Томас Ман
Буденброкови (89) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

Бракът, от който се бе родил малкият Йохан, взет като тема за разговори в града, не бе загубил никога своята привлекателност. Както беше положително, че всеки един от двамата съпрузи се отличаваше с нещо екстравагантно и загадъчно, така положително беше и това, че този брак сам по себе си имаше необикновен и необясним характер. Изглеждаше като трудна, но благодарна задача да се отмахне булото и да се доизяснят отношенията между двамата без оглед на оскъдните външни факти. Ето защо във всекидневни и спални стаи, в клубове и казина, дори на борсата хората приказваха толкова повече за Герда и Томас Буденброк, колкото по-малко знаеха за тях.

Как бяха се намерили тези двама хора и как се държаха един към друг? Спомняха си неочакваната решителност, с която преди осемнадесет години тридесетгодишният тогава Томас Буденброк бе се заел с работата. „Тази или никоя друга!“ — беше казал той. И с Герда сигурно е било същото, защото тя в Амстердам до двадесет и седмата си година бе отказвала на всички, а бе склонила тутакси да вземе тоя кандидат. Значи, женитба по любов, мислеха си хората, защото, колкото тежко и да им беше, трябваше да признаят, че Гердините 300 000 сигурно са играли второстепенна роля в цялата тая история. Но пък, от друга страна, и от самото начало между двамата се долавяше извънредно малко любов или онова, което се разбираше под думата любов. По-скоро от самото начало в техните отношения не можеше да се констатира нищо друго, освен вежливост, една съвсем необикновена между съпрузи, коректна и почтителна вежливост; непонятно беше обаче това, че тази вежливост изглеждаше да изхожда не от вътрешно отдалечение и отчужденост, а от някакво твърде своеобразно, безмълвно и дълбоко взаимно доверие и познаване, от някакво постоянно взаимно внимание и отстъпчивост. Годините не бяха променили нищо. Промяната, която бяха докарали те, се състоеше само в това, че сега разликата във възрастта между двамата започна да изпъква очебийно, колкото незначителна и да беше с оглед числото на годините.

Поглеждаха към двамата и намираха, че този вече понадебелял мъж застаряваше бързо, а жената до него беше млада. Намираха, че Томас Буденброк изглеждаше посърнал — да, тази беше единствено правилната дума за него въпреки просто смешната донякъде суетност, с която се докарваше той, докато Герда не беше се изменила почти никак през тия осемнадесет години. Тя изглеждаше като консервирана от нервната студенина, в която живееше и която лъхаше от нея. Тъмночервените й коси бяха запазили напълно цвета си, хубавото й бяло лице — съразмерността си, а снагата й — своята стройност и високото достолепие. В ъглите на донякъде твърде малките й, донякъде твърде приближени кестеняви очи лежаха все още онези синкави сенки… Никой нямаше вяра в тия очи. Те гледаха странно и хората не бяха в състояние да разгадаят какво беше написано в тях. Тази жена, чийто нрав беше тъй хладен, тъй прикрит, затворен, резервиран и недружелюбен и която изглеждаше да изразходва малко жизнена топлина единствено за музиката си, будеше неопределени подозрения. Хората измъкнаха малко прашната си психология, за да я приложат спрямо съпругата на сенатор Буденброк. Тихата вода често е дълбока. Някои люде са хитри лисици. И тъй като все пак желаеха да доближат целия въпрос малко повече към себе си и изобщо да узнаят и да разберат нещо, тяхната скромна фантазия ги наведе на мисълта, че не може да бъде друго, освен това: хубавата Герда сигурно мами малко стареещия си мъж.

Внимаваха много и не мина дълго време, докато сметнаха единодушно, че Герда Буденброк в отношенията си към господин лейтенант фон Трота, меко казано, преминава границите на нравствеността.

Рене-Мария фон Трота, родом от Ренания, служеше като старши лейтенант в една от пехотните дружини, които бяха на гарнизон в града. Червената яка отиваше хубаво на черните му коси, които бяха вчесани настрани, а вдясно бяха отметнати назад от челото като висок, гъст и къдрав гребен. Но макар че снагата му изглеждаше едра и яка, цялата му осанка, движенията му, а така също начинът да говори и да мълчи правеха крайно невойнишко впечатление. Той обичаше да мушне едната ръка между копчетата на полуотворената си куртка или да седи с буза, опряна върху опакото на ръката си; поклоните му бяха лишени от всякаква пъргавина, не се чуваше дори да чукне токовете си, а към униформата върху мускулестото си тяло се отнасяше небрежно и своенравно като към цивилен костюм. Дори тесните му юношески мустачки, спуснали се косо надолу към ъглите на устата — мустачки, които още не можеха да бъдат юначно засукани, — допринасяха за засилване на това невойнишко общо впечатлеше. Но най-забележителни у него бяха очите: големи, извънредно лъскави и толкова черни, че изглеждаха като бездънни, пламтящи глъбини. Очи, които се спираха замечтани, сериозни и блещукащи върху предмети и лица.

