Томас Ман
Буденброкови (51) (Упадък на едно семейство)

Глава осма

Действително оживено и празнично беше лятото тази година в дома на Буденброкови. В края на юли Томас се върна отново на „Менгщрасе“ и — подобно на други господа, задържани в града от работата си — навести няколко пъти близките си на морето; Кристиан обаче си даде редовен отпуск и остана на морето, защото се оплакваше от някаква неопределена болка в левия крак, с която доктор Грабо не беше в състояние да се справи и върху която Кристиан толкова по-обстойно размишляваше…

— Не е болка… не може да се нарече болка — обясняваше той затруднено, като прокарваше ръка нагоре и надолу по същия крак, набръчкваше големия си нос и шареше наоколо с очите си. — То е някаква мъка, непрекъсната, тиха, обезпокоителна мъка по целия крак… и от лявата страна, от тая страна, дето се намира сърцето… Странно… аз го намирам странно. Как мислиш ти, Том?

— Да, да… — казваше Том. — Сега имаш спокойствие и морски бани…

После Кристиан слизаше към морето, за да разказва на летовниците случки, които караха целия плаж да кънти от смях, или отиваше в курортния хотел, гдето играеше на рулетката с Петер Дьолман, вуйчо Юстус, доктор Грабо и неколцина хамбургски бонвивани.

Както винаги, когато бяха в Травемюнде, консул Буденброк и Тони навестиха старите Шварцкопфови на „Предната редица“.

— Добър ден, мадам Грюнлих! — каза влекачният командир и от радост заговори на долнонемско наречие. — Спомняте ли си още за нас? Ужасно отдавна беше, но беше дяволски хубаво време… А нашият Мортен отдавна е доктор в Бреслау и е завъртял голяма клиентела, хлапакът му с хлапак…

После госпожа Шварцкопф се разшета, свари кафе и както в миналото седнаха да закусят на верандата — само че сега всички бяха с по цели десет години по-стари; Мортен и малката Мета, която беше се омъжила за кмета на Хафкруг, бяха далеко оттук, командирът беше съвсем побелял, доста оглушал и вече пенсионер, косата на жена му също се сивееше вече под обичайната мрежа, мадам Грюнлих не беше вече гъска и познаваше живота, което обаче не я възпря да изяде много мед на пита, понеже каза:

— Това е чист природен продукт, човек поне знае какво поглъща!

В началото на август обаче Буденброкови, както и повечето други семейства, се зърнаха в града и после настъпи великият миг, когато почти по едно и също време на „Менгщрасе“ пристигнаха пастор Тибуртиус от Русия и Арнолдсенови от Холандия; щяха да гостуват продължително.

Много хубава беше сцената, когато консулът заведе за пръв път своята годеница в стаята с пейзажите при майка си, която я посрещна с разперени ръце и наклонена настрана глава. Герда, която пристъпяше с непринудена и горда грация по светлия килим, имаше висока, разкошна снага. Тази двадесет и седем годишна девойка разкриваше някаква елегантна, странна, пленителна и загадъчна хубост: имаше тежки тъмночервени коси, приближени кестеняви очи, обкръжени от леки синкави сенки, широки блестящи зъби, които се показваха при усмивка, правилен, доста голям нос и дивно, изящно изваяна уста. Лицето й беше матовобяло и донякъде надменно, но въпреки това тя го наведе, когато консулшата с кротка сърдечност хвана главата й с двете си ръце и целуна снежнобялото й чело, по което не се виждаше никакво петънце.

— Да, сега ти казвам добре дошла в нашия дом и семейството ни, мила, хубава, благословена дъще — каза тя. — Ти ще го ощастливиш… Та не виждам ли вече как го ощастливяваш?!

И притегли с дясната си ръка Томас, за да целуне и него.

Никога — освен може би през годините на дядото — в голямата къща, гдето леко се настаниха всички гости, не е било по-весело и по-задушевно. Само пастор Тибуртиус от скромност си избра стая в задната сграда, до билярдната зала; останалите: господин Арнолдсен — пъргав, духовит мъж към края на петдесетте, с посивяла, заострена брада и радушен размах във всяко движение, по-голямата му дъщеря — дама с болнав вид, неговият зет — елегантен бонвиван, който започна да обикаля града и да посещава клуба с Кристиан, и Герда се разпределиха по излишните стаи в приземния етаж, до колонната зала и на първия етаж…

Антония Грюнлих беше доволна, повече от доволна, че тъкмо сега Зиверт Тибуртиус беше единственият духовник в родителския дом. Годежът на почитания дълбоко от нея брат, фактът, че неговата избраница беше именно нейната приятелка Герда, блестящата партия, която озаряваше с ново сияние семейното име и фирмата, зестрата от 300 000 марки, за която тя беше чула да се мълви, мисълта, какво ще кажат сега градът, другите семейства, а особено Хагенщрьомови… всичко това допринесе тя да изпадне в състояние на непрекъсната възхита. Най-малко три пъти на час прегръщаше пламенно бъдещата си снаха.

