Томас Ман
Буденброкови (82) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

През отворената врата в стаята на мъртвата се виждаше госпожа Перманедер, която се молеше. Тя беше сама: коленичила близко до леглото пред един стол, тя беше сплела ръце върху седалката и мълвеше с наведена глава. Жалейното й рухо се разстилаше върху пода. Тя прекрасно чу, че братът и снахата влязоха в стаята за закуска и неволно се спряха в средата, за да я изчакат да свърши молитвата си, ала това не я накара да бърза; накрая по навик се покашля сухо, прибра с бавна тържественост полите на роклята си, изправи се и се запъти без следа от смущение и с напълно достолепна осанка към близките си.

— Томас — каза тя не без твърдост, — що се отнася до Северин, струва ми се, че покойната ни майка е кърмила змия в пазвата си.

— Как така?

— Страшно ме ядоса. Човек може да загуби самообладание и да се забрави… Има ли тази жена право да вгорчава така просташки скръбта ни през тия дни?

— Но кажи, какво е станало?

— Най-напред тя проявява възмутителна алчност. Отива пред гардероба, изважда мамините копринени рокли, метва ги на ръката си и тръгва да излезе. „Рикхен, казвам аз, къде отивате с тия дрехи?“ „Те са ми обещани от госпожа консулшата!“ „Мила Северин!“ — казвам аз и с крайна сдържаност й давам да премисли привързаността на постъпката си. Мислиш ли, че постигнах нещо? Тя взима не само копринените рокли, взима на това отгоре цял куп бельо и си отива. Аз не мога да се бия с нея, нали?… И не само тя… Момичетата също. От къщи се изнасят цели кошове дрехи и бельо. Прислугата си поделя нещата открито, пред очите ми, защото ключовете от гардеробите са у Северин. „Госпожице Северин, казвам аз, моля, дайте ми ключовете!“ Но какво ми отговаря тя? Заявява ми с ясни и прости думи, че съм нямала право да й заповядвам, не била на служба у мене, не аз съм я била ангажирала и щяла да държи ключовете, докато напуснела!

— У тебе ли са ключовете от сребърните прибори? Добре. За другото не се тревожи! Такива работи са неизбежни, когато се разтуря домакинство, управлявано без това в последно време малко през пръсти. Не искам сега да дигам шум. Бельото е старо и износено… Впрочем трябва да проверим какво още е останало. У тебе ли са списъците? На масата? Добре. Веднага ще проверим.

Те влязоха в спалнята и застанаха за минута тихо един до друг пред леглото, след като госпожа Антония махна бялата кърпа от лицето на мъртвата. Консулшата беше облечена вече в копринената рокля, в която трябваше да бъде изложена днес след пладне горе в залата; от последната й въздишка бяха минали двадесет и осем часа. Понеже бяха извадили изкуствените зъби, устата и страните й бяха хлътнали старчески, а брадичката стърчеше остра и ъгловата. И тримата, впили поглед в тия неумолимо ниско спуснати и здраво затворени клепки, болезнено се мъчеха да познаят в това лице някогашния майчин образ. Но под шапчицата, която старата дама носеше неделен ден, се виждаше като приживе червеникавокестенявата, пригладена перука, с която дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ тъй често бяха се подбивали. Върху юргана бяха пръснати цветя.

— Пристигнаха вече прекрасни венци! — каза тихо госпожа Перманедер. — От всички семейства… Ах, просто от всички! Казах да ги наредят горе в коридора; после ще трябва да ги видите, Герда и Том! Тъжно е, но красиво. И какви големи атлазени панделки…

— Докъде стигнаха със залата? — попита сенаторът.

— Скоро ще свършат, Том. Почти готова е. Тапицерът Якобс работи много усърдно. Пристигна и… — тя преглътна за миг — ковчегът. Но свалете си палтата, мили мои — продължи тя и постави внимателно бялата кърпа на старото й място. — Тук е студено, но в стаята за закуска са позапалили печката. Дай да ти помогна, Герда; с такава разкошна наметка трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да те целуна? Знаеш, че те обичам, макар че ти винаги си ме презирала… Ще ти сваля и шапката… не, няма да ти разваля фризурата! Ах, тези твои хубави коси! Такива коси имаше и мама на млади години. Ех, тя не беше тъй прекрасна като тебе, но по едно време… аз бях вече родена… тя наистина беше красавица. А сега… Не е ли вярно това, което винаги казваше вашият Гроблебен: „Всички ние ще изгнием“? Макар инак да е прост човек… Да, Том, тези са главните списъци.