Без съмнение бе постъпил в армията против волята си или поне без всякакво влечение, защото въпреки телесната си здравина беше неспособен в службата и необичан от другарите си, чиито интереси и развлечения — интереси и развлечения на млади офицери, завърнали се недавна от победоносен военен поход — той почти не споделяше. Те го смятаха за неприятен и екстравагантен особняк, който правеше самотни разходки, не обичаше ни коне, ни лов, ни игра на карти, ни жени, всичките мисли на който се въртяха около музиката, защото той свиреше на няколко инструмента. Неговите пламенни очи и невойнишката му, в същото време занемарена и актьорска осанка се мяркаха на всички опери и концерти. Клуба и казиното не посещаваше.

Така или иначе той правеше най-необходимите визити у видните семейства, но отклоняваше почти всички покани и всъщност ходеше на гости само в къщата на Буденброкови — прекалено често, както мислеха хората, прекалено често, както мислеше сам сенаторът.

Никой не подозираше какво става в душата на Томас Буденброк, никой не биваше да подозира; и тъкмо това беше тъй ужасно трудно: да държи всички в неведение относно мъката, ненавистта и безсилието си. Хората започнаха да го намират малко смешен, но може би те щяха да изпитат състрадание към него и да потиснат подобни чувства, ако що-годе можеха да предполагат с каква страхлива раздразнителност беше той нащрек пред присмеха, колко отдавна и отдалече бе го предусетил и видял да се приближава — дълго-дълго преди някому от тях да беше минало през ума подобно нещо. От тая тревога беше изникнала до известна степен и неговата „суетност“, заради която често му се присмиваха. Той пръв започна да наблюдава подозрително постоянно изпъкващото несъответствие между неговата собствена осанка и Гердината странна свежест, ненакърнена от годините; и сега, откак в къщата му беше влязъл господин фон Трота, той се принуждаваше да крие и да се бори с остатъка от своите сили срещу тревогата си — принуждаваше се, защото се страхуваше, че ако издаде тая тревога, всички ще се усмихнат, щом само чуят името му.

Герда Буденброк и младият своеобразен офицер бяха се намерили, разбира се, в полето на музиката. Господин фон Трота свиреше на пиано, цигулка, виола, виолончело и флейта — на всички превъзходно — и често сенаторът узнаваше за предстоящото посещение благодарение на това че ординарецът на господин фон Трота, помъкнал на гръб кутията с виолончелото, минаваше покрай зелените мрежи по прозорците на частната му кантора и изчезваше в къщата. Тогава Томас Буденброк седеше на писалището си и чакаше, докато видеше, че в къщата му влиза и той, приятелят на неговата жена, докато над него в салона се надигнеха талазите на ония хармонии, които са напеви, жалби и свръхчовешко ликуване, които сякаш спазмодично протягаха или оплитаха ръце и след безчислени и неясни екстази рухваха ридаещи и чезнеха в нощ и мълчание. Ах, нека кипят и ехтят, нека плачат и ликуват, нека се прегръщат под буйната пяна и да вилнеят свръхестествено, колкото си щат! Лоша, действително мъчителна беше беззвучността, която следваше, която продължаваше тъй дълго-дълго в салона над него и беше тъй безкрайно дълбока и безжизнена, че навяваше ужас. Нито една крачка не разклащаше тавана, не чуваше да местят стол; царуваше нечиста, коварна, мълчалива, премълчаваща тишина… Тогава Томас Буденброк седеше и се плашеше тъй силно, че понякога тихо изохкваше.

От какво се страхуваше? Хората пак бяха видели, че господин фон Трота влезе в къщата му и сякаш с техните очи, така, както тя се рисуваше пред тях, той видя следната картина: самия себе си, застарял, изхабен и навъсен мъж, седнал до прозореца в кантората, докато горе неговата красива жена свиреше с любовника си и не само свиреше… Да, той знаеше, че именно така виждаха хората нещата. Но въпреки това знаеше също, че в действителност думата „любовник“ не беше никак характерна за господин фон Трота. Ах, той би бил почти щастлив, ако можеше да го схване като такъв и да го нарече така, ако можеше да го приеме и презира като вятърничав, невежествен и долен хлапак, който излива нормалната си порция дързост в малко изкуство и по тоя начин печели женски сърца. Той опита всичко, само и само да му сложи такъв печат. Единствено с тая цел разбуди в себе си инстинктите на своите предци — неприязнеността и недоверието на уседналия и пестелив търговец спрямо авантюристично настроената лекомислена и от търговска гледна точка несигурна военна каста. Мислено, а и в разговори той постоянно наричаше господин фон Трота с презрително натъртване „лейтенанта“, ала всеки път чувствуваше прекрасно, че тази титла беше най-непригодна да изрази същината на тоя млад човек.