— О, Герда! — извика тя веднъж. — Обичам те, знаеш ли, винаги съм те обичала! Зная, че ти не можеш да ме понасяш, че винаги си ме мразила, но…

— Моля ти се, Тони! — отвърна госпожица Арнолдсен. — Откъде-накъде да те мразя? Смея ли да попитам какво лошо собствено си ми сторила?

Обаче по някакви причини, вероятно единствено от чрезмерна радост и обикновена словоохотливост, Тони упорито продължаваше да твърди, че Герда я мразела, но че тя самата от своя страна — и очите й се напълниха със сълзи — отплащала на тая омраза с любов. После дръпна Томас настрана и му каза:

— Хубаво направи, Том! О, господи, много хубаво направи! Защо не беше жив татко да види това… Знаеш ли, иде ми да ревна! Да, сега някои грешки ще бъдат поправени… дори историята с оная особа, чието име не бих желала да произнеса…

После й хрумна да дръпне Герда в една празна стая и да й разкаже със страшни подробности целия си брак с Бендикс Грюнлих. Тя бъбреше също така по цели часове с нея за пансионерските години, за разговорите вечер на лягане, за Армгарда фон Шилинг от Мекленбург и Ева Еверс от Мюнхен… Към Зиверт Тибуртиус и годежа му с Клара се отнасяше с почти пълна немара, но и те не й обръщаха никакво внимание. Двамата обикновено седяха тихо ръка в ръка и приказваха кротко и сериозно за хубавото си бъдеще.

Тъй като жалейната година на Буденброкови още не беше изтекла, двата годежа бяха отпразнувани само в семейството, но въпреки това Герда Арнолдсен се прочу много бързо в града и личността й стана главен предмет на разговорите на борсата, в клуба, в градския театър, в обществото…

— Знаменита! — казваха бонвиваните и цъкваха с език, защото „знаменито“ беше най-новият хамбургски израз на нещо изрядно фино, все едно дали се касаеше за червено вино, за пури, за гощавка или за търговска платежоспособност.

Ала между солидните, простодушни и почтени граждани имаше мнозина, които клатеха глави.

— Странно… тези тоалети, тези коси, тази стойка, това лице… малко прекалено странно!

Търговецът Сьорен Сен се изрази така:

— Тя има мъничко нещо особено…

При това се обърна и набърчи лице, като че ли на борсата бяха му предложили лоша оферта.

Но от консул Буденброк не можеше да се очаква друго. Този Томас Буденброк беше малко претенциозен, малко… по-другояче; даже по-другояче от прадедите си. Знаеше се, знаеше го особено Бентиен, търговецът на платове, че той доставяше от Хамбург не само цялото си изящно и модно горно облекло — пардесюта, жакети, шапки, жилетки, панталони и вратовръзки, — но и бельото си. Знаеше се дори, че сменя ризата си всеки ден, понякога даже два пътя на ден, и че парфюмира носната си кърпа и мустаците си, засукани â la Наполеон III. И всичко това той вършеше не заради фирмата и заради външната представителност — търговската къща „Йохан Буденброк“ не се нуждаеше от това, — а от лична наклонност към изтънченост и аристократизъм… как иначе да го изразиш, дявол да го вземе! А освен това тези цитати от Хайне и от други поети, които понякога вмъкваше в речта си при най-обикновени случаи, при разглеждане на търговски или градски въпроси… Сега на всичко отгоре тази жена… Да, и у него самия, у консул Буденброк, имаше „мъничко нещо особено“… което, разбира се, би следвало да се отбележи с най-голяма почтителност, защото семейството беше високо уважавано, фирмата — във висша степен платежоспособна, а шефът — умен, любезен човек, който обичаше града и сигурно щеше да му служи с успех. Пък беше и дяволски чудесна партия, говореха за кръгло 100 000 талера… Впрочем… и между дамите се намираха някои, които наричаха Герда Арнолдсен просто „нелепа“, а трябва да напомним, че „нелепа“ беше твърде сурова, осъдителна дума.

Но имаше един, който се прекланяше с яростен възторг пред годеницата на Томас Буденброк още от първия път, когато я зърна на улицата — посредникът Гош.

— Ах! — казваше той в клуба или в „Моряшкото дружество“, като дигаше чашата си с пунш и разкривяваше в страхотна мимика интригантското си лице. — Каква жена, господа! Хера и Афродита, Брунхилда и Мелузина в един образ… Ах, все пак животът е красив! — добавяше той веднага.