Върнаха се в съседната стая и седнаха на кръглата маса; сенаторът взе в ръка списъците на вещите, които следваше да бъдат поделени между преките наследници. Госпожа Перманедер не изпускаше из очи лицето на брата си, наблюдаваше го с възбудено и напрегнато изражение. Имаше нещо, един тежък, неотменим въпрос, към който бяха насочени плахо всичките й мисли и който трябваше да бъде разгледан всеки час…

— Мисля — поде сенаторът — да спазим обичайното правило, именно че подаръците се връщат, следователно…

Жена му го прекъсна:

— Извинявай, Томас, но ми се струва… че Кристиан… где е той?

— Боже мой, да, Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Ние съвсем го забравихме!

— Правилно! — каза сенаторът и пусна списъците на масата. — Няма ли да го повикаме?

Госпожа Перманедер отиде да дръпне връвта на звънеца. Но в същия миг Кристиан сам отвори вратата и влезе. Влезе доста бързо в стаята, затвори не съвсем безшумно вратата и се спря с навъсено лице, като шареше с малките си, кръгли, хлътнали очи ту към едната, ту към другата страна, без да погледне някого; устата му под бухлатите червеникави мустаци се отваряше и затваряше с неспокойно движение. Изглеждаше, че се намира в някакво упорито и раздразнено настроение.

— Чух, че сте тука — каза той късо. — Ако сте седнали да говорите за вещите, мисля, че трябваше да ми обадите.

— Тъкмо се канехме — отговори равнодушно сенаторът. — Седни!

Ала очите му се спряха на белите копчета, с които беше закопчана ризата на Кристиан. Сам Томас носеше безукорно жалейно облекло и по нагръдника на ризата му, ослепително бял между реверите на черния сукнен жакет, се виждаха не златни копчета, каквито той обикновено носеше, а черни. Кристиан забеляза тоя поглед; той дръпна един стол, седна, докосна с ръка гърдите си и каза:

— Зная, че съм с бели копчета. Не, ми остана време да изляза, за да си купя черни, или по-право… отказах се от това намерение. През последните години често трябваше да заемам по пет шилинга за зъбен прах и да пална клечка кибрит, за да си легна… не зная дали изключително аз съм виновен за това. Впрочем черните копчета не са най-важното нещо на света. Не обичам външните неща, никога не съм им придавал стойност.

Докато говореше, Герда го наблюдаваше и тихо се смееше. Сенаторът забеляза:

— Последното сигурно не ще можеш да твърдиш вечно, драги.

— Така ли? Може би ти знаеш по-добре, Томас. Аз казвам само, че не отдавам никакво значение на тия неща. Видял съм много нещо от света, живял съм между най-различни хора с най-различни нрави, така че… Впрочем аз съм пълнолетен — каза той изведнъж високо, — на четирийсет и три години съм, и имам право да запретя всекиму да се бърка в личните ми работи.

— Струва ми се, приятелю, че ти тежи нещо на сърцето — каза учудено сенаторът. — Що се отнася до копчетата, аз, ако не се мамя, не съм казал още нито дума. Оправяй се с жалейния си тоалет, както щеш; само не мисли, че ми правиш впечатление с евтиното си твърдение, че си човек без предразсъдъци!

— Съвсем не искам да ти правя впечатление.

— Том… Кристиан… — каза госпожа Перманедер. — Мигар ще разговаряме с такъв раздразнен тон… днес… и тук, гдето в съседната стая… Продължавай, Томас! Значи, подаръците ще се върнат? Това е справедливо.

И Томас продължи. Той започна с по-едрите вещи и отбеляза за себе си ония, които биха могли да му послужат за неговата собствена къща; канделабрите от трапезарията и голямата ракла с дърворезба, която стоеше в предверието. Госпожа Перманедер проявяваше извънредно усърдие и щом бъдещият притежател на някоя вещ започнеше малко да се двоуми, тя казваше по несравним начин:

— Ех, в такъв случай аз съм готова да го взема…

Казваше го с такова изражение на лицето, като че целият свят беше длъжен да й поблагодари за тая жертвоготовност. Тя получи по-голямата част от мебелите за себе си, дъщерята и внучката.

