Томас Ман
Буденброкови (72) (Упадък на едно семейство)

Глава първа

Господин Хуго Вайншенк, от известно време заемащ длъжността директор на градското застрахователно дружество срещу пожар, правеше впечатление на делови, заможен, и властен човек, когато със затворения си жакет, с тесните си черни мустаци, враснали мъжествено и сериозно в ъглите на устата, с еластичните си и самоуверени крачки прекосяваше широкия пруст, за да отиде от предните в задните канцеларски помещения, като държеше двата си пестника пред себе си и непринудено движеше лактите си отстрани.

От другата страна беше Ерика Грюнлих, вече двадесетгодишна — едра, разцъфнала девойка, свежа и хубава, цялата здраве и сила. Случеше ли се тя да слиза по стълбата или да минава покрай горните перила тъкмо когато се зададеше господин Вайншенк — а това се случваше често, — то директорът сваляше цилиндъра от късите си черни коси, които над слепоочията вече започваха да побеляват, разкършваше се по-силно в талията на жакета си и поздравяваше младата девойка с удивения и възхитен поглед на кестенявите си очи, които шареха дръзко наоколо… Ерика побягваше, сядаше на някоя ниска прозоречна дъска и плачеше по цял час от безпомощност и смущение.

Госпожица Грюнлих бе отраснала добродетелно под надзора на Тереза Вайхброт и мислите й не стигаха далеко. Тя плачеше от цилиндъра на господин Вайншенк, от начина, по който той дигаше и спускаше отново веждите си, щом я зърнеше, от крайно царствената му стойка и от двата балансиращи пестника. Обаче майка й, госпожа Перманедер, виждаше по-далече.

Бъдещето на дъщеря й я занимаваше от години, защото на Ерика — сравнена с други девойки, вече на възраст за женене — липсваха много работи. Госпожа Перманедер не само не се движеше в обществото, но дори живееше във вражда с него. Мисълта, че поради двукратния й развод висшите кръгове я смятат малоценна, беше се превърнала за нея донякъде в натраплива представа и тя виждаше презрение и злорадство там, гдето вероятно имаше само безразличие. Вероятно например консул Херман Хагенщрьом, този свободомислещ и почтен човек, когото богатството бе направило ведър и благосклонен, би я поздравил на улицата, ако това не му бе запретено най-строго от погледа, с който тя, отметнала глава назад, гледаше някъде встрани от лицето му — това „лице с вид на пастет от гъши дроб“, което тя, ако употребим един от силните й изрази, „мразеше като чумата“. Ето защо Ерика не се движеше в сферата на вуйчо си, сенатора, не посещаваше балове и разполагаше с твърде малко възможности да се запознава с господа.

Въпреки това, особено откак самата тя, както казваше, беше си „изпяла песента“, госпожа Антония таеше пламенно желание дано дъщеря й осъществи ония надежди, в които тя, майката, бе ударила на камък, именно: да сключи изгоден и щастлив брак, който да прави чест на семейството, и да покрие със забрава майчините несрети. Особено заради по-големия си брат, който в последно време проявяваше толкова малко радост и надежда, Тони жадуваше да даде доказателство, че щастието на тяхното семейство още не е изчерпано, че то още не е стигнало до своя край… Втората й зестра, онези 17 000 талера, които господин Перманедер бе й върнал с такава голяма почтеност, стояха готови за Ерика. И едва забелязала нежната връзка, която се плетеше между дъщеря й и директора, проницателната и опитна госпожа Антония започна да отрупва небето с молитви: дано господин Вайншенк им направи визита. И той им направя визита. Яви се на първия етаж, биде посрещнат от трите дами — баба, дъщеря и внучка, — побеседва десетина минути с тях и обеща да дойде пак някой ден след пладне на кафе и непринуден разговор.

