Томас Ман
Буденброкови (15) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

На консула му беше мъчно само за едно, именно: Че баща му не можа да доживее постъпването на работа в предприятието на най-големия си внук, станало по Великден същата година.

Томас напусна училището на шестнадесет години. В последно време той беше много пораснал и от конфирмацията си — на която пастор Кьолинг със силни изрази му беше препоръчал умереност — започна да се облича като истински господин и поради това изглеждаше още по-голям. На шията му висеше дългата златна часовникова верижка, която му бе отредил дядото и на която беше закачен медальон със семейния герб. Този герб беше меланхолен: неравномерно щриховано поле, плитко тресавище с една самотна и гола върба на брега. Още по-старият пръстен с печат и зелен камък, носен вероятно най-напред от твърде заможния шивач в Росток, беше преминал заедно с голямата библия у консула.

Приликата на Томас с дядото беше станала така голяма, както приликата на Кристиан с бащата; особено напомняха за стареца заоблената, твърда брадичка и изящно изваяният прав нос. Косите му, вчесани отстрани на път и изтеглени с две дъги от тесните, покрити с многобройни сини жилки слепоочия, бяха тъмноруси; наопаки, дългите мигли и веждите, едната от които той обичаше да повдига, бяха необикновено светли и безцветни. Движенията, говорът и усмивката му, при която се виждаха доста лошите му зъби, бяха спокойни и разумни. На работата си гледаше сериозно и с желание.

Извънредно тържествен бе денят, в който, след първата закуска, консулът го взе и заведе в канторите, за да го представи на прокуриста господин Маркус, на касиера господин Хаверман и на останалия персонал, с който той всъщност отдавна стоеше на приятелска нога. Томас седна за пръв път на въртящия се стол пред писалището си. След пладне бащата го заведе в складовете покрай Трава — „Липа“, „Дъб“, „Лъв“ и „Кит“, — гдето Томас собствено също отдавна се чувстваше като у дома си, но тук го представи вече като сътрудник.

Той се отдаде всецяло на работата, като следваше безшумното и неотстъпно усърдие на бащата, който работеше със стиснати зъби и от време на време вписваше в дневника си по някоя молитва към бога да го подкрепи, защото трябваше да се възстановят значителните средства, загубени от фирмата — това благотворно понятие — при смъртта на стареца… Много късно една вечер, седнали в стаята с пейзажите, той изложи твърде подробно на консулшата в какво положение се намират.

Беше единадесет и половина; децата и мамзел Юнгман спяха вън в стаите край коридора, понеже вторият етаж беше сега празен и се използваше само от време на време за гости. Консулшата седеше на жълтия диван до съпруга си, който с пура в уста преглеждаше борсовия бюлетин в „Градски известия“. Тя беше навела глава над някакво копринено везмо и мърдаше леко устни, като в същото време броеше с иглата една редица бодове. Отстрани, на гиздавата масичка със златни орнаменти, на един подвижен свещник, горяха шест свещи; канделабърът висеше неизползуван.

Йохан Буденброк, който лека-полека наближаваше средата на четиридесетте, през последните години явно беше се състарил. Дребните му кръгли очи изглеждаха още по-хлътнали, големият извит нос изпъкваше още по-силно, както и скулите, а пепеляворусите му, грижливо вчесани на път коси изглеждаха над слепоочията съвсем леко напудрени. Консулшата от своя страна беше вече в края на тридесетте, обаче бе запазила напълно некрасивия си, но все пак блестящ вид; матовобелият цвят на лицето й с пръснатите по него лунички не беше загубил никак свежестта си. Червеникавите й, изкусно фризирани коси бяха озарени от светлината на свещите. Като плъзна малко встрани погледа на съвсем светлосините си очи, тя каза:

— Мили Жан, бих искала да те помоля да поразмислиш върху едно, именно, дали не би било разумно да ангажираме един прислужник. Аз стигнах до това убеждение. Като си спомня за моите родители…

Консулът отпусна вестника на колената си, свали пурата от устата си и я погледна внимателно, понеже се касаеше за парични разходи.

— Да, мила и обожаема Бетси — поде той и проточи обръщението, защото трябваше да подреди възраженията си. — Прислужник ли? След смъртта на родителите ние задържахме и трите момичета, като не включвам в тях мамзел Юнгман, и ми се струва…

— Ах, Жан, къщата е толкова голяма, че просто става фатално. Казвам на Дина: „Дете мое, в задната къща страшно отдавна не е бърсан прахът“, но не ми се ще да преуморявам хората; без това толкова се бъхтят, за да бъде тук всичко спретнато и чисто… Един прислужник би бил много на сгода за поръчки и тям подобни. Можем да вземем някой порядъчен и невзискателен човек от село… Но докато не съм забравила, Жан: Луиза Мьолендорпф е решила да уволни своя Антон; видях как уверено сервира той…

— Не крия — каза консулът и се поразмърда неловко на мястото си, — че тази мисъл ми е чужда. Сега ние не ходим на гости, нито каним гости у нас…

— Така е, но въпреки това често ни идват гости, и то не по моя вина, мили Жан, макар ти да знаеш, че аз от сърце се радвам. Пристигне отдалеко някой твой търговски приятел, ти го поканиш на вечеря, той още не си е взел стая в странноприемницата и пренощува естествено у нас. После дойде някой мисионер, който остана у нас седем-осем дни… По-другата седмица очакваме пастор Матиас от Канщат… Накъсо казано, разноските са незначителни.