Кристиан получи няколко мебела, един часовник за маса в стил ампир и дори хармониума; той изглеждаше доволен. Но когато стигнаха до подялбата на сребърните прибори, бельото и различните сервизи за ядене, той започна за всеобща почуда да проявява усърдие, което би могло да бъде наречено алчност.

— Ами аз? Ами аз? — питаше той. — Все пак ще помоля да не ме забравяте напълно.

— Че кой те забравя? Аз съм ти отделил… виж сам… отделил съм ти дял чаен сервиз със сребърна табла. Празничният сервиз с позлатата може да влезе в работа само на нас, а…

— Аз съм готова да взема всекидневния с рисуваните лукчета — каза госпожа Перманедер.

— Ами аз?! — извика Кристиан с онова негодувание, което понякога го обземаше, караше бузите му да изглеждат още по-мършави и му придаваше някакъв странен вид. — Аз бих желал да взема участие и в подялбата на сервизите за ядене. Колко лъжици и вилици ще ми дадете? Както виждам, кажи-речи, няма да ми дадете нищо…

— Но, драги, какво са ти притрябвали тези неща? Те не могат да ти послужат за нищо. Не мога да разбера… По-добре ще бъде подобни вещи да останат в семейството…

— Дори само като спомен от мама — отвърна упорито Кристиан.

— Драги приятелю — отвърна доста припряно сенаторът, — не съм разположен да се шегувам… но ако се съди по думите ти, изглежда, че имаш намерение да поставиш върху скрина някой супник, за да си спомняш за мама. Моля те да не мислиш, че искаме да те надхитрим. Това, което ще получиш в по-малко от движимото имущество, ще ти бъде заменено, разбира се, под някаква друга форма. Същото се отнася и до бельото…

— Не искам пари, искам бельо и сервиз за ядене.

— Но какво ще правиш с тия неща, дявол да го вземе?

Сега обаче Кристиан отговори така, че накара Герда Буденброк да се обърне бързо към него и да го погледне с някакво загадъчно изражение в очите си, сенаторът да свали много бързо пенснето от носа си и да се втренчи в лицето му, а госпожа Перманедер дори да скръсти ръце. Ето какво каза той:

— Хм, с една дума, мисля рано или късно да се оженя.

Той го каза доста тихо и бързо, с късо движение на ръката, сякаш подхвърляше нещо на брата си над масата; после се облегна назад на стола и очите му зашариха неспокойно из стаята с някакво сърдито, почти обидено и забележително разсеяно изражение.

Настана продължителна пауза. Най-сетне сенаторът каза:

— Трябва да признаем, Кристиан, че си позакъснял с тия планове… естествено, ако приемем, че тези планове са реални и изпълними, а не от рода на ония, които по-рано веднъж безразсъдно изложи пред покойната мама.

— Не съм променил намеренията си — каза Кристиан, все още без да погледне някого и със същото изражение на лицето.

— Невъзможно. Значи, чакал си само да умре мама, за да…

— Да, проявих това внимание към нея. Изглежда, Томас, ти мислиш, че у тебе се е събрала цялата тактичност и изтънченост на света?

— Не зная какво ти дава право да говориш така. Във всеки случай удивен съм от обхвата на твоето внимание. В деня след мамината смърт си готов да прокламираш непослушанието си спрямо нея.

— Да, понеже стана дума за това. Главното за мене обаче е, че мама не може вече да се ядосва от моята постъпка. Нито днес, нито след една година… Боже мой, Томас, мама не беше безусловно права, а само от нейна гледна точка, която аз зачитах, докато тя беше жива. Тя беше стара жена, жена от по-друго време, с по-друг мироглед…

— Хм, ще ти забележа, че този мироглед, поне по отношение на въпросната точка, е и мой.

— Аз не мога да се съобразявам с него.

— Длъжен си да се съобразяваш с него, приятелю.

Кристиан го погледна.

— Не! — извика, той. — Не мога! Казвам ти, че не мога… Аз сигурно зная най-добре какво трябва да сторя. Аз съм пълнолетен…

— Ах, това твое „пълнолетие“ е нещо много външно у тебе! Ти съвсем не знаеш какво трябва да сториш.