Стана и това, опознаха се. Директорът беше роден в Силезия, гдето още живееше старият му баща; изглеждаше обаче, че мисълта за родителското семейство не го занимаваше и че Хуго Вайншенк беше по-скоро Selfmademan^[1]. Той притежаваше и невроденото, не много, сигурно, малко прекалено и донякъде недоверчиво самочувствие на такъв; обноските му не бяха съвършени, а той самият като събеседник беше ужасно непохватен. Впрочем и жакетът му беше с доста еснафска кройка и на места излъскан, маншетите с големи, черни янтарни копчета изглеждаха не съвсем нови и чисти, а нокътят на средния пръст на лявата му ръка поради някаква злополука беше напълно изсъхнал и почернял и представляваше доста неприятна гледка; това обаче не пречеше на Хуго Вайншенк да бъде достоен за уважение, прилежен, енергичен човек с 12 000 марки годишен доход, а в очите на Ерика Грюнлих — дори хубавец.

Госпожа Перманедер бързо обхвана с поглед и прецени положението. Поприказва открито по тоя въпрос с консулшата и сенатора. Беше ясно, че интересите се срещаха и допълваха. Подобно на Ерика, директор Вайншенк също нямаше никакъв допир с обществото; двамата си бяха просто взаимно необходими и явно предопределени от бога един за друг. Ако директорът, който наближаваше четиридесетте и чиято коса вече се прошарваше, желаеше да си създаде домакинство, което да подобава на длъжността му и да отговаря на материалното му положение, то женитбата с Ерика Грюнлих му откриваше достъп до едно от първите семейства в града, можеше да го издигне в професията му и да го затвърди на служебното му място. Що се отнасяше до благополучието на Ерика, то госпожа Перманедер имаше право да си каже, че в случая могат да се смятат изключени поне нейните собствени несрети. Хуго Вайншенк не показваше ни най-малка прилика с господин Перманедер и се отличаваше от Бендикс Грюнлих с качеството си на солиден чиновник със сигурна заплата, което не изключваше по-добра бъдеща кариера.

С една дума: от двете страни беше налице много добра воля, следобедните посещения на директор Вайншенк се заповтаряха бързо едно след друго и през януари — януари 1867 година — той си позволи да помоли с няколко къси, мъжествени и прями думи за ръката на Ерика Грюнлих.

От тоя ден нататък той се числеше към семейството, започна да участвува в „детските дни“ и бе приет твърде радушно от близките на годеницата си. Без съмнение той почувствува веднага, че не беше много на мястото си сред тях, но облече това чувство в двойно по-смело държане и консулшата, вуйчо Юстус, сенатор Буденброк — недотам обаче и дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ — проявиха тактична снизходителност спрямо тоя способен канцеларист и салонно неопитен човек на суровия труд.

Тази снизходителност беше необходима, защото постоянно се виждаха заставени с някоя и друга ободрителна и отвличаща вниманието дума да прогонят мълчанието, което се възцаряваше на семейната маса в трапезарията, когато например директорът се занимаваше прекалено закачливо с бузите и мишците на Ерика, когато в разговора поискваше да се осведоми дали портокаловият мармалад е сладкиш — казваше с нагло натъртване „златкиж“ — или когато изказваше мнение, че „Ромео и Жулиета“ било пиеса от Шилер. Тия неща той казваше с голяма живост и твърдост, като безгрижно триеше ръце и се облягаше косо с горната половина на тялото назад на стола.

Той се разбираше най-добре със сенатора, който съумяваше да направлява ловко разговора върху политика и търговия, без да се случеше някое нещастие. Съвършено отчайващо обаче излезе неговото отношение към Герда Буденброк. Личността на тая дама го озадачаваше до такава степен, че той не беше в състояние да намери тема, достатъчна за двеминутен разговор с нея. Понеже знаеше, че тя свири на цигулка, и този факт му бе направил силно впечатление, той се ограничи върху това — на всяка семейна среща в четвъртък да й задава шеговито все един и същ въпрос:

— Как се чувствува цигулката?

След третия път обаче сенаторшата изобщо не му отговори.