От какво се плашеше Томас Буденброк? От нищо… от нищо особено. Ах, да можеше да се опълчи срещу нещо осезаемо, просто и брутално! Той завиждаше на ония хора там вън за простата картина, която те си рисуваха относно цялата тая работа, защото, докато седеше тук заровил глава в ръцете си и слухтеше, преизпълнен от мъка, разбираше прекрасно, че „изневяра“ и „прелюбодеяние“ не бяха думите, с които можеха да бъдат назовани мелодичните и бездънно тихи неща, които ставаха над него.

Понякога, когато поглеждаше навън към сивите фасади на къщите и минувачите, когато опираше очи върху окачения насреща подарък по случай юбилея на фирмата — паметното табло с портретите на предците — и си припомнеше цялата история на своя род, той си казваше, че е дошъл краят на всичко и че би липсвало само онова, което ставаше сега. Да, липсваше само то — личността му да стане предмет на подигравки и хората да започнат да одумват името му и семейния му живот, за да се увенчее всичко… Но тази мисъл му действуваше почти благотворно, защото му се струваше проста, понятна, здрава, допустима и изразима в сравнение с тъпото мъдруване върху тая срамна загадка, върху тоя мистериозен скандал над главата му.

Не можеше да понася по-дълго, бутна креслото назад, излезе от кантората и се качи в къщата. Къде да отиде? В салона, за да поздрави несмутен и малко високомерно господин фон Трота, да го покани на вечеря и — както бе станало няколко пъти вече — да му се отвърне с отказ? Защото всъщност непоносимото беше, че лейтенантът го отбягваше напълно, отклоняваше почти всички официални покани и благоволяваше да държи само на частното си и свободно общуване със сенаторшата.

Да чака? Да почака негде, например в пушалнята, докато онзи си отиде, а после да се изстъпи пред Герда и да поприказва решително с нея, да й поиска обяснение? Не, той не можеше да поиска обяснение от Герда, не можеше да приказва решително с нея. И за какво? Техният брак почиваше на разбирателство, зачитане и мълчание. Не беше нужно да става смешен и пред нея. Да играе ролята на ревнивец би значило да даде право на хората, да разгласи скандала, да позволи той да се разчуе… Ревност ли изпитваше? Към кого? За какво? Ах, нищо подобно! Такова силно чувство може да се реши на известни постъпки — неправилни, може би безразсъдни, но решителни и спасителни. Ах, не, изпитваше само малко страх, малко мъчителен, неспирен страх от цялата тая история.

Изкачи се в облекалнята си, за да разтрие челото си с одеколон, и после пак слезе на първия етаж, решил твърдо да наруши на всяка цена мълчанието в салона. Но тъкмо когато хвана черно-златната ръчка на бялата врата, музиката започна отново с бурен кипеж и той се дръпна назад.

Слезе по задната стълба в приземния етаж, мина през хола и по студената площадка до градината, върна се отново и започна да се суети около препарираната мечка в хола и басейна със златните рибки на площадката на главната стълба, като се вслушваше и дебнеше, неспособен да намери покой, преизпълнен от срам и мъка, потиснат и гонен от тоя страх пред скрития и публичен скандал.

Веднъж в такъв час, когато бе се облегнал на перилата на втория, етаж и гледаше надолу в светлото стълбище, гдето всичко мълчеше, малкият Йохан излезе от стаята си, слезе по стъпалата на „Чардака“ и мина през коридора, за да отиде по някаква работа при Ида Юнгман. Носеше някаква книга и се помъчи да върви все покрай стената, поздрави с леко кимване и наведени очи баща си, но сенаторът го заприказва.

— Какво правиш, Хано?

— Работя, татко. Отивам при Ида да й превеждам на глас.

— Как си? Какви уроци имаш?

Все още със спуснати мигли, но бързо и с явно усилие да даде коректен, ясен и спокоен отговор, Хано преглътна набърже и отвърна:

— Имаме да заучим един откъс от Непос^[1], да препишем на чисто една търговска сметка, френска граматика, реките в Северна Америка, поправка на свободно съчинение по немски…

Той замълча и се чувствуваше нещастен, че накрая не беше казал „и“ и не беше понижил решително гласа си, защото сега нямаше какво повече да каже и целият отговор пак беше изречен несвързано и нерешително.

— Друго нищо — каза той, колкото можа твърдо, макар че не дигна очи от пода.

Но баща му като че не обърна внимание. Държеше свободната ръка на Хано в своите ръце и си играеше с нея, разсеян и очевадно без да беше чул нещо от казаното, опипваше несъзнателно и бавно нежните стави и мълчеше.

