Томас Ман
Буденброкови (61) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

Беше един ден към края на ноември, студен есенен ден със заоблачено небе, което вече почти миришеше на сняг, и понесла се на кълба мъгла, пронизвана навремени от слънцето, един от онези дни, през които острият североизточен вятър свистеше с коварен вой край огромните ъгли на църквите в пристанищния град и човек много лесно можеше да си навлече някое белодробно възпаление.

Когато по пладне консул Томас Буденброк влезе в стаята за закуска, той завари майка си до масата с очила на носа и наведена над някакъв лист.

— Том — каза тя, като го погледна и дръпна с две ръце листа настрана, сякаш се двоумеше дали да му го покаже. — Не се плаши… Нещо неприятно… не мога да разбера… от Берлин… Сигурно се е случило нещо…

— Моля! — каза той късо.

Промени цвета на лицето си и за миг мускулите на слепоочията му изпъкнаха, защото той стисна зъби. После протегна с крайна решително движение ръка, сякаш искаше да каже: „Само по-бързо, моля! Кажи неприятното без всякаква подготовка!“

Прочете прав редовете върху листа, като дигна една от светлите си вежди, и бавно изтегли между пръстите си дългите краища на мустаците. Беше телеграма със следното съдържание:

„Не се плашете. Пристигам с първия влак с Ерика.

Всичко се свърши. Ваша нещастна Антония.“

— С първия влак… С първия влак — каза той сприхаво и погледна консулшата, като бързо поклати глава. — Какво значи „с първия влак“?

— Просто така се казва, Том, няма никакво по-нататъшно значение. Иска да каже „тутакси“ или нещо подобно…

— И от Берлин? Какво прави в Берлин? Как се е озовала в Берлин?

— Не зная, Том, още не мога да разбера, телеграмата пристигна преди десет минути. Но сигурно се е случило нещо и ние трябва да изчакаме каквото и да е. Дано даде бог всичко да се обърне на добре. Седни, синко, и яж!

Той седна и машинално си наля бира в дебелата висока чаша.

— „Всичко се свърши“ — повтори той. — И после: „Антония“. Детинщини…

Сетне яде и пи мълчаливо.

След известно време консулшата се осмели да забележи:

— Дали е във връзка с Перманедер, Том?

Той само сви рамене, без да дигне очи.

Като си отиваше, хванал вече ръчката на вратата, той каза:

— Да, мамо, трябва да я чакаме. Тъй като вероятно няма да иска да се изтърси вкъщи късно през нощта, сигурно ще пристигне утре през деня. Моля да ме уведомите.

* * *

Консулшата чакаше всекичасно. Спа крайно недостатъчно през нощта, позвъни за Ида Юнгман, която сега спеше до нея в най-задната стая на мецанина, поръча й да приготви подсладена вода и дори поседя доста дълго време изправена на леглото с ръкоделие в ръцете. Следният предиобед премина също в плахо напрежение. На втората закуска консулът заяви, че Тони; ако изобщо дойде, могла да пристигне само в три часа тридесет и три минути след пладне от Бюхен. По това време консулшата седеше до прозореца в стаята с пейзажите и се мъчеше да чете някаква книга, върху черната кожена корица на която се виждаше златна палмова вейка.

Денят беше като вчерашния: студ, мъгла и вятър; зад лъскавата решетка от ковано желязо пращеше печката. Старата дама трепваше и поглеждаше навън всеки път, щом доловеше трополене на колела. И после към четири часа, тъкмо когато не внимаваше и почти беше забравила за дъщеря си, долу в къщата настана раздвижване… Тя обърна бързо горната половина на тялото си към прозореца и изтри с дантелена кърпичка влагата от стъклото: наистина долу беше спряла кола и по стълбата кънтяха стъпки, които се изкачваха.

Тя се хвана за облегалката на стола, за да стане, но намисли нещо по-добро: отпусна се наново и само изви с почти неприязнено изражение глава към дъщеря си, която влезе с бързи крачки, едва ли не се втурна в стаята; Ерика Грюнлих, хваната за ръка от Ида Юнгман, беше се спряла до стъклената врата.

Госпожа Перманедер носеше гарнирана с кожи наметка и продълговата филцова шапка с воал. Изглеждаше много бледа и отслабнала, очите й бяха зачервени, а горната й устна трепереше както някога в детските дни, когато Тони плачеше. Тя дигна ръце нагоре, отпусна ги пак и след това се плъзна на колене пред майка си, като скри лице в диплите на роклята на старата дама и горчиво изхлипа. Всичко това правеше впечатление, като че ли по същия тоя начин бе долетяла на един дъх от Мюнхен — и лежеше сега, достигнала целта на бягството си, изтощена и спасена. Консулшата помълча един миг.

— Тони! — каза тя сетне с нежен укор, изтегли предпазливо голямата игла, която прикрепяше шапката на госпожа Перманедер за фризурата й, сложи шапката на прозоречната дъска и погали ласкаво и успокоително с две ръце пищните пепеляворуси коси на дъщеря си. — Какво има, чедо? Какво се е случило?