Кристиан от своя страна обикновено наблюдаваше с набърчен нос новия си сродник и на следния ден имитираше подробно държането му и начина на изразяване. Вторият син на покойния консул Йохан Буденброк беше оздравял от ставния си ревматизъм в Йоинхаузен, беше останала обаче известна вдървеност на крайниците, а не бяха изчезнали напълно периодичната „мъка“ в лявата му страна — там, където „всички нерви са по-къси“, — нито останалите смущения, на които се чувствуваше подхвърлен: затрудненията в дишането и гълтането, неправилностите в биенето на сърцето и склонността към паралитични прояви или страхът от тях. Външният му вид също така не отговаряше на човек, който се намираше едва в края на тридесетте. Главата му беше напълно оголяла, само към тила и над слепоочията имаше още малко оредяла червеникава коса, а малките му кръгли очи, които шареха с неспокойна сериозност, бяха хлътнали повече от всякога преди в орбитите си. Но по-огромен и по-кокалест от преди стърчеше неговият голям гърбав нос между мършавите и бледи бузи, над гъстите червено-руси мустаци, увиснали над устата. А панталоните от здрав и елегантен английски плат висяха халтаво около сухите му криви нозе.

От завръщането си у дома той обитаваше както някога една стая край коридора на първия етаж в майчината си къща, но прекарваше по-голямата част от времето си в клуба, отколкото на „Менгщрасе“, защото животът му тук не беше много приятен. Рикхен Северин, приемницата на Ида Юнгман, която сега управляваше прислужниците на консулшата и ръководеше домакинството, това набито, двадесет и седем годишно селско същество с червени напукани бузи и месести устни, схвана със селския си усет за факти, че не бива да обръща голямо внимание на тоя безработен разказвач на разни истории, който беше ту детински глупав, ту окаян и когото уважаваното лице, сенаторът, поглеждаше пренебрежително с дигната вежда; ето защо тя просто нехаеше, за неговите нужди.

— Ах, господин Буденброк! — казваше тя. — За вас пък съвсем нямам време!

Тогава Кристиан я поглеждаше с набърчен нос, като че искаше да каже: „Не те ли е срам?“ — и си отиваше с вдървени нозе.

— Мислиш ли, че винаги имам свещ? — каза той на Тони. — Рядко. Обикновено трябва да запаля клечка кибрит, за да си легна.

Заяви й също, тъй като парите за дребни разходи, които получаваше от майка си, не му стигаха:

— Лоши времена!… Да, едно време всичко беше другояче! Какво ще кажеш за това: сега аз често трябва да търся назаем пет шилинга, за да си купя зъбен прах.

— Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Недостойно е! С клечка кибрит! Пет шилинга! Поне не го разправяй!

Тя беше възмутена, разярена, оскърбена в най-светлите си чувства, но това не променяше нещата.

Петте шилинга за зъбен прах Кристиан заемаше от стария си приятел Андреас Гизеке, доктор по двете права. Той имаше щастие с това приятелство и то му правеше чест, защото адвокатът Гизеке, този бонвиван, който умееше да пази достойнството си, и през последната зима, когато старият Каспар Йовердик кротко склопи навеки очи и доктор Лангхалс зае мястото му, беше избран за сенатор. Това обаче не оказа никакво влияние върху неговия начин на живот. Всички знаеха, че след женитбата си за една от госпожиците Хунеус той стана собственик на голяма къща в центъра на града, но притежаваше и в предградието Санкт Гертруд оная малка, обраснала със зеленина и гиздаво наредена вила, в която живееше сам-самичка една още млада и извънредно хубава дама с неопределено потекло. Над входната врата блестеше с красиви позлатени букви думата „Квисисана“^[2] и тихата къщица беше известна в целия град под това име, което всички произнасяха с много меки „с“-та и много тъмни „а“-та. Но Кристиан Буденброк, като най-добър приятел на сенатор Гизеке, бе си създал достъп в „Квисисана“ и бе постигнал успех по същия начин, както в Хамбург у Алина Пуфогел и при подобни случаи в Лондон, във Валпарайзо и на много други точки по земята. Той бе „разказвал малко“, бе се показал „малко мил“ и сега влизаше и излизаше в зелената къщица също така редовно като самия сенатор Гизеке. Не е известно дали това ставаше със знанието и съгласието на последния, положително е обаче, че Кристиан Буденброк получаваше в „Квисисана“ напълно безплатно същото приятно развлечение, за което сенатор Гизеке трябваше да плаща с едрите пари на своята съпруга.