— Зная. Първо, действувам като честен човек… ти не взимаш пред вид положението на нещата, Томас! Присъствието на Тони и Герда не ни позволява да говорим подробно по тоя въпрос. Но аз ти казах и по-рано, че имам задължения. Последното дете, малката Гизела…

— Не зная и не искам да зная за никаква малка Гизела! Убеден съм, че те лъжат. На всеки случай спрямо особа като тая, за която загатваш, ти нямаш никакво друго задължение, освен предписаното от закона; него можеш да изпълняваш и занапред както досега…

— Особа ли, Томас? Особа? Заблуждаваш се по отношение на нея. Алина…

— Мълчи! — извика гръмогласно сенатор Буденброк.

Сега двамата братя се гледаха втренчено в лицата над масата. Томас беше бледен и трепереше от гняв, а Кристиан разтвори силом малките си, кръгли, хлътнали очи, клепките на които внезапно бяха се възпалили, и от негодувание така раззина уста, че мършавите му бузи изглеждаха съвсем издълбани. Малко по-долу от очите му се появиха две-три червени петна. Герда поглеждаше с доста подигравателно изражение ту единия, ту другия, а Тони закърши ръце и каза умолително:

— Том… Кристиан… В съседната стая лежи мама!

— Ти си дотам лишен от всяко чувство на срам — продължи сенаторът, — че се осмеляваш… не, че не ти струва никакво усилие да назовеш това име тук и при тия условия! Тази твоя нетактичност е нещо ненормално, патологично…

— Не мога да проумея защо да не назовавам името на Алина! — Кристиан беше така чрезмерно възбуден, че Герда го наблюдаваше с растящо внимание. — Както чу, Томас, аз го назовах; мисля да се оженя за нея, защото жадувам да имам свой дом, да имам спокойствие и мир… и забранявам, чуваш ли… употребявам съзнателно тая дума… забранявам всякаква намеса от твоя страна! Аз съм свободен, аз съм на себе си господар…

— Ти си глупак! Денят, в който ще отворим завещанието, ще ти даде да разбереш до каква степен си свой собствен господар! Взети са мерки, разбираш ли, да не прахосаш и майчиното наследство така, както вече прахоса предварително 30 000 марки. Остатъка от твоето състояние ще управлявам аз и ти няма да видиш в ръцете си повече от тия пари, които са ти определени да получаваш месечно, кълна ти се!

— Хм, ти самият сигурно най-добре знаеш кой е подсторил мама да вземе тия мерки. Но все пак ме удивлява, че мама не е натоварила с тая задача някого, който да ме чувствува по-близък и да е привързан към мене по-братски от тебе…

Сега Кристиан беше напълно извън себе си; започна да говори неща, каквито досега дори не бе загатвал. Наведен над масата, чукаше непрекъснато по нея с върха на свития показалец и с настръхнали мустаци и зачервени очи гледаше втренчено нагоре към брата си, който стоеше прав и побледнял го гледаше отвисоко с полуспуснати клепки.

— Сърцето ти е пълно със студенина, зложелателство и неуважение към мене — продължи Кристиан и гласът му беше едновременно глух и креслив. — Откак се помня като човек, от тебе винаги лъхаше такава студенина към мене, че в твое присъствие аз винаги зъзнех… да, може би се изразявам малко странно, но така го чувствувах. Ти ме отблъскваш… отблъскваш ме дори само като ме погледнеш, макар че почти никога не ме поглеждаш. И какво ти дава право за това? Та ти също си човек и имаш своите слабости! За нашите родители ти винаги беше по-добрият син; но ако действително стоиш толкова много по-близко до тях, отколкото стоя аз, би трябвало също тъй да усвоиш що-годе от техния християнски начин на мислене, та ако си лишен напълно от каквато и да било братска обич, да можем да очакваме от тебе поне следа от християнска обич. Ти си лишен дотам от всякаква обич, че не ме навести… не ме навести нито веднъж в болницата, когато в Хамбург легнах от ставен ревматизъм.

— Имам да мисля за неща, по-сериозни от твоите болести. Впрочем моето собствено здраве…

— Не, Томас, твоето здраве е великолепно! Ти не би седял сега така пред мене, ако то, сравнено с моето, не беше отлично.

— Аз съм може би по-болен от тебе.

