Томас Ман
Буденброкови (31) (Упадък на едно семейство)

Глава четиринадесета

— Аз съм напълно на вашето мнение, скъпи приятелю. Този въпрос е важен и трябва да бъде приключен. Накъсо: традиционната зестра на млада девойка от нашето семейство е 70 000 марки.

Господин Грюнлих хвърли към бъдещия си тъст един къс и изпитателен поглед отстрани — поглед на търговец.

— Действително… — каза той и това „действително“ беше на дължина точно колкото левият му златожълт бакенбард, по които плъзна бавно пръстите си; и когато изрече докрай това „действително“, пусна и върха на бакенбарда си.

— Почитаеми татко — продължи той, — известно ви е дълбокото високоуважение, което аз храня към достопочтените традиции и принципи. Но… няма ли в настоящия случай това хубаво съображение да означава прекаленост?… Едно предприятие се разширява… едно семейство процъфтява… накъсо: условията са вече други и по-добри.

— Скъпи приятелю — каза консулът, — вие виждате в мое лице един кулантен търговец! Боже мой… ако бяхте ме оставили да се изкажа докрай, щяхте вече да знаете, че съм съгласен и готов да бъда отзивчив съответно на обстоятелствата и че към тия 70 000 прибавям с леко сърце още 10 000.

— Значи, 80 000… — каза господин Грюнлих; после направи едно движение с уста, като че искаше да каже: „Не е твърде много, но стига.“

Споразумяха се по най-любезен начин. Консулът стана и раздрънка доволно голямата връзка ключове в джоба на панталона си. Той бе достигнал „традиционния размер на зестрата в брой“ едва с тези 80 000.

След това господин Грюнлих се сбогува и замина за Хамбург. Тони не почувствува много нещо от новото си житейско положение. Никой не й пречеше да танцува у Мьолендорпфови, Лангхалсови, Кистенмакерови и в собствения си дом, да се пързаля на кънки по Крепостното поле и ливадите край Трава и да приема ухажванията на млади господа. В средата на октомври се яви възможност да присъствува на вечеринката, давана от Мьолендорпфови по случай годежа на големия им син с Юлхен Хагенщрьом.

— Том! — каза тя. — Няма да отида. Това е възмутително!

Но въпреки това отиде и се забавлява чудесно.

А благодарение на няколкото реда, които бе добавила към семейната история, тя бе си извоювала позволение да обикаля с консулшата или сама всички магазини в града, да прави поръчки с голям замах и да се грижи за прикята си, която трябваше да бъде изящна. До прозореца в стаята за закуска седяха по цял ден две шивачки, които поръбваха, везеха монограми и изяждаха огромни количества селски хляб със зелено сирене.

— Донесоха ли ти платно от Лентфьор, мамо?

— Не, чедо, но ето две дузини чаени салфетки.

— Добре. А обеща да го изпрати най-късно днес след пладне. Боже мой, трябва да се поръбят чаршафите!

— Ида, мамзел Битерлих пита где са дантелите за калъфите на възглавниците!

— В десния гардероб за бельо в преддверието, Тони.

— Лина!

— Можеш ти самата да изтичаш, миличка…

— О, господи! Мигар затова се омъжвам, за да тичам аз самата по стълбите…

— Помисли ли за венчалния тоалет, Тони?

— Moiré antique^[1], мамо!… Няма да се венчая без moiré antique!

Така изтекоха октомври и ноември. По Коледа пристигна господин Грюнлих, за да прекара Бъдни вечер в кръга на Буденброковото семейство; той не отклони и поканата на старите Крьогерови да ги навести по празниците. Държането му към годеницата беше изпълнено с оная деликатност, която имаха право да очакват от него. Никаква излишна тържественост! Никаква стеснителност в общество! Никакви нетактични нежности! Годежът бе подпечатан от една ефирна, дискретна целувка по челото в присъствие на родителите… Понякога Тони се учудваше малко, тъй като сегашното му щастие не изглеждаше да отговаря на онова отчаяние, което бе проявил при нейните откази. Той я гледаше изключително с ведрото изражение на собственик… Сегиз-тогиз, разбира се, останал случайно насаме с нея, можеше да го обземе шеговито-закачливо настроение — той се опитваше да я дръпне на коленете си, да доближи бакенбардите си до лицето й и да я попита с глас, който трепереше от веселост:

— Пипнах ли те най-сетне? Докопах ли те най-сетне?

Тони отговаряше:

— О, господи, вие се забравяте! — и ловко се изтръгваше.

Скоро след коледните празници господин Грюнлих се завърна в Хамбург, тъй като оживената му търговия изискваше неумолимо да присъствува лично. И Буденброкови мълчаливо бяха единодушни с него, че Тони преди годежа бе имала достатъчно време да го опознае.

Въпроса за жилището уредиха чрез писма. Тони, която се радваше извънмерно, че ще живее в голям град, даде израз на желанието си да се установят в центъра на Хамбург, гдето — на „Шпиталерщрасе“ — бяха и канторите на господин Грюнлих. Обаче годеникът с мъжко постоянство получи пълномощно да купи една вила извън града, близо до Аймсбютел… с романтично и уединено разположение, истинско идилично гнезденце, твърде подходящо за млада съпружеска двойка — „procul negotiis^[2]“. Да, наистина той още не беше забравил напълно латински!