Наскоро след годежа на Хуго Вайншенк с Ерика Грюнлих директорът предложи на своя сват да постъпи на служба в застрахователното дружество и Кристиан действително поработи цели две седмици в касовата служба. За съжаление обаче след това се оказа, че не само мъката му в лявата страна, но и другите му твърде неопределени страдания се засилват; разбра се впрочем, че и директорът беше крайно сприхав началник, който при една грешка съвсем не се посвени да нарече свата си „тюлен“… и Кристиан се видя заставен да напусне тая служба.

Що се касаеше обаче за мадам Перманедер, тя беше щастлива, светлото й душевно настроение се разкриваше в някои изказвания, като например това, че земният живот все пак понякога имал и своите добри страни. Тя действително разцъфтя отново през тия седмици, които с ободряващата си суетня, многостранните планове, жилищните грижи и треската около прикята й напомняха прекалено ясно дните на нейния собствен пръв годеж, подмладяваха я и я изпълваха с безгранична радост и надежда. В изражението на лицето и в движенията й личеше отново до голяма степен грациозната палавост на моминските й дни; нещо повече: с разпуснатата си веселост тя накърни така светостта на цяла една Ерусалимска вечер, че дори Леа Герхарт отпусна книгата на своя родоначалник в скута си и се загледа в залата с големите, недоумяващи и недоверчиви очи на всички глухи хора.

Ерика нямаше да се отдели от майка си. Със съгласието на директора, дори по негово желание, решиха госпожа Антония — поне на първо време — да живее у Вайншенкови, за да може да помага на неопитната Ерика в домакинството. И тъкмо това предизвика в нея безценното чувство като че никога не беше живял нито някакъв Бендикс Грюнлих, нито Алоис Перманедер, като че се стопяваха и изчезваха като дим всички несполуки, разочарования и страдания на нейния живот и като че тя имаше право да започне още веднъж отначало с нови надежди. Наистина тя наставяше Ерика да бъде признателна на бога, който й дарявал единствено любимия мъж, докато самата тя, майката, била заставена да убие първата си сърдечна привързаност в името на дълга и разума; наистина тя с трепереща от радост ръка записа в семейната тетрадка името на Ерика, а редом с него и името на директора… но всъщност годеница беше тя, самата тя, Тони Буденброк. Тя избра повторно с веща ръка завесите на вратите и килимите, разрови повторно магазините за мебели и платове, тръгна повторно да търси и наеме изящно жилище. Тя можеше повторно да напусне благочестивия огромен родителски дом и преставаше да бъде обикновена разведена жена, повторно й се даваше възможност да дигне главата си и да започне нов живот, който беше в състояние да разбуди всеобщо внимание и да закрепи достойнството на семейството… Да, сън ли беше? Появиха се и пеньоари, два пеньоара, за нея и за Ерика, от мек ръчно тъкан плат, с широки шлейфове и гъсти редици кадифени панделки от шията чак до долния край.

Но седмиците течеха и годенишките дни на Ерика Грюнлих клоняха към своя край. Младата двойка направи само няколко посещения, тъй като директорът — сериозен и неопитен в салонния живот, човек на труда — беше решил да посвети свободните си часове на домашна интимност. Гощавката в деня на годежа събра в голямата зала на къщата на „Фишергрубе“ Томас, Герда, годениците, Фридерика, Хенриета и Пфифи Буденброк с най-близките приятели на сенатора и отново всички се озадачиха, като видяха, че директорът не преставаше да тупа Ерика по деколтираната шия.

Денят на сватбата настъпи.