— Но те се трупат, Бетси! Ние плащаме на четирима души вкъщи, а ти забравяш многото мъже, които са на служба във фирмата!

— Наистина ли не можем да си позволим един прислужник? — попита усмихнато консулшата, като погледна съпруга си с наведена встрани глава. — Като се сетя за домашния персонал на моите родители…

— Твоите родители, мила Бетси… Не, трябва най-сетне да те попитам дали собствено ти е ясно нашето положение?

— Не, Жан. Право е, нямам достатъчна представа…

— Добре, ще я добиеш лесно — каза консулът.

Той се намести сгодно на дивана, метна крак върху крак, смукна от пурата си и започна да казва невъобразимо леко цифрите си, като поприсви очи:

— Кратко и ясно: на времето, преди омъжването на сестра ми, покойният ми баща е имал кръгло и чисто 900 000 марки, като, разбира се, в тая сума не влизат недвижимите имоти и ценностите на фирмата. 80 000 отидоха като зестра във Франкфурт и 100 000 за основаване фирмата на Готхолд; остават 720 000. После дойде покупката на тая къща; тя, въпреки сумата, получена от продажбата на малката ни къща на „Алфщрасе“, с поправките и набавянето на нови вещи струва цели 100 000. Остават 620 000. Изплатихме като обезщетение във Франкфурт 25 000; остават 595 000. И такова би било положението при смъртта на баща ми, ако в течение на годините всички тия разходи не бяха покрити с кръгло 200 000 марки печалба. Значи, цялото състояние възлизаше на 795 000. После отделихме на Готхолд други 100 000 и още 267 000 за Франкфурт; като приспадна още няколко хиляди марки, отредени в завещанието на татко за болницата „Свети дух“, за търговската посмъртна каса и тъй нататък, остават около 420 000, с твоята зестра — 100 000 повече. Такова е приблизително положението в кръгли суми и без оглед на всевъзможни дребни колебания в състоянието. Ние не сме невъобразимо богати, мила Бетси; а освен това трябва да се има пред вид, че предприятието биде стеснено, обаче търговските разходи останаха същите, защото формата на предприятието не позволява да намалим разноските… Можа ли да ме разбереш?

С везмото на скута и след известно колебание консулшата кимна утвърдително с глава.

— Много добре, мили Жан — каза тя, макар че не беше разбрала всичко и съвсем не проумяваше защо всички тези едри суми трябва да й попречат да си вземе прислужник.

Консулът смукна от пурата, духна дима с наведена назад глава и после продължи:

— Ти сигурно си мислиш, че когато един ден бог прибере твоите скъпи родители при себе си, можем да очакваме някоя значителна сума. Това е вярно. Обаче не бива да я слагаме прекалено непредпазливо в сметката. Знам, че баща ти е имала доста неприятни загуби, причинени, както е известно, от Юстус. Юстус е крайно мил човек, но не е добър търговец и не е виновен за някои свои неуспехи. Той понесе извънредно нежелателни загуби от неколцина клиенти, отслаби оборотния си капитал и поради това се видя заставен да вземе скъпи пари чрез спогодби с банкери; сам баща ти трябваше неколкократно да му се притече на помощ със значителни суми, за да не стане някое нещастие. Подобни работи могат да се повторят и аз се опасявам, че ще се повторят, защото… прости ми, че говоря откровено, Бетси… онова радушно безгрижие, тъй симпатично у баща ти, който няма вече нищо общо с търговията, вреди на брата ти като търговец. Разбираш ме, нали? Той не е твърде предпазлив, а донякъде прибързан и повърхностен… Инак твоите родители… и това искрено ме радва… не се лишават от нищо, водят истински господарски живот, както подобава на положението и състоянието им.

Консулшата се усмихна снизходително; известно й беше предубеждението на нейния съпруг към елегантните склонности на бащиното й семейство.

— Достатъчно — продължи той и остави угарката от пурата си в пепелницата. — Аз за себе си се осланям главно на това, че бог ще запази трудоспособността ми, та с неговата всемилостива помощ да върна имуществото на фирмата на предишната му висота… Надявам се, че сега имаш по-ясна представа, мила Бетси?

— Пълна, Жан, пълна! — побърза да отговори консулшата, защото за тая вечер се отказа от прислужника. — Но хайде да си лягаме, а? Много късно стана…

Впрочем след няколко дни, когато веднъж консулът дойде в хубаво настроение от кантората на трапезата, все пак решиха да ангажират Мьолендорпфовия Антон.