— Ти? Не, това е твърде силно казано. Тони, Герда, той казва, че бил по-болен от мене! Виж ти! Мигар ти лежа в Хамбург смъртно болен от ставен ревматизъм!? Мигар ти след всяка най-дребна нередност изпитваш такава неописуема мъка в цялото си тяло? Мигар в твоята лява страна всички нерви са по-къси?! Авторитетни лекари потвърдиха, че именно така е у мене. Мигар на тебе се случват такива неща: влезеш по здрач в стаята си и виждаш, че на дивана ти е седнал някакъв човек, който ти кима с глава, а при това изобщо го няма?

— Кристиан! — извика ужасена госпожа Перманедер. — Какво приказваш! Боже мой, за какво собствено, се карате? Държите се така, като че ли е някаква чест да бъдеш по-болен от другия! Ако е въпрос за това, то Герда и аз за съжаление също бихме могли да се обадим! А в съседната стая лежи мама!

— И ти, човече божи, не разбираш — извика поривисто Томас Буденброк, — че всички тези гадости са последици и уродливи рожби на твоите пороци, на твоето безделие, на твоето самонаблюдение?! Работи! Престани да се занимаваш със здравословното си състояние и да говориш за него! Ако се побъркаш… и аз ти казвам, че това не е изключено… не ще бъда в състояние да пролея дори една сълза, защото вината ще бъде твоя, само твоя…

— Не, няма да пролееш сълза дори ако умра…

— Няма да умреш — каза презрително сенаторът.

— Няма да умра ли? Добре, значи, няма да умра! Ще видим кой от нас двамата ще умре по-рано! Работи! Ами ако не мога? Боже господи, ами ако не мога да работя продължително? Не мога да върша дълго време едно и също, просто се разболявам! Ако ти си могъл и още можеш, то радвай се, но недей да съдиш другите, защото това не е никаква заслуга… Бог дава на едного сила, на другиго не дава. Но какъв си ти, Томас — продължи той, като се наведе с още по-разкривено лице над масата и зачука още по-силно по нея. — Ти си безкритичен към себе си… ах, чакай, не това исках да кажа и не в него исках да те обвиня. Но не зная откъде да започна и каквото бих могъл да кажа, е само една хилядна… ах; само една милионна част от това, което е на сърцето ми против теб! Ти си успял да извоюваш място в живота, едно почтено положение, и сега си се изправил тук и отблъскваш студено и надменно всичко, което за миг би могло да те смути и да наруши равновесието ти, защото равновесието е най-важното нещо за тебе. Но това не е най-важното, не е най-главното пред бога, Томас! Ти си егоист, да, егоист! Все пак аз те обичам, когато хокаш, викаш и трещиш. Но най-страшно е мълчанието ти, най-страшно е, когато някой каже нещо и ти внезапно онемееш, оттегляш се, отказваш всяка отговорност и достолепен и неприкосновен, оставяш другия безпомощен и засрамен… У тебе няма състрадание, обич и смирение. Ах! — извика той внезапно, като раздвижи двете ръце над главата си и после ги изпружи далеко напред, като че отблъскваше целия свят от себе си. — Как съм се наситил на всичко… на тая тактичност, изтънченост и равновесие, на тая осанка и достолепие… наситил съм се до смърт!

Този последен вик беше до такава степен искрен, идеше така дълбоко от сърцето и избухна с такава подчертана погнуса и досада, че действително порази донякъде Томас: той се сви малко и за известно време наведе безмълвно и морно очи към земята.

— Аз станах каквото съм — каза той най-сетне с развълнуван глас, — защото не исках да стана като тебе. Ако съм те отбягвал в душата и сърцето си, то беше, защото трябва да се пазя от тебе, защото твоят начин на живот и твоят характер крият опасност за мене. Говоря истината.

Той помълча един миг и после продължи с отсечен и твърд тон:

— Обаче ние се отдалечихме много от предмета на нашия разговор. Държа ми реч за моя характер… малка объркана реч, която може би съдържаше зрънце истина. Но сега се касае не за мене, а за тебе. Ти имаш намерение да се жениш и аз бих желал да те убедя колкото е възможно по-дълбоко, че осъществяването на това намерение по начина, по който си намислил, е невъзможно. Първо: лихвите, които ще мога да ти изплащам, няма да бъдат така насърчително високи.