И нито един от гражданите, които седяха с чаша бира в ръка около него на тежките резбени дървени пейки в стария моряшки дом, под моделите на платноходи и огромни риби… нито един от тях не можеше да разбере какво събитие беше появата на Герда Арнолдсен в скромния живот на посредника Гош, алчен за необикновени приключения…

Незадължено, както казахме, да устройва по-големи празненства, малкото общество на „Менгщрасе“ имаше много свободно време да се сближи по-тясно. Взел Кларината ръка в своята, Зиверт Тибуртиус разказваше за родителите си, за младините си и плановете за бъдещето; Арнолдсенови разказваха за родословното си дърво, корените на което били в Дрезден и от което само този един клон бил присаден в Нидерландия; после мадам Грюнлих поиска веднъж ключа от писалището в стаята с пейзажите и довлече със сериозен вид чантата със семейните книжа, в които и Томас беше отбелязал вече най-новите събития. Тя описа важно историята на Буденброкови, разказа за шивача в Росток, който имал много пари, и прочете старото стихотворение по случай едно минало семейно тържество:

Силата в съюз е верен

с хубост в целомъдрен свян —

до прекрасната Венера

с прилежният Вулкан…

като при това намигна към Томас и Герда и заигра с езика по горната си устна, и от уважение към историята тя не прескочи намесата в семейните съдбини на една особа, чието име всъщност не би желала да произнесе…

В четвъртък към четири часа дойдоха обичайните гости. Юстус Крьогер дойде с немощната си съпруга, с която живееше в голямо несъгласие, защото тя непрекъснато изпращаше пари на непрокопсания и лишен от наследство Якоб дори в Америка; тя ги спастряше просто от домакинските пари и ядеше с мъжа си почти само булгурена каша — нямаше какво да се прави. Дойдоха дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които въпреки всичко трябваше да зачетат истината и да установят, че Ерика Грюнлих пак не е надебеляла, че е заприличала още по-силно на баща си, на тоя мошеник, и че годеницата на консула носела доста очебийна фризура… Дойде и Зеземи Вайхброт, подигна се на пръсти, целуна с лек пукот Герда по челото и каза развълнувано:

— Бъди щястливо, дьобро дьете!

После на трапезата господин Арнолдсен държа един от своите духовити и пълни с фантазия тостове в чест на годениците. Накрая, през време на кафето, засвири на цигулка като истински циганин — буйно, страстно, майсторски… Герда също донесе своя страдивариус, от който никога не се разделяше, нахлу с една сладка кантилена в неговите пасажи и двамата засвириха разкошни дуети; свиреха в стаята с пейзажите, до хармониума, на същото място, гдето някога дядото на консула беше свирил на флейта своите малки, мечтателни мелодии.

— Възвишено! — обади се Тони, седнала наведена дълбоко назад в едно кресло. — О, господи, как възвишено го намирам! — И тя продължи да изразява живите си и искрени усещания сериозно, бавно, важно и с дигнати нагоре очи… — Да, знаете ли, животът е такъв… Не всекиму и невинаги е дадена такава дарба! Знаете ли, на мене небето отказа подобно нещо, макар че много нощи го молих… Аз съм гъска, глупачка… Да, Герда, слушай какво ти казвам… аз съм по-стара и познах живота… Ти би трябвало всеки ден да благодариш коленопреклонно на всевишния за това, че си толкова богопомазано същество…

— … помазано — повтори Герда и разкри смеешком хубавите си бели широки зъби.

По-късно всички се събраха по-близо един до друг, за да обсъдят задружно необходимите подробности за близкото бъдеще и да хапнат винено желе. Взеха решение в края на тоя месец или в началото на септември Зиверт Тибуртиус и Арнолдсенови да се завърнат по родните си места. Веднага след Коледа щеше да стане по най-разкошен начин в колонната зала венчавката на Клара, а сватбата в Амстердам, на която — ако е живот и здраве — мислеше да присъствува и консулшата, трябваше да бъде отложена за началото на следната година, за да могат да си отдъхнат от първата. Томас се възпротиви, но не постигна нищо.

— Моля! — каза консулшата и положи ръка върху рамото му. — Зиверт има prévenir^[1]!

Пасторът и годеницата му се отказаха от сватбено пътешествие. Герда и Томас обаче решиха единодушно да заминат през Горна Италия за Флоренция, гдето щяха да се бавят около два месеца. През това време Антония заедно с тапицера Якоб от „Фишщрасе“ щеше да приготви хубавата малка къща на „Брайтещрасе“, собственост на някакъв преселил се в Хамбург ерген; консулът вече водеше преговори за покупката й. О, Тони ще я нареди така, че те ще останат доволни!

— Ще се наредите изящно! — каза тя и всички бяха убедени в това.

Кристиан с тънките си, криви крака и голям нос се разхождаше из стаята, гдето две годенишки двойки се държаха за ръцете и гдето не се приказваше за нищо друго, освен за венчавки, прикя и сватбени пътешествия. Той усещаше мъка, някаква неопределена мъка в левия си крак и гледаше сериозно, неспокойно и замислено всички с малките си кръгли хлътнали очи. Накрая си послужи с произношението на Марцелус Щенгел и каза на бедната си, позастаряла мършава братовчедка, седнала тихо между щастливците и още гладна, макар че току-що бе станала от трапезата:

— Е, Тилда, сега и ние скоро ще се оженим; разбира се… всеки поотделно.