Томас Ман
Буденброкови (53) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Томас Буденброк сядаше на първа закуска в хубавата трапезария почти винаги сам, тъй като съпругата му излизаше много късно от спалнята поради мигрена и общо разстройство, които често я хващаха преди пладне. Веднага след това консулът отиваше на „Менгщрасе“, гдето бяха останали канторите на фирмата, сядаше на втора закуска в мецанина заедно с майка си, Кристиан и Ида Юнгман и се виждаше отново с Герда на обеда в четири часа.

Търговската дейност запази живота и движението в партера на голямата къща на „Менгщрасе“, етажите обаче бяха пусти и самотни. Малката Ерика биде приета на пълен пансион — с легло и храна — от мадмоазел Вайхброт, бедната Клотилда беше отишла с няколкото си мебели на евтин пансион у вдовицата на някакъв гимназиален учител, някоя си докторша Крауземинц. Дори прислужникът Антон беше напуснал къщата, за да премине към младите господари, гдето беше по-нужен, и когато Кристиан отидеше в клуба, консулшата и мамзел Юнгман сядаха съвсем сами в четири часа на кръглата маса, на която не бяха прибавили вече нито една дъска за разтегляне и която се губеше в просторната трапезария, наподобяваща храм с много икони.

След смъртта на консул Йохан Буденброк светският живот на „Менгщрасе“ заглъхна и консулшата не виждаше вече край себе си други гости, освен членовете на семейството, които се събираха всеки четвъртък, продължаваха също посещенията на едно или друго духовно лице.

Нейният син и съпругата му обаче бяха дали вече първата си голяма гощавка — гощавка, на която бяха сервирали в трапезарията и дневната, гощавка с нарочна готвачка, временно наети прислужници и с Кистенмакерови вина, обедна гощавка, която бе започнала в пет часа и миризмите и глъчката на която бяха продължили до единадесет часа. Бяха присъствували всички Лангхалсови, Хагенщрьомови, Хунеусови, Кистенмакерови, Йовердикови и Мьолендорпфови, търговци и учени, съпружески двойки и бонвивани. Гощавката бе завършила с игра на карти и малко музика и на борсата за нея се приказваше цяла седмица след това с най-похвални изрази. Наистина всички видяха, че младата госпожа консулша умееше да се държи в общество. Останал в края на тая вечер насаме с нея в двете помещения, осветени от догарящи свещи, сред разместените мебели, в гъстия сладникав и тежък дъх от изискани ястия, парфюми, вина, кафе, цигари и цветя по тоалетите и трапезите, консулът бе стиснал ръцете й и бе казал:

— Много добре, Герда! Нямаше за какво да се червим. Подобни неща са много важни… Нямам никакво желание да се занимавам много с балове и да давам възможност на младежта да скача у нас; нямаме и достатъчно място. Но улегналите хора трябва да си похапват добре тук. Такава гощавка струва малко повече пари… но те не са вложени зле.

— Имаш право — бе отговорила тя и бе оправила дантелите, през които кожата над гърдите й сияеше като мрамор. — Аз също предпочитам гощавките пред баловете. Гощавката действува извънредно успокоително. Днес след пладне свирих и се чувствувах малко по-особено. Сега мозъкът ми е така мъртъв, че дори тук да падне гръм, не бих се зачервила, нито бих побледняла.

* * *

Днес в единадесет и половина часа, когато консулът седна на масата за закуска до майка си, тя му прочете следното писмо:

Мюнхен, 2 април 1857 г.

„Мариенплац“ №5

 

Мила мамо!

Моля да ми простиш, защото наистина е срамно, че съм тука вече цяла седмица, а още не съм ви писала, толкова много съм погълната от всичко, което може да се види — но за това после. Най-напред ще попитам добре ли сте всички вие, мили мои, ти, Том, Герда, Ерика, Кристиан, Тилда и Ида? Това е най-важното.

Ах, какво ли не видях през тия дни. Пинакотеката^[1], Глиптотеката^[2], Придворната пивоварна, Придворния театър, църквите и много други неща. Трябва да ви разкажа устно за всичко това, инак ще трябва да пиша до смърт. Направихме вече и разходка с кола из Изарската долина, а за утре сме си предначертали излет до езерото Вюрмзее. И така ще продължи; Ева е много мила към мене, а господин Нидерпаур, директорът на пивоварната, е радушен човек. Живеем в центъра на града на един много хубав площад с фонтан в средата, също като у нас на пазара, и къщата е много близко до кметството. Такава къща не съм виждала никога! Изпъстрена е цялата от горе до долу с картини — на свети Георги, който убива змея, и стари баварски князе в празнични одеяния и гербове. Представете си!