— Алина е турила нещо настрана.

Сенаторът преглътна и се овладя.

— Хм, турила настрана. Ти възнамеряваш, значи, да смесиш майчиното наследство със спестяванията на тая дама…

— Да. Аз жадувам за свой дом и за човек, който да ми състрадава, когато съм болен. Впрочем ние напълно си подхождаме. И двамата сме малко смахнати.

— Ти възнамеряваш по-нататък да осиновиш наличните деца, сиреч да ги… узакониш?

— Да.

— Така че след смъртта ти твоето състояние ще премине у ония хора, нали?

Когато сенаторът каза тези думи, госпожа Перманедер сложи ръка върху неговата и прошепна заклинателно:

— Томас! Мама лежи в съседната стая…

— Да — отговори Кристиан, — така е редно.

— Е, добре, ти няма да направиш всичко това! — извика сенаторът и скочи.

Кристиан също се изправи, мина зад стола си, улови го с една ръка, притисна брадичката си до гърдите и погледна полуплахо и полувъзмутено брата си.

— Няма да го направиш! — повтори Томас Буденброк почти обезумял от гняв, бледен, разтреперан и с тръпни движения. — Докато аз съм жив, това няма да стане! Кълна ти се! Внимавай… пази се! Загубихме достатъчно пари поради нещастия, безразсъдство и подлост, за да можеш да си позволяваш да хвърляш четвъртина, от майчиното имущество в скута на тая жена и нейните копелета! И това… след като Тибуртиус вече измъкна с хитрост друга четвъртина! Не, драги, ти нанесе достатъчно голям срам на семейството, та не е нужно още да ни сродяваш с куртизанка и да даваш името ни на нейните деца. Аз ти забранявам, чуваш ли, забранявам ти! — извика той с такъв силен глас, че стаята отекна; госпожа Перманедер разплакана се сви в един ъгъл на дивана. — И те съветвам: да не си посмял да действуваш противно на тая забрана! Досега само те презирах, преструвах се, че не те виждам… но ако ме предизвикаш, ако стигнеш до крайност, ще видим кой ще загуби! Казвам ти: внимавай! Няма да се съобразявам вече с нищо! Ще те сложа под опекунство, ще те затворя, ще те унищожа! Разбираш ли? Ще те унищожа!

— А аз ти казвам… — поде Кристиан.

И сега всичко премина в препирня, насечена, дребнава, жалка препирня без определена тема, без някаква друга цел, освен взаимно да се обиждат и да се раняват до кръв с думи. Кристиан се върна към характера на брата си и изравяше от далечното минало отделни случки, неприятни анекдоти, които трябваше да изтъкнат егоизма на Томас и които Кристиан не бе могъл да забрави, а непрекъснато бе носил със себе си и пропил със злъч. Сенаторът пък му отвръщаше с думи на прекалено презрение и заплахи, за които след десет минути се разкайваше. Герда бе подпряла леко глава върху ръката си и наблюдаваше двамата с прибулени очи и някакво неопределимо изражение на лицето. Госпожа Перманедер повтаряше непрекъснато в отчаяние:

— А в съседната стая лежи мама… А в съседната стая лежи мама!

Кристиан, който още в течение на последните реплики се движеше напред-назад из стаята, най-сетне напусна полесражението.

— Добре! Ще видим! — извика той и с разрошени мустаци и зачервени очи, с разкопчан жакет, с кърпичка в спуснатата надолу ръка, разпален и екзалтиран, излезе и тръшна вратата зад себе си.

Сенаторът постоя още един миг прав в настаналата внезапна тишина, като гледаше в посоката, гдето беше изчезнал неговият брат. После седна мълчаливо, взе отново с къси движения книжата в ръце и приключи със сухи думи, каквото още имаше да приключва, след което се облегна назад на стола, започна да глади краищата на мустаците между пръстите си и потъна в мисли.

Сърцето на госпожа Перманедер туптеше, преизпълнено от страх. Въпросът, важният въпрос не биваше да се отлага по-дълго; той трябваше да бъде разгледан, брат й трябваше да отговори на тоя въпрос. Но, ах, имаше ли той сега настроение да прояви благочестие и кротост?