После изведнъж Хано долови над себе си нещо, което нямаше никаква връзка с разговора — един тих, плахо развълнуван и почти заклинателен глас, който той досега никога не беше чувал; и все пак този глас беше на баща му, който каза:

— Лейтенантът стои вече цели два часа при мама, Хано…

И виж ти, при тия думи малкият Хано дигна златистокестенявите си очи и ги спря големи, бистри и любвеобилни като никога досега върху бащиното лице, това лице със зачервени клепки под светлите вежди и бели, малко подпухнали бузи, встрани от които стърчаха коравите, дълги, засукани краища на мустаците. Един бог знае доколко детето проумя. Едно обаче беше положително и двамата го почувствуваха — в течение на тия секунди, докато погледите им потъваха един в друг, между тях изчезна всяка отчужденост и студенина, всяка принуда и всяко недоразумение; и Томас Буденброк тук — както навсякъде, гдето не се касаеше за енергия, способност, бистър поглед и бодрост, а за страх и страдание — можеше да бъде сигурен в доверието и предаността на своя син.

Но той не обърна внимание, възпротиви се да му обърне внимание. По-строго от всякога по-рано привлече сега Хано към предварителни практически упражнения за бъдещия му делови живот, изпитваше умствените му способности, ровеше се в него, за да открие несъмнени прояви на влечение към професията, която го очакваше, и избухваше в гняв при всеки признак на съпротива и умора. А беше така, понеже Томас Буденброк, вече на четиридесет и осем години, все повече и повече смяташе дните са преброени и мислеше, че смъртта му няма да се забави.

Здравословното му състояние беше се влошило. Липса на апетит и безсъние, замайвания и онези разтрисания, на които открай време беше подхвърлян, го принудиха на няколко пъти да се посъветва с доктор Лангхалс. Но не намери време да изпълни лекарските наставления. Силата на волята му, накърнена през годините на усърдно и неотстъпно бездействие, не стигаше дори за това. Той бе започнал да спи сутрин до твърде късно, макар че всяка вечер вземаше гневно решение да стане рано и преди чая да направи заповяданата му разходка. В действителност направи само два или три пъти… и така ставаше с всяка работа. Постоянното напрягане на волята без успех и без удовлетворение подкопаваше самоуважението му и го изпълваше с отчаяние. Нямаше никакво намерение да се откаже от упоителната наслада, която му доставяха малките люти руски цигари, свикнал от младини да ги пуши всеки ден в големи количества. Той заяви без всякакви заобикалки право в суетното лице на доктор Лангхалс:

— Вижте, докторе, ваш дълг е да ми забраните цигарите… ей богу, твърде лек и твърде приятен дълг! Но моя работа е дали ще се подчиня на тая забрана. Ще се убедите сам… Хм, трябва да работим двама за оправяне на здравето ми, но ролите са разпределени твърде несправедливо, моят дял в тая работа е прекалено голям. Не се смейте… не се шегувам! Човек е тъй ужасно сам… Ще пуша. Мога ли да ви предложа?

И той му поднесе тулската си цигарница.

Всички негови сили намаляваха; засилваше се единствено убеждението, че всичко това не може да продължи дълго и че кончината му е предстояща. Навестяваха го странни, тайнствени догадки и представи. Неведнъж на трапезата имаше чувството, че всъщност не седи вече заедно с домашните си, а се е откъснал в някаква забулена далечина и ги гледа оттам. „Ще умра“ — казваше си той, повикваше отново Хано при себе си и започваше да го увещава:

— Синко, възможно е да си отида по-рано, отколкото мислим. Тогава ти ще трябва да заемеш мястото ми… Аз също бях повикан рано на него… Разбери най-сетне, че твоето безразличие ме измъчва! Реши ли се вече? Твоето обикновено „Да… да…“ не е отговор. Питам те дали си се решил смело и радостно. Да не мислиш, че имаш достатъчно пари и няма нужда да работиш? Нямаш нищо, нямаш почти нищо, ще бъдеш предоставен изцяло на самия себе си. Ако искаш да живееш и дори да живееш хубаво, ще трябва да работиш… тежко, упорито, по-упорито дори от мене…

Но не беше само това, не само грижата за бъдещето на сина му и на семейството го караше да страда. Връхлетя го нещо друго, нещо ново, завладя го и започна да блъска морните му мисли напреде си. Именно: откак започна да гледа на земния си край не вече като на някаква далечна, теоретична и маловажна неизбежност, а като на нещо съвсем близко и осезаемо, за което се налагаше непосредствено да се подготви, той започна да размишлява, да изследва сам себе си, да изпитва отношението си към смъртта и неземните въпроси… и още при първите подобни опити установи като резултат, че духът му е ужасно незрял и неготов да умре.

