Томас Ман
Буденброкови (80) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

Госпожа Перманедер вървеше по „Брайтещрасе“ и бързаше много. В осанката й имаше нещо разпуснато, само раменете и главата й загатваха бегло за царственото достолепие, което инак осияваше снагата й по улиците. Уплашена, угнетена и крайно забързана, тя като че бе загребала само шепа от това достолепие — както разбит крал събира около себе си остатъка от войските, за да удари на бяг.

Ах, тя не изглеждаше добре! Горната й устна, тази малко изпъкнала и извита горна устна, която, някога допринасяше за хубостта на лицето й, сега трепереше; очите й бяха разширени от страх и гледаха право напред като задъхани с някакво екзалтирано примигване; фризурата й се подаваше явно разрошена изпод шапката, а лицето й имаше оня матовожълтеникав цвят, който придобиваше винаги, когато състоянието на стомаха й се влошаваше.

Да, зле беше стомахът й по това време и на редовните срещи в четвъртък цялото семейство забелязваше влошаването. Както и да се мъчеха да избягнат тая подводна скала, разговорът винаги претърпяваше крушение с процеса Хуго Вайншенк — сама госпожа Перманедер неотразимо го повеждаше натам; после започваше да разпитва, страшно възбудена търсеше отговор от бога и от всички хора по земята как е възможно прокурорът Мориц Хагенщрьом нощем да спи спокойно! Тя не разбираше това, не би могла никога да го проумее… и възбудата й растеше след всяка дума.

— Благодаря, няма да ям нищо — казваше тя и буташе всичко настрана, като дигаше рамене, отмяташе глава назад и се оттегляше на самотната вис на своето негодувание.

Не глътваше нищо друго, освен бира, която беше свикнала да пие от времето на мюнхенския си брак, студена баварска бира, която тя наливаше в празния си стомах, но неговите нерви се бунтуваха и той си отмъщаваше жестоко: към края на яденето се виждаше заставена да стане от трапезата, да слезе в градината или на двора й там, опряла се на Ида Юнгман или Рикхен Северин, да изтърпи страхотни гадения. Стомахът й се освобождаваше от съдържанието си и после продължаваше да се свива мъчително, като оставаше цели минути в това спазмодично състояние. Неспособна да изхвърли нещо повече от себе си, тя продължаваше още дълго време да се дави и да страда…

Беше около три часът след, пладне един ветровит, дъждовен януарски ден. Като стигна до ъгъла на „Фишергрубе“, госпожа Перманедер сви, забърза по стръмната улица надолу и изчезна в къщата на брат си. Почука бързо, влезе, от площадката в кантората, стрелна поглед над писалищните маси към прозореца, гдето седеше сенаторът, и направи такова умолително движение с глава, че Томас Буденброк тутакси остави перото настрана и тръгна насреща й.

— Какво има? — попита той, като повдигна едната си вежда.

— Само за една минутка, Томас… нещо спешно… не търпи отлагане…

Той й отвори тапицираната врата за частното си бюро, затвори я зад себе си, след като двамата влязоха, и погледна въпросително сестра си.

— Том — каза тя с неуверен глас и закърши ръце в маншона си, — трябва да дадеш… да внесеш на първо време… моля те, трябва да внесеш гаранцията… Ние нямаме възможност… Откъде да вземем сега 25 000 марки?… Ще си ги получиш в пълен размер обратно… ах, сигурно много скоро… разбираш… стигна се дотам, че… Накъсо: процесът стои така, че Хагенщрьом внесе предложение за незабавно арестуване или гаранция от 25 000 марки. И Вайншенк ти дава честна дума, че няма да мръдне вън от града…

— Наистина ли дотам е стигнало? — каза сенаторът и поклати глава.

— Да, дотам го докараха тези подлеци, тези мръсници! — Госпожа Перманедер изхлипа в безсилен гняв и се отпусна на мушаменото кресло, което стоеше до нея. — И ще го докарат още по-далеко, Том, ще отидат докрай.

— Тони — каза той и седна косо пред махагоновото писалище, метна крак връз крак и подпря с ръка главата си, — кажи искрено. Още ли вярваш, че е невинен?

Тя изхлипа няколко пъти и после отговори тихо и отчаяно:

— Ах, не, Том… Как бих могла да вярвам? Тъкмо аз, която съм преживяла толкова лоши работи?! Още от самото начало не бях в състояние да вярвам, макар че искрено се потрудих. Знаеш ли, животът ужасно ни пречи да вярваме в невинността на някой човек… Ах, не… аз отдавна се измъчвах от съмнения дали съвестта му е чиста… Сама Ерика негодува срещу него… призна ми го с плач… негодува срещу него поради поведението му вкъщи. Естествено ние мълчахме… Той ставаше външно все по-груб… а при това изискваше все по-строго Ерика да бъде весела и да разпръсва грижите му… и трошеше чинии, когато тя беше сериозна. Нямаш представа какво беше, когато късно вечер по цели часове се заключваше с преписките… и когато похлопвахме, чувахме как скокваше от масата и викаше: „Кой е? Какво има?“

Двамата замълчаха.