— Том… ами… — поде тя, като погледна първом към скута си и после направи плах опит да прочете нещо в лицето му. — Мебелите… естествено, ти прецени вече всичко… Вещите, които са наши, сиреч на Ерика, на детето и мои… ще останат тук… с нас… Накъсо: какво ще правим с къщата? — попита тя и закърши скрито ръце.

Сенаторът не отговори веднага, а продължи още известно време да суче мустаците си и да се взира с мрачен размисъл в себе си. После пое дъх и се изправи.

— Къщата ли? — попита той. — Естествено тя принадлежи на всинца ни… на тебе, на Кристиан и на мене… което е най-смешното: и на пастор Тибуртиус, защото тази част влиза в наследството на Клара. Аз не мога да взема решение сам, а трябва да получа вашето съгласие. Разбира се обаче от само себе си, че следва да я продадем колкото е възможно по-скоро — заключи той, като сви рамене.

Въпреки това по лицето му мина някаква сянка, като че той се изплаши от собствените си думи.

Главата на госпожа Перманедер клюмна ниско; ръцете й престанаха да се притискат една о друга и изведнъж се отпуснаха във всички стави.

— Нашето съгласие! — повтори тя след известна пауза тъжно и донякъде с горчивина. — Боже мой, ти знаеш много добре, Том, че ще направиш, каквото ти изглежда най-правилно, и че ние другите не можем да ти отказваме дълго нашето съгласие!… Но ако ние кажем… ако те помолим — продължи тя почти беззвучно и горната й устна започна да трепери. — Къщата, мамината къща! Родителската къща, в която бяхме толкова щастливи! Нима да я продадем…?

Сенаторът отново сви рамене.

— Повярвай ми, дете, че всичко, за което би могла да ме укориш, вълнува и мене самия толкова, колкото и тебе. Но това не са основателни възражения, а сантименталност. Решено е вече какво трябва да се направи. Да вземем най-напред тоя голям имот… Какво да правим сега с него? От дълги години, още от смъртта на татко, цялата задна постройка се руши. В билярдната зала живее свободно едно котешко семейство, а навлезеш ли по-навътре, има опасност подът да рухне под краката ти… Да, друго би било, ако аз нямах къщата си на „Фишергрубе“! Но аз я имам; какво да я правя? Хм, мигар да предпочета да продам нея? Та поразсъди сама! Кому? Ще загубя приблизително половината от парите, които съм вложил в нея. Ах, Тони, ние притежаваме доста много имот, притежаваме прекалено много! А стойността на имотите не представлява вече нищо в сравнение с подвижния капитал. Затова ще я продадем, ще я продадем…

Но госпожа Перманедер не чу, тя седеше наведена напред, унесена в себе си, и гледаше с влажни очи в празното пространство.

— Нашата къща! — промълви тя. — Още си спомням… когато я освещавахме… ей толкова малки, бяхме тогава! Беше се събрало цялото семейство. И чичо Хофстеде прочете едно стихотворение… Прибрано е в чантата… Зная го наизуст. „До прекрасната Венера…“ Стаята с пейзажите! Трапезарията! Външни хора!…

— Да, Тони, положително така са мислили тогава и онези, които трябваше да напуснат къщата, купена от дядо. Те загубили парите си и трябвало да се махнат… умрели са и светът ги е забравил. Всичко с времето си. Трябва да се радваме и да благодарим богу, че ние още не сме стигнали дотам, докъдето бяха стигнали тогава Ратенкампови, и че в сравнение с тях ние ще напуснем тоя дом при много по-благоприятни обстоятелства.

Прекъсна го хлипане — бавно, горестно хлипане. Госпожа Перманедер беше се отдала така всецяло на мъката си, че дори не помисляше да изтрие сълзите си, които се стичаха по страните й. Седеше свита, наведена напред и една топла капка падна върху ръцете й, отпуснати мирно в скута; но тя не обърна внимание.