Да, Мюнхен ми харесва изключително. Казват, че тукашният въздух укрепвал много нервите и в момента стомахът ми е в ред. Пия с голямо удоволствие много бира, още повече поради това, че водата тук не е много добра за здравето, но с яденето още не мога да свикна както трябва. Хората тук ядат твърде малко зеленчук, а твърде много брашно, например в сосовете — бог да ти е на помощ, когато ги ядеш! Тук просто нямат представа какво значи хубаво телешко филе, тъй като касапите насичат всичко по най-безобразен начин. Чувствувам тежко липсата на риба, а освен това наистина е лудост да гълтам непрекъснато едно след друго салата от краставици и картофи с бира. Винаги после стомахът ми издава звуци. Изобщо ще трябва тепърва да свикна с някои неща, защото — както можете да си представите — се намирам в чужда страна. Например непривичните за мене пари, трудното разбиране с простите хора и прислужниците, защото аз говоря много бързо за тях, а те много неразбрано за мене; накрай пък и католицизмът, който, както знаете, аз мразя и не зачитам за нищо…

На това място консулът се разсмя и се облегна назад на дивана, взел в ръката си резен хляб, намазан с масло и посипан с настъргано сирене.

— Да, Том, ти се смееш — каза майка му и допря няколко пъти средния пръст на ръката си до покривката, — но на мене много ми се нрави това, че тя държи крепко за вярата на своите предци и презира неевангелските брътвежи. Зная, че във Франция и Италия у тебе се е развила известна симпатия към папската църква, но това у тебе, Том, не е религиозност, а нещо друго, и аз разбирам какво. Макар че трябва да проявяваме търпимост, все пак играта и любителството в тия работи са във висша степен осъдителни и аз ще моля бога в течение на годините да ви вдъхне необходимата сериозност, на тебе и на твоята Герда, защото зная, че тя също не е от много вярващите. Ще простиш на майка си, че ти прави тая бележка.

„На върха на фонтана — продължи да чете тя, — който мога да видя от прозореца си, е поставена статуйка на света Богородица; понякога я увенчават и тогава там коленичат прости хорица с броеници в ръце и се молят. Наистина гледката е много хубава, но в евангелието е казано: прибери се в стаицата си! По улиците тук често се виждат монаси с твърде достопочтен вид. Но представи си, мамо. Вчера по «Театинерщрасе» покрай мене мина в колата си един висш църковник, беше може би архиепископ, възрастен господин, да… и този господин ме погледна от прозореца на колата така, като че ли беше гвардейски лейтенант! Знаеш, мамо, че аз не храня твърде добри чувства към твоите приятели мисионери и пастори, но Плачи-Тришке сигурно не е нищо в сравнение с тоя бонвиван — църковен княз…“

— Пфу! — вметна загрижено консулшата.

— Такава си е Тони! — каза консулът.

— Каква, Том?

— Хм, ами ако тя го е провокирала малко… за опит? Аз познавам Тони. На всеки случай този поглед я е позабавлявал чудесно… каквото сигурно е било намерението и на стария господин.

Консулшата не каза нищо, а продължи да чете:

„Завчера Нидерпаурови дадоха вечеринка, която беше чудно хубава, макар че аз невинаги можех да следя разговора и неведнъж намерих тона доста equivoque^[3]. Беше дошъл дори един певец от Придворната опера, който пя песни, и един млад живописец, който ме помоли да му позирам за портрет. Аз обаче му отказах, защото смятам, че е непристойно. Най-добре се забавлявах с един господин на име Перманедер. Мислила ли си, че някой може да се казва така? Той е търговец на хмел, приятен, забавен мъж в напреднала възраст и ерген. Беше ми съсед на трапезата и аз се държах за него, понеже той беше единственият протестант сред гостите; макар че е верен мюнхенски жител, той води потеклото си от Нюрнберг. Уверяваше ме, че познавал прекрасно нашата фирма по име. Можеш да си представиш, Том, с каква радост ме изпълни почтителният тон, с който той каза това. Осведоми се също точно колко братя и сестри сме и т.н. Попита също за Ерика, дори за Грюнлих. Навестява понякога Нидерпаурови и утре вероятно ще дойде с нас на Вюрмазее.

Сега adieu, мила мамо, не мога да пиша повече. Ако е живот и здраве, както винаги казваш ти, ще остана тук още три или четири седмици и тогава ще мога да ви разказвам устно за Мюнхен, защото писмено не зная с какво да започна. Но мога да кажа, че градът много ми харесва, стига само човек да си дресира готвачката да му приготвя по-прилични сосове. Виждаш ли, аз съм стара жена, чийто живот е останал далеко зад нея, и няма вече какво да очаквам на земята, но рече ли Ерика един ден — ако е живот и здраве — да се омъжи тук, аз, признавам, не бих имала нищо против…“

На това място консулът отново престана да яде и смеешком се облегна назад на дивана.

— Тя няма цена, мамо! Несравнима е, когато започне да лицемери! Ужасно я обичам за това, че просто не е в състояние да се преструва… та ако ще би да се намери дори на хиляда мили далеч оттук…

— Да, Том — каза консулшата, — тя е добро дете и заслужава да бъде щастлива.

После дочете писмото.