Както едно време, когато госпожа Грюнлих бе сложила миртов венец на главата си, място на венчавката стана колонната зала. Госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“, същата, която се движеше във висшето общество, помогна на булката при оправяне диплите на бялата атлазена рокля и нагласяване зелената украса на главата; сенатор Буденброк беше първи, а сенатор Гизеке, приятелят на Кристиан, втори шафер; две бивши приятелки на Ерика от пансиона станаха шаферки. Директор Хуго Вайншенк имаше внушителен я мъжествен вид и настъпи само веднъж дългия воал на Ерика; пастор Прингсхайм, сплел ръце под брадичката си, извърши божествената служба с цялата оная възвишена тържественост, която му беше присъща, и всичко мина достолепно и по обичая. Когато разменяха пръстените и в тишината се чуха глухото и звучното „да!“ — двете малко пресипнали, — госпожа Перманедер, рухнала под властта на минало, настояще и бъдеще, заплака гласно; плачът й беше все още някогашният неин несмутен и неприкрит детски плач. Дамите Буденброк, от които Пфифи в чест на тържествения ден беше закачила на очилата си златна верижка, както винаги при такива случаи се усмихваха малко кисело. Мадмоазел Вайхброт, Тереза Вайхброт, която през последните години беше станала още по-дребна от преди, Зеземи, вързала на тънката си шийка овалната брошка с лика на майка си, каза с прекалено голяма твърдост, която трябваше да потули дълбокото й вътрешно умиление:

— Бйъди щястливо, дьобро дьете!

Последва една колкото тържествена, толкова и солидна гощавка в кръга на белите статуи на богове, изпъкващи в неизменно спокойна стойка върху синия гоблен, но към края на гощавката младоженците изчезнаха, за да започнат пътешествието си из няколко столици…

Това стана около средата на април, а в течение на следващите две седмици госпожа Перманедер с помощта на тапицера Якобс изпълни един от шедьоврите си — изящното обзавеждане на оня просторен първи етаж, нает в една къща по средата на „Бекергрубе“, стаите на който, украсени с много цветя, приютиха по-късно завърналата се у дома съпружеска двойка.

И започна третият брак на Тони Буденброк.

Да, правилно беше да се каже така. Сам сенаторът един четвъртък, когато Вайншенкови отсъствуваха, употреби тоя израз, който изпълни с голямо задоволство госпожа Перманедер. Действително тя се нагърби с всички грижи по домакинството, но в същото време теглеше към себе си всяка радост и гордост и един ден, сблъскала се неочаквано на улицата с консулша Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, тя я погледна с такова тържествуващо и предизвикателно изражение, че госпожа Мьолендорпф се видя заставена да поздрави първа. Гордостта и радостта в изражението и осанката й се превръщаха в сериозна тържественост, когато развеждаше роднините, дошли да видят новия им дом, като в същото време Ерика Вайншенк сама приличаше почти на гост, който се възхищава.

Повлякла подир себе си шлейфа на пеньоара си, с малко повдигнати рамене, с отметната назад глава и мушнала на ръката си украсената с атлазени панделки кошничка за ключовете — тя лудееше за атлазени панделки, — госпожа Антония показваше ла гостите мебелите, завесите на вратите, прозрачния порцелан, лъскавите сребърни прибори, големите маслени картини, които беше купил директорът — все натюрморти с хранителни продукти и голи женски тела, защото такъв беше вкусът на Хуго Вайншенк, — и движенията й като че казваха: „Виждате ли как се наредих в живота? Тук е почти толкова изящно, колкото някога у Грюнлих, и положително по-изящно, отколкото у Перманедер!“