Той бе останал чужд на догматичната вяра, на онова мечтателно евангелско християнство, което неговият баща бе съумял да свърже с един твърде практичен търговски усет и което по-късно биде възприето и от майка му. Наопаки: през целия си живот бе възприемал най-съкровените неща с оная скептичност на светски човек, която отличаваше дядо му. Обаче беше тъй вглъбен, тъй духовно богат и тъй склонен към метафизика, че не можеше да се задоволи с удобния повърхностен мироглед на стария Йохан Буденброк; ето защо бе си отговорил исторически на въпросите за вечността и безсмъртието и бе си казал, че е живял в предците си и ще живее в потомците си. Това беше в съгласие не само със семейния му усет, с патрицианското му самомнение и дълбоката почит към историята — то бе го подпомагало и укрепвало също в неговата дейност, в честолюбието му и в целия негов начин на живот. Сега обаче, пред близкия и пронизителен поглед на смъртта, това убеждение рухна и се стопи, разкри се, че то не беше способно да му дари поне за час успокоение и готовност.

Макар че през целия си живот Томас Буденброк бе изпитвал лека симпатия към католицизма, той все пак беше всецяло изпълнен от сериозното, дълбоко, строго до самоизтезание и неумолимо чувство на отговорност, присъщо на всеки искрен и пламенен протестант. Не, пред лицето на върховната и сетна орис никой не можеше да получи помощ отвън, никой, не можеше да се застъпи за нето, да му даде опрощение за греховете, да го упои и утеши. Трябваше напълно самотен, самостойно и със собствени сили, посредством жарка и прилежна работа, преди да стане твърде късно, да разбули загадката и да стигне до ведра готовност или да напусне в отчаяние тоя свят… И Томас Буденброк се отвърна разочарован и обезнадежден от единствения си син, в когото бе се надявал да пребъде силен и подмладен, и затърси трескаво и плахо истината, която без друго беше скътана негде за него.

Беше по средата на лятото 1874 година. Сребристобели кълбести облаци се носеха по тъмносиньото небе над изящната симетрия на градската градина; птичките по вейките на ореха чуруликаха настойчиво, въпросително, фонтанът ромонеше сред обградилия го венец от високи лилави перуники, а уханието на люляка се сливаше, уви, със сироповата миризма, която един топъл повей носеше от близката захарна фабрика. За голяма почуда на персонала сега сенаторът често излизаше от кантората в разгара на работата, разхождаше се с ръце на кръста из градината, изравняваше с гребло чакъла на алеите, изтребваше тинята от фонтана или прикрепяше гранките на някой розов храст. Лицето му със светлите вежди, едната от които беше малко подигната, изглеждаше при тия занимания сериозно и внимателно, ала мислите му се носеха далече оттука по свои собствени мъчителни тъмни пътища.

Понякога излизаше на малката тераса, сядаше в обвития всецяло от лози павилион и се заглеждаше над градината в червената задна стена на къщата си, без да вижда нещо. Въздухът беше топъл и сладък; струваше му се, като че ли мирните шумове наоколо кротко го предумват и се стараят да го приспят. Уморен от това безцелно гледане с втренчени очи, от самотата и мълчанието, той затваряше навремени очи, но тутакси отново се оборавяше и прогонваше бързо покоя от себе си.

— Трябва да помисля — казваше той почти гласно. — Трябва да подредя всичко, докато не е станало много късно…

И точно тук, в тоя павилион, на малкия стол-люлка от жълта тръстика, той чете един ден цели четири часа с растящо вълнение книга, попаднала в ръцете му отчасти съзнателно търсена, отчасти случайно. След втората закуска, с цигара в уста, той бе я намерил в пушалнята, в един дълбок ъгъл на библиотечната, затулена зад дебели томове, спомни си, че преди години бе я купил нехайно на евтина цена от книжаря: доста обемиста, лошо отпечатана на тънка и възжълта хартия и лошо подшита книга, втората част на прочута метафизическа система. Бе я взел със себе си в градината и сега, дълбоко унесен, обръщаше лист по лист.

Изпълни го непознато, дълбоко и признателно доволство. Почувствува несравнимото удовлетворение да види как един извънмерно властен мозък покоряваше живота, тоя тъй силен, жесток и присмехулен живот, за да го подчини и осъди… удовлетворението на страдалец, който, преизпълнен от срам и угризение на съвестта, постоянно е потулвал мъката си от студенината и суровостта на живота и неочаквано получава от ръката на един велик мъдрец принципиалното и тържествено право да страда заради света — този най-добър от всички възможни светове, за който се доказваше подигравателно и сякаш на шега, че е най-лошият от всички възможни светове.

Той не можа да схване всичко; много принципи и предпоставки останаха неясни за него и умът му, непривикнал на такова четиво, не беше в състояние да следва хода на известни мисли. Но тъкмо смяната на светлина и мрак, на тъпо недоумение, смътна догадка и внезапно прозрение го държеше в напрежение и часовете отлитаха, без той да дигне очи от книгата или поне да промени положението си на стола.

