошче с ключове.

— Моля хиляди пъти за прошка — каза тя, като стана, — че не ви дочакахме, мамзел Буденброк. Ние, простите хора, ставаме рано. Толкова работа има да се върши… Шварцкопф е в бюрото си… Нали не ни се сърдите, мамзел?

Тони се извини от своя страна:

— Не бива да мислите, че винаги спя толкова до късно. Много ми е съвестно. Но болето снощи…

Тук младият син на семейството се засмя. Той стоеше прав зад масата с късата си дървена лула в ръка. Пред него лежеше вестник.

— Да, вие сте виновен — каза Тони. — Добро утро!… Вие непрекъснато се чукахте с мене… Сега заслужавам да пия студено кафе. Трябваше отдавна да съм закусила и да съм се изкъпала.

— Не, за млада дама би било много рано! Знаете ли, в седем часа водата беше още доста студена, единадесет градуса… След топлината от леглото реже малко като нож…

— Отгде пък знаете, че искам да се къпя в хладка вода, мосю? — И Тони седна до масата. — Вие сте държали кафето топло, госпожо Шварцкопф!… Ще си налея сама… много благодаря!

Домакинята гледаше как гостенката ядеше първите хапки.

— Добре ли спахте първата нощ, мамзел? Да, боже мой, дюшекът е напълнен с морска трева… ние сме прости хора… А сега ви желая добър апетит и весел предиобед, мамзел. На плажа сигурно ще срещнете познайници… Ако ви е приятно, синът ми ще ви придружи. Моля да ме извините, че не мога по-дълго да ви правя дружина, но трябва да се погрижа за яденето. Ще имаме пържена наденица… Приготвяме я колкото можем по-хубаво…

— Ще ям мед на пита — каза Тони, когато двамата останаха сами. — Виждате ли, човек поне знае какво поглъща!

Младият Шварцкопф стана и сложи лулата си върху перилата на верандата.

— Пушете си, пушете! Не, това съвсем не ме смущава. Когато у дома седна на закуска, в стаята винаги се носи вече дим от пурата на папа… Кажете — попита тя неочаквано, — вярно ли е, че едно яйце се равнява на сто двадесет и пет грама месо?

Той цял се изчерви.

— Подбивате ли се собствено с мене, госпожице Буденброк? — попита той с някаква смесица от смях и яд. — Снощи баща ми ме мъмри, че неуместно показвам учеността си и си придавам важност, както се изрази той…

— Но аз попитах съвсем безобидно! — Тони беше толкова слисана, че за миг спря да яде. — Придавате си важност ли? Как може да се каже подобно нещо! Аз на драго сърце бих желала да науча нещо… Боже мой, виждате ли, аз съм истинска гъска! У Зеземи Вайхброт винаги бях една от най-ленивите. А вие, струва ми се, знаете много…

В себе си тя помисли: „Придаване на важност ли? Когато се намира в чуждо общество, човек се разкрива от най-добрата си страна, подбира думите си и се стреми да бъде харесан — ясно…“

— Е да, равни са до известна степен — каза той поласкан. — Що се отнася до известни хранителни вещества…

След това, докато Тони закусваше и младият Шварцкопф продължаваше да пуши лулата си, започнаха да бъбрят за Зеземи Вайхброт, за пансионерските години на Тони, за приятелката й Герда Арнолдсен, която сега пак си беше в Амстердам, и Армгарда фон Шилинг, чиято бяла къща можеше да се види от плажа, поне при ясно време…

По-късно, свършила с яденето и изтривайки устата си, Тони посочи с очи вестника и попита:

— Има ли нещо ново?

Младият Шварцкопф се засмя и поклати с подигравателно съчувствие глава.

— Ах, не… Какво ли може да има?… Знаете ли, тези „Градски известия“ са жалко вестниче!

— О! Но баща ви и майка ви го получават редовно, нали?

— Е, да! — каза той и се изчерви. — Аз също го чета, както виждате, понеже нямам нищо друго под ръка. Но това, че търговецът на едро консул еди-кой си мислел да празнува сребърната си сватба, не може да ме разтърси много… Да, да! Вие се смеете… Но я попрочетете други вестници, „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“… в тях бихте намерили нещо по-друго! Каквото и да казва пруският крал…

— Че какво казва той?

— Да… не; за жалост не мога да цитирам това пред дама… — Той отново се изчерви — Изрази се доста неблагосклонно за тия вестници — продължи той, с донякъде насилена иронична усмивка, която за миг засегна неприятно Тони. — Знаете ли, те не държат много мек език спрямо правителството, спрямо благородниците, поповете и едрите земевладелци… Умеят страшно да водят цензурата за носа…

— Тъй! Ами вие? И вие ли не държите много мек език към благородниците?

— Аз ли? — попита той и изпадна в затруднение.

Тони стана.

— Но по тоя въпрос ще поговорим друг път. Какво ще кажете, да вървя ли вече на плажа? Виждате ли, небето стана почти съвсем синьо. Днес няма вече да вали. Имам голямо желание да скоча в морето. Ще ме придружите ли?