— Но дори да е виновен! Дори да е извършил престъпление! — поде отново госпожа Перманедер с по-висок глас. — Той не е работил за джоба си, а за дружеството. Освен това… боже господи!… Има неща в тоя живот, с които сме длъжни да се съобразяваме! Той се е оженил за човек от нашето семейство… принадлежи вече към нас… Боже господи, бива ли да затварят някого от нас в тъмница!

Той сви рамене.

— Ти свиваш рамене, Том… ти си, значи, наклонен да търпиш, да приемеш, щото тази сган нагло да увенчае делото си? Все пак трябва да се предприеме нещо! Не бива да го осъдят! Ти си дясната ръка на кмета… боже мой, мигар сенатът не може веднага да го помилва? Ще ти кажа, че… преди да дойда при тебе… бях с намерение да отида у Кремер и да го помоля коленопреклонно да интервенира, да се намеси в тая работа… Той е директор на полицията…

— О, дете, какво безразсъдство!

— Безразсъдство ли, Том? Ами Ерика? Ами детето? — каза тя и дигна умолително маншона, в който бяха пъхнати двете й ръце.

После замълча за миг и отпусна ръцете си, устата й се разшири, брадичката й се набърчи, започна да трепери и докато изпод спуснатите й клепки се отрониха две едри сълзи, тя добави съвсем тихо:

— Ами аз?…

— О, Тони, кураж! — каза сенаторът и трогнат, покъртен от нейната безпомощност, придърпа стола си към нея и я помилва утешително по косите. — Още не е свършено всичко. Той още не е осъден. Всичко може да тръгне на добре. Ще трябва най-напред аз да представя гаранцията; естествено не отказвам. Освен това Бреслауер е голям хитрец…

Тя плачешком поклати отрицателно глава.

— Не, Том, няма да тръгне на добре, не вярвам. Ще го осъдят и ще го затворят и после за Ерика, за детето и за мене ще настанат лоши дни. Зестрата й отиде в прикята, в мебелите и картините… ако ги продадем, ще вземем едва ли четвъртинката от стойността им. А заплатата винаги изхарчвахме… Вайншенк не слагаше нищо настрана. Ще се върнем пак при мама… ако тя позволи… докато той излежи наказанието си. И после ще стане дори още по-лошо, защото… къде ще се дяваме тогава той и ние? Ще седим просто на камъните — каза тя, като хлипаше.

— На какви камъни?

— Е, да, така се казва… образно… Ах, не, няма да тръгне на добре! Прекалено много се струпа на главата ми… не зная с какво го заслужих… но не мога вече да се надавам. Сега на Ерика ще провърви така, както на мене с Грюнлих и Перманедер… И сега ще можеш да видиш, сега ще можеш да прецениш отблизо как става, как идва изневиделица! Ние ли сме криви? Том, моля ти се, ние ли сме криви? — повтори тя и му кимна безутешно-въпросително, с широки, пълни със сълзи очи. — Всичко, каквото предприех аз, беше погрешно и изби в нещастие… а бог е свидетел, че намеренията ми бяха добри!… Винаги съм желала тъй съкровено да го докарам до нещо в живота, да стигна малко до чест и почит… А сега рухна и това. Така трябва да завърши и това… последното…

И облегната на ръката му, с която той успокоително бе я обгърнал, тя заплака за несретния си живот, в който сега бяха угаснали сетните й надежди.

* * *

След една седмица директор Хуго Вайншенк бе осъден на три и половина години затвор и веднага задържан.

Напливът на заседанието, в което бяха изнесени пледоариите, беше много голям и адвокатът доктор Бреслауер от Берлин говори така, както публиката никога не бе чувала да говори човек. Посредникът Сигизмунд Гош се разхожда цели седмици из града, съскайки от възторг към тая ирония, тоя патос, това умиление, а Кристиан Буденброк, който също бе присъствувал, застана зад една маса в клуба, сложи една връзка вестници като преписка пред себе си и създаде съвършено копие на защитника. У дома пък заяви, че юриспруденцията била най-хубавата професия, нещо повече — че тя би била най-добрата професия за него… Дори прокурорът доктор Хагенщрьом, който беше естет, призна в частни изказвания, че речта на Бреслауер му доставила истинска наслада. Ала талантът на прочутия адвокат не възпря градските съдии да го потупат по рамото и да му заявят откровено, че такива не им минават…

После, след приключване на продажбите, станали необходими поради изчезването на директора, в града започнаха да забравят Хуго Вайншенк. Обаче дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ признаха в четвъртък на семейната трапеза: веднага, още когато видели за пръв път тоя човек, познали по очите му, че не всичко у него било редно, че характерът му сигурно бил много опетнен и че той нямало да свърши добре. Но известни съображения, за които те сега съжалявали, им наложили тогава да не дават гласност на това свое печално впечатление.