Но трябваше да се въоръжи с търпение, защото мина доста дълго време, докато получи отговор на въпроса си.

— Мамо!… — промълви госпожа Перманедер. — Мамо!

Повече нищо.

Консулшата дигна и обърна глава към стъклената врата и докато с едната ръка прегръщаше дъщеря си, протегна другата към внучката, изправила се смутено там с пръст на устата.

— Ела, детето ми, ела и кажи добър ден! Пораснала си и имаш бодър и добър вид; да поблагодарим богу за това. На колко години стана вече, Ерика?

— На тринайсет, бабо.

— Я гледай! Цяла дама…

Тя се наведе над главата на Тони, целуна малкото момиче и продължи:

— Качи се сега с Ида горе, детето ми, скоро ще се храним! Знаеш ли, сега майка ти има да поприказва с мене.

Останаха сами.

— Е, мила Тони? Няма ли да спреш плача? Когато господ ни праща някакво изпитание, трябва да го понасяме твърдо. Носи кръста си… Така пише в евангелието. Но може би ти също имаш желание най-напред да отидеш горе, за да си починеш и да се ободриш, а след това да слезеш при мене? Нашата добра Юнгман е приготвила стаята ти… Благодаря ти за телеграмата. Много ни изплаши…

Тя се прекъсна, защото из диплите на роклята й се надигнаха тръпни, сподавени звукове:

— Той е мизерник… мизерник… мизерник…

Госпожа Перманедер не можеше да преодолее тая силна дума, беше сякаш всецяло под властта й. При това тя притисна още по-здраво лицето си в скута на консулшата и даже сви пестник встрани от стола.

— За мъжа си ли казваш това, чедо? — попита старата дама след известна пауза. — Не би трябвало да ми минава през ума такава мисъл, зная, но не ми остава нищо друго да мисля, Тони. Перманедер ли ти е причинил страдания? От него ли се оплакваш?

— Бабет!… — промълви госпожа Перманедер. — Бабет!

— Бабета ли? — повтори въпросително консулшата.

После се облегна назад и светлите й очи погледнаха през прозореца навън. Разбра за какво се касаеше. Настъпи пауза, прекъсвана сегиз-тогиз от все по-рядкото хлипане на Тони.

— Тони — каза консулшата след известно време, — разбирам, че наистина ти е причинена мъка… че имаш основание за жалба… но беше ли нужно да изявяваш така бурно тая жалба? Необходимо ли беше и това пътуване от Мюнхен дотук заедно с Ерика? На хората, по-малко разсъдливи от тебе и от мене, би могло да се стори, че ти няма да се върнеш никога при мъжа си…

— И няма да се върна!… Никога!… — извика госпожа Перманедер, като из един път дигна глава, погледна диво с разплакани очи майка си в лицето и после също така внезапно скри отново глава в диплите на роклята й.

Консулшата се престори, че не е чула тоя вик.

— А сега — поде тя с повишен глас и обърна бавно глава от едната страна на другата, — а сега добре, че си тук. Защото ще можеш да облекчиш сърцето си и да ми разкажеш всичко, а после ще видим как ще поправим грешката с любов, снизхождение и разум.

— Никога! — извика пак Тони. — Никога!

Но после заразказва. И макар че не всяка дума се разбираше — защото тя говореше в надиплената рокля на консулшата, разказът й беше експлозивен и накъсан от викове на крайно негодувание, — все пак стана ясно, че положението на нещата е било просто следното.