Мина декември и в началото на четиридесет и шеста година направиха сватбата. Обичайната „тропаница“ в навечерието на сватбата, на която присъствуваше половината град, излезе великолепна. Приятелките на Тони — между тях беше и Армгарда фон Шилинг, пристигнала в града с файтон, висок като кула — танцуваха с приятелите на Том и Кристиан, между които бяха Андреас Гизеке, син на пожарния командир и studiosus juris^[3], а така също Стефан и Едуард Кистенмакер от фирмата „Кистенмакер и син“; за танци бяха определени трапезарията и коридорът, който за тая цел беше поръсен с талк… За „тропаницата“ се грижеше на първо място консул Петер Дьолман; той изпотроши върху каменните плочи на широкото преддверие всички глинени гърнета, които успя да докопа.

На госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“ пак се удаде случай да влезе във висшите кръгове — повикаха я в деня на сватбата да помага на мамзел Юнгман и на шивачката при обличането на Тони. Ей богу, не била виждала никога досега по-хубава булка. Макар че беше дебела, тя бе коленичила на пода и с възхитено дигнати очи забождаше малките миртови гранки върху бялото moiré antique.

Това ставаше в стаята за закуска. Господин Грюнлих, облечен в Дългопол фрак и копринена жилетка, чакаше пред вратата. Розовото му лице имаше сериозно и коректно изражение; върху брадавицата край лявата му ноздра се забелязваше малко пудра, а златожълтите му бакенбарди бяха грижливо фризирани.

Горе в колонната зала, гдето щеше да се извърши венчавката, бе се събрал целият род — едно внушително общество. Тук седяха старите Крьогерови, и двамата вече поспарушени, но както винаги с най-изискана външност. Тук бяха консул Крьогерови със синовете си Юрген и Якоб; вторият беше дошъл от Хамбург, отгдето дойдоха и Дюшанови. Тук бяха Готхолд Буденброк и жена му, по баща Щювинг, с Фридерика, Хенриета и Пфифи; за жалост, както изглеждаше, и трите едва ли вече щяха да се омъжат… Тук беше и мекленбургската роднинска линия, представлявана от Клотилдиния баща, господин Бернхард Буденброк, който беше пристигнал от „Немилост“ и разглеждаше с широко отворени очи невижданата господарска къща на богатия си сродник. Онези от Франкфурт бяха изпратили само подаръци, защото пътуването наистина беше много затруднително. На тяхно място обаче като единствени непринадлежащи към рода присъствуваха домашният лекар доктор Грабо и мамзел Вайхброт, майчински привързаната приятелка на Тони — Зеземи Вайхброт, със съвършено нови зелени панделки на шапчицата, които се спускаха върху страничните й букли, и в черна рокля.

— Бйъди щястливо, дьобро дьете! — каза тя, когато Тони влезе редом с господин Грюнлих в колонката зала, подиша се на пръсти и я целуна с лек пукот по челото.

Родът беше доволен от булката; Тони изглеждаше хубава, несмутена и весела, макар и малко бледа от любопитство и пътна треска.

Залата беше украсена с цветя и на дясната страна имаше издигнат олтар. Венчалния обред извърши пастор Кьолинг от църквата „Света Богородица“. Той ги настави изрично със силни думи да бъдат умерени. Всичко се изпълни по реда и обичая. Тони произнесе едно наивно и добродушно „да“, а господин Грюнлих направи първом „хъ-ъъм“, за да очисти гърлото си. После ядоха извънредно хубаво и много.

Докато горе в залата гостите, между тях и пасторът, продължаваха да ядат, консулът и съпругата му изпратиха младата двойка, която беше се приготвила за път. Валеше сняг и въздухът изглеждаше като бяла мъгла. Пред пътната врата беше спряла голяма пътнишка кола, пълна с куфари и чанти.

След като неколкократно и убедително заяви, че много скоро ще дойде да навести домашните си, но че и родителите няма да се забавят да й гостуват в Хамбург, Тони се качи весело в колата и консулшата я уви грижливо в топлата кожена завивка. Съпругът й също седна.

— Грюнлих — каза консулът, — новите дантели са най-отгоре в малката ръчна чанта. Пред Хамбург ще ги мушнете за малко под палтото, нали? Тия акцизи… Доколкото можем, трябва да ги заобикаляме. На добър час! Още веднъж на добър час, мила Тони! Сбогом!

— В Аренсбург ще намерите добър подслон, нали? — попита консулшата.

— Поръчано е, скъпа майко, всичко е поръчано! — отговори господин Грюнлих.

Антон, Лина, Трина и София също си взеха сбогом от „м’дам Грюнлих“.

Когато понечиха да затворят вратцата на колата, Тони биде обзета от внезапно вълнение. Въпреки затрудненията, които създаваше, тя разви отново пътната завивка, прекрачи безогледно коленете на господин Грюнлих, който измърмори нещо, и прегърна страстно баща си.

— Adieu, папа… Добри ми папа! — И после пошепна съвсем тихо: — Доволен ли си от мене?

Консулът я притисна за миг безмълвно до гърдите си; после я бутна малко пред себе си и разтърси подчертано искрено двете й ръце.

След това всичко беше готово. Вратцата хлопна, кочияшът цъкна с език, конете потеглиха така, че стъклата иззвънтяха, и консулшата остави вятър да развява батистената й кърпичка, докато колата, затрополила надолу по улицата, изчезна в снежната мъгла.

Консулът стоеше замислен до съпругата си, която с грациозно движение загърна по-добре раменете си с кожената пелерина.

— Ето че тя замина, Бетси.

— Да, Жан, първото си отиде. Вярваш ли, че ще бъде щастлива с него?

— Ах, Бетси, тя е доволна от себе си; това е най-непоколебимото щастие, което можем да постигнем на земята.

Те се върнаха при гостите си.