Отначало бе оставил някои страници непрочетени и напредвайки бързо, жаден несъзнателно и припряно да стигне главното, действително важното, той бе усвоил само оная откъси, които приковаваха вниманието му. После обаче се натъкна на една обемиста глава, която прочете от първия до последния ред със стиснати устни и свити вежди, сериозен — с една съвършена, почти замряла сериозност на лицето, неповлияна от никакъв трепет на живота около него. Тази глава носеше наслов „За смъртта и отношението й към неразрушимостта на нашата същност“.

Оставаше му да дочете само няколко реда още, когато към четири часа през градината дойде прислужницата и му обади, че трапезата е сложена. Той кимна с глава, дочете останалите изречения, затвори книгата и се огледа наоколо си. Усещаше цялото си същество невъобразимо разширено и изпълнено от някакво тежко, тъмно опиянение, а ума си замъглен и напълно замаян от нещо ненаказано ново, примамливо и многообещаващо, което напомняше за пръв, изпълнен с надежда любовен копнеж. Но когато със студени неуверени ръце прибра книгата в чекмеджето на градинската маса, пламналата му глава — в която той чувствуваше някакъв странен натиск, някакво тревожно напрежение, сякаш нещо вътре в нея можеше да се пръсне — не беше способна да се спре на нито една завършена мисъл.

„Какво беше това? — се питаше той, като влизаше в къщата, качи се по главната стълба и седна сред домашните си в трапезарията. — Какво стана с мене? Какво долових? Какво ми казаха, казаха на мене, Томас Буденброк, градски съветник и шеф на житарската фирма «Йохан Буденброк»? За мене ли беше предназначено то? Ще мога ли да го понеса? Не зная какво беше… зная само, че е извънмерно много, извънмерно много за моя буржоазен мозък…“

Остана през целия ден в състояние на тежка, тъмна, шеметна сломеност. Но настъпи вечерта и тогава, неспособен да държи по-дълго главата на раменете си, той легна рано. Спа три часа дълбоко, непостижимо дълбоко, както не беше спал никога досега в живота си. После се събуди тъй внезапно, тъй сладостно уплашен, както се събужда самотен човек, в чието сърце кълни любов.

Знаеше, че е сам в голямата спалня, защото Герда спеше сега в стаята на Ида Юнгман, която неотдавна бе се настанила в една от трите стаи на „Чардака“, за да бъде по-близко до малкия Йохан. Около него царуваше непрогледна нощ, тъй като завесите на двата високи прозореца бяха плътно затворени. Той лежеше по гръб в дълбоката тишина, дишаше леко душния въздух и гледаше нагоре в тъмнината.

И виж: внезапно мракът пред очите му сякаш се разкъса, сякаш кадифената стена на нощта се раздвои, зейна и откри неизмеримо дълбок, далечен изглед, озарен от вечна светлина.

— Аз ще живея! — каза Томас Буденброк почти гласно и почувствува, че гърдите му потрепериха от вътрешно ридание. — Така е, аз ще живея! То ще живее… а че това „то“ не съм аз, то е само измама, само грешка, която смъртта ще поправи. Така е, така е!… Защо?

И при тоя въпрос нощта пред очите му отново се сключи. Той отново не виждаше, не знаеше и не разбираше нищо вече и отпусна главата си дълбоко във възглавницата, напълно заслепен и изнурен от мъничкото истина, която току-що му бе дадено да зърне.

Лежеше мирно и чакаше пламенно, чувствуваше изкушение да се помоли богу — видението да се яви повторно и да го озари. И то се яви. Той лежеше със сплетени ръце, без да посмее да трепне, и гледаше.

Какво представляваше смъртта? Отговорът на тоя въпрос не му се вести в бедни и надути думи — той го чувствуваше, знаеше го в глъбините на сърцето си. Смъртта беше щастие, такова огромно щастие, че можеше да бъде измерено само в божествени мигове като тоя. Беше завръщане от неизказано мъчително странствуване, поправка на тежка грешка, избавление от най-противни вериги и прегради — тя отстраняваше една печална злополука.

Свършек и разложение ли? Трижди окаян е всеки, който чувствува тия нищожни понятия като страхотии! Какво ще свърши и какво ще се разложи? Тази негова снага… Тази негова личност и индивидуалност, това неповратливо, опърничаво, сбъркано и ненавистно препятствие да бъдем нещо друго и по-добро!

Всеки човек не беше ли несполука и грешка? Не попадаше ли още с рождението си в мъчителен затвор? Тъмница! Тъмница! Прегради и вериги навсякъде! Човек стои зад решетката на своята индивидуалност и е вперил безнадеждно очи в околовръстните зидове на външните обстоятелства, докато дойде смъртта и го позове да се върне в свободата…

Индивидуалност!… Ах, това, което сме, можем и имаме, изглежда бедно, сиво, недостатъчно и досадно, а онова, което не сме, не можем и нямаме — тъкмо към него поглеждаме с оная жарка завист, която се превръща в любов, защото се страхуваме да не се превърне в омраза.