В полунощ между двайсет и четвърти и двайсет и пети на текущия месец госпожа Перманедер, която през деня страдала от разстройство на стомашните нерви и поради това си легнала много късно, се стреснала в леката си дрямка. Причина за събуждането й бил някакъв продължителен шум вън на стълбата, някакъв неумело потиснат, тайнствен шум, в който могло да се различи скърцане на стъпала, кискане с кашлица, сподавени думи на отбрана и извънредно странни звуци — нещо като ръмжене и пъшкане… Тя не могла да се съмнява нито за миг в естеството на тоя шум. Едва доловила нещо с още замаяни от съня сетива, госпожа Перманедер схванала веднага какво става. Кръвта от лицето й се смъкнала в сърцето, което се свило и продължило да работи с тежки удари, задушавало я. В течение на една дълга жестока минута лежала като зашеметена и парализирана под завивките, но после, понеже този безсрамен шум не заглъхвал, тя с разтреперани ръце запалила свещта, станала от леглото, преизпълнена от отчаяние, ярост и погнуса, отворила буйно вратата и със свещта в ръка, по пантофи, изтичала напред близко до стълбата — до оная права като конец небесна лестница, която водела непосредствено от пътната врата към първия етаж. И там, на горните стъпала на тая именно небесна лестница, й се разкрила въплътена онази картина, която тя била видяла вече в душата си вътре в спалнята, когато се вслушвала с разширени от ужас очи в недвусмисления шум… Било боричкане, непозволена и безнравствена борба между готвачката Бабета и господин Перманедер. Момичето — с връзка ключове и също със свещ в ръката, защото сигурно по това късно време е имало някаква работа в къщата — се дърпало насам-натам и се мъчело да се отскубне от господаря, който от своя страна, с килната на тила шапка, го бил прегърнал и непрекъснато се опитвал да притисне тюленовите си мустаци до лицето му, сегиз-тогиз това наистина му се удавало… При появата на Антония готвачката прошушнала нещо като „Исусе, света Богородице!“, господин Перманедер също повторил „Исусе, света Богородице!“ и я пуснал. И докато момичето мигновено изчезнало ловко и безследно, той застанал с увиснали ръце, увиснала глава и увиснали мустаци пред съпругата си и фъфлел нещо действително безсмислено като „Мътна и кървава!… Мътна и кървава!…“ Когато се осмелил да дигне очи от земята, тя не била вече там, намерил я в спалнята на леглото в полуседнало-полулегнало положение, отчаяно хлипаща и повтаряща непрекъснато думата „Срам!“ Той се спрял и са облегнал в отпусната стойка на вратата, после внезапно направил бегло движение с рамото напред, сякаш я мушкал ободрително в ребрата, и казал: „Успокой се! Недей, Тонерл, успокой се! Виж, Францл Рамзауер празнува тая вечер именния си ден… Всички понаправихме главите…“ Но силната алкохолна миризма, която той разпръснал в стаята, довела до крайност възбудата й. Тя не хлипала вече, отпадналостта и слабостта й изчезнали, темпераментът й я накарал да скочи и в безмерното си отчаяние запратила гласно в лицето му цялата си погнуса, цялото си отвращение, дълбокото си презрение към целия негов живот и характер… Господин Перманедер не мълчал. Главата му горяла силно, защото в чест на приятеля си Рамзауер той бил изпил не само много бира, но и „шампиянско“, той й отговорил, отговорил й буйно, избухнала крамола — далече по-страшна от оная при оттеглянето на господин Перманедер като рентиер. Госпожа Антония грабнала дрехите си, за да се отдели във всекидневната стая… И тогава накрай подире й екнали две думи, две думи от негова страна, две думи, които тя не можела да повтори, които нейните устни никога не биха били в състояние да произнесат, две думи… две думи…

Това беше главното съдържание на признанието, което мадам Перманедер направи в диплите на майчината рокля. Но „думите“, тези „думи“, които през оная страхотна нощ бяха я смразили до мозъка на костите — тези думи тя не можеше да преодолее, не можеше да повтори; ей богу, не би могла да повтори, твърдеше тя, макар че консулшата съвсем не настояваше, а само едва забележимо, бавно и замислено кимна с глава, като погледна хубавите пепеляворуси коси на Тони.

— Да, да, — каза тя, — трябваше да чуя тъжни работи, Тони. И разбирам много добре всичко, мое бедно малко момиче, защото аз не съм само твоя майка, а и жена като тебе… Разбирам сега колко оправдана е болката ти и как твоят мъж в миг на слабост е забравил напълно какво ти дължи…

— Миг ли!? — извика Тони, скочи, отстъпи две крачки назад и изтри трескаво очите си. — Миг ли, мамо?!… Той забрави какво дължи на мене и на името ми… той не го съзнаваше от самото начало! Мъж, който взема зестрата на жена си и съвсем просто става рентиер! Мъж без честолюбие, без стремежи, без цели! Мъж, в жилите на когото има не кръв, а гъста каша от ечемик и хмел… да, убедена съм в това! Мъж, който след това стига и до такива низости като тая с Бабет… и който, когато посочиш мерзостта му, отговаря с такива думи… такива думи…

Стигна отново до думите, до ония думи, които не искаше да повтори. Изведнъж обаче пристъпи крачка напред и каза с неочаквано спокоен и кротко заинтригуван глас:

— Колко е гиздаво! Откъде е, мамо?

Тя посочи с брадичката си една дребна вещ, изплетена от тръстика кошничка, нещо като гиздаво малко каче, украсено с атлазени панделки, в което консулшата от известно време насам прибираше ръкоделието си.

— Аз си го купих — отговори старата жена. — Имах нужда от него.

— Изящно!… — каза Тони, като го разглеждаше с наклонена настрана глава.

Консулшата също спря очите си на тоя предмет, но без да го вижда, защото беше дълбоко замислена.

— Е, мила Тони — каза тя най-сетне, като още веднъж протегна ръце на дъщеря си, — каквато и да е работата, все едно! Ти си тук, чедо, и затова ми бъди от сърце добре дошла! Ще можем да обсъдим всичко с по-спокоен ум… Иди в стаята си, съблечи се, отпусни се… Ида! — извика тя с повишен глас към трапезарията. — Да се сложат прибори за мадам Перманедер и Ерика, мила!