— Том — каза тя и изтръгна лека, умилна твърдост от гласа си, задушаван вече от сълзите. — Ти не знаеш какво ми е на душата в тоя час, не знаеш. Сестра ти не е видяла добро от живота, той я изигра жестоко. На главата ми се струпа всичко, каквото може да си представи човек… не зная с какво съм го заслужила. Но аз понесох всичко, без да се обезсърчавам, Том: и с Грюнлих, и с Перманедер, и с Вайншенк. Защото всеки път, когато бог разбиваше живота ми, аз все пак не бях окончателно загубена. Аз знаех, че има едно място, едно сигурно пристанище, тъй да се рече, гдето имах дом и стряха, гдето можех да намеря убежище от всички житейски несгоди… Дори сега; когато всичко беше свършено, когато затвориха Вайншенк… „Майко, казах аз, можем ли да се приберем при тебе!“ „Да, деца, елате“… Когато бяхме малки и играехме на „война“, Том, винаги имаше един „знак“, заградено с черта място, гдето можехме да застанем при беда и нужда, отгдето никой нямаше право да ни прокуди и можехме да си отдъхнем в мир. Мамината къща, тази къща тук беше мой „знак“ в живота, Том… А сега… а сега… да я продадем…

Тя се облегна назад, скри лице в кърпичката си и горчиво заплака.

Той свали една от ръцете й и я задържа в своята.

— Зная, мила Тони, зная прекрасно всичко. Но няма ли да бъдем сега що-годе разумни? Добрата ни майка си отиде… и ние не можем да я върнем назад. Какво да правим? Безсмислено е да задържим тая къща като мъртъв капитал… Аз зная най-добре това, нали? Мигар да я превърнем в казарма с наематели? Тежи ми мисълта, че тук ще живеят чужди хора; няма ли да бъде по-добре да не ги гледаш, а да купиш за себе си и за децата някоя малка, хубава къща или отделен етаж негде пред градската порта например? Или би предпочела да живееш тук заедно с цяла тълпа наематели? И семейството пак ще бъде край тебе: Герда и аз, Буденброкови на „Брайтещрасе“, Крьогерови, а така също мадемоазел Вайхброт, да не говорим за Клотилда, за която не зная дали ще й бъде приятно да се среща с нас; откак стана манастирска дама, тя си придава малко важност.

Тони изпусна една въздишка, която беше наполовина смях, извърна се и притисна по-силно кърпичката върху очите си, нацупена като дете, което се мъчат да накарат с някаква шега да забрави страданието си. Но после откри решително лицето си, седна изправено — както винаги, когато се касаеше да покаже твърд характер и достойнство — и отметна глава назад, като все пак се опита да притисне брадичката си върху гърдите.

— Да, Том — каза тя и разплаканите й очи примижаха със сериозно и твърдо изражение към прозореца, — ще бъда… вече съм разумна… Прости ми! Ти също, Герда! Простете ми, че плаках! Може да връхлети всекиго… такава слабост. Но това е само външно, повярвайте ми! Знаете прекрасно, че всъщност аз съм жена, закалена от живота. Да, Том, това, което казваш за мъртвия капитал, ми е ясно, имам толкова ум в главата си. Мога само да повторя, че си длъжен да направиш каквото ти се струва най-правилно. Ти трябва да мислиш и да действуваш вместо нас, защото Герда и аз сме жени, а Кристиан… господ да му е на помощ! Ние не можем да ти се противопоставим, защото онова, което можем да изнесем, няма да бъдат основателни възражения, а сантименталност… Ясно е като бял ден. Кому ли би могъл да я продадеш, Том? Мислиш ли, че можеш скоро да свършиш тая работа?

— Ах, дете, отгде да зная! На всеки случай тая заран размених няколко думи с Гош, стария посредник Гош; той изглеждаше наклонен да се заеме с тая работа.

— Ще бъде добре, да, ще бъде много добре. Естествено, Гош има известни слабости… Тези негови преводи от испански, за които приказват хората… не зная как се казва авторът… са нещо странно; ти, Том, също трябва да признаеш това. Но той беше приятел на татко и е безспорно честен човек. Известен е и с доброто си сърце. Той ще разбере; че тук не се касае за обикновена продажба, за обикновена къща… Колко мислиш да искаш, Том? Най-малко 100 000 марки, нали?

Когато брат й и жена му слизаха по стълбата, тя, вече хванала ръчката на вратата, каза повторно:

— Най-малко 100 000 марки, Том!

После, останала сама, Тони се спря насред стаята, сплете така отпуснатите ръце, че дланите бяха обърнати надолу, и погледна с широко разтворени, безпомощни очи наоколо си. Натежалата й от мисли глава, която тя непрекъснато клатеше леко и беше украсила с шапчица от черни дантели, започна да се отпуска бавно и все по-ниско и по-ниско над едното рамо.