Аз нося в себе си зародиша, наченката, възможността за всяка пригодност и всяко проявление на света. Где бих могъл да бъда, ако не бях тук? Кой, какво, какъв бих могъл да бъда, ако не бях аз, ако не ме заключваше тази моя лична осанка и ако моето съзнание не ме отделяше от съзнанието на всички ония, които не са аз? Организъм! Сляпо, необмислено, жалко изригване на напиращата воля. Наистина би било по-добре тази воля да се носи в неограничена от пространство и време нощ, отколкото да крее в тъмница, осветявана скъдно от трепкащото и колебливо пламъче на интелекта!

Мигар се надявах да пребъда в моя син? В друга, още по-страхлива, по-немощна, по-нерешителна личност? Детинско, подлъгано безразсъдство! За какво ми е този син? Нямам нужда от син!… Где ще бъда, когато умра? Та това е тъй сияйно ясно, тъй поразително просто! Ще бъда във всички ония, които понякога са казвали, казват и ще казват „аз“; но предимно в онези, които го казват по-пълно, по-силно, по-радостно…

Някъде на света расте момче, което е добре сложено и здраво, надарено да развива способностите си, със стройна снага и непомрачен дух, чисто, жестоко и пъргаво, един от тия човеци, които повишават щастието на щастливите и докарват до отчаяние нещастните: то е мой син. Това ще съм аз… Скоро… скоро… веднага щом смъртта ме избави от жалката илюзия, че аз и той не сме едно…

Мигар някога съм мразил живота, тоя чист, жесток и силен живот? Безразсъдство и недоразумение! Аз мразех само себе си затова, защото не можех да понасям живота. Но аз ви обичам… обичам всинца ви, щастливци, и скоро ще престана да бъда откъснат от вас в тоя тесен затвор, скоро онова в мене, което ви обича, моята обич към вас ще стане свободна и ще бъде край вас и във вас… край вас и във всички вас!

Той заплака, притисна лице върху възглавницата и заплака, разтърсван и сякаш в опиянение извисен от някакво щастие, с което по болезнена сладост не можеше да се сравни никое друго на света. Това беше всичко това, което от вчера след пладне го изпълваше опиянително и тъмно, което посред нощ бе трепнало в сърцето му и бе го събудило като зародила се любов. И сега, когато имаше право да го проумее и осъзнае — не в думи и последователни мисли, а във внезапни ощастливяващи озарения на душата, — той беше вече свободен, беше всъщност вече избавен, изтръгнат от всички естествени, и изкуствени прегради и вериги. Стените на родния му град, между които драговолно и съзнателно бе се заключил, най-сетне се отвориха и разкриха пред очите му света, целия свят, от който на младини беше видял едно или друго късче, а сега смъртта обещаваше да му го подари изцяло. Измамните форми на познанието — пространство, време и значи: история, — грижата за славно, историческо пребъдване в лицето на потомци, страхът от някакво окончателно историческо разлагане и разпадане — всичко това освободи духа му и вече не му пречеше да проумее неотменната вечност. Нямаше начало на нищо, нямаше и край на нищо. Имаше само едно безкрайно настояще и онази сила в него, която обичаше живота с такава болезнено сладка, поривиста и пламенна обич и за която неговата личност беше само един погрешен израз — тя ще смогне винаги да открие всеки достъп до това настояще.

— Аз ще живея! — шепнеше той във възглавницата, плачеше… и в следния миг не помнеше вече за какво плачеше.

Мозъкът му престана да работи, всяко знание угасна и внезапно в него отново нямаше нищо друго, освен безмълвен мрак.

— Но то ще се върне! — уверяваше се той. — Нали го притежавах?

И докато чувствуваше как замаята и сънят неотразимо хвърляха сянката си върху него, той се закле тържествено пред себе си да не изпусне никога това невъобразимо щастие, а да събере силите си и да учи, да чете и да изследва, докато усвои здраво и негубимо целия оня светоглед, от който бе изникнало всичко това.

Но не можа да го осъществи; още на следната заран, когато се събуди с някакво съвсем слабо чувство на стеснение поради вчерашните си духовни екстравагантности, той започна да предугажда неизпълнимостта на тия хубави намерения.