Дойде старата консулша, облечена в копринена рокля на сиви и черни ивици и обгърната от дискретното ухание на „Пачули“; тя плъзна спокойно светлите си очи по всичко и даде да се разбере, че е доволна, без да изрази гласно признанието и възхитата си. Сенаторът дойде с жена си и детето, посмя се с Герда на Тониното блажено високомерие и с голям труд й попречи да натъпче до задушаване с козунак и порто обожавания от нея малък Хано… Дойдоха дамите Буденброк и забелязаха единодушно, че всичко било много хубаво — толкова хубаво, че те от своя страна, понеже били скромни девойки, не биха желали да живеят там… Дойде бедната Клотилда, посивяла, търпелива и суха, не се докачи, че й се присмиват, и изпи четири чаши кафе, след което с провлечени и любезни думи похвали всичко останало… От време на време, когато не заварваше никого в клуба, пристигаше Кристиан, изпиваше чаша бенедиктин и разправяше, че сега бил наклонен да поеме представителството на една фирма за шампанско и коняк, работата била лека и приятна, той разбирал от тия неща, щял сам да бъде господар на себе си — щял да драсне сегиз-тогиз по някоя дума в бележника си и — хоп! — тридесет талера печалба! После поиска назаем от госпожа Перманедер четиридесет шилинга, за да можел да поднесе букет на първата изпълнителка на любовни роли в градския театър, заговори — един бог знае в каква връзка на мислите! — за „Мария“ и „порока“ в Лондон, спомни си случката с краставото куче, пътувало в кутия от Валпарайзо до Сан Франциско, и накрая, понеже вече беше се запалил, разказа още много други истории с такова красноречие и комизъм, че би могъл да забавлява цял салон, пълен с хора.

Той се въодушеви, заговори на чужди езици. Говореше на английски, испански, долнонемски и хамбургски, разказа чилийски приключения, убийства с нож и кражби в Уайтчапел, хрумна му да хвърли поглед в запаса си от куплети и запя, като навремени рецитираше с образцова мимика и с талантливи живописни движения на ръцете:

На мен все тъй се пада —

да мина през площада;

и днес едно момиче

видях пред мен да тича.

Признавам, много фина

тя беше в кринолина,

с тепсията, която

красеше й главата.

Аз казах: „Мила дамо,

защо не тръгнем двама?“

Но тя се врътна леко

и рече: „По-далеко

от мене стой, юначе,

та после да не плачеш!“

Като свърши с това, той започна да описва цирка „Ренц“ и да възпроизвежда твърде изкусно цялата програма на един английски клоун; човек можеше да помисли, че се намира пред манежа. Разнесоха се обичайните крясъци зад завесата: „Отворете вратата!“, препирнята с главния коняр и след това, на провлечен и жалостив англо-немски език, последваха редица разкази. Най-напред историята за оня човек, който насън глътнал мишка и поради това отишъл при ветеринарния лекар, който от своя страна го посъветвал сега пък да глътне котка. Разказа и историята за „баба ми, която беше много държелива жена“, гдето тази същата баба по пътя за гарата преживяла безброй приключения и накрая, макар да била „много държелива жена“, влакът потеглил под носа й… след което Кристиан прекъсна духовития завършек с тържествуващ вик:

— Музика, господин капелмайстор!

И сам той, сякаш пробудил се от сън, изглеждаше много учуден, че музиката не засвирваше.

Но после внезапно той онемя, изражението на лицето му се промени, движенията му се отпуснаха. Малките му, кръгли хлътнали очи зашариха с неспокойна сериозност по всички посоки, той прокара ръка по лявата си страна надолу и сякаш се вслушваше в душата си, гдето ставаше нещо странно. Изпи още една чаша ликьор, поразвесели се повторно, опита се да разкаже още някоя случка и след това си тръгна в доста потиснато настроение.

Госпожа Перманедер, която през тия дни беше изключително весела и бе се забавлявала чудесно, изпрати палаво брата си до стълбата.

— Довиждане, господин фирмен представител, който да разказва обича и по момичета тича! Дърта овца! Отбий се пак някой път!

Тя се изсмя с пълно гърло подире му и се върна в стаята си.

Но Кристиан Буденброк не се засегна от това, беше замислен и не чу нищо. „Хм — помисли си той, — я да отида за малко в «Квисисана»!“ И заслиза бавно, вдървено и с леко накуцване по стълбата, понакривил шапката на главата си и подпирайки се на бастуна с бюста на монахиня.