Стана късно от леглото и трябваше да отиде веднага на заседание на градския съвет, за да вземе участие в дебатите. Общественият, деловият и гражданският живот по криволичещите улици на тоя средно голям търговски град от къщи със стръмни двускатни покриви завладя отново ума и силите му. Все още с намерение да прочете повторно чудната книга, той все пак започна да се пита дали преживелиците през оная нощ трябва да го занимават действително и трайно и дали те практически ще устоят, когато го връхлети смъртта. Буржоазните му инстинкти се опълчиха. Въстана и суетността му — страхът да не изпадне в чудата и смешна роля. Прилягаха ли му тези неща? Подобаваха ли те нему, на сенатора Томас Буденброк, шефа на фирмата „Йохан Буденброк“?

Никога вече не му се удаде да хвърли отново поглед в странната книга, която криеше толкова съкровища, камо ли да си набави останалите томове от това голямо съчинение. Дните му се топяха в нервната педантичност, която бе го завладяла с течение на годините. Съсипван от стотици неважни и всекидневни дреболии, които умът му се мъчеше да подрежда и приключва, той беше толкова слабоволен, че не можеше да разпредели разумно и полезно времето си. И приблизително две седмици след оня забележителен следобед стигна дотам, че се отказа от всичко и заповяда на прислужницата да прибере една книга от чекмеджето на градинската маса, понеже мястото й не било там, и да я сложи горе в библиотеката.

И стана така, че Томас Буденброк, който бе протегнал жадно ръце към върховни и сетни истини, се отпусна морно в понятията и образите, с които в детските дни укрепваха вярата му. Той се разхождаше и си спомняше за единаго и самаго бога, отеца человечески, който бе изпратил къс от самаго себе си на земята, за да страда и пролива кръвта си за нас, който в деня на второто пришествие ще бъде съдник и в чиито нозе тогава ще паднат ничком праведните, за да бъдат възнаградени с вечна радост за всяка скръб и тая юдол плачевна… Спомняше си целия този малко неясен и малко абсурден разказ, който не изискваше да бъде разбран, а само послушно повярван, и който щеше да бъде под ръка с несъмнени детски-наивни слова в часовете на сетния страх… Наистина ли?

Ах, и това не му донесе покой! Този човек, разяждан от грижата за честта на своя дом, за жена си, сина си, името и семейството, този изхабен човек, който с голям труд и изкусност държеше тялото си изправено, елегантно и коректно — се терзаеше няколко дни наред с въпроса, каква собствено беше работата: дали душата възлита на небето непосредствено след смъртта, или вечното блаженство започва едва след възкресението на плътта… Но где оставаше дотогава душата? Никога и никой в училището или в църквата не бе го осветлил по това. Как си позволяваха да оставят човека в подобно неведение? И той реши да навести пастор Прингсхайм, за да го помоли за съвет и утеха, но в последния миг се отказа от намерението си, понеже се страхуваше, че ще стане смешен.

Най-сетне се отказа от всичко и го предостави на бога. Но тъй като в подреждането на небесните си работи беше стигнал до незадоволителен резултат, той реши да оправи добросъвестно поне земните — да изпълни едно отдавна таено намерение.

Един следобед във всекидневната, гдето родителите пиеха кафе, малкият Йохан чу, когато баща му обади на мама, че очаквал адвоката доктор еди-кой си, с чиято помощ щял да направи завещанието си — не бивало непрекъснато да го отлага за неопределено време. После, в продължение на цял час, Хано свири на рояла в салона. А като излизаше в коридора, се сблъска с баща си и един господин в дълга черна връхна дреха, които се изкачваха по главната стълба.

— Хано! — каза късо сенаторът.

Малкият Йохан се спря, преглътна и отговори тихо и бързо.

— Да, папа…

— Имам важна работа с господина — продължи бащата. — Моля те, застани пред тая врата — той посочи входа за пушалнята — и пази никой да не ни безпокои. Чуваш ли? Абсолютно никой!

— Да, папа — каза малкият Йохан и застана пред вратата, която се затвори зад двамата господа.

Той стоеше там, държеше с една ръка моряшкия възел върху гърдите си, търкаше езика си о един подозрителен зъб и се вслушваше в сериозните и понижени гласове, които стигаха до него от вътрешността на стаята. Беше навел встрани главата си с къдравите светлокестеняви коси, които се спускаха към слепоочията, а златистокестенявите му очи, обкръжени от синкави сенки, примигваха под свитите вежди; той гледаше настрани с някакво зареяно и замислено изражение — изражение съвсем подобно на онова, с което край ковчега на баба си бе вдъхвал миризмата на цветята, и онова друго, чуждо и все пак невнятно познато ухание.

Дойде Ида Юнгман и каза:

— Ханохен, момченцето ми, къде се губиш, какво си застанал тука?

От кантората дойде гърбавият стажант с телеграма в ръка и попита за сенатора.

И малкият Йохан всеки път изопваше хоризонтално пред вратата ръката си в синия моряшки ръкав с извезана котва на него, поклащаше отрицателно глава и след миг мълчание казваше тихо, но твърдо:

— Никой не бива да влиза. Папа